Р Е Ш Е Н И E
№ 223
10.06.2015 година гр.Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд граждански състав
на дванадесети
май две хиляди и петнадесета година
публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Десислава Динкова
ЧЛЕНОВЕ:
секретар Жана
Кметска
като разгледа докладваното от съдия
Д.Динкова
гр.дело номер 18 по описа за 2013
година.
Производството е образувано по исковата
молба, предявена от Мюсюлманско изповедание гр.София, район „Възраждане“,
ул.“Братя Миладинови“ №27, ЕИК BG *********,
представлявано от главния мюфтия д-р Мустафа Алиш Хаджи, против Българската
държава, Община Несебър, „Софийски имоти“ ЕАД със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.“Ген.Гурко“ №12, ет.6 с ЕИК
********* и „Зада“ ООД със седалище и адрес на
управление гр.София, р-н“Възраждане“, ул.“Княз Борис І“ №130, ет.2, ап.3, с ЕИК
*********: 1.Да се признае за установено по отношение на Държавата, че
религиозната институция - вероизповедание с наименование Мюсюлманско
изповедание е собственик на ПИ 51500.502.444 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на град Несебър, представляващ празно място с площ от
2430 кв.м, стар идентификатор няма, стар номер 5020721, при съседи: ПИ
51500.502.445, ПИ 51500.502.433, ПИ 51500.502.442 и ПИ 51500.502.520, както и
да се осъди Държавата да предаде на ищцовото
изповедание владението на недвижимия имот; 2.Да се признае за установено по
отношение на Община Несебър, че религиозната институция - вероизповедание с
наименование Мюсюлманско изповедание е собственик на: 2.1. ПИ 51500.502.445 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на град Несебър, представляващ
празно място с площ от 1504 кв. м., , стар идентификатор няма, стар номер
5020720, при съседи: ПИ 51500.502.446, ПИ 51500.502.521, ПИ 51500.502.433, ПИ
51500.502.444 и ПИ 51500.502.520 и 2.2. ПИ
51500.502.446, без последващи изменения на КККР,
представляващ празно място с площ от 19093 кв.м., с трайно предназначение на
територията -урбанизирана, начин на трайно ползване - обществен селищен парк,
градина, с административен адрес - п.к.8230, град Несебър - нов град №1, стар
идентификатор няма, номер по предходен план 5020718, при съседи: ПИ
51500.502.561, ПИ 51500.502.518, ПИ 51500.502.515, ПИ 51500.502.519, ПИ
51500.502.520, ПИ 51500.502.545, ПИ 51500.502.443 и ПИ 51500.502.450, както и
да се осъди ответната община да предаде на Мюсюлманско изповедание, град София,
владението на имотите по подточки 2.1 и 2.2; 3.Да се признае за установено по
отношение на „Софийски имоти” ЕАД, град София, че религиозната институция
вероизповедание с наименование Мюсюлманско изповедание е собственик на следния
недвижим имот по кадастралната карта и кадастралните регистри на град Несебър:
ПИ 51500.502.455, представляващ празно място с площ от 6073 кв.м., с трайно
предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - за
друг обществен обект, комплекс, с административен адрес - п.к.8230, град
Несебър - нов град №1, стар идентификатор няма, номер по предходен план 717,
кв.55, парцел 33, при съседи: ПИ 51500.502.446, ПИ 51500.502.450, ПИ
51500.502.451, ПИ 51500.502.454, ПИ 51500.502.456 и ПИ 51500.502.457, както и
да се осъди това търговско дружество да предаде на ищцовото
изповедание владението на имота; 4. Да се признае за установено по отношение на
„Зада”ООД, че религиозната институция вероизповедание
с наименование Мюсюлманско изповедание е собственик на следния недвижим имот по
кадастралната карта и кадастралните регистри на град Несебър: ПИ 51500.502.449
с площ на имота от 4718 кв.м., с трайно предназначение на територията -
урбанизирана, начин на трайно ползване - за друг обществен обект, комплекс, с
административен адрес - п.к.8230, град Несебър, ул.„Младост” №1, стар
идентификатор няма, номер по стар план кв.54 А, парцел V, при съседи: ПИ
51500.502.450, ПИ 51500.502.433, ПИ 51500.502.311, ПИ 51500.502.432 и ПИ
51500.502.408, както и да осъди това търговско дружество да предаде на ищцовото изповедание владението на имота по т.4; 5.Да се
обезсилят следните актове за общинска собственост и един нотариален акт, а
именно: 5.1. АДС (частна) № 3411/21.10.1998 година, издаден от Областна
администрация, град Бургас, отнасящ се за ПИ 51500.502.444; 5.2. АОбС (публична) № 485/07.12.1998 година, издаден от Община
Несебър, отнасящ се за ПИ 51500.502.445; 5.3. АОбС
(публична) № 102, том 31, рег.№8153, дело №7012/16.12.2005 година по
сигнатурата на Служба по вписванията, град Несебър, отнасящ се за ПИ
51500.502.446; 5.4. Нотариален акт акт № 84, том
VIII, рег.№5431, дело № 1366/03.12.2003 година на Мария Бакърджиева, нотариус с
рег.№110 и район на действие Несебърски районен съд.
Поради постигната между ищеца
Мюсюлманско изповедание и ответника „Софийски имоти“ ЕАД съдебна спогодба,
производството по отношение на този ответник е прекратено.
Ищецът поддържа от фактическа и правна
страна, че се явява правоприемник на най-малката организационна единица на
изповеданието по неговите устави от 1919 година и 1945 година - местната мюсюлманска верска общност (община),
чийто орган се явява мюсюлманското настоятелство, включително на съществувалата
в миналото мюсюлманска вероизповедна община в гр.Бургас. Ищецът счита, че
поради осъществилото се правоприемство Мюсюлманско
изповедание е собственик на недвижимите имоти на някогашната Бургаска
мюсюлманска вероизповедна община, включително и на имотите, намиращи се на
територията на град Несебър, за които е било съставено постановление от Анхиалския мирови съдия, признаващо правото на собственост.
Заявява се, че в град Несебър в продължение на столетия са съществували
мюсюлмански гробища, което е продължило до първите години след 09.09.1944 година. Те са се намирали в крайната източна част
на новия град в близост до морския бряг (брегът е и една от границите). Тези
гробища са били с площ от 40 дка в местността „Старите гробища”, при граници и
съседи според постановлението на тогавашния Анхиалски
(Поморийски) мирови съдия: от една страна лозята, от северната страна
хендек/трап, откъм изток Христо Михайлов (вятърна воденица) и от юг пропаст -
бряг на морето. Този имот според ищеца е имал статут на вакъф,
тъй като е бил отреден пряко за
мюсюлмански богослужебни нужди. Според ищеца след 09.09.1944
година мюсюлманските гробища в град Несебър са били завзети от държавата без
правно основание и без на съответната вероизповедна община или на изповеданието
да е заплатено каквото и да било обезщетение, съответно без да се предостави в
замяна друг недвижим имот. Заявява се в исковата молба, че известна площ от
терена на гореописания имот е застроена, т.е. не съществува във вида, в който е
бил завзет от държавата, но по-голямата част от този терен и сега е незастроена
и не попада в улици, владее се от ответниците и са налице
предпоставките на §5 ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗВ във връзка със Закона за
възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти за нейното
възстановяване.
С допълнение към исковата си молба ищецът
посочва, че както по силата на Временните правила за духовно управление на
мюсюлманите, утвърдени с Указ №63 на княз Фердиданд,
така и на Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите, одобрен и
обнародван по силата на Указ № 12/23.05.1919 година на цар Борис III, съответно
и по-късно приетите устави на изповеданието, вакъфски
имоти, сред които се числят и мюсюлманските гробища, са могли да притежават
както пряко изповеданието, така и неговите местни поделения, богоугодните и
благотворителните му заведения. Именно поради това през 1932 година на
някогашната Бургаска мюсюлманска вероизповедна община е признато правото на
собственост върху мюсюлманско гробище, намиращо се в новата част на град
Несебър. Върху правния режим на вакъфските имоти е
било налице специалното действие и на друг правен акт - междудържавен такъв, а
именно съглашение за уреждането на някои последици от обявяването на Княжество
България за царство, подписано на 19.04.1909 година по нов стил в Цариград от
Турското правителство и Българското правителство, обнародвано в ДВ, брой
13/19.01.1910 година. Според това съглашение вакъфските
имоти в Царство България са били предмет на особен правен режим, заключаващ се
до това, че отчуждаването им е било допустимо при наличието на следните
кумулативно дадени условия - наличие на належаща
причина, и определяне, и то преди завземане на вакъфската
сграда (ако в имота е имало такава), на друго място на същата стойност и след като се заплати стойността на
сградата. Според ищците, доколкото този
правен режим е предмет на междудържавен правен акт, който не е изменен, нито
пък денонсиран, т.е. продължава да произвежда своето вътрешноправно за България
действие, никой български публично правен субект, негово търговско дружество
или обществена организация, не може да владее вакъфски
имот. Поради това, дори и да установи фактическо господство върху такъв имот,
той, т.е. съответният български публично правен субект, а в по-ново време
негово търговско дружество или обществена организация, е само държател на имота
до изпълнение на изискванията на §VII от раздел ІІ-и на съглашението, наречен
„Съглашение по мюфтийския въпрос”, а именно предоставяне на друг равноценен по
местоположението му имот и заплащане на отчуждената сграда (ако във вакъфа е имало такава). С оглед на изложеното се заявява,
че е без правно значение кога след
19.01.1910 година конкретен вакъфски имот е бил отнет
от дадена мюсюлманска вероизповедна община, богоугодно или благотворително
заведение на мюсюлманите. Относно правните норми с реституционно действие, на
които се основава исковата претенция, се заявява, че след 09.09.1944 година (през 1950 г.) мюсюлманските гробища в град
Несебър са били завзети от държавата без правно основание и без на съответната
вероизповедна община или на изповеданието да е заплатено каквото и да било обезщетение,
съответно и без да се предостави в замяна друг недвижим имот, без някакъв
правен акт; известна площ от терена на гореописания имот понастоящем е
незастроена, владее се от ответниците, които са се
снабдили било с актове за държавна и общинска собственост, било с нотариални
актове, и за частта от терена в местността „Старите гробища”, сега в чертите на
град Несебър - новия град, която не е застроена и не попада в улици, са налице
предпоставките на § 5 ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗВ във връзка с чл.3 ал.2 във
връзка с чл.2 ал.2 ЗВСВОНИ. По отношение на„Зада”ООД
се заявява, че това дружество основава правото си на собственост върху ПИ
51500.502.459 на договор за покупко-продажба на идеална част от същия с
намиращата се в него сграда (по-късно премахната), обективиран
в нотариален акт № 46, том ІІ, рег. №1637, дело №220 на Мария Бакърджиева,
нотариус с рег.№110 и район на действие Несебърски районен съд, както и на
съдебна делба - спогодба по гражданско дело № 222/2002 година по описа на същия
съд, по силата на която това дружество е „усвоило” и останалата част от този
имот, за която се е снабдило и с нотариален акт по реда на чл.483 ал.1 ГПК
(отм.) - нот.
акт № 84, том VIII, рег.№5431, дело № 1366/03.12.2003 година на същия нотариус.
Договорът за покупко-продажба от 2001 година е сключен с „Профилактика,
рехабилитация и отдих”ЕАД, град София, което има за принципал
Национален осигурителен институт, т.е. косвено негов едноличен собственик на
капитала е била Държавата. Поради това, отчуждаването на активи от страна на
„ПРО”ЕАД е можело да става само по реда на ЗППДОбД
(отм.), т.е. при условията на приватизационна процедура, а от описаните в
нотариалния акт писмени доказателства за изпълнението на общите и особените
изисквания на закона не се установяват действия, осъществяващи тази процедура в
цялост или поне в някаква нейна част. Заявява се, че към момента на сделката правото
на собственост вече е било възстановено на Мюсюлманско изповедание по силата на
чл.3 ал.2 във връзка с чл.2 ал.2 ЗВСВОНИ, прехвърлено е право от несобственик,
което не е произвело целеното от страните по такава сделка транслативно
действие. Отделно от това се сочи, че в конкретния случай чрез спогодбата е
извършено разпореждане с право на собственост върху общински имот, което,
независимо от това, че е станало при условията на състезателен съдебен процес,
е изисквало санкцията на единствения разпоредителен орган на Община Несебър, а
именно нейния общински съвет - решение на общинския съвет за поставяне на процесната идеална част от имота в дял на съделителя - търговско дружество, но такова не се
установява да е било взимано. Поради това е налице липса на елемент от сложния
фактически състав на спогодбата, което я прави нищожна, като противоречаща на
закона. Като последен аргумент по отношение на придобиването на ид.части от ПИ 51500.502.459 по спогодбата се заявява, че делбеният процес е бил симулативен
с оглед на обстоятелството, че е недопустима делбата на поземлен имот, в който
един от съделителите притежава сграда в изключителна
собственост, а друг съделител или съделители
притежава(т) само идеална част от терена. Според ищеца констативните актове за
собственост, издадени по реда на чл.483 ал.1 ГПК (отм.) в полза на „Зада“ ООД, т.е. при условията на несъстезателното
охранително производство, засягат правата на трети по отношение на това
производство лица, а именно Мюсюлманско изповедание, град София, поради което,
при успешно провеждане на ревандикационните искове за
съответните имоти, предмет на настоящото дело, тези актове подлежат на отмяна с
оглед разпоредбата на чл.537 ал.2 изр. последно ГПК.
По повод указания на съда, дадени с
определение №923/01.04.2014 год., ищецът уточнява с молба вх.№6819/16.04.2014
год., че Бургаската мюсюлманска вероизповедна община, съществувала до 1949
година, е придобила имота чрез давностно владение, поради което собствеността
се претендира на основание давностно владение и реституция, както по чл.3 ал.2,
вр.чл.2 ал.2 от ЗВСВОНИ, така и по §5 ал.1 и 2 от ПЗР
на ЗВ, а ако се приеме, че не са налице реституционните основание по горните
закони, изповеданието е собственик на имота, тъй като нито Държавата, нито друг
публичноправен субект, в случая Община Несебър, не
могат да придобият частен имот по давност. В първото съдебно заседание е
внесено уточнение, че моментът на реституцията според ищеца е 21.11.1997 год.,
когато влиза в сила ЗИД на ЗВСВОНИ (нова ал.2 към чл.3 и нова ал.2 към чл.2), а
при условията на евентуалност – 01.01.2003 година,
когато влиза в сила §5 ал.1 и 2 от ПЗР на ЗВ, както и че фактическата власт,
упражнявана върху имота, се е изразявала в погребване на мюсюлмани.
В съдебно заседание ищецът, чрез законния
и процесуалния си представители, поддържа претенцията, ангажира доказателства.
Ответниците, чрез процесуалните си представители, са депозирали
писмени отговори, с които са оспорили исковете.
Ответникът „Зада“
ООД намира за несъстоятелни твърденията на ищеца, че неотчуждаемостта
на процесния имот и въобще на вакьфски
имоти го прави активно процесуално легитимиран да води настоящото производство.
Заявява, че не е доказана идентичност между имотите, на които ищецът предендира да е собственик и имота, чийто собственик е „Зада”ООД. В отговора се сочи, че твърденията на ищеца, че „Зада”ООД владее имота без правно основание, са
несъстоятелни, а „Зада”ООД е добросъвестен купувач на
имота по възмездна сделка. Според ответника ищецът твърди, че по време на
извършване на сделката през 2001 година, правото на собственост вече е било
възстановено на Мюсюлманско изповедание по силата на чл.3 ал.2 вр. чл.2 ал.2 ЗВСВОНИ, но не сочи никакви обстоятелства, на
които основава собствеността си върху имота, предмет на ревандикационния му
иск. Счита, че не е проведена реституция на имота и не е налице отмяна на
отчуждаването. Позовава се на Закона за общинската собственост, според който АОбС има доказателствена сила до
доказване на противното. Посочва, че при сключване на сделката с нотариален акт
№ 81 т.1, рег. № 8051 дело № 572/01.08.2001 година, с който „Зада”ООД е закупил процесния
имот, е представено удостоверение № 190/27.07.2001 година на община Несебър, че
към имота няма реституционни претенции, както и удостоверение №
274-124/26.07.2001 година на Несебърски районен съд, че за имота няма вписани
ипотеки, възбрани и искови молби. С отговора се прави възражение за изтекла в
полза на „Зада”ООД придобивна
давност. Ответникът заявява, че от месец август 2001 година, повече от
дванадесет години, Зада”ООД е добросъвестен купувач
на процесния имот и го владее необезпокоявано.
В
съдебно заседание оспорването се поддържа, представят се и се ангажират
доказателства.
Ответникът Община Несебър оспорва представения
с исковата молба протокол от 30.05.1932 година на Анхиалския
мирови съдия като нищожен с твърдения, че Бургаската мюсюлманска вероизповедна
община не може и не е била владелец и не може да стане собственик и този извод
следва от Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство
България. Позовава се на чл.7 от устава, според който вероизповедна община може
да бъде създадена в населено място, в което живеят поне 40 мюсюлмански
семейства. Към чл.7 са добавени още две хипотези, а именно: ако в населеното
място живеят по-малко от 40 семейства, то е допустимо да бъде създадена
вероизповедна община, ако в съседните населени места в радиус от 10 км живеят общо
40 семейства; ако и при горната хипотеза броят на семействата е по-малко от 40,
то управлението на имотите става от нарочна комисия, назначена от Министерство
на външните работи. От изложеното ответникът заключава, че е недопустимо
вероизповедна община, отстояща около 40 км от град
Несебър /разстоянието от град Несебър до град Бургас/, да владее, стопанисва,
управлява или по какъвто и да е начин да упражнява фактическа власт върху
недвижим имот, находящ се в гр.Несебър. Счита, че по силата
на устава вероизповедната община има териториална компетентност в чертите на
населеното място или населените места, но не повече от 10 км от нейният център.
Следващ довод, че протоколът е нищожен, се извежда от посочения субект, позовал
се на давността. В протокола е посочено, че Руфат Хасанов е председател на
Бургаска мюсюлманска вероизповедна община - град Бургас. Съгласно чл.11 и
следващите от устава, вероизповедната община се управлява от настоятелство,
т.е. Руфат Хасанов може да бъде председател на настоятелството, но не и на
вероизповедната община. Ответникът Община Несебър се позовава на чл.173 от
устава, според който всички юридически сделки с въкафите,
като прехвърляне, придобиване, преминаване по наследство и други, стават с
предварителното разрешение на Министерството на външните работи и
вероизповеданията и влизат в сила след като бъдат утвърдени от същото. Според
ответника позоваването на придобивна давност е
действие по придобиване на недвижим имот, следователно е било необходимо
предварително разрешение от Министерството на външните работи и
вероизповеданията за разпоредителното действие /позоваване на придобивна давност, което може да бъде извършено само от
лице, имащо право на разпореждане/, както и утвърждаване на действието от
Министерството на външните работи и вероизповеданията.
На основание чл.193 от ГПК оспорва
представения протокол от 30.05.1932 година на Анхиалския
мирови съдия като неверен документ, отразяващ неверни обстоятелства, а именно:
че Руфат Хасанов е председател на настоятелството на Бургаска мюсюлманска
вероизповедна община - град Бургас, че Бургаска мюсюлманска вероизповедна
община – град Бургас е упражнявала фактическа власт върху претендираните
имоти, че описаните имоти са във вида и площта, описани в протокола. Счита
исковата молба за неоснователна и поради факта, че имотите предмет на иска,
поземлен имот с идентификатор № 51500.502.444 и поземлен имот с идентификатор №
51500.502.445 по кадастралната карта на град Несебър, са публична общинска
собственост и върху такива имоти не настъпва реституционният ефект на закона, а
изводът следва от чл.1 във вр. с чл.2 ал.1,
предложение първо от ЗОСОИ.
В съдебно заседание оспорването се
поддържа, ангажират се доказателства.
Българската държава оспорва истинността
на представения по делото от ищеца протокол и постановление от 30.05.1932
година по нотариално дело №39/1932 година на бившия Анхиалски
/Поморийски/ мирови съдия. Заявява се в отговора, че така представения документ
не съдържа изискуемите за нотариалното производство реквизити, а именно липсва
отбелязване на данни за вписване на акта, не се съдържа информация за платени
държавни такси и не става ясно положен ли е подпис на длъжностното лице,
съставило документа. Действително съгласно разпоредбите на чл.34 на Закон за
нотариусите и околийските съдии, които извършват нотариалните дела, утвърден с
указ №14 от 31 януари 1885 година, действал към момента на съставяне на
протокола: „Ако няма документи, нотариусът прави обстоятелствена проверка на
правата му чрез разпитване под клетва на не по-малко от трима околни,
предпочтително стари лица, призовани по указание на общинското управление. За
извършения разпит се съставя протокол, който се подписва от нотариуса и от
присъстващите”, но така представения протокол не съдържа нито един изискващите
се подписи. Освен това според ответника в горния акт липсват задължителните
реквизити по чл.37 на Закон за нотариусите и околийските съдии, които извършват
нотариалните дела: година, месец и
число, а кога се изисква и часа на извършването; областния съд или околийското
съдилище, при което е извършен акта; подписите на договарящите се страни и на
свидетелите и подписът на нотариуса или
околийския съдия, който е извършил акта, реквизитите по чл.38 от закона - печат
на нотариуса или околийския съдия, номер, под който актът или засвидетелствуването са записани в регистъра и времето на
издаването, реквизитите по чл. 39 от закона. Счита, че при липса на горните
реквизити представеното копие на документ буди основателно съмнение за
истинността си, оспорва го като неистински по отношение на неговата формална и
материална доказателствена сила и твърди, че същият
не е породил желания вещно правен ефект и не е противопоставим на действителния
собственик на имота - държавата. Счита освен това, че с представения протокол и
постановление от 30.05.1932 година по нотариално дело №39/1932 година на бившия
Анхиалски /Поморийски/ мирови съдия, не се
идентифицира точното местонахождение на претендирания имот и липсват
доказателства, че имотът въобще попада в границите, определени от ищеца.Заявява,
че ако действително се докаже, че процесния имот е
част от стари турски гробища, то държавата черпи собственическите си права от
закона, по силата на чл.21 от Закона за изповеданията, обн.
ДВ, бр. 48 от 01.03.1949 г., съгласно който изповеданията не могат да откриват
болници, сиропиталища и други подобни заведения. Заварените от закона такива
заведения на изповеданията преминават под управлението на Министерството на
народното здраве или на Министерството на труда и социалните грижи, а движимите
и недвижимите им имущества стават държавна собственост. На собствениците на
тези имущества се дава справедливо обезщетение, което се определя от комисия,
назначена от министъра на външните работи, в състав: представител на
Министерството на външните работи, представител на Министерството на финансите
и представител на народния съвет, в района на който се намират имуществата.
Решенията на комисията подлежат на обжалване пред областния съд, чието решение
е окончателно.
Съгласно разпоредбите на Закона за
устройство на територията, чл.61 ал.4, озеленените площи по ал.2 и площите със
специфично предназначение по ал.3 гробищни паркове, собственост на държавата и
общините, са публична собственост. Те могат само да бъдат предоставяни за
безвъзмездно ползване на организации или юридически лица, като религиозните
общности само управляват ритуалните сгради в гробищните паркове. В този смисъл
е и разпоредбата на чл.21 от Закона за изповеданията, обн.
ДВ, бр.48 от 01.03.1949 г. Счита, че в случая не е проведена реституция на
имота, нито е налице отмяна на отчуждаването, поради което бившите собственици,
/които и да са те, доколкото не са ищците/ не са активно легитимирани да искат
връщане на имота. В случай, че не се докаже, че процесният
имот е част от стари турски гробища, то държавата черпи собственическите си
права от закона, по силата на чл.6 от Закона за собствеността още в редакцията
в ДВ бр.92 от 16 ноември 51 г., която е в сила до 1990 година. На самостоятелно
основание Държавата е придобила процесния имот и по
давност, доколкото липсват данни имотът да е владян и ползван от друг субект,
нито в лицето на ищците, нито в лицето на друг. Държавата от своя страна владее
необезпокоявано имота, видно и по твърденията на ищеца от 1950 година насам,
т.е. безспорно в посочения период е изтекъл необходимия за придобиване на
собственост давностен срок.
Ответникът се позовава на разпоредбите
на чл.5 ал.2 от ЗДС и чл.114 ал.1 от ППЗДС, според които актът за държавна
собственост е официален документ, съставен по определения в закона ред и форма
и обстоятелствата констатирани в него имат доказателствена
сила до доказване на противното. Актът за държавна собственост е официален
документ с удостоверителен характер, т.е. той само констатира правото на
собственост, а не го учредява и на основание чл.179 от ГПК обвързва съда с
формалната и материална доказателствена сила. Изцяло
в тежест на ищцовата страна е да установи по несъмнен
начин и при условията на главно и пълно доказване твърдяните
права за наличие на предпоставките на параграф 5 ал.1 и ал.2 от ЗР на ЗВСВОНИ,
във връзка с чл.3 ал. 2 и чл.2 ал. 2 от ЗВСВОНИ. Ответникът счита, че процесният имот не попада в обхвата на ЗВСВОНИ, доколкото
одържавяването е станало по реда на Закона за изповеданията, който не е включен
в ЗВСВОНИ, гробищните паркове не могат да са собственост на лица, различни от
държавата и общините и като такива могат само да бъдат предоставяни за
безвъзмездно ползване на организации или юридически лица, като религиозните
общности само управляват ритуалните сгради в гробищните паркове.
В съдебно заседание оспорването се
поддържа, представят се доказателства.
Бургаският окръжен съд, с оглед събраните по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят и се представят доказателства, че
ищецът е вписан като вероизповедание със статут на юридическо лице в регистъра
по чл.18 ал.1 от ЗВ, воден от СГС, в който смисъл е правосубектна
юридическа личност, представлявана от главния мюфтия Мустафа Алиш Хаджи.
Установява се от устава на вероизповеданието от 1997 год., относим
към релевантните моменти за реституция, посочени от ищеца, както и от
действащият устав от 2011 год., че в същите не се предвижда местна
организационна единица с наименование мюсюлманска вероизповедна община. Уставът
от 1997 година предвижда в чл.14, че най-малката организационна структура е общото
събрание на мюсюлманите в населеното място или район, а негов изборен ръководен
орган е мюсюлманското настоятелство със статут на юридическо лице (чл.19). Според
действащия устав мюсюлманското настоятелство не е юридическо лице. За разлика от това, в
устава от 1919 година в §8 се предвижда, че най-малката организационна единица
– вероизповедната община, е самостоятелна юридическа личност, която има право
да притежава, за джамиите и училищата си, движими и недвижими имоти. От
представените от ищцовото изповедание списъци на
мюсюлманските вероизповедни общини в страната от 1927, 1936 и 1948 година,
съхранявани в Агенция „Централен държавен архив“, се установява, че в периода
от 1927 до 1948 година е съществувала вероизповедна община в гр.Бургас.
Към датата на твърдяното отнемане на имота, статута на
ищцовото вероизповедание се урежда както от неговия
устав, приет през 1945 година, така и от Закона за изповеданията, обн.ДВ бр.48/49 год. В устава от 1945 год. се запазва
организационната единица „мюсюлманска вероизповедна община“ (§7), със статут на
юридическа личност, която има право да притежава имущество. В чл.6 ал.1 от ЗИ
(отм.), в редакцията му към датата на обнародването, се предвижда, че от
момента на утвърждаването на устава на изповеданието от министъра на външните
работи, то се счита за признато и добива качеството на юридическа личност и това
се отнася и за неговите местни поделения. С оглед съдържанието на устава от
1945 година, който предвижда, че вероизповедните общини като местни поделения
са юридически лица, нормата на чл.6 ал.1 от ЗИ (отм.), както и списъка на
мюсюлманските вероизповедни общини в НРБ от 1948 год., съдът приема, че към датата
на отнемането на имота, сочена от ищеца, действително е съществувала
мюсюлманска община в гр.Бургас. Поради
факта, че към момента на реституцията, посочен от ищеца, такова религиозно
юридическо лице не е съществувало според устава от 1997 година, но е
съществувало самото Мюсюлманско изповедание, последното се явява правоприемник
на прекратилата съществуването си вероизповедна община по смисъла на §4 ал.1 от
ПЗР на ЗВ. Тук следва да се посочи, че въпросът за правоприемството
касае съществото на спора, тъй като имуществата се възстановяват на лицата, от
които са били отнети, или на техните правоприемници, и съдът дължи на страните
произнасяне по този въпрос при постановяване на съдебния си акт, а наличните
производства по §4 ал.1 от ПЗР на ЗВ не са преюдициални,
още повече, че визираното от ищеца като обуславящо решение по ф.д.№1659/2003
год. на СГС е било обезсилено с решение по т.д.№964/2014 год. по описа на САС,
обявено на сайта на съда, поради образуване на делото като охранително, а не
исково.
Ищецът представя препис от протокол от 30.05.1932 год.
на Анхиалския мирови съдия по н.д.№39/32 год., с
който, след разпит на трима свидетели, Бургаската мюсюлманска община е призната
за собственик по давностно владение на недвижими имоти, находящи
се в гр.Месемврия, вкл.празно място в м.“Старите
гробища“ от 40 дка, при граници: лозята, от северната страна – хендек (трап),
от изток – Христо Михайлов (вятърна воденица) и от юг – пропаст – бряг на
морето (т.1). Представя се и препис от нотариален акт за право на собственост
върху недвижим имот, издаден по обстоятелствена проверка том ІІ, №147, рег.572,
дело №39/1932 год. на 16.06.1936 год. от Поморийския околийски съдия, с който,
въз основа на извършената обстоятелствена проверка от 30.05.1932 год. по
н.д.№39/32 год. Бургаската мюсюлманска вероизповедна община е призната за
собственик по давностно владение в продължение на 30 и повече години на горния
недвижим имот с площ от 40 дка при същите граници.
От основното и допълнително заключения на в.л.Гълъбова.
по съдебно-техническата експертиза се установява, че в одобрените кадастрални и
регулационни планове на гр.Несебър – нова част от 1922, 1030, 1959 и 1965 год.
няма заснет и нанесен имот с площ от 40 дка, обозначен с планоснимачен
номер, точни граници, определена конфигурация и местоположение, записан в
разписните списъци за мюсюлмански гробища. В.л. Гълъбова посочва, че протоколът
и нот.акт не са съобразени с плана от 1930 год. – не
са посочени номера на имоти, квартали и парцели, а като граници са посочени
теренни форми и лозя. От основното заключение е видно, че в плана от 1930 год.,
чиято кадастрална основа е същата като плана от 1922 год., има надпис „стари
мюсюлмански гробища“. На запад от надписа са заснети три имота с пл№№631,626 и 625, записани
в разписния списък на физически лица, на север е заснет имот пл.№492 с
надпис „христ.гробища“, записан в разписния списък на
Месембрийското общ.управление в кв.49 „за гробище“,
от североизток е заснет черен път с по-ниска кота; от
изток е заснет имот, обозначен с пл.№ 490, в който с топографски знак е
посочена мелница, в разписния списък записан на Хрисоверен
Михайлов, край на кв.50 по регулационния план; на юг от надписа със сигнатура е
отразен скат към морето. Вещото лице категорично посочва, че така описаното
пространство по плана от 1930 год., съпоставено с описаните граници в
постановлението от 1932 год., не е съществувало към него момент като
самостоятелен имот, с точно заснети граници и обозначен с пл.номер. Поради това
няма записване на имот в разписния списък към кадастралния план към 1930 год. –
мюсюлмански гробища. Според вещото лице, по регулация върху този терен има
проектирани нови улици, обособен е кв.50 с урегулирани парцели в него. Вещото
лице Г. посочва, че в следващия кадастрален и регулационен план, одобрени със
заповед от 24.08.1959 год., върху бившия терен с надпис „стари мюсюлмански
гробища“ са заснети два имота с пл.№163 и 164, записани в разписния списък към
плана като общински имоти. Върху тях е
предвиден и реализиран парк. По регулация от север е образуван кв.53, отреден
за хотел „Балкантурист“, а от северозапад е заснета нова, реализирана сграда –
почивна станция на финансовите служители в кв.54. Върху отразения в плана имот
– християнски гробища, са предвидени градини. В основното заключение се
посочва, че в регулационния план, одобрен със заповед от 19.03.1965 год., върху
б.терен с надпис „стари мюсюлмански
гробища“ са заснети отново два имота с пл.№163 и 164, записани като общински, с
надпис „отчуждава се“. Според плана за застрояване теренът е предвиден за
зелена площ. По действащата КК на гр.Несебър, процесните
имоти са нанесени със съответните
идентификатори. След оглед на място вещото лице е установила, че в имот
51500.502.446 е реализирано предвиденото по ПЗ строителство – крайморски парк.
В имот с идентификатор 51500.502.449 реализираното строителство към 1959 год. –
почивна станция на финансовите служители, е съборена. В съдебно заседание в.л.
посочва, че трите имота - имот 51500.502.446, имот 51500.502.444 и имот
51500.502.445, представляват част от общо благоустрояване – детски кътове,
алеи, затревяване.
От заключението на в.л.М. се установява, че от аерофотоснимките, приобщени като доказателства, не може да
се установи дали е имало мюсюлмански гробища. В.л. посочва, че върху картния
материал по делото няма отбелязани мюсюлмански гробища с условен знак или
имотна граница. Върху плана от 1930 год. е нанесен само пояснителен надпис
„старите мюсюлмански гробища“, без имот или друг изобразителен начин, което не
позволява определяне на точното им местонахождение. В протокола от 1932 год. е
посочен само терен в м.“Старите гробища“, а самия надпис на местността е
допълван в плана от 1930 год. Според заключението на в.л.М., площта на терена,
заключен в границите по протокола от 30.05.1930 година, е приблизително 23 дка.
Както протоколът, така и нотариалния акт, са съставени
при действието на чл.34 и чл.34а от ЗНМСКИНД ЗН отм.). Според чл.249 от ЗСГ
(отм.) нотариалният акт, както всеки официален удостоверителен документ, се
ползва с обвързваща доказателствена сила (норма,
която е възпроизведена и в действащия ГПК – чл.179). Именно поради горното в
мотивите към ТР №11/21.03.2013 год. по т.д.№11/2012 год. ОСГК на ВКС посочва,
че обвързващата доказателствена сила на нотариалния
акт досежно удостовереното право на собственост се
признава в съдебната практика по ЗГС (отм.), според която за оборването на тази
доказателствена сила е необходимо да се проведе пълно
обратно доказване. Това означава, че нотариалният акт, представен от ищеца, не
е абсолютно доказателство и срещу неговата доказателствена
сила ответниците могат да се бранят, нещо, което те
са направили в настоящия процес, като са въвели твърдения за нищожност и
неистинност на нотариалното удостоверяване поради оспорване на признатото с
акта право.
Доказателствена сила има само валидният документ. Доколкото в ЗН
(отм.) няма обща норма, която да урежда последиците от неспазване на
изискванията, които определят фактическия състав на нотариалния акт, трябва да
се изхожда от общите основания за нищожност на юридическите действия. Нищожен е
актът, издаден от лице, на което не е предоставена нотариална функция, или от
нотариус извън предмета на териториалния му район, неразбираемото изявление,
актът, издаден при участие на т.нар инструментарен
свидетел, който не отговаря на изискванията по чл.47 от ЗН (отм.), актът, при
издаването на който не са били спазени контролните действия – присъствие,
прочитане, одобряване, актът, който не е подписан. Непълното изписване на
имената на инструментарните свидетели, посочено от
ответната община, не е основание за нищожност на акта; същото се отнася е за
липсата на данни в протокола за местоживеенето на свидетелите по
обстоятелствената проверка, както и за изписването на председател на
вероизповедната община, вместо на мюсюлманското настоятелство. Отдалечеността
във времето между протокола за обстоятелствена проверка и самия нотариален акт
също не е порок, доколкото ЗН (отм.) не е предвиждал задължение за
нотариуса веднага след като състави
протокола, да снабди молителя с нотариален акт. Поради горните съображения
съдът счита оспорения нотариален акт за валиден.
Дори и да се приеме, че указанията на съда във връзка
с разпределението на доказателствената тежест досежно оспорването на нотариалното удостоверение са
неправилни, тъй като притежаваните от ответниците
титули за собственост не са равноценни на оспорения нотариален акт, издаден при
действието на отменен закон, и че доказателствената
тежест се носи от този, който оспорва и именно оспорващият следва да проведе
пълно обратно доказване, то тогава от събраните доказателства следва извод, че
оспорването е проведено успешно:
Както се установява от заключенията на в.л.Гълъбова и Мавродиев,
в нито един кадастрален и регулационен план за гр.Несебър – нова част няма
данни за имот или парцел, отреден за мюсюлмански гробища, респ. записан като
собствен на Мюсюлманското изповедание, въпреки, че още от Освобождението на
България с приемането на първите градоустройствени закони гробищата са предмет
на регулационно уреждане – напр. чл.49, вр.чл.8 и 9
от Закона за благоустройството на населените места в Княжество България,
действал в периода 1898 – 1905 год.; чл.76, вр.чл.9 и
10 от Закона за благоустройството на населените места в Кн.България,
действал в периода 1905 – 1941 год.; чл.18, чл.56, чл.104, чл.108 от ЗБНМ
(отм., действал до 1950 год.) и съответните текстове на ЗПИНМ (отм.). За
сравнение - в съседство със спорния терен, по плана от 1930 год. е заснет имот
пл.№492, с надпис върху плана „христ.гробища“,
записан в разписния списък на Месембрийското
общ.управление в кв.49 „за гробище“. Вместо имот или парцел в плана от 1930
год. има само надпис „стари мюсюлмански гробища“, а в терена, очертан съобразно
описанието на протокола и нотариалния акт, попадат урегулирани парцели на кв.50,
които не са образувани от заснети имоти. От заключението на в.л.Мавродиев става
ясно, че в многобройния картен материал, приобщен по делото, няма поставен
условен знак за мюсюлмански гробища. Дори в самия протокол и съставения въз
основа на него нотариален акт не се съдържат данни своеният
от Бургаската мюсюлманска вероизповедна община терен да е бил гробище, тъй като
свидетелите са заявили и нотариусът е удостоверил, че мястото е празно. Освен
показанията на св.Д. няма нито едно друго пряко доказателство, че празното
място в м.“Старите гробища“ е било използвано за погребване на мюсюлмани.
Показанията на този свидетел не следва да бъдат кредитирани, тъй като се
намират в противоречие с останалите доказателства, приобщени по делото. Според
показанията на св.Д., неговото посещение в процесния
терен се е състояло през 1948 год. и е продължило няколко часа с учебна цел –
за да се разчетат надписите на надгробните камъни. Свидетелят не е живял в
гр.Несебър и не е присъствал на мюсюлмански погребения там. Самият свидетел
съобщава, че повечето гробове са били много стари, но имало и три пресни гроба,
за които ходжата им казал, че са на няколко месеца. Като се има предвид, че в
кадастралния и регулационен план на гр.Несебър, одобрен със заповед от
24.08.1959 год., върху надписа „стари мюсюлмански гробища“ са заснети два имота
с пл.№№163 и 164, върху които е реализиран парк, от санитарна гледна точка е
невъзможно показанията на св.Д. да се достоверни, тъй като от поставянето на
последните човешки тленни останки до създаването на парка би изминал период от
около 10 години. Показанията на св.Д. противоречат на откритията от проведените
археологически разкопки, обективирани в приложеното
становище до Директора на НИНКН – МК, от които е видно, че в УПИ V в кв.54А,
сега съответстващ на ПИ 51500.502.446, са открити следи от над 300 гробни
структури от различни епохи, но не и от мюсюлмански погребения. Освен това,
поради устройството на местните структури на религиозната общност Мюсюлманско
изповедание, създадено с устава от 1919 година, не е било възможно Бургаската
МВО да свои процесния терен в гр.Несебър – нова част
чрез фактическа власт, изразяваща се в погребване на мюсюлмани. Както е видно
от §8, вероизповедната община, като самостоятелно юридическо лице, е можела да
притежава, за нуждите на своите джамии и училища, движими и недвижими имоти, да
приема завещания и дарения, а общинското вакъфско
имущество се е управлявало от настоятелството на МВО. Самата община се образува
с разрешение на МВнРИ в населено място, в което
живеят с установено местожителство поне 40 мюсюлмански семейства, а ако броят
им е недостатъчен – семействата в радиус от 10 км. от предполагаемия център на общината,
и ако и в този случай отново не се групират 40 семейства, духовните работи на
мюсюлманите се управляват от назначаема комисия. Тъй
като разстоянието от гр.Бургас до гр.Несебър е повече от 10 км., такова
групиране е било невъзможно, още повече, че до гр.Несебър, в който не е имало
МВО според представените списъци, са се намирали по-близки населени места, към
чиито вероизповедни общини се е причислявало мюсюлманското население на
гр.Несебър (напр.Тънково, Гюльовца). Ето защо, след като групирането по §7 не е
било възможно, не е било възможно Бургаската МВО да управлява и свое гробище
като вакъфски имот в гр.Несебър (Месемврия).
Именно поради горното св.Стоянов, воден от ответника „Зада“
ООД, съобщава, че до 1950 год., когато в гр.Несебър живеели 5 семейства,
погребенията на мюсюлмани се извършвали в с.Тънково. Разпоредбите на §168 и
§169 от устава на вероизповеданието от 1919 год., на които се позовава ищецът,
възпроизведени и в устава от 1945 год. като §118-120, са напълно ирелевантни
към придобивното основание, удостоверено от нотариуса
към 1936 год., а именно придобивна давност, тъй като
в горните хипотези е съществувал учредителен акт – „вакъфнаме“,
с който се е учредявала собствеността. Освен това новото им възпроизвеждане в
устава от 1945 год. показва, че процесът на отнемате на вакъфите
от мютевелиите според учредителните им актове „вакъфнаме“, ако и да е започнал след утвърждаването на
устава от 1919 год., към 1945 год. все още не е бил приключил.
Съдът приема, че с проведеното обратно доказване от ответниците доказателствената
сила на нотариалния акт е оборена – юридическият факт, от който удостовереното
право на собственост произтича, не се е осъществил, тъй като доказателствата,
ангажирани от ответниците опровергават констатацията
на нотариуса, че МВО в Бургас е владяла повече от 30 години съществуващ
недвижим имот като собствен. До Освобождението на България цялата земя и
принадлежала на Османската държава. С освобождението по разбираеми причини се е
променил етническия състав на населението. Дори и да е имало мюсюлмански
гробища в процесния район, за което единствената
следа е надписът в плана от 1930 година, то те са били изоставени към датата на
съставянето на нотариалния акт и не са имали характер на вакъфски
имот.
Поради извода на съда, че Бургаската мюсюлманска
вероизповедна община не е била собственик на имота, представляващ празно място
в м.“Старите гробища“ в землището на гр.Несебър, за този имот по отношение на
ищеца не може да настъпи реституционния ефект на чл.3 ал.2, вр.чл.2
ал.2 от ЗВСВОНИ или на §5 ал.1 от ПЗР на ЗВ, нито може да се приеме, че към
настоящия имот, поради осъщественото правоприемство
от Бургаската МВО, ищецът е собственик на процесните
имоти, тъй като никога не е губил правото си на собственост, защото ответниците не са могли да ги придобият валидно. Предявените
ревандикационни претенции са неоснователни и като
такива следва да бъдат отхвърлени изцяло.
Отправени са искания за обезсилване на АДС
№3411/21.10.1998 год., издаден от Областна администрация Бургас, АОбС №485/07.12.1998 год., издаден от Община Несебър и АОбС, вписан под №102, том 31, рег.№8153, дело
№7012/16.12.2005 год. на Сл.Вписвания Несебър, както и за обезсилване на нот.акт №84, том VІІІ, рег.№5431, дело №1366/03.12.2003
год. на нотариус рег.№110. Горните искания за обезсилване на актовете за
държавна, респ.общинска собственост, се явяват процесуално недопустими, поради
липса на процесуален ред, по който да се разгледат. Съобразно разпоредбата на
чл.537 ал.2 от ГПК и възприетото в ТР №3/29.11.2012 год. по т.д.№3/12 год. на
ОСГК ВКС, при уважаване на иск за собственост на отмяна подлежат констативните
нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост. Според
възприетото в решение №97/29.03.2011 год. по гр.д.№431/2010 год. на ІІ г.о. ВКС,
постановено по реда на чл.290 от ГПК, разпоредбата на чл.431 ал.2 от ГПК (отм.)
– настояща чл.537 ал.2 от ГПК, не намира приложение към АДС, тъй като този акт
не се издава в охранително производство и следователно не може да бъде отменен
по реда на чл.431 ал.2 от ГПК (отм.) Същото се отнася и за АОбС,
ето защо производството в частта по искането за обезсилване следва да бъде
прекратено. Искането за отмяна на констативния нотариален акт, с който се е
снабдил ответника „Зада“ ООД, следва да бъде отхвърлено
като неоснователно. Съгл.чл.537 ал.2 предл.3 от ГПК, нотариалният акт се отменява когато бъде
уважена претенцията на трето лице срещу титуляра на
акта (ТР №11/21.03.2013 год. на ОСГК на ВКС) и тъй като в настоящия случай ревандикационните претенции са неоснователни, такова се
явява и искането за обезсилване (според закона отмяна) на нотариалния акт.
Съобразно изхода от спора, ответниците
имат право на разноски. Според представения от представителя на Държавата
списък по чл.80 от ГПК, на този ответник е дължима от ищеца сумата от
4 309,39 лв., включваща юрисконсултско
възнаграждение и разноски за възнаграждение на вещо лице. На ответника „Зада“ ООД се дължат разноски в размер на 1000 лв.,
представляващи възнаграждение на адвокат. На ответника Община Несебър се дължат
разноски в размер на 31 174,38 лв., включващи възнаграждение на
юрисконсулт в размер на 30 869,38 лв., изчислено по реда на чл.7 ал.2 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения върху интереса,
възнаграждение на вещо лице в размер на 300 лв. , държавна такса за
удостоверение в размер на 5 лв.
Мотивиран от така изложените съображения, Бургаският
окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция, предявена от Мюсюлманско
изповедание гр.София, район „Възраждане“, ул.“Братя Миладинови“ №27, ЕИК BG *********, представлявано от главния мюфтия д-р
Мустафа Алиш Хаджи, против Българската държава, да се признае за установено по
отношение на Държавата, че религиозната институция - вероизповедание с
наименование Мюсюлманско изповедание е собственик на ПИ 51500.502.444 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на град Несебър, представляващ
празно място с площ от 2430 кв.м, стар идентификатор няма, стар номер 5020721,
при съседи: ПИ 51500.502.445, ПИ 51500.502.433, ПИ 51500.502.442 и ПИ
51500.502.520, както и да се осъди Държавата да предаде на ищцовото
изповедание владението на недвижимия имот.
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция, предявена от Мюсюлманско
изповедание гр.София, район „Възраждане“, ул.“Братя Миладинови“ №27, ЕИК BG *********, представлявано от главния мюфтия д-р
Мустафа Алиш Хаджи, против Община Несебър да се признае за установено по
отношение на Община Несебър, че религиозната институция - вероизповедание с
наименование Мюсюлманско изповедание е собственик на: 1. ПИ 51500.502.445 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на град Несебър, представляващ
празно място с площ от 1504 кв. м., стар идентификатор няма, стар номер
5020720, при съседи: ПИ 51500.502.446, ПИ 51500.502.521, ПИ 51500.502.433, ПИ
51500.502.444 и ПИ 51500.502.520 и 2. ПИ 51500.502.446, без последващи
изменения на КККР, представляващ празно място с площ от 19093 кв.м., с трайно
предназначение на територията -урбанизирана, начин на трайно ползване -
обществен селищен парк, градина, с административен адрес - п.к.8230, град
Несебър - нов град №1, стар идентификатор няма, номер по предходен план
5020718, при съседи: ПИ 51500.502.561, ПИ 51500.502.518, ПИ 51500.502.515, ПИ
51500.502.519, ПИ 51500.502.520, ПИ 51500.502.545, ПИ 51500.502.443 и ПИ 51500.502.450,
както и да се осъди ответната община да предаде на Мюсюлманско изповедание,
град София, владението на имотите - ПИ 51500.502.445 и ПИ 51500.502.446.
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция, предявена от Мюсюлманско
изповедание гр.София, район „Възраждане“, ул.“Братя Миладинови“ №27, ЕИК BG *********, представлявано от главния мюфтия д-р
Мустафа Алиш Хаджи, против „Зада“ ООД със седалище и
адрес на управление гр.София, р-н“Възраждане“, ул.“Княз Борис І“ №130, ет.2,
ап.3, с ЕИК ********* да се признае за установено по отношение на „Зада”ООД, че религиозната институция вероизповедание с
наименование Мюсюлманско изповедание е собственик на следния недвижим имот по
кадастралната карта и кадастралните регистри на град Несебър: ПИ 51500.502.449
с площ на имота от 4718 кв.м., с трайно предназначение на територията -
урбанизирана, начин на трайно ползване - за друг обществен обект, комплекс, с
административен адрес - п.к.8230, град Несебър, ул.„Младост” №1, стар
идентификатор няма, номер по стар план кв.54 А, парцел V, при съседи: ПИ
51500.502.450, ПИ 51500.502.433, ПИ 51500.502.311, ПИ 51500.502.432 и ПИ
51500.502.408, както и да осъди това търговско дружество да предаде на ищцовото изповедание владението на недвижимия имот.
ОТХВЪРЛЯ искането на Мюсюлманско изповедание гр.София, район
„Възраждане“, ул.“Братя Миладинови“ №27, ЕИК BG *********, представлявано от главния мюфтия д-р
Мустафа Алиш Хаджи, да се обезсили нот.акт №84, том
VІІІ, рег.№5431, дело №1366/03.12.2003 год. на нотариус рег.№110.
ПРЕКРАТЯВА
производството по искането на Мюсюлманско
изповедание гр.София, район „Възраждане“, ул.“Братя Миладинови“ №27, ЕИК BG *********, представлявано от главния мюфтия д-р
Мустафа Алиш Хаджи, да се обезсилят АДС №3411/21.10.1998 год., издаден от
Областна администрация Бургас, АОбС №485/07.12.1998
год., издаден от Община Несебър и АОбС, вписан под
№102, том 31, рег.№8153, дело №7012/16.12.2005 год. на Сл.Вписвания Несебър.
ОСЪЖДА Мюсюлманско изповедание гр.София, район „Възраждане“,
ул.“Братя Миладинови“ №27, ЕИК BG *********, представлявано
от главния мюфтия д-р Мустафа Алиш Хаджи, да заплати на Българската държава
съдебно-деловодни разноски в размер на 4 309,39 (четири хиляди триста и девет
0.39) лв.
ОСЪЖДА Мюсюлманско изповедание
гр.София, район „Възраждане“, ул.“Братя Миладинови“ №27, ЕИК BG
*********, представлявано от главния мюфтия д-р Мустафа Алиш Хаджи, да заплати
на „Зада“ ООД със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н“Възраждане“, ул.“Княз Борис І“ №130, ет.2, ап.3, с ЕИК *********,
съдебно-деловодни разноски в размер на 1000 (хиляда) лв.
ОСЪЖДА Мюсюлманско изповедание
гр.София, район „Възраждане“, ул.“Братя Миладинови“ №27, ЕИК BG
*********, представлявано от главния мюфтия д-р Мустафа Алиш Хаджи, да заплати
на Община Несебър съдебно-деловодни разноски в размер на 31 174,38 (тридесет
и една хиляди сто седемдесет и четири 0.38) лв.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Бургаски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните, а в прекратителната му част подлежи на
обжалване с частна жалба в седмичен срок от връчването му на ищеца.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: