Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, ….07.2023 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІII - В въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на четиринадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Цветелина
Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия
Симеонова в. гр. д. №
8522 по описа на съда за 2019 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 43601/18.02.2019 г. по гр. д. № 44756/2016 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), 36 състав, са отхвърлени предявените от П.Т.Т., ЕГН **********
срещу Д.К.Г., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 11000 лв. – представляваща
стойността на съборена паянтова сграда, намираща се в имот с идентификатор
37280.2100.12, чиято цялост била нарушена в резултат на изкопни работи,
извършени от ответника в собствения му имот с идентификатор 37280.2100.458,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска до
погасяване на задължението и сумата от 7000 лв. – обезщетение за имуществени
вреди, представляваща разноски по премахване на сградата и извозване на
строителните отпадъци, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
исковата молба до окончателното изплащане. Осъден е Д.К.Г., ЕГН ********** да
заплати на П.Т.Т., ЕГН ********** на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 1000
лв. – представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в негативни
изживявания и влошаване на здравословното състояние на ищеца в резултат от
събаряне на сградата, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното плащане, като е отхвърлен искът за неимуществени вреди за разликата
до пълния предявен размер от 2000 лв. Осъден е Д.К.Г. да заплати на П.Т.Т.
сумата от 2380 лв., разноски по делото.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е
депозирана въззивна жалба от ищеца П.Т.Т. срещу решението в частите, с които са
отхвърлени предявените искове, с доводи за неправилност поради нарушение на
материалния закон и процесуалните правила, както и необоснованост. Твърди се
нарушение на разпоредбите на ЗЗД, ЗУТ, ЗС и правния принцип, че „никой не може
да черпи права от собственото си противоправно поведение“. Ищецът сочи, че районният
съд неправилно е приел, че ответникът може да се освободи от отговорност, ако
несанкционирано и тайно от увреденото лице, против неговата воля, осъществи
действия, насочени към намаляване на вредите или тяхното отстраняване. Без
знанието и съгласието на ищеца ответникът е осъществил или организирал и
спомогнал да се осъществят ремонтни дейности по процесната сграда, собственост
на ищеца. Неправилно съдът е обсъдил и оценил събраните доказателства, като е игнорирал
противоречията в заключението на съдебно – техническата експертиза, според
което сградата е в задоволително състояние и констатираното от общинската
администрация състояние на опасност от срутване на сградата. Всички СМР е
следвало да бъдат извършени в съответствие със ЗУТ, със съгласието на собственика
и на строително - техническата администрация. Според въззивника съдът не е
отчел и правното значение на предходния влязъл в сила съдебен акт, с който са
били уважени частичните искове на въззивника – ищец във връзка с деликтното
поведение на ответника, спрямо които факти е формирана сила на пресъдено нещо. В
нарушение на материалния закон са изводите на СРС за липса на деликт по
отношение на сградата, както и отхвърлянето на претенциите за обезщетение в
тази част, а отделно неправилно е приложен и чл. 52 ЗЗД по отношение на иска за
неимуществени вреди и частичното му уважаване само за сумата от 1000 лв.
Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваните части и за
уважаване на предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор от ответника Д.К.Г., с който оспорва въззивната жалба на ищеца. Излага
доводи, че исковата молба не е отправена към всички собственици на земята,
следователно е недопустима, тъй като по делото не е участвала съпругата на
ответника. В същото време ответникът моли да бъде признат за собственик на процесната
сграда в неговия парцел със застроена площ 1289 кв. м. и РЗП 26 кв. м. или 33 %
от сградата. Подаден е и отговор от Д.Г., чрез адвокат А.В., с който оспорва
собствеността на ищеца върху сградата, ответникът твърди, че е направил всичко
необходимо, за да може да укрепи построената сграда, съобразно указанията на
Столична община – Район „Банкя“, освен това част от сградата се намира в неговия
имот. Счита, че съдът е постановил правилно решение в обжалваните от ищеца части,
което следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Подадена е и въззивна жалба от ответника Д.К.Г.
/починал в хода на въззивното производство и заместен от наследниците си по
закон С.С.Г. – съпруга, С.Д.Г. – дъщеря, К.Д.Г. – син и С.Д.Г. - син/, чрез
адвокат А.В., срещу решението в частта, с която е уважен искът за неимуществени
вреди за сумата от 1000 лв., с доводи за незаконосъобразност и необоснованост.
Излага се, че по делото не е ясна собствеността върху процесната паянтова
сграда, намираща се на границата между имота на ищеца и имота на ответника,
сградата е незаконна, като няма основание ответникът да дължи обезщетение за
неимуществени вреди на ищеца. От друга страна, ответникът е извършил строителни
работи с цел възстановяване и запазване целостта на сградата още през 2015 г.,
а не действия по нейното събаряне, поради което липсва причинно – следствена
връзка между поведението на ответника и твърдените от ищеца неимуществени
вреди. Твърди се, че съдът не е коментирал писмо - отговор от Община Банкя,
според което съгласно действащия регулационен план на с. Клисура въпросната
сграда е на регулационната линия между двата имота и следва да бъде обезопасена
с цел избягване и недопускане на авария и запазване здравето и живота на евентуални
обитатели и други граждани, каквото е било задължението на ищеца, както и че в
полза на ответника има издадено разрешение за строеж на плътна ограда и констативните
протоколи в започналата административна процедура по чл. 225а ЗУТ. Във връзка с
неимуществените вреди ответникът счита, че съдебно-психологичната експертиза
(СПсхЕ) е изготвена без по делото да има медицински документи за придружаващи
заболявания на ищеца. Липсва причинно – следствена връзка между диабета,
промяната в невербалното поведение на ищеца, това, че е станал сприхав и
нервен, и действията на ответника. Освен това, чрез свидетелски показания не
може да се установи и че при ищеца е налице персистиране на негативен фон на
настроенията, белези на продължително стресово състояние на тревожно депресивна
реакция, безпомощност, за което е следвало да бъдат ангажирани медицински
документи, а от друга страна показанията не намират опора и в изготвената по
делото експертиза, поради което не следва да се кредитират. Предвид изложеното
се моли за отмяна на решението и за отхвърляне на иска за неимуществени вреди в
цялост. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор от ищеца П.Т.Т., чрез адвокат П.Т., с който въззивната жалба на
ответника се оспорва като неоснователна, с искане същата да бъде оставена без
уважение.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни, в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледани по същество, въззивните жалби
са неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта му - в обжалваната част. По останалите въпроси въззивният
съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В случая първоинстанционното
решение
е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК и в изпълнение
на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства
по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са
изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно
положение между страните и разрешаването на правния спор, като е съобразено и влязлото в сила съдебно решение,
постановено между същите страни, с което са уважени предявените като частични
искове по чл. 45 ЗЗД и настъпилите впоследствие обстоятелства и събраните по делото доказателства. Във връзка с конкретните оплаквания на въззивниците
настоящият съдебен състав приема и следното:
Предявени са осъдителни искове с правно
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да
поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Когато ищецът основава
своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно,
противоправно действие или бездействие на ответника, следва да установи всички
елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, както следва: че ответникът е осъществил посоченото в
исковата молба деяние; че то е неправомерно, противоправно - нарушава специални
закони или общото задължение да не се вреди другиму; настъпилите от деянието
вреди и техния размер /имуществени - реално претърпени загуби или пропуснати
ползи, неимуществени - болки и страдания/; пряката причинно - следствена
връзка между поведението на ответника и вредите.
Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното, поради което
оборването на презумпцията за вина е в тежест на ответника.
От приетите и обсъдени от
първоинстанционния съд писмени
доказателства - нотариален акт № 180, том IX, дело № 1247/1979 г. по
описа на IV нотариус, СРС, нотариален акт № 77, том LLIX, дело № 21903/1994 г.
на I нотариус, СРС, и нотариален акт № 123, том I, peг. № 5769, дело № 103/2002 г. по описа на Л.С.- нотариус при СРС от 15.11.2002 г., се установява, че ищецът е придобил по силата на договор за покупко-продажба недвижим
имот, представляващ дворно място, с местонахождение в с. Клисура, Столична община, на ул. ******, цялото с площ от 830 кв. м., съставляващо УПИ ХШ – 12, от кв. 4, по
плана на с. Клисура – Банкя,
при съседи: улица, Т.П.,
наследници на Ф.Т., наследници на Владимир Радев, представляващо поземлен имот с идентификатор
37280.2100.12 по
КК на с. Клисура, Столична община, одобрена със Заповед № РД-18.11/17.01.2012
г. на изпълнителния директор на АГКК, при съседи: имоти с идентификатори: 37280.2100.11, 37280.2100.458,
37280.2100.15 и 37280.2100.596; не се спори,
че ответникът е собственик на съседния поземлен имот с идентификатор
37280.2100.458, както
и че на границата между двата имота съществува двуетажна паянтова сграда в
УПИ XIII – 12 (констативен протокол № АГ94-00-970 от 20.03.2012 г., съставен от Столична община район Банкя), с приземен етаж,
състоящ се от две помещения и втори етаж, състоящ се от стая, кухня, санитарен
възел и веранда.
Безспорно е между страните, че с решение № I40-180/15.09.2014 г. по гр. д. № 19775/2012 г. по описа на СРС, 40 състав, потвърдено с решение от 07.03.2016 г. по в. гр. д. №
4291/2015 г. по описа на СГС, II-Б въззивен състав, влязло в сила на
07.03.2016 г., е осъден на основание чл. 45 ЗЗД Д.К.Г. да заплати на П.Т.Т. следните
суми: сумата от 2000 лв. – частична претенция от общо 13074 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди - стойността на паянтовата
постройка, намираща се в поземлен имот с идентификатор 37280.2100.12, чиято цялост
е нарушена вследствие на извършени от ответника изкопни работи в собствения му
имот с идентификатор 37280.2100.458; сумата от 1000 лв. – частична претенция от общо 8000 лв., представляваща разноски за премахване на сградата и
извозване на строителните отпадъци; сумата от 1000 лв. – частична претенция от общо 3000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от П.Т. неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания
и влошаване на здравословното му състояние, вследствие на неправомерните действия на ответника, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от
20.04.2012 г. до окончателното им изплащане.
С влезлите
в сила решения е прието, че ответникът е извършил неправомерни действия, с
които е нарушил целостта на сградата, собственост на ищеца /осъществени изкупни
работи непосредствено пред постройката, извършени без необходимия конструктивен
проект, гарантиращ запазване на сградата/, същата не може да се ползва по
предназначение, поради което са присъдени разходи по премахването й и извозване
на строителните отпадъци, част от стойността на сградата и обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени от ищеца във връзка с противоправните действия
на ответника. Предмет на настоящото производство са разликите над уважените
частични искове до общо заявените размери на обезщетенията за имуществени и
неимуществени вреди.
В настоящото производство от приетото
Уведомление изх. № 20-47719-25.08.2017 г. от АГКК, Служба по геодезия,
картография и кадастър се установява, че процесната сграда е неизползваема, но
не е премахната и е обект на кадастъра с идентификатор 37280.2100.12.1 и не
следва да бъде заличена от КККР до представяне на доказателства за премахването
й. Не се спори, че ответникът е извършил СМР по укрепване на сградата и по отстраняване
на щетите по нея.
От приетото по делото заключение по допуснатата съдебно - техническа експертиза /СТЕ/, която въззивният съд кредитира като
компетентно изготвена,
се установява, че оценката на едно евентуално разрушаване на процесната
двуетажна жилищна сграда в настоящия й вид, с включено изнасяне и извозване на
отпадъците е на стойност 6615 лв.
Вещото лице посочва, че стойността на сградата в настоящия й вид е 13147 лв. Касае
се за сграда с
дължина около 7,15 м и широка около 5,40 м, т. е. със застроена площ 38,61 кв.
м и разгъната застроена площ 77,22 кв. м. Полуподземното
приземие /с помощно предназначение/ е изградено от каменна зидария, а само
челната южна стена е тухлена зидария върху бетонна основа. Вещото лице описва,
че вторият етаж /с предназначение за сезонно обитаване/ се състои от три отделни помещения /санитарен възел
и две стаи/, всяко с врата директно отвън от надлъжна открита
тераса. Сградата има дървена четирискатна покривна
конструкция, с керемидено хидроизолационно покритие, с улуци околовръст и
водосточни тръби. В интериора на закритите помещения и над терасата е изпълнена
хоризонтална таванска плоскост /кара-таван/,
навсякъде измазана. Вещото лице сочи, че към момента на изготвяне на експертизата не се виждат изкопи в непосредствено съседство на
процесната сграда, а описаните в констативните протоколи са премахнати, като теренът около южната фасада е заравнен. Разрушената южна стена в
приземието на сградата е възстановена и постройката е видимо укрепена. При извършен оглед на място е установено, че
състоянието на сградата
е задоволително. Извършени са укрепителни
работи в приземието, което вече е в използваемо състояние, няма пукнатини и
провисвания, не е наклонена сградата, възстановена е южната
стена и сектори в южните части от източната и западната странични стени –
изпълнени са бетонни основи и тухлена зидария, измазана отвън, като по този начин конструкцията на горното ниво е била
стабилизирана. Според
вещото лице от
реновиране се нуждае вторият етаж,
където в мазилката, положена върху изпълнените от плет стени, има значителни пукнатини, провиснала е плоскостта на
кара-тавана под покривната дървена конструкция, като тази повърхнина се нуждае
от ремонт, за да
може да се обитава. Самата
покривна част по оглед отвън изглежда в добро състояние, липсват провисвания по
скатовете и размествания на керемиденото покритие. Добавя, че вторият етаж е
необитаем, но не е в аварийно състояние от гледна точка на това, че няма
опасност сградата да падне. Вещото лице пояснява, че това е най - ниският клас
конструкция – каменно приземие с плетени стени и дървена носеща конструкция на
стените и на самия покрив, липсва комин.
Във връзка с иска за неимуществени вреди,
по делото е прието и заключение на съдебно - психологическа
експертиза, което
следва да се кредитира като компетентно изготвено, от което
се установява, че при ищеца е налице персистиране на негативен фон на
настроението, белези на продължително стресово състояние, на тревожно
депресивна реакция. Вещото лице сочи, че негативните преживявания на ищеца,
изпитваните чувства на безнадеждност, безпомощност, обида и т. н., са породени
от съвкупност от продължително във времето негативно преживяване, а началото на
последното е свързано със спорове, довели до събаряне на къщата, от което е породено чувство
за безпомощност, за принудително възпрепятстване на социалните контакти на
ищеца - тъй като през уикенда се събирал с приятели в къщата, лишаване от
възможността да изкара старините си там. Според вещото лице това състояние води до влошаване на съществуващите у
ищеца хронични соматични страдания. Налице са обективно видими белези – тремор на ръцете,
промяна в невербалното поведение, когато говори за стореното, което сочи на
непреработена психотравма, която съществено променя качеството му на живот и не
би възникнала, ако не бяха извършените действия от ответника. Продължителността на състоянието на ищеца и прогнозата са различни, зависят от комплексни фактори, каквито са
индивидуалната уязвимост, социалната подкрепа, персистиране на психотравмената
ситуация, физиологичното състояние на организма и други.
По делото са събрани и гласни
доказателстени
средства чрез разпит на
свидетелите Б.З..и
Ц.М.. Свидетелят З..посочва, че често се вижда с ищеца и че е запознат
със ситуацията, във връзка с която се води настоящото дело.
Уточнява, че при всяка среща ищецът започвал да се оплаква за проблемите във
връзка с имота. Твърди, че непрекъснатите спорове се отразили зле на психиката
му. Свидетелят уточнява, че е посещавал имота между 5-10 пъти, докато била здрава постройката, като преди последното посещение стената на първия
етаж била паднала, таванът започнал да поддава, страничните
стени се били наклонили и тръгнали навън, появили се големи
пукнатини. Уточнява, че при последното посещение /заедно с вещото лице/
констатирал промяна в състоянието на сградата, доколкото ответникът бил
предприел ремонтни дейности – стената била свързана, било прясно измазано, не бил
правен ремонт на тавана, изкопът бил засипан. Свидетелят М.също сочи, че познава имота, че сградата представлявала къща, строена около 1930 г., тъй като мястото, заедно с
къщата били продадени от бащата на свидетеля. Сочи, че къщата е зидана от кал, гредоред, не била правилно направена и се случвало да пада
много пъти, била
предназначена за кошара за отглеждане на животни /сутеренът/, случвало се
свидетелят, заедно с родителите си да преспива там. Към момента на продажбата на дворното място сградата нямала
стойност, мазилката и таванът били паднали.
Съгласно т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС, решението по
уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо
относно правопораждащите
факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес за
защита на вземане за разликата до пълния предявен размер на паричното вземане,
произтичащо от същото право. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че при уважаване на частичния
иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством
правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението
произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до
признатия размер на спорното субективно материално право. В хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата
част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува.
Обективните предели на СПН на положителното
съдебно решение по частичния иск се изчерпват с
предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова - различна
СПН. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са
едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата
част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска
за останалата част от вземането. Предвид
правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в
последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно
основанието на вземането и правната му квалификация. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира
правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу
правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и
съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното
право. Не се
преклудират правопогасяващите възражения на ответника за останалата
част от вземането, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена
с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане,
прихващане или по друг начин. Не се преклудират и правоотлагащите възражения по
отношение на останалата част от вземането, защото е възможно да се твърдят
факти, които отлагат нейната изискуемост.
В този смисъл съдът следва да съобрази силата на пресъдено нещо на
решението, с което са установени предпоставките за ангажиране отговорността на
ответника по реда на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – че вследствие на противоправно и
виновно поведение на ответника, изразяващо се в подкопаване на основите на
процесната сграда, собственост на ищеца, последният е претърпял имуществени и
неимуществени вреди. В настоящото производство обаче съдът следва да разгледа конкретно
размера на настъпилите вреди над съдебно признатите с влязлото в сила решение.
Въззивният съд споделя изводите на районната инстанция, че ищецът не е доказал,
че е претърпял вреди в посочения по делото обем. Не се спори, а това се
установява от СТЕ и от свидетелските показания, които съдът кредитира като
последователни, логични и отразяващи непосредствени възприятия на свидетелите, че
след 2015 г. – 2016 г. ответникът е извършил дейности по отстраняване на щетите
по постройката, като вещото лице по съдебно - техническата експертиза заявява,
че сградата не е съборена, в задоволително състояние е, няма опасност от
срутването й, от ремонт се нуждае вторият етаж. Противно на изложеното от
въззивника – ищец въззивният съд приема, че поведението на ответника по отстраняването
на щетите не е противоправно, съответно не нарушава принципа, че „никой не може
да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение“, тъй като тези
действия, макар да са били извършени без знанието и съгласието на ищеца, са били
съобразени с предписанието на общината за предприемане на мерки за укрепване на
сградата, още повече, че същата попада и в част от имота на ответника. Действията
по отстраняване на вредите /ремонтиране на процесната сграда с цел укрепване на
основите й/ правилно е преценен от СРС като нов факт, настъпил в хода на
процеса, който следва да бъде съобразен по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК. С
оглед разрешенията на тълкувателното решение по частичния иск, макар и с предявяване на частичния
иск за ответника - длъжник да възниква задължението по чл. 131 ГПК с отговора си на
исковата молба да изчерпи защитните си възражения, не може да се отрече
възможността в новия исков процес за разликата до пълния размер на вземането,
той да разполага и с други защитни средства, нерелевирани при разглеждане
на частичния иск – така и решение № 183/29.10.2019 г. по гр. д. № 61088/2016 г. по описа на ВКС, III г. о., каквото в случая е възражението за
отстраняване/поправяне на вредите. При наличните по делото данни и
събраните доказателства, въззивният съд приема, че на ищеца не се дължи обезщетение
за имуществени вреди над присъдените, доколкото обемът на отговорността на
ответника следва да е съответен на действително причинените вреди /чл. 51, ал.
1 ЗЗД/. Предвид настъпилите нови факти, налице е възможност за ищеца да
претендира стойността, необходима за пълно възстановяване на нанесените на
процесната сграда щети в отделен процес, който извод не се променя и от
приетото по делото писмо рег. № АГ9400-970/12.02.2019 г. от Столична община,
район „Банкя“. Ето защо въззивният съд приема, че исковете за имуществени вреди
правилно са били отхвърлени с обжалваното решение и въззивната жалба на ищеца в
тази част е неоснователна.
По
въззивната жалба на ответника съдът приема следното: На първо място относно
твърденията на ответника, че няма данни ищецът да е собственик на процесната
паянтова постройка, както и че в производството е следвало да участват и други
лица – съсобственици, следва да се посочи, че с влезлите в сила съдебни актове
е прието, че по силата на чл. 92 ЗС с придобиване на дворното място ищецът е
придобил и постройката върху него, доколкото тя не е изрично изключена от
договора за покупко - продажба, този въпрос е бил предмет на обсъждане и в производството
по отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК на влязло в сила съдебно решение, като с
решение № 163/02.12.20216 г. по гр. д. № 3337/2016 г. по гр. д. № 3337/2016 г.
по описа на ВКС, II г. о., съставът на ВКС е
приел, че въпросът относно собствеността върху постройката е разрешен с
влязлото в сила съдебно решение по частичния иск, а възраженията на ответника
са свързани с неизпълнена доказателствена тежест в процеса относно въведената
защитна теза, че процесната сграда не е собственост на ищеца. В настоящото
производство не са ангажирани нови доказателства, които да разколебават този
извод, поради което въпросът за собствеността не може да бъде пререшаван на
база на твърдения, които вече са били заявени в предходно развилите се между
страните производства. Претенцията на ответника с правно основание чл. 108 ЗС за
признаване за установено, че е собственик на 33 % от сградата е заявена за
първи път с въззивната жалба, същата следва да бъде заявена чрез иск в отделно
производство, поради което въззивният съд не дължи произнасяне по нея. Характера на спора не
обуславя и участието на други лица на страната на ответника, поради което
исковете не са недопустими. Доводите за законността на сградата и качеството й
на търпим строеж също не подлежат на разглеждане в настоящото производство, тъй
като приложените към исковата молба и отговора на исковата молба скици и писма
от Столична община, район „Банкя“ с № АГ9400-970/14.04.2015 г., №
АГ9400-970/27.03.2015 г., АГ9400-970/13.02.2015 г. и писмо от Столична община,
Направление „Архитектура и градоустройство“ от 2012 г. са издадени преди
приключване на предходно воденото между страните дело, в частност преди
постановяване на въззивното решение и са съобразени, а разрешението за строеж
на ограда и актовете в развилото се административно производство /с които са
оставени без разглеждане жалби на ответника/ нямат значение за изхода на спора.
На следващо място, по довода на ответника, че не дължи обезщетение за неимуществени
вреди поради липса на причинна връзка между неговото поведение и причинените на
ищеца вреди, следва да се съобрази, че с влязлото в сила решение по частичния
иск е установено със сила на пресъдено нещо, че ответникът отговаря за
неимуществени вреди, вследствие на противоправните си действия по подкопаване
на основите на процесната сграда, като силата на пресъдено нещо на влязлото в
сила решение обвързва настоящия съдебен състав. На преценка подлежи единствено
какъв е справедливият размер за обезщетяване на вредите, които са настъпили от
цялостното поведение на ответника по нанасяне на увреждания по сградата и
първоначалното й частично събаряне /не конкретно от нейното премахване/. Съгласно ППВС №
4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно
понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението - характер и степен на увреждане,
начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, обществено -
икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Въззивният съд приема, че районната инстанция правилно е уважила иска
за неимуществени вреди за сумата от още 1000 лв. /над уважените с влязлото в
сила решение 1000 лв./, като е съобразила изготвената съдебно-психологическа
експертиза, която не е оспорена от страните, както и показанията на свидетеля З.,
от които, преценени в съвкупност, несъмнено се установява, че ищецът е изпитвал
негативни преживявания и влошаване на здравословното му
състояние, вследствие действията на ответника по увреждане на постройката. Противно
на изложеното във въззивната жалба на ответника, свидетелските показания изцяло
кореспондират на заключението на СПсхЕ и
установяват белези на продължително стресово състояние на тревожно депресивна
реакция у ищеца, които вещото лице като специалист в съответната област е констатирало
и след личен преглед на ищеца. Липсата на медицинска документация не обуславя
извод за неоснователност на иска за неимуществени вреди, който е доказан с
други допустими доказателствени средства.
По отношение размера на обезщетението за неимуществени
вреди във въззивната жалба на ответника не са изложени конкретни оплаквания /извън
твърденията за липса на причинна връзка между поведението на ответника и
настъпилите за ищеца неимуществени вреди/, поради което и с оглед чл. 269 ГПК
този въпрос е извън обхвата на въззивната проверка. В допълнение следва да се
посочи, че първоинстанционният съд е съобразил установената съдебна практика и при определяне
на обезщетението е отчел здравословното състояние на ищеца, психическото му
състояние, възрастта му, значението, което ищецът отдава на процесната сграда, като
в съответствие с принципа на чл. 52 ЗЗД е определил обезщетението за
неимуществени вреди по справедливост в размер на още 1000 лв. Относно частта от
решението, с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди за разликата над
1000 лв. до пълния предявен размер от 2000 лв., във въззивната жалба на ищеца също
липсват конкретни оплаквания, поради което, при липса на допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на императивни правни норми, включително на
чл. 52 ЗЗД, настоящият съдебен състав не дължи излагането на допълнителни
мотиви и следва да съобрази изводите на СРС.
С оглед изложеното съдът приема, че първоинстанционното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено изцяло.
По отношение на разноските:
При този изход от спора, първоинстанционното решение не следва да се
ревизира в частта за разноските. Разноски на страните не се следват и
за въззивното производство – подадените жалби са
неоснователни, с оглед на което сторените разноски следва да останат в тежест на
всяка страна, така както са направени.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 43601/18.02.2019 г.
по гр. д. № 44756/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 36 състав.
РЕШЕНИЕТО в частта по исковете за присъждане на обезщетение
за имуществени вреди подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а в
останалата част – по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е окончателно - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.