Р Е Ш Е
Н И Е
№… Разград
12. ХІ.2019г. Разградски
окръжен
година Град
2019
съд
28.Х.
На Година
публично РАЯ ЙОНЧЕВА
В заседание в следния
състав:
Секретар:С.Л. ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА АТАНАС
ХРИСТОВ
ЧЛЕНОВЕ:
Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА
В. гражданско 2019 №239
дело по описа за година
за да
се произнесе, съобрази следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение 330/27.VІ. 2019 по
грд №2600 по описа му за 2018, състав на РРС е „оставил без уважение“ иска, предявен на осн.чл.45 ЗЗД от Н. С. К. срещу И.И.И. за заплащане на сумата 200
/двеста/ лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, вследствие на
деликт, съизмерим със стойността на заплатеното адвокатско възнаграждение по ИД
№1082/2018 г. по описа на ЧСИ Г.Стоянов, с рег. №912 и р-н на действие при РОС
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на
иска – 12.ХІІ.2018 г. до окончателното й изплащане.
Недоволен от така постановеното решение ищецът, чрез процесуално представляващият го по
пълномощие адв.Христов, обжалва същото като
неправилно, необосновано и незаконосъоразно.
В с.з., чрез процесуално представляващият
го по пълномощие-адв. К., въззивникът заявява, че поддържа жалбата. На релевираните
основания моли за отмяна на
решението и за постановяване на ново
такова, с което съдът да уважи иска в
пълния му размер при доказаност на предпоставките за ангажиране деликтната отговорност
на ответника. Твърди,
че с поведението си не е дал повод за предприемане на действия по образуване на
изпълнителното производство, в хода на което е сторил претендираните като
имуществена вреда разноски за защита и процесуално представителство. Претендира
присъждане на доказано сторени за двете инстанции разноски.
В законоустановения и предоставен й за това
срок, насрещната по жалбата страна е депозирала отговор, с който
оспорва основателността й. Намира, че
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно, обосновано и
законосъобразно постановен съдебен акт. В с.з., лично и чрез представляващият
го по пълномощие адв. Маринов развива съображения в подкрепа на твърдението си
за неоснователност на предявения срещу него иск. Твърди несъставомерност на вменяваният му в отговорност деликт, тъй
като поведението му образуване на изп. производство не е неправомерно, а
предприето в съответствие с нормативно регламентираното му право да реализира
съдебно признатото му вземане по способа на принудителното изпълнение. Твърди действията
си като предприети при липса на знание
за доброволно извършеното от въззивника плащане, който недобросъвестно се е
ползвал от личните му данни, в частност откритата му банкова сметка.
Като подадена в срок, от
легитимиращи интерес от обжалването страни и срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, жалбата е
допустима.
Съответно на дължимото по реда на чл.269 ГПК
съдът констатира, че атакуваното решение е валидно и допустимо постановено по същество на предявената по реда на чл. 45 ЗЗД защита. В случая,
значимите за изхода на делото
факти са установени от
първоинстанционния съд с допустими по см. на ГПК доказателства и
доказателствени средства, при правилно разпределена тежест на доказване и в
съответствие с проявена в тази насока
активност на страните. При разглеждане на делото и при постановяване на решението,
първоинстанционният съд е изпълнил
задълженията си по чл. 131 и сл. ГПК като
не е нарушил процесуалните
правила, гарантиращи правото на участие и защита на страните. Съответно на търсената с иска защита е разпределил доказателствената тежест и в
рамките на дължимото се по см. на чл.140
и сл. ГПК е възложил на всяка от страните, подлежащите на доказване от нея
факти. Спорът е изяснен от фактическа
страна, с допустими по см. на ГПК
доказателства, които са относими
към подлежащите на доказване и правно
релевантни за изхода на делото факти .
Пред тази инстанция не се
ангажираха, допустими по см. на чл.266 ГПК доказателства и не се наведоха
обстоятелства, от които да следва за
установена фактическа обстановка, различна от установената такава в хода на
първоинстанционното производство.
Разгледана по същество,
жалбата е основателна. Обективираните в обжалваното решение правни изводи за
неоснователност на иска поради несъставомерност
на претендираната срещу ответника деликтна отговорност по чл.45 ЗЗД-недоказана
противоправност в поведението му по образуване на изп. производство срещу
въззивника, при вече извършено от последния плащане на вмененото му в отговорност парично
вземане, са в противоречие с установените по делото факти и сочат на
несъответно прилагане на материалния закон.
Според състава на
въззивния съд, анализът на доказателствата, относимо на процесуално заявеното от
страните поведение, дава основание за следните фактически и правни изводи:
Производството пред
първоинстанционния съд е образувано по иск, предявен на основание чл. 45 ЗЗД от въззивника Н. К. срещу И.
И. за осъждането му за сумата от 200,00 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, вследствие на деликт, съизмерим със
стойността на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение по ИД № 1082/2018
г. по описа на ЧСИ Г.Стоянов ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.
Като факти, обосноваващи заявената
по чл.45 ЗЗД защита в обстоятелствена част на исковата молба се твърди, че на 1.Х.2018 ищецът
получил покана за доброволно изпълнение по ИД № 1082/2018 г. по описа на ЧСИ Г.Стоянов,
образувано срещу него на 11.ІХ.2018г. по молба на ответника И.И., въз основа на издаден му на 5.ІХ.2018г. изп. лист за присъдени с влязла в сила на 6.VІІІ.2018г.
Присъда №17/27.ІІІ.2018г. по НЧХД №202/2017 по опис на КРС вземания, както следва: 960,00лв., дължими в обезщетение
за причинени му имуществени вреди ведно със законна лихва от 28.ІІІ.2017 до
окончателното им изплащане; за 255,00лв. сторени в нак. производство разноски и
за 5,00лв. разноски в производството по
издаване на изп. лист. В хода на изп. производство, в обезпечение на дължимото
изпълнение върху вземанията и имотите на конституираният като длъжник Никола К.
били наложени, съответно запор и възбрана.
Посочено е, че във връзка със
защитата по неприключилото изпълнително дело, на 1.Х.2018
г. ищецът е сключил договор за правна защита и съдействие с адв. Петър Христов,
за което заплатил в брой адвокатско възнаграждение в
размер на 200,00 лева.
С молба вх. № 15957/2.Х.2018г.,
депозирана в регистратура на ЧСИ чрез упълномощеният от него повереник, Н.К. поискал
прекратяване на образуваното срещу него изп. производство при наличие на визираните
в чл.433, ал.1, т.1 ГПК предпоставки. С
приложен към молбата банков
документ(вносна бележка) удостоверил извършено на 14.VІІІ.2018г.(преди издаване
на изпълнителния лист и датата на
образуване на изп. дело) по см/ка на взискателя -И.И. плащане на сумата от
1 355,00лв. в изпълнение на вмененото му по изп. лист парично задължение.
Заедно с това, съответно на приложените към
нея доказателства и списък за разноски, с подадената на 2.Х.2018г молба
вх.№15957 длъжникът претендирал присъждане на сторени такива в изп. производство,
в това число и за заплатеното от него
адвокатско възнаграждение.
С влязло
в сила на 16.ХІ.2018г. Постановление от 5. Х.2018г. ЧСИ Г.Стоянов прекратява
образуваното му на производство изп.д.№1082 по опис за 2018г., вдига наложените
в обезпечение запори върху вземанията и възбрани върху имотите на ищеца, поставя
в тежест на взискателя разноските по
образуване, водене и прекратяване на изп. производство и с нарочен диспозитив,
отказва присъждане на сторените от длъжника разноски за платено адвокатско
възнаграждение в размера на 200,00лв. В
мотиви на постановлението си е посочил, че на основание чл. 79, ал. 1 ГПК при
прекратяване на делото по чл. 433 ГПК могат да се събират само сторените от взискателя
разноски и че не е предвидена възможност за присъждане на сторените от длъжника
разноски в тежест на взискателя.
Така проследените в хронология факти се явяват доказани с приложената в
цялост преписка по изп.д.№1082/2018 на ЧСИ и не се оспорват от ответната по
иска страна. С жалбата, в предмет на въззивното производство не се въвежда спор
по фактите, а по приложимия към тях
материален закон.
В
мотиви на обжалваното решение, за да отхвърли предявения му на производство иск
по чл.45 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че предприетото от ответника
поведение по образуване на изпълнителното производство, при доказано извършено
от длъжника плащане на задължението преди дата на подадената по реда на чл.426 ГПК молба, не е виновно и неправомерно, тъй като длъжникът не го бил уведомил
за предприетото доброволно изпълнение. Позовано на различието в института за
разноски по чл.78 ГПК и за разноските по изпълнението по чл.79 ГПК, е приел, че
заплатеното от длъжника адвокатско
възнаграждение по прекратено при хипотеза на чл.433, ал.1, т.1 ГПК изп.
производство, не представлява разноски
по изпълнението, поради което не се следва възлагането им в тежест на
взискателя.
Въз основа на самостоятелно
проведения анализ на доказателствата, в този си състав от правна страна съдът
приема следното: Правилно
първоинстанционният съд е квалифицирал претендираните от длъжник в изп.
производство разноски като такива по чл.78 ГПК, от което и по аргумент на чл.79 ГПК се следва, че те не могат да бъдат възложени от съдебния изпълнител в
тежест на взискателя, при прекратяване на образуваното по негова молба изп.
производство по реда на чл.433, ал.1 т.1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 79,
ал.1, т.1 от ГПК, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в
случаите, когато делото се прекрати съгласно чл. 433 от ГПК- доброволно
извършено от него плащане преди започването на образуваното срещу него изпълнително
производство.
В процесния случай, производството по изп.д.№ 1082/2018
е било прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.1 от ГПК. По делото не се спори
и се следва за безспорно доказан факта, на предприето от ищеца доброволно
плащане на вземането преди дата на образуваното срещу него изп. дело. Обективен по делото факт обаче е, че
откритата от въззиваемия разплащателна сметка е била заверена с дължимата сума преди
образуване на изпълнителното производство. Няма законова, а в случая и
договорна забрана, ищецът-въззивник да погаси паричното си задължение не само в
брой, но и по банков път, като в последния случай единственото законово
условие, което се поставя, за да се счита кредиторът удовлетворен, е
заверяването на банковата му сметка (вж. чл. 75,
ал. 3 ЗЗД, според който, когато плащането става чрез задължаване и заверяване
на банкова сметка, ***еряване на сметката на кредитора). В случая няма спор, че
това условие е изпълнено преди образуване на изпълнителното производство –
банковата сметка на въззиваемият-кредитор е заверена на 14.VІІІ.2018г ( седмица
след влизане в сила на решението, с което е присъдена сумата), изпълнителният
лист е издаден на 5.ІХ.2018г, а изпълнителното производство е образувано на 11.ІХ.2018
г. При наличието на обективна възможност за това, като титуляр на сметката,
въззиваемият е можел да се информира преди образуване на изпълнителното
производство, дали вече не е удовлетворен чрез плащане по банков път по
разплащателна сметка, което е допустим начин за погасяване на парично задължение
съобразно казаното по – горе. Спорът е в това дали с плащане по банковата сметка на ответника, вместо в брой, респ., като не го е уведомил за превода, въззивникът дължи доказване противоправността
на ищеца като предпоставка за обезщетяването му по чл.45 ЗЗД за вреди,
съразмерни на сторен в изп. производство разход за адвокат, принуждавайки кредитора
си да пристъпи към принудително събиране на вземането, за което е нямало как да
разбере, че вече е погасено.
В този си състав съдът не споделя поддържаното
от въззиваемия становище, че длъжникът по вземането е следвало да го уведоми а за извършения превод,
за да знае той, че вземането е погасено и за да не пристъпи към принудителното
му събиране. Подобно задължение не е предвидено нито в закона, нито е
договорено между страните. Безспорно ищецът е превел дължимата сума по
действителна разплащателна банкова сметка ***, за чието съществуване последният
знае. Ищецът не извършил плащане по
открит от него на името на ищеца банков влог по смисъла на чл. 97, ал. 1 ЗЗД, в
който случай кредиторът, който е в забава, не знае за това и следва да бъде
уведомен, че сумата му е депозирана в банка. В тази връзка резонен е доводът на
въззиваемия, че решението му да се
снабди с изпълнителен лист за суми, които вече е получил и да образува
изпълнително производство за повторното им събиране, е лично
негово, а не резултат от противоправно или недобросъвестно поведение на ищеца-длъжник.
По аргумент за противното от разпоредбата на
чл. 79, ал.1, т.1 от ГПК следва, че разноските по прекратеното на основание чл.433, ал.1, т.1 ГПК изпълнително
производство не следва да останат за сметка на длъжника. В този случай в полза
на длъжника се поражда облигационно вземане за възмездяване на направените от
него разноски по повод на изпълнителния процес. В съдебната практика
безпротиворечиво се приема, че отговорността за разноските по делото
представлява по правната си същност облигационно отношение между страните в
процеса. Обект на правоотношението е парична сума, представляваща сбор от
направените от страната разноски по делото. В исковият процес източник на
правоотношението е влязлото в сила съдебно решение, като при разпределяне на отговорността за разноските между страните съдът
се ръководи от правилата на чл. 78 ГПК. В правната теорията са известни два
вида гражданска отговорност - договорна и деликтна. Очевидно е, че
отговорността за разноски не би могла да бъде договорна отговорност, защото
основанието за нейното възникване не включва като елемент договора. Характерът
на отговорността за разноски следва да се търси на плоскостта на деликтната
отговорност, тъй като разноските са възникнали по повод осъществяването на едно
процесуално правоотношение, което не съдържа договорен елемент. Професор Живко
Сталев определя отговорността за разноските като отговорност по поправяне на
вредите, причинени от неоснователно предизвикан правен спор.
Макар да няма характер на спорно
съдебно производство, изпълнителното производство също е двустранно процесуално
правоотношение, по което страни са взискателят и длъжникът. То се осъществява
по реда на ГПК и се ръководи от несъдебен орган (в случая – ЧСИ), на който са
възложени публични функции по реализиране на съдебно признатото вземане на
взискателя по принудителен ред, определен в ГПК и контролиран от съда отново по ред, определен
в ГПК. Предвид систематичното място на разпоредбата на чл. 78 в общите правила
на ГПК, същата следва да намери приложение във всички уредени в процесуалния
закон двустранни процесуални правоотношения, каквото е и изпълнителния процес.
Действително, отговорността за разноските по изпълнението е уредена в
специалната разпоредба на чл. 79 от ГПК, доколкото следва да бъде отчетена
спецификата на това процесуално правоотношение. Но липсата на специална уредба за
случаите, изрично изключени от приложението й, следва да сочи на съответно
приложение на общия ред, по който се урежда отговорността за разноски - т.е.
разпоредбата на чл. 78, ал.4 от ГПК.
В трайната си практика ВКС приема,че
отговорността за разноски по делото е облигационно правоотношение, което е
уредено от процесуалния закон. Тази материалноправна отговорност е деликтна по
естеството си, безвиновна и обективна. В този смисъл се следва съобразяване на постановено
по реда на чл.290 ГПК Решение № 189 от 20.VІ.2014 г. по гр.д. 5193/2013 г.,ІV то
гр. о. ВКС, в което отговорността за разноски се определя като
деликтна, ограничена и обективна отговорност за вредите
от предявяването на неоснователен или недопустим иск, тъй като включва само
внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един
адвокат, и предвидената в
съставомерност на деликта по чл.45 ЗЗД
вина - не е елемент от фактическия състав.
От доказателствата по делото се
установява, че ищецът е заявил претенцията си за присъждане на направените от
него разноски за адвокатско възнаграждение своевременно - в рамките на
изпълнителното производство, но претърпяните от него вреди не са били обезщетени
в рамките на изпълнителното производство. Ищецът е изчерпал този процесуален
ред да получи обезщетение за понесените от него имуществени вреди, в рамките на
направените от него разноски за адвокатско възнаграждение, без да е налице
произнасяне по съществото на тази претенция - нито от съдебния изпълнител, нито
от съда по реда на чл. 43 ГПК. Поради това не е налице процесуална пречка
претенцията да бъде разгледана по общия исков ред, тъй като процесуалното право
на ищеца да я предяви не е преклудирано нито от негово процесуално бездействие,
нито от формирана между страните сила на пресъдено нещо по този въпрос.
Същевременно породеното на осн. Чл. 79, ал.1, т.1 от ГПК материално право на
ищеца да получи овъзмездяване на претърпените от него имуществени вреди,
изразяващи се в направени разноски за
адвокатско възнаграждение в прекратеното на осн.чл.433, ал.1, т.1 ГПК изп.
производство не е
погасено чрез удовлетворяването му.
Налице е причинна връзка между образуваното по
молба а въззиваемия изп. д. № 1082/2018 и претърпените имуществени вреди,
представляващи платен адвокатски хонорар в размер на 200 лева, доколкото направените разноски са за
получаване на квалифицирана правна помощ и представителство, необходими за
осъществяване правото на защита на длъжника и същите не биха били извършени,
ако спрямо него не беше образувано изпълнително производство. Несъмнено, ищецът не би заплатил адвокатски
хонорар, респ. не би претърпял вреди,
ако ответникът не бе образувал изпълнително дело срещу него. В тази връзка
вредите се явяват пряка и непосредствена последица от действията на лицето, извършило
действията по образуване на
изпълнителното дело и принудителното събиране на сумите по изпълнителния лист. Тези разноски,
сторени в образуваното срещу него изпълнително
производство, представляват имуществена вреда за ищеца и същите подлежат на
репарирането им от ответника.
Предвид изложените съображения, съдът намира
предявеният иск за основателен, и доказан по размер от представения по делото
Договор за правна защита и съдействие. Като краен резултат, решението на
първостепенния съд се явява неправилно и следва да бъде отменено,
а искът- уважен.
Доколкото отговорността за разноски е специална и
ограничена по размер, то претенцията за законна лихва следва да се уважи от датата на предявяването
на исковата молба, доколкото се касае за парично вземане, и исковата молба
съставлява надлежно отправена покана до длъжника за неговото плащане.
С оглед този изход на спора и изрично направеното в срок искане, на
осн.чл.78 ГПК в полза на въззиваемия следва да се присъдят и сторените пред
двете инстанции разноски. Претендираните разноски по чвгрд №60/2019 по опис на РОС са били предявени за плащане в
хода им и не подлежат на репариране в това производство. Доколкото в
постановения по чвгрд
№60/2019 на РОС акт няма произнасяне по това искане, страната
разполага с производството по чл.248 ГПК.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ като неправилно и
незаконосъобразно Решение 330/27.VІ.
2019 по грд №2600/2018 по опис на РОС и вместо това ПОСТАНОВИ
На осн.чл.45 ЗЗД ОСЪЖДА И.И.И.,
ЕГН**********,*** да заплати на Н. С. К., ЕГН**********,*** сумата от 200,00лв.(двеста лева), в обезщетение
за имуществени вреди, съизмерими със
стойността на заплатеното по ИД
№1082/2018 г. по описа на ЧСИ Г.Стоянов, с рег. №912 и р-н на действие при РОС адвокатско
възнаграждение ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
предявяване на иска – 12.ХІІ.2018 г. до окончателното й изплащане.
На осн. чл.78 ГПК ОСЪЖДА И.И.И., ЕГН**********,*** да заплати
на Н. С. К., ЕГН**********,*** съдебни и деловодни разноски в размер на 675,00лв.
Решението е окончателно и
по аргумент на чл.280, ал.3, т.1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.
Съобщаването на решението
да се извърши на указаните от страните съдебни адреси.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.
ДГ