Определение по дело №354/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивното производството по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по въззивна жалба на „. – П. и С.СД, със седалище и адрес на управление Г., У.”Б.” № 18, ЕИК *********, представлявано от управителя В. П. П. насочена против Решение № 357/10.11.2010 г., постановено по Г.д. № 935/2010 г. по описа на РС П..

С жалбата се навеждат подробни доводи за постановяване на атакувания съдебен акт при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон и се иска отмяната му.

Дружеството въззивник оспорва наведените в жалбата доводи и поддържа правилност на атакувания съдебен акт.

Пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.

БОС в решаващия състав, като съобрази данните по първоинстанционното дело, намира за установено от фактическа страна следното:

Страните по делото търговци, надлежно вписани в ТР, като дружеството въззивник е било с фирма СД „.” към момента на сключване на твърдяната от него сделка с дружеството въззиваем, а в последствие е преобразувано на С. Д. „.-П. И С., ЕИК *********.

От своя страна дружеството въззиваем е било преобразувано от ООД в Е. с решение №1/04.05.2005г., постановено по ф. д. №3569/2004г. по описа на ОСБ..

В хода на производството пред РС въззивното дуржество е представило като доказателство фактура № 3715 от 19.01.2005 г.

Според отразеното в нея въззивното Д. продало на въззиваемото такова стоки, представляващи 4 броя тахограф (електронен), с единична цена 350.00 лева, на обща стоиност 1400.00 лева; 5 бр. заверка тахограф с единична цена на услугата 90.00 лева, на обща стоиност 450.00 лева; 4 броя датчик, с единична цена 100.00 лева, на обща стоиност 400.00 лева и е извършило 4 броя монтаж на тахогравф, с единична цена на услугата 60.00 лева, на обща стоиност 240.00 лева, както и 4 броя монтаж комплект, с единична цена на услугата 30.00 лева, на обща стоиност 120.00 лева.

Като получател в описаната фактура е посочено дружеството „. ООД – Г.В., У.”С.” 5, с представляващ Н.К., БУЛСТАТ *********, а в графата „получател” е отбелязано името Г. Д., който и е положил подпис.

Установява се от приложените по първоинстанционното дело банкови извлечения, че на дата 27.05.2005 г. е било извършено частично плащане посредством банков превод от страна на „Сигнал” К. към „. П. и Сиие”СД за сумата в размер на 100 лв. с указано основание за плащане „частично по ф.3715".

Съответно на 28.05.2005 г. е извършено друго частично плащане чрез банков превод от страна на Сигнал /с ръкописно добавяне „./ за сумата в размер на 100 лв. с указано основание за плащане „частично по ф.3715", а на 29.06.2005 г. е извършено частично плащане чрез банков превод от страна на „Сигнал” К. в полза на въззивното Д. за сумата от 122 лв., пак с отбелязване на основанието за плащане - „ДДС по ф.3715".

Изслушаната от районния съд съдебно-счетоводна експертиза е докладвала, че размерът на мораторната лихва върху главницата по фактура №3715/19.01.2005 г. за забава на плащането от датата на нейното издаване - 19.01.2005 г., до датата на завеждане на исковата малба - 18.06.2010г., като се отчитат направените плащания по нея, е в размер на 2002.85 лева.

Други доказателства в хода на производството страните не са ангажирали.

При установеното пред него от фактическа страна районният съд приел от правна, че е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.286 от ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1 предл.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.

Приел е още, че макар по делото да са приобщени обсъдените по-горе писмени доказателства /фактура/, преди да се разгледа спора по същество, следва да прецени обстоятелството, че в казуса ответната страна в отделно писмено становище е направила изрично възражение за погасяване на задължението поради изтичане на погасително-давностен срок по смисъла на чл.110 ЗЗД.

По това възражение процесуалният представил на Д. въззивник е застъпил позиция, че е неоснователно, с оглед извършените частични плащания от страната на купувача, които и се явявали признаване на задължението от страна на длъжника по смисъла на чл.116, б "а" ЗЗД.

По възражението за изтекла погасителна давност направено от ответната страна в производството районният съд приел, че нормата на чл.110 ЗЗД изрично е определила, че с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.

От своя страна разпоредбата на чл.116, б."а" ЗЗД предвижда, че давността /погасителна/ се прекъсва с признаване на вземането от длъжника.

Посочил, че признаването по своя характер представлява едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора, като освен останалото, това признание трябва да има за конкретен предмет само вземане.

В конкретния случай дори да се приеме, че на три пъти, а именно - на 27.05.2005 г., на 28.05.2005 г. и на 26.06.2005 г. са извършвани частични плащания по банков път на суми, които са дължими по процесната сделка /обективирана във фактура № * от 19.01.2005г./, то не е налице заявена воля от страна на длъжника-ответник и за това няма как да бъде изведени изводи за реализирано признание на дълга от търговеца-купувач.

Горният извод се налагал поради факта, че според приложените банкови извлечения частичните плащания са правени от друг правен субект „Сигнал” -К., а не от ответника по първоинстанционното дело и получател на стоката по фактура № * от 19.01.2005 г.

Затова и няма как да се приеме, че има волеизявление /признание/ по смисъла на чл.116 ЗЗД, сторено от получателя /купувача/ по сделката.

На самостоятелно основание посочил, че дори частичното плащане на задължение да се приеме за признаване на вземане, то същото следва да бъде ограничено само до размера на платеното, а не и върху оставащата /дължима/ сума.

Последното, т.к. при наличие на дълг и частично плащане по него от страна на длъжникао, неговата воля за плащане и признанието за съществуването на дълга е само до размера на платеното, т.е. не се разпростира върху останалата неплатена част от дълга.

А в конкретния казус длъжникът не само че не прави признание за останалата неплатена част, но той може и да оспори, че дългът в тази му част не съществува поначало, или че макар и да е съществувал, вече не съществува, тъй като е погасен чрез плащане, или чрез някой друг от способите за погасяване на задължението.

За горния извод се позовал и на трайно установената съдебна практика.

По тези съображения първостепенният съд приел, че в случая претенциите за парична сума /главница/, представляваща остатъчна неплатена цена от купувач, по сключен договор за продажба на стоки и предоставени услуги / тахограф и датчик, тяхната заверка и монтаж/, както и акцесорната претенция за присъждане на мораторна лихва, се явяват погасени по давност по реда визиран в чл.110 и чл.111 ЗЗД.

По отношение на откритото производство по оспорване истинността на данъчна фактура № * от 19.01.2005 г. РС приел, че тежестта на доказване неистинността на документ пада върху страната, която го оспорва, както и че един документ може да бъде неистински, при наличието на следните проявни форми: неавтентичност или неверност.

Неавтентичен е документът, когато материализираното в него изявление не е направено от издателя на документа, а неверен документът, който не отговаря на удостовереното с него фактическо положение.

Както неавтентичният, така и неверният документ са неистински, т. е нямат доказателствена сила.

В случая по отношение оспорването истинността на данъчна фактура № * от 19.01.2005 г. в хода на производството не било ангажирано нито едно доказателство, поради което и това оспорване следва да се приеме за недоказано.

При установеното по-горе въззивната инстанция при решаващият състав прави следните правни изводи:

Действията по обжалване на атакувания съдебен акт са процесуално допустими - предприети са в срок от активно легитимирано да стори това лице – дружеството въззивник е останало недоволно от решението на РС, с което предявените от него обективно съединени искове са били отхвърлени.

Атакуваният съдебен акт е валиден и допустим, а разгледани по същество оплакванията против него са частично основателни, по следните съображения:

На първо място следва да се отбележи, че преди да прецени възраженито за изтекла погасителна давност на заявената искова претенция районният съд е следвало да изложи съображения дали приема за установен факта, че между страните по делото е възникнало надлежно облигационно правоотношение, основано на договор за търговска продажба, след което да преценява дали възражението на длъжника по това правоотношение за изтекла погасителна давност, е основателно.

В тази връзка част от оплакванията във въззивната жалба, че атакувания съдебен акт е постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушеине на материалния закон, са основателни.

Във връзка с тях въззивната инстанция се счита длъжна да изложи следноте мотиви:

От приобщените по делото писемни доказателства не може да се изведе обоснован извод, че страните по делото са били се обвързани облигационно по договор за търговска продажба към 19.01.2005 г. – датата на издаване на фактура № 3719.

доколкото договорът за търговска покупко-продажба е неформален, но възвинкита-ищец твърди, че е бил сключен на 19.01.2005 г. с издаването на фактура № 3715, то по делото липсват данни, че лицето, положило като получател подпис в графата «получател на стоката» във фактурата е бил надлежно упълномощен да стори това от името на дружеството въззиваем и е действало от негово име и за негова сметка.

За горният факт не са ангажирани доказателства в насока, че лицето Г.Д. е бил законен представител или служител на «Никинвест»ООД, от името на което Д. на 19.01.2005 г. да получи описаните в цитираната фактура стоки.

И т.к. други доказателства в подкрепа на твърденията на дружеството въззивник – ищец в производството пред районния съд, че страните по делото са били обвързани по договор за търговска продажба на посочените във фактура № 3715/19.01.2005 г. стоки, то въззивната инстанция счита, че тази страна не е установила при условието на пълно и главно доказване твърдението си в исковата молба за наличие на твърдяното облигационно правоотношение между двете дружества.

Ето защо и претенцията й за неизпълнение на договорно задължение от страна на дружеството въззиваем по такъв договор се явява неоснователна.

За пълнота само следва да се отбележи в подкрепа на горният извод, че по делото е безспорно установен фактът, че частичните плащания по издадената фактура са правени от друг правен субект – «Сигнал» К., а не от дружеството въззивник, който факт на самостоятелно основание оборва твърденията на „. – П. и сие»СД за наличието на договорни отношения между страните по делото.

Вън от изложеното и на самостоятелно основание дори да се приеме, че такова правоотношение е съществувало, то следва да се счете погасено по давност, т.к. дружеството въззивник е направило изрично изявление в горната насока.

По отношение на основателността на възражението за изтекла давност на заявената претенция въззивната инстация изцяло споделя мотивите на районния съд, които са в унисон и с трайно установената съдебна практика, поради което и препраща към тях по реда на чл.272 ГПК.

По изложените съображения решението на РС, като краен резултат, следва да се остави в сила.

Поради неоснователността на въззивната жалба в тежест на въззивното Д. следва да се присъдят сторените от страна на въззиваемото такова разноски за възнаграждение на процесуалния му представител пред въззивната инстанция в размер на 480 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл.272 ГПК, БОС

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВАРешение № 357/10.11.2010 г., постановено по Г.д. № 935/2010 г. по описа на РС П..

ОСЪЖДА С. Д. „.-П. и С., със седалище и адрес на уравление: град П., У. „Б." №., ЕИК 0107 67786, тел. 0745/ 6 2005, представлявано и управлявано от В. П. П., ЕГН: *0 да заплати на „.Е., със седалище и адрес на управление: Г.Б. 8 000, Ж. „Л.", У. „П." №.,.1,А. ЕИК *********, представлявано и управлявано от Я. Ч. сумата от 480 /четиристотин и осемдесет/ лева разноски по делото пред въззивната инстанция за възнаграждение на процесуалиня му представител.

Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБългария.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: