Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 21.09.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети февруари през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 636 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 27.11.2019 г., постановено по
гр.д.№ 38147/
2018 г.
на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 81 състав, са отхвърлени предявените от „БНП П.П.Ф.
С. А. Париж“, peг. № *********, чрез „БНП П.П.Ф.“ ЕАД /ЕИК *******/
срещу Г.М.М. /ЕГН *********/ установетелни искове по чл.422 ГПК вр. чл.240 ЗЗД
вр. чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД „за главница в размер на 10 931.86 лв.,
договорна лихва в размер на 12 463.12 лв. за периода 05.09.2016 г.-
05.06.2021 г., и законна лихва за забава в размер на 1 039.63 лв. за
периода от 05.10.2016 г. до 11.09.2017 г., както и за законната лихва върху
главницата, считано от 25.09.2017 г. до окончателното погасяване на
задължението“.
Постъпила
е въззивна жалба от „БНП П.П.Ф. С.
А.“- Париж“, Франция, peг. № *********, чрез
„БНП П.П.Ф.“ ЕАД- гр. София /ищец по делото/, в която са изложени
оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с
искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване
дължимостта на горепосочените суми- главница, договорна и мораторна лихви, с
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна Г.М.М. /ответник по делото/ не изразява
становище по повод подадената от ищеца въззивна жалба.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо.
По същество обжалваното решение е правилно
като краен резултат, макар и не по изложените от СРС съображения, и следва да
бъде потвърдено.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд, че страните са били обвързани от валидно договорно
правоотношение, възникнало по силата на сключен на 19.06.2014 г. договор за
потребителски кредит /под № PLUS-10798529/
19.06.2014 г./, представляващ по същество договор за заем /чл.240 ЗЗД/,
регламентиран от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010
г./. По силата на този договор „БНП П.П.Ф.”
ЕАД
предоставило възмездно в заем на ответника Г.М.М. сумата 12 000 лева за срок от
7 години, а последният се задължил да върне заетата сума, ведно с
възнаградителна лихва, на 84 равни месечни вноски от по 431.99 лева всяка,
платими на 5- то число на всеки календарен месец, като падежът на първата
погасителна вноска е определен на 4.07.2014 г., респ. падежът на последната- на
4.06.2021 г. Уговорени са между страните по договора фиксиран годишен лихвен
процент /ГЛП/ от 36.93 % и годишен процент на разходите /ГПР/- в размер на
47.23 %, като общата подлежаща на връщане от ответника- кредито-получател сума,
посочена в приложения кредитен договор, възлиза на 36 277.20 лв. и
включва: 12 000 лв. /главница/- „размер на кредита за потребителски цели“, 420 лв.-
„такса за усвояване на кредита“, и 2 620.80 лв.- „застрахователна премия“.
Според събраните по делото доказателства кредитодателят превел по банков път по
сметка на ответника- кредито-получател част от горепосочения паричен заем- в
размер на 8 287.20 лв., на 20.06.2014 г. Не се твърди, нито установява от
доказателствата по делото, да е била получена от ответника цялата посочена в
процесния договор заемна сума от 12 000 лв.
От
страна на ответника не е заявено оспорване автентичността на приложения
договор, поради което и същият като валидно сключен е породил съответни правни
последици /макар относно предмета му да е установено нещо, различно от
посоченото по- горе/ . Предвид безспорното по делото обстоятелство, че е
получил горепосочените заемни средства, насрещното задължение на М. да погасява
вноски по сключения с ищеца договор за кредит също е възникнало. Не е спорно по
делото, че М. е извършил плащания по кредита в общ размер на 11 277.01 лв.,
за което е направено признание от ищеца в заявлението по чл.410 ГПК и в исковата
молба, като е представено и съответно извлечение от същия за извършените от
ответника погашения по договора.
Според
фактическите твърдения на ищеца, поради преустановяване на плащанията по
процесния договор от страна на М. след м.08.2016 г. договорът е обявен за
предсрочно изискуем от кредитодателя, считано от 5.10.2016 г.
В
хода на въззивното производство /преди приключване на устните състезания/ е
настъпил падежа на последната месечна погасителна вноска по договора- 4.06.2021
г. При зачитане на този факт /чл.235, ал.3 ГПК/, ирелевантно за приемане на изводите
по съществото на спора в конкретния случай се явява обстоятелството дали
задължението произтича от обявен за предсрочно изискуем кредит при условията на
чл.5 от условията на договора /поради неплащане на съответен брой
последователни месечни вноски/, за което е необходимо нарочно волеизявление на
кредитора, което да е достигнало до длъжника, или на настъпила редовна
изискуемост на дълга по кредита.
Не могат да бъдат споделени съображенията на
първо-инстанционния съд за недействителност /нищожност/ на целия кредитен
договор- поради неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК, тъй
като не се установява противоречие или неспазване на посочените законови
изисквания- в регламентацията им, действаща към датата на сключване на
процесния договор на 19.06.2014 г. Приложима е редакцията на ЗПК с измененията,
обн. в ДВ- бр.30 от 26.03.2013 г., а последващите изменения, обнародвани в ДВ-
бр.35 от 22.04.2014 г., с които е извършена съществена реформа на тази законова
уредба, са влезли в сила от 23.07.2014 г., поради което и в случая са
неприложими. В този смисъл инкорпорираният в процесния кредитен договор
погасителен план отговаря на предвиденото в чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК- в
приложимата редакция, посочена по- горе. Липсва основание и за приемането на
извод, че визираният в договора годишен процент на разходите /ГПР/ не е
определен съобразно изискванията на чл.19 ЗПК /в приложимата редакция/, като посоченото
в обжалваното решение, че „приемането на методика, налагаща изчисляване на
разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо“, се
основава на предположение, а не на установени по делото факти и обстоятелства,
касаещи формирането на ГПР, за който правилно е посочено, че представлява
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК.
Независимо
от горното, макар да е изложено като евентуално съображение за отхвърляне на
иска по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК, правилно е прието от първоинстанционния съд,
че договорената между страните по процесния кредитен договор клауза за
възнаградителна лихва е нищожна и
въз основа на нея не е възникнало съответно договорно задължение за ответника.
Предвид договорения размер от 36.93 %- годишен лихвен процент /ГЛП/, посочената
договорна клауза противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, за което
обстоятелство съдът следи служебно. При констатиране свърхпрекомерност на
уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът
служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е.
нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия договор /в този
смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО;
Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени
по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните
се нарушават принципите на справедливостта, на добро-съвестността в гражданските
и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено
разместване. В случая договорът за заем е със срок от 84 месеца /7 години/, с
главница от 12 000 лв. /за която при това не е установено да е предоставена
изцяло на кредито- получателя/ и уговорена възнаградителна лихва от 36.93 %,
възлизаща на 21 236.40 лв. /36 277.20 – (12 000
+ 2 620.80 + 420) = 21 236.40 лв./ за срока на
действие на договора, като дължимата при този ГЛП сума за връщане е определена
на 36 277.20 лв. общо. Размерът на уговорената между страните по кредитния
договор възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото
да е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по
правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила
задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна,
поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор
за кредит не е възникнало.
В
трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07. 2015 г. по
гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по
гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по
гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка
страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера
на законната лихва. Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна
или за забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща
добрите нрави. Така за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване
на друг
и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва- при необезпечени
кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва. В
случая договорената възнаградителна лихва е в размер 36.93 % и надвишава
трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния
договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се явява
нищожна.
С
оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да
упражни правомощието си за преценка относно противоречие на претендираните
вземания със закона или добрите нрави, както и да извърши преценка дали
искането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за
потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да
следи за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК.
Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото
производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива
2008/48- да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита
на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен
принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7,
ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.
При
тези съображения установителният иск по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК за сумата
12 463.12 лв.- възнаградителна лихва, е неоснователен и правилно е отхвърлен с обжалваното решение.
Предвид
извършените от ответника плащания на суми по договора- в общ размер на 11 277.01
лв., за което е направено признание от ищеца и е представено съответно
извлечение от същия за извършените от М. погашения по договора, и за които следва
да се приеме, че имат погасителен ефект за главницата /поради нищожността на
клаузата за възнаградителна лихва/, се налага извод, че преди подаване на
исковата молба по делото е бил погасен целият дълг по кредита. Това е така, тъй
като в действителност от страна на ищеца- кредитодател е била предоставена в заем
на ответника- кредитополучател сумата 8 287.20 лв. /а не 12 000 лв., за
която е бил сключен договорът/, а последният е върнал на първия общо
11 277.01 лв., т.е. сума, надвишаваща дълга по кредита. Не се установява следователно
неизправност на ответника при изпълнение на основното задължение по договора-
да върне получената в заем сума, поради което и предявеният срещу него иск по
чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК за признаване дължимостта на сумата 10 931.86 лв.-
главница, като неоснователен следва да бъде отхвърлен. Поради акцесорния му
характер на отхвърляне подлежи и искът по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
При
тези съображения, поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции
по съществото на спора и неоснователност на релевираните във въззивната жалба
на ищеца доводи обжалваното решение следва изцяло да бъде потвърдено.
Разноски
с настоящото въззивно решение не следва да бъдат присъдени, тъй като от страна
на въззиваемия, имащ право на разноски съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК, разноски
за въззивното производство не са поискани, нито сторени.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
27.11.2019 г., постановено по гр. дело № 38147/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 81
състав.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.