№ 2766
гр. София, 13.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Ивелина Симеонова
при участието на секретаря Цветелина В. Пецева
като разгледа докладваното от Ивелина Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100506120 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20241815/03.11.2020 г. по гр. д. № 15041/2020 г., Софийски районен съд, I
ГО, 162 състав, е осъдил „ЗД Е.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „*******“ *******, да заплати на „А.“ ООД /сега ЕООД/, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ******* по иск с правно основание чл. 405,
ал. 1 КЗ сумата от 169,28 лв., представляваща непогасена част от застрахователно
обезщетение по застраховка „Автокаско” за претърпени имуществени вреди от
застрахователно събитие, настъпило на 02.10.2018 г. в с. Стряма, ведно със законната лихва
върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 20.03.2020 г., до окончателното й
изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 3 ГПК сумата от 713,19 лв., разноски в
производството съобразно уважената част от главния иск и отхвърления насрещен иск, като
е отхвърлен искът с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ за разликата над уважения размер от
169,28 лв. до пълния предявен размер от 319,45 лв. Осъдено е „А.“ ООД /сега ЕООД/ да
заплати на „ЗД Е.“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 47,01 лв., разноски в
производството съобразно отхвърлената част от иска. Със същото решение е отхвърлен
предявеният от „ЗД Е.“ АД срещу „А.“ ООД /сега ЕООД/ насрещен осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 660 лв., представляваща платено при липса на
основание и евентуално на отпаднало основание застрахователно обезщетение по щета №
********** от 19.10.2018 г.
1
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от „ЗД Е.“
АД, чрез юрисконсулт С. М., срещу решението в частта, с която е уважен искът по чл. 405,
ал. 1 КЗ за сумата от 169,28 лв., ведно с лихвите и разноските, както и в частта, с която е
отхвърлен предявеният насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД като неправилно –
необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила. Твърди се, че
решението е постановено в противоречие със събрания доказателствен материал, както и че
неправилно са кредитирани показанията на свидетеля К., които са непоследователни и в
противоречие с останалите доказателства. Необосновано съдът е кредитирал показанията на
сочения свидетел относно механизма на настъпване на ПТП, но не им е дал вяра в частта, с
която свидетелят е заявил, че веднага е завел щетата в „ЗД Е.“ АД. Видно от представената
преписка по щета № ********** същата е заведена пред застрахователя две седмици по-
късно от свидетелката П.Б.. Показанията на свидетеля Д. К. относно вида и характера на
уврежданията също противоречат на събраните по делото доказателства, както и
опровергават наличието на причинна връзка между твърдяното ПТП на 02.10.2018 г. и
констатираните от застрахователя увреждания при предоставянето на автомобила за оглед
повече от две седмици по – късно – на 19.10.2018 г. Свидетелят заявява за леки козметични
повреди по задната врата, калник и десния праг, а по делото е установено при огледа, че е
налице висока степен на увреждане на автомобила, поради което не е проведено при
условията на пълно и главно доказване настъпването на ПТП по описания в исковата молба
начин и причинната връзка между него и констатираните увреждания. На следващо място се
твърди, че съдът неправилно е приел за неоснователно възражението на ответника, че не
дължи обезщетение, тъй като е налице опит от страна на застрахования за заблуда,
включително чрез представяне на неистински документи. По делото е несъмнено, че
свидетелката Б., действайки като представител на ищеца, е завела извънсъдебна претенция
пред застрахователя и е декларирала неверни обстоятелства относно настъпването на
събитието /мястото, датата и водача, че е налице „застъргване на вратата“, а не удар между
вратата и автомобила/, което е основание за отказ за изплащане на застрахователно
обезщетение съгласно чл. 23, ал. 1, т. 4 от Общите условия на застрахователя, а освен това за
застрахователя е била създадена пречка да установи обстоятелствата, при които е настъпило
ПТП. Предвид, че е безспорно доказано, че събитието, за което застрахователят е заплатил
обезщетение, не се е осъществило, респ. полученото от ищеца обезщетение е без основание,
необосновано е отхвърлен насрещният иск, като съдът в нарушение на процесуалните
правила не се е произнесъл по евентуалния иск за връщане на извънсъдебно платеното. В
нарушение на процесуалните правила съдът е приел, че са налице основания за задържане
на извънсъдебно платеното на ищеца, тъй като възражение за задържане не е правено, а
платеното обезщетение е за коренно различно събитие от това, описано в исковата молба.
Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваните части, за отхвърляне на
иска по чл. 405, ал. 1 КЗ изцяло, съответно за уважаване на насрещния иск по чл. 55, ал. 1
ЗЗД, ведно със законната лихва и за присъждане на разноски.
Въззиваемата страна – „А.“ ЕООД взема становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, чрез
адвокат М. В., като излага доводи за неоснователност на въззивната жалба на „ЗД Е.“ АД.
2
Сочи се, че настъпването на застрахователното събитие е доказано от приетите по делото
писмени доказателства – Протокол за ПТП от 02.10.2018 г. и показанията на свидетеля Д. К..
Правилно съдът е приел, че застрахователят е бил уведомен за действително осъществилото
се ПТП, за реално настъпилия механизъм и действително настъпилите вреди, а частичното
несъответствие в декларираните данни не може да се приеме за опит за въвеждане на
застрахователя в заблуда, а и се явява несъществено с оглед интереса на застрахователя. От
описа на вредите и съдебната автотехническа експертиза се установяват процесните
увреждания и причинно-следствената връзка с процесното застрахователно събитие. По
делото няма доказателства пред застрахователя да са били заведени две отделни претенции
за изплащане на застрахователно обезщетение във връзка с процесното ПТП, а платеното в
размер на 660 лв. обезщетение е платено въз основа на валидно правно основание –
действащ между страните договор за застраховка „Каско на МПС“. Моли се за
потвърждаване на решението в обжалваната част и за присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 2, вр. с ал. 1 ГПК е постъпила и насрещна въззивна жалба от „А.“
ЕООД, чрез адвокат М. В., срещу решението на СРС в частта, с която е отхвърлен искът по
чл. 405, ал. 1 КЗ за разликата над 169,28 лв. до пълния предявен размер от 319,45 лв., както и
въззивникът е осъден да заплати разноски в размер на 47,01 лв. Излагат се доводи за
неправилност на решението в тази част поради нарушение на материалния закон,
съществени процесуални нарушения и необоснованост. Не се споделя изводът на съда, че на
ищеца следва да бъде присъдена сумата от 829,28 лв. с ДДС, представляваща стойността на
ремонта съгласно представената по делото фактура за авторемонтни дейности, а не
стойността на обезщетението, изчислено на база средни пазарни цени - 1104,65 лв., който
извод противоречи на чл. 386, ал. 2 КЗ. За ангажиране отговорността на застрахователя за
изплащане на застрахователно обезщетение е ирелевантно дали увреденият автомобил е бил
ремонтиран или не, както и на каква стойност е бил извършеният ремонт, доколкото целта
на застрахователното обезщетение е да се възстанови действителната стойност на
претърпените от увреденото лице вреди по средни пазарни цени за ремонт към датата на
ПТП. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част и за
уважаване на иска по чл. 405, ал. 1 КЗ в пълен размер. Претендират се разноски.
В срока за отговор на насрещната въззивна жалба не е постъпил такъв от „ЗД Е.“ АД.
По делото е подадена и въззивна жалба от ищеца „А.“ ЕООД срещу решението в частта, с
която е отхвърлен частично искът по чл. 405, ал. 1 КЗ, която жалба е върната от СРС с
влязло в сила на 20.04.2021 г. разпореждане № 20083862/01.04.2021 г. по гр. д. №
15041/2020 г. по описа на СРС, I ГО, 162 състав, поради неизпълнение на дадени указания,
съответно не е предмет на разглеждане в настоящото производство.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните, оплакванията във
въззивната жалба и в насрещната въззивна жалба, както и събраните по делото
доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено
следното от фактическа страна:
3
Ищецът „А.“ ЕООД твърди в исковата молба, че на 02.10.2018 г. в с. Стряма е настъпило
застрахователно събитие с притежавания от дружеството лек автомобил „Фолксваген Пасат“
с рег. № *******, с рама № ******* при следния механизъм: водачът на „Фолксваген Пасат“
с рег. № ******* – Д. К. излиза от паркинга на сградата на „Д.Б.“ ЕООД, намираща се в кв.
„Индустриална зона“, склад № 2 и минава през портала, представляващ автоматична
метална врата, която се отваря и затваря чрез дистанционно управление от охраната на
склада, вратата се разделя на две части и всяка се прибира съответно вляво и вдясно; след
като излиза през вратата, водачът установява, че има спрели автомобили пред портала и за
да се размине с тях предприема маневра на заден ход, за да позиционира автомобила си така,
че да може да заобиколи спрелите автомобили; при предприемане на маневрата на заден ход
водачът удря задната дясна част на автомобила в затварящата се автоматична врата на
портала, в резултат на което са причинени щети на автомобила в задна дясна част, за което е
съставен и Протокол за ПТП от водача на увредения автомобил на 02.10.2018 г. Ищецът
твърди, че за настъпилите увреждания му се дължи сумата от общо 979,45 лв., за което била
издадена фактура, от тази сума ответникът заплатил 660 лв., във връзка с образувана при
него щета № **********, поради което ищецът предявява осъдителен иск за разликата от
319,45 лв., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане и за присъждане на разноски.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК оспорва настъпването на ПТП на 02.10.2018 г., както
и причинната връзка между него и настъпилите увреждания. Твърди, че на 18.10.2018 г. е
постъпило искане за заплащане на обезщетение от представител на ищеца – П.Б., която е
декларирала, че „На 17.10.2018 г. около 15:30 ч. при маневра, опит за паркиране на паркинг
в гр. Пловдив, в тясно пространство, не виждам врата, която се затваря и застъргва
дясната част на автомобила“, искането е заведено като щета № **********/19.10.2018 г.,
извършен е оглед на автомобила. Ответникът заявява, че констатираните увреждания
съответстват на тези, описани в исковата молба, като на 01.11.2018 г. е изплатил
обезщетение в размер на 660 лв. Твърди, че не дължи обезщетение на основание чл. 23, ал.
1, т. 4 от Общите условия, тъй като ищецът е декларирал неверни обстоятелства относно
застрахователното събитие – посочен е друг водач, друго място на настъпване на събитието.
Моли за отхвърляне на иска. Предявява насрещен иск за връщане на полученото без
основание, евентуално на отпаднало основание, от „А.“ ЕООД обезщетение в размер на 660
лв.
По делото е приет Протокол за ПТП, съставен от Д. К., от 02.10.2018 г., в който е
удостоверено, че на 02.10.2018 г. в с. Стряма е настъпило застрахователно събитие с
автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № *******, собственост на „А.“ ЕООД, описани са
щети по задна дясна врата и заден десен калник и праг, причинени при следния механизъм:
при маневра в тясно пространство водачът не забелязал затварящата се врата, в която се
ударил автомобилът.
Не е спорно, че към 02.10.2018 г. и 18.10.2018 г. за лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с
рег. № ******* е имало сключена валидна застраховка „Каско на МПС“ по застрахователна
4
полица № 00500100256505 със „ЗД Е.“ АД, с валидност от 13:30 ч. на 07.07.2018 г. до 13:29
ч. на 07.07.2019 г.
По делото е приета декларация от 18.10.2018 г. от представител на ищеца – П.С. Б., до
„ЗД Е.“ АД, с искане за изплащане на застрахователно обезщетение, в която са декларирани
следните обстоятелства за застрахователно събитие: „На 17.10.2018 г. около 15:30 ч. при
маневра, опит за паркиране на паркинг в гр. Пловдив, в тясно пространство, не виждам
врата, която се затваря и застъргва дясната част на автомобила „Фолксваген Пасат“ с рег. №
*******“, с посочени увредени детайли: задна врата, заден праг, задна броня, лайсна врата.
Искането е заведено като щета № **********/19.10.2018 г. Не е спорно, че на същата дата е
извършен оглед на автомобила и са описани констатираните увреждания, които са
идентични с описаните в исковата молба - по делото е приет Опис от оглед на автомобил по
щета № **********/19.10.2018 г., в който са описани като увредени: задна дясна врата, праг
PVC десен, задна броня, заден калник, основа калник заден вътрешен, PVC лайсна на врата
задна дясна.
Не е спорно, че за отстраняване на повредите, които се твърди да са получени от ПТП,
описано в исковата молба, са издадени фактура № **********/22.11.2018 г. от „Е.А.“ ООД
на стойност 767,99 лв. и фактура от 05.11.2018 г. на стойност 211,46 лв., заплатени от „А.“
ЕООД.
Не се спори и по това, че на 01.11.2018 г. „ЗД Е.“ АД е извършило плащане по щета №
**********/19.10.2018 г. в размер на 660 лв.
От приетата по делото САТЕ се установява, че на 02.10.2018 г. около 11:45 часа при
излизане от паркинг на сградата на „Д.Б.“ ЕООД в кв. „Индустриална зона“ – склад № 2,
водачът на лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № ******* предприема маневра в тясно
пространство и реализира ПТП в затваряща се автоматична портална врата. Видимите щети,
отразени в протокола за ПТП, са задна дясна врата, заден десен калник и десен праг.
Уврежданията по процесния лек автомобил се намират в пряка причинно-следствена връзка
с настъпилото на 02.10.2018 г. произшествие в с. Стряма, община Раковски. Към датата на
застрахователното събитие – 02.10.2018 г. процесният автомобил е бил на 2 години, 2
месеца и 17 дни от датата на първоначална регистрация - 15.07.2016 г. Стойността,
необходима за възстановяване на лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № *******,
изчислена на база пазарни цени към датата на ПТП съгласно представените по делото
разходни документи е 829,28 лв. В описа на застрахователя десен праг PVC е отразен със
степен „възстановяване“, а във фактурата същият е подменен, поради което се приема степен
на увреждане „ремонт“. От допълнителното заключение се установява, че стойността,
необходима за възстановяване на автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № *******,
изчислена на база средни пазарни цени към датата на ПТП е 1104,65 лв. Разпитано в съдебно
заседание вещото лице пояснява, че трудът е с по-висока стойност по средни пазарни цени.
Тъй като няма части за подмяна, се получава по-висока стойност по средни пазарни цени
заради цената на труда.
По делото са събрани и гласни доказателствени средства. От показанията на свидетеля
5
П.С. Б. се установява, че работи в „А.“ ЕООД, район Пловдив, включително през месец
октомври 2018 г. Отговаря за целия район на гр. Пловдив относно рент-а-кар и лизинговите
автомобили. Завеждането на застрахователни претенции също се включва в задълженията
на свидетелката. Заявява, че си спомня за щета на лек автомобил „Фолксваген Пасат“, даден
на лизинг на фирма „Д.Б.“, автомобилът бил оставен в доверен сервиз от водача с щети по
него, след което свидетелката го взела от сервиза, за да заведе щетите. Добавя, че водачът
описал механизма, по който са получени щетите, когато оставил автомобила в сервиза.
Свидетелката попълнила документите пред застрахователя за щетата. Спомня си, че
клиентът е управлявал автомобила и е преминал през врата, с която задира едната страна на
автомобила в с. Стряма, където се намира заводът на „Д.Б.“. Декларирала абсолютно същата
ситуация, която била описана от клиента. Декларацията от 18.10.2018 г. е попълнена от Б. и
касае същия случай. Написала е, че е на паркинг в гр. Пловдив, защото свидетелката не
смятала, че това има значение, просто трябвало да опише механизма, по който се случило.
Не знае защо датата е различна, не си спомня колко дни след ПТП взела автомобила и
завела щетата. Добавя, че на застрахователя представила документите, които били оставени
в автомобила – гражданската полица с личните документи на свидетелката, тъй като тя
завежда щетата и малък талон. Заявява, че това била една от първите щети, които
завеждала и може би затова е приложила собствените си документи. Описала е механизма,
но не е шофирала тя.
От показанията на свидетеля ДБ. К. се установява, че е управлявал лек автомобил
„Фолксваген Пасат“ и е участвал в ПТП през месец октомври 2018 г. Събитието се случило
в с. Стряма, на паркинга на завода, където работи, в индустриаланата зона Раковски, като на
самия изход на паркинга имало секторна врата, която се управлява с дистанционно
управление от охраната на завода. Трябва да е било ранният следобяд, пред тази врата
имало струпване на бусове и явно излизайки от портала свидетелят не преценил правилно,
че не може да се размине с тях и трябвало да направи една маневра назад /иначе рискувал да
блъсне някой от служителите, които идвали на работа за втора смяна/, за да може да ги
заобиколи и в този момент охраната започнала да затваря секторната врата и така се случила
щетата. Заявява, че бил увреден прагът отдясно. Чули се с „А.“ ЕООД и те казали, че трябва
да закара автомобила в сервиза на „Рено“. Това станало след като завели щетата в „ЗД Е.“
АД. Свидетелят добавя, че ходил при застрахователя, попълнил протокол за това как се
случило събитието, което станало в рамките на няколко дни. Пред застрахователите му
снимали личните документи, протокола го попълнил в „ЗД Е.“ АД. Добавя, че той е
попълнил протокола и го дал на застрахователите заедно с личните си документи, както и че
лично в офиса на „А.“ ЕООД не е ходил. Бил в офиса на „ЗД Е.“ АД за завеждане на щети,
който е на Карловско шосе в гр. Пловдив. След това закарал колата в сервиза, както му
казали от „А.“ ЕООД. Щетите били по прага и задната дясна врата, може би и калника, по
прага били по-дълбоки ожулванията, по вратите и задния калник по-скоро били козметични
повредите.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд приема следното от
6
правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Насрещната въззивна жалба е подадена в срока по чл. 263, ал. 2, вр. с ал. 1 ГПК, от
процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима.
Разгледани по същество, въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са
неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбите.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо
в обжалваните части. По същество решението е и правилно, като въззивният съд споделя
мотивите му и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите за
неправилност на решението в обжалваните му части, въззивният съд приема и следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ, както и насрещен
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ в доказателствена тежест на ищеца е да
докаже по делото съществуването на валидно застрахователно правоотношение между
страните към момента на настъпване на твърдяното застрахователно събитие, възникнало
въз основа на договор за имуществено застраховане, настъпването на покрито
застрахователно събитие, от което са причинени вреди, причинно-следствената връзка
между настъпилото застрахователно събитие и сочените в исковата молба вреди и размера
им. Ответникът носи доказателствената тежест да докаже своите възражения: за
осъществяването на положителните факти /умишлено излагане от застрахования на
недостоверни данни за застрахованото МПС и за застрахователното събитие и причинната
връзка с настъпването на застрахователното събитие, респ. с вредите/, които да изключат
възникването на задължението му за изплащане на застрахователно обезщетение.
В случая се установи, че между страните е съществувало валидно правоотношение,
произтичащо от договор за имуществено застраховане във формата на представената
застрахователна полица от 07.07.2018 г., по силата на която „ЗД Е.“ АД е поело задължение
да заплати обезщетение за настъпилите по отношение на застрахованото МПС вреди при
осъществяване на един от покритите от застраховката рискове.
Въззивният съд приема, от съвкупността на събраните по делото доказателства, че през
7
времето на действие на този застрахователен договор е настъпило предвидено в него
застрахователно събитие, а именно – застрахованото МПС на 02.10.2018 г. в с. Стряма,
община Раковски, е било ударено от автоматично затваряща се врата на паркинг на сградата
на „Д.Б.“ ЕООД, поради което са му били нанесени щети на задна дясна част, като
процесното ПТП представлява покрит застрахователен риск. Настоящата инстанция намира
за неоснователни оплакванията на въззивника „ЗД Е.“ АД, че по делото не е доказан
механизмът на настъпване на ПТП и причинно-следствената връзка с вредите. Тези
обстоятелства се установяват както от събраните писмени доказателства - протокол за ПТП
от водача Д. К. от 02.10.2018 г., декларация от П.Б. от 18.10.2018 г., гласни доказателствени
средства, така и от САТЕ /макар и оспорена от ответното дружество относно причинно-
следствената връзка с настъпилото на 02.10.2018 г. събитие/, която въззивният съд
кредитира като компетентно изготвена и в пълнота отговаряща на поставените задачи.
Съдът кредитира изцяло показанията на свидетелите относно механизма на настъпване на
застрахователното събитие, датата и мястото на настъпването му, и настъпилите вреди, тъй
като данни за друг механизъм за настъпване на вредите липсват по делото, а САТЕ
безспорно установява, че процесните вреди са в причинно-следствена връзка с процесното
ПТП и са настъпили именно по начина, описан в исковата молба. Обстоятелството, че
свидетелят К. заявява, че повредите са били козметични, не може да доведе до извод, че
настъпилите вреди са различни от описаните от ищеца, тъй като това са субективни
възприятия на водача /освен това свидетелят заявява, че по прага щетите били по-големи/, а
от представения опис на застрахователя се установява, че констатираните повреди са
идентични с описаните в исковата молба. Няма твърдения, а и доказателства, в периода от
настъпване на ПТП на 02.10.2018 г. до деклариране на щетата на 18.10.2018 г. да са били
нанесени други повреди на автомобила, които да не са в резултат на застрахователното
събитие от 02.10.2018 г., т. е. по делото е доказано както настъпването на ПТП, така и
повредите и причинно-следствената връзка със застрахователното събитие.
Спорът между страните е за наличието на въведеното от застрахователя основание за
отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, съобразно чл. 23, ал. 1, т. 4 от общите
условия, неразделна част от застрахователния договор, съответно дали „А.“ ЕООД следва да
върне изплатеното обезщетение от 660 лв. като платено при липса на основание, евентуално
на отпаднало основание.
Въззивният съд приема за правилни изводите на районната инстанция, че не е налице
основание за отказ на ответника за заплащане на застрахователно обезщетение. Съгласно чл.
23, ал. 1, т. 4 от Общите условия по застраховка „Каско на МПС“, които са приети по делото
и не се спори, че са приложими към застрахователната полица, застрахователят отказва
плащане на обезщетение, ако лицето, което претендира за обезщетение, си е послужило с
измама или се е опитало да въведе застрахователя в заблуждение относно настъпването на
застрахователното събитие или размера на възникналите вреди, включително чрез
представяне на неистински или подправени документи. В случая се твърди, че представител
на ищеца е изложил неверни фактически твърдения пред ответника относно
8
обстоятелствата, при които е настъпило ПТП – посочен е друг водач, друго място и време на
настъпване на събитието, с което ответното дружество е било въведено в заблуждение
относно настъпването на застрахователното събитие.
Съгласно чл. 408, ал. 1 КЗ застрахователят може да откаже плащане на обезщетение само:
1. при умишлено причиняване на застрахователното събитие от лице, което има право да
получи застрахователното обезщетение; 2. при умишлено причиняване на
застрахователното събитие от застраховащия с цел получаване на застрахователното
обезщетение от друго лице; 3. при неизпълнение на задължение по застрахователния
договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя,
било е предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до възникване на
застрахователното събитие; 4. в други случаи, предвидени със закон. Съгласно постоянната
практика на ВКС не всяко неизпълнение на договорно задължение води до изключване
отговорността на застрахователя, а е необходимо да не е изпълнено задължение, което е
предвидено в закона или договора и което е значително с оглед интереса на застрахователя.
Терминът „значителен“ следва да се разбира не само като значителност на неизпълнението,
но и на самото задължение с оглед неговия вид и характер. Това е такова задължение на
застрахования, което е от съществено значение за застрахователя и без чието изпълнение
биха се създали съществени пречки за него да осъществява своята дейност. В решение №
49/29.07.2013 г. по т. д. № 840/2012 г. на ВКС, I т. о. е прието, че отказът на застрахователя
да изплати застрахователно обезщетение за вреди от застрахователно събитие е обусловен от
установяване на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретно
задължение на застрахования, визирано в Общите условия към застраховката, като
значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното
събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от същото. В същия смисъл е
и решение № 102/02.10.2012 г. по т. д. № 615/2011 г. на ВКС, I т. о., в което е прието, че за
да откаже да плати застрахователно обезщетение поради неизпълнение на задължение на
застрахования, предвидено в застрахователния договор или в закона, застрахователят трябва
да докаже, че неизпълнението е причина за настъпване на застрахователното събитие или за
вредите от същото. Тази причинна връзка следва да е налице и в случаите, когато
неизпълненото задължение произтича не от закона, а от договора съгласно разпоредбата
на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ. Недопустимо е по договорен път причинната връзка да бъде
презюмирана. Същата следва да бъде доказана в процеса на основание чл. 154 ГПК от
застрахователя, дори когато в застрахователния договор или в общите условия към него е
предвидено, че при конкретно неизпълнение застрахователят може да откаже плащане или
да намали дължимото застрахователно обезщетение. Посочената съдебна практика е
постановена при действието на КЗ /отм./, но намира приложение и в настоящия случай.
Следователно, по обща воля на страните в застрахователното правоотношение
изключването на отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите в хипотезата
на чл. 24, ал. 1, т. 4 от общите условия е обусловено от кумулативното наличие на следните
предпоставки – предоставяне на неверни данни от застрахования за застрахованото МПС
9
или за застрахователното събитие, неверните данни да са предоставени от застрахования с
намерение да въведе застрахователя в заблуждение и вредите, за които се търси
обезщетение, да са причинени при, от или вследствие на това неправомерно поведение.
Въвеждането в заблуждение предполага умисъл у застрахования, т. е. същият трябва да е
действал с намерение да заблуди застрахователя относно обстоятелствата, при които е
настъпило ПТП, за да получи застрахователно обезщетение, което не му се дължи.
Установяването на всички елементи от фактическия състав на правото на отказ от
изплащане на застрахователно обезщетение е в тежест на застрахователя, след като именно
той чрез позоваване на обстоятелствата по чл. 24, ал. 1, т. 4 от общите условия цели да се
освободи от изпълнение на основното си задължение по застрахователния договор. В този
смисъл е и разпределената с доклада по делото доказателствена тежест.
Настоящият съдебен състав намира, че от трите предпоставки е установена само първата
– предоставяне от застрахования на неверни данни. Действително е налице невярно
деклариране на настъпилото застрахователно събитие с посочване на друга дата и място на
настъпване, и на друг водач, видно от представените писмени доказателства – декларация от
18.10.2018 г. и от показанията на свидетелката Б., които въззивният съд кредитира като
достоверни. От данните по делото безспорно се установи, че автомобилът е бил управляван
от свидетеля Д. К., а застрахователното събитие е настъпило на 02.10.2018 г. в с. Стряма, но
е декларирано няколко дни по-късно. В тази връзка въззивният съд също не кредитира
показанията на свидетеля К., че веднага е съобщил на застрахователя за настъпилото
застрахователно събитите, тъй като по делото няма данни, които да подкрепят това
твърдение, а напротив – представена е декларация за заведена щета във връзка с процесното
застрахователно събитие от 18.10.2018 г., а и самият К. заявява, че претенцията е била
заведена в рамките на няколко дни, а не на 02.10.2018 г. Не се установи обаче декларирането
на тези неверни обстоятелства от представител на застрахования да се е осъществило с
намерение да въведе застрахователя в заблуждение и вредите, за които се търси
обезщетение, да са причинени от или вследствие на това неправомерно поведение, т. е. тези
декларирани данни да са в причинна връзка с настъпването на застрахователното събитие,
респ. с обема на настъпилите вреди или с установяване на последните. От показанията на
свидетелката Б. се установява, че неправилното деклариране се дължи на нейната
неопитност, а не на желание за въвеждане на застрахователя в заблуждение, а от данните по
делото не се установява с така декларираното да се цели избягване на отказ на
застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение /декларираното от Б. е
идентично с декларираното от К. в протокола за ПТП относно механизма на настъпване на
ПТП и увредени части на процесния автомобил/, установява се и че водачът Д. К. е имал
валидно свидетелство за управление на МПС към датата на ПТП, за което са приети
свидетелство за управление и контролен талон, няма доказателства пред застрахователя да
са били въведени отделни претенции за заплащане на застрахователно обезщетение.
Следователно не може да се приеме, че в действията на застрахования при предоставянето
на иначе неверните данни за застрахователното събитие е имало умисъл и вредите са
причинени при, от или вследствие на предоставените неверни данни, че е налице измама или
10
умишлено въвеждане на застрахователя в заблуждение, или че неизпълнението на
задължението на застрахования е значително с оглед интереса на застрахователя. Описаните
пред застрахователя механизъм на настъпване на уврежданията и настъпилите увреждания
отговарят на действителните, което се признава и от самия ответник. С оглед изложеното
настоящият съдебен състав намира, че не е осъществено твърдяното от ответника основание
по чл. 23, ал. 1, т. 4 от общите условия за отказ за изплащане на застрахователно
обезщетение и възраженията на ответника „ЗД Е.“ АД в този смисъл са неоснователни.
При така изложеното, съдът приема, че застрахователят дължи заплащане на обезщетение
за причинените вреди, чиито размер е установен с изготвената по делото САТЕ.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже предаване на
сумата от 660 лв. на насрещната страна, а в тежест на последната – наличието на основание
за плащането, респективно задържане на получената сума. На първо място следва да се
посочи, че не са налице твърдените процесуални нарушения от страна на
първоинстанционния съд, който е разгледал иска и на двете посочени основания – липса на
основание и отпаднало основание, и е приел същия за неоснователен, като е отразил това и
в диспозитива на съдебното решение. На следващо място, с оглед на това, че ПТП се е
осъществило по начин и условия, описани в исковата молба и в резултат на него са
настъпили процесните увреждания, правилно съдът е приел за неоснователен насрещния
иск, тъй като не са налице основания за изключване на отговорността на застрахователя.
Пред него е заведена щета, по която е осъществено плащане на сумата от 660 лв., което
безспорно е във връзка с декларираното от свидетелката Б. ПТП, т. е. именно процесното
ПТП - това, че декларираната дата е грешна, не води до извод за недължимо платена сума, че
ответникът е заплатил обезщетение за коренно различно събитие, което не се е случило,
съответно за основателност на насрещния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Както се посочи по-горе,
по делото няма доказателства пред застрахователя да са били заведени отделни претенции за
изплащане на застрахователно обезщетение във връзка с процесното ПТП. При това,
изводите на СРС, че насрещният иск е неоснователен и платената сума не подлежи на
връщане нито като получена при начална липса на основание, нито поради отпаднало
основание, са правилни.
По отношение на размера на дължимото от „ЗД Е.“ АД застрахователно обезщетение, с
оглед оплакванията в насрещната въззивна жалба, следва да се има предвид на първо място
разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ, съгласно която при настъпване на застрахователно
събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на
подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност. Съгласно
задължителната съдебна практика дължимото обезщетение следва да бъде определено по
пазарната стойност на ремонта за отстраняване на претърпяната вреда към момента на
настъпване на застрахователното събитие. Застрахователното обезщетение не може да
надвишава действителната /при пълна увреда/, респ. възстановителната /при частична
увреда/ стойност на увреденото имущество, а действителната, респ. възстановителната
11
стойност не може да бъде по-голяма от пазарната му стойност към деня на настъпване на
събитието. За действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се закупи друго със същото качество, съгласно чл. 400 КЗ, а за
възстановителна застрахователна стойност се смята стойността за възстановява на
имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за
доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка /чл. 400, ал. 2 КЗ/.
Установените в КЗ правила за определяне размера на дължимото застрахователно
обезщетение гарантират да бъде реализирана в пълен обем обезвредата на пострадалия, по
начин да се избегне обедняване /намаляване/ на патримониума на увреденото лице в
резултат на настъпилия застрахователен риск. Това означава, че размерът на
застрахователното обезщетение се определя съобразно доказания размер на претърпяната
вследствие застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля
действителната/възстановителната стойност на увреденото имущество, определена по
пазарната му стойност. В случай, че пострадалият е отстранил вредите върху вещта за своя
сметка и по този начин е възстановил предхождащото увреждането състояние на вещта, то
дължимото обезщетение следва да бъде съобразено с действително заплатената сума, когато
тя не надвишава средните пазарни цени /така и решение № 261262 от 8.04.2022 г. на СГС по
в. гр. д. № 3486/2021 г., II – А състав/.
При така дадените разяснения, настоящият съдебен състав намира за правилни изводите
на СРС, че „ЗД Е.“ АД дължи действителната стойност на вредата, съгласно издадените и
изплатени фактури, съответно сумата от 829,28 лв. с ДДС /платените 768 лв. с ДДС по
фактурата за бояджийските операции плюс сумата за възстановяване на прага при
нормовремена за труд от 2,5 часа според отразеното в описа на застрахователя/, която е била
заплатена от ищеца „А.“ ЕООД. Въз основа на изводите на експерта по САТЕ се установява,
че стойността на ремонта за отстраняване на щетите по увредения автомобил, причинени е
резултат на процесното ПТП, определена по средни пазарни цени към датата на ПТП,
възлиза на сумата от 1104,65 лв., като разликата в стойността на обезщетението по пазарни
цени и по средни пазарни цени се дължи единствено на по-високата стойност на труда към
датата на ПТП. При данните по делото за вече извършен ремонт, настоящият съдебен състав
приема, че не са налице предпоставки за присъждане на обезщетение по средни пазарни
цени, доколкото в случая се установи, че реално заплатената от ищеца сума за
авторемонтните дейности /конкретно за труд, за възстановяване на увредените детайли, за
боя и материали/ е 829,28 лв., т. е. това е реално претърпяната от ищеца имуществена вреда.
Присъждането на сума за труд в по-висок размер, съответстващ на определената от вещото
лице по средни пазарни цени, би нарушило принципа за забрана на неоснователно
обогатяване, в какъвто смисъл са и изложените от първостепенния съд мотиви.
Други оплаквания относно стойността на застрахователното обезщетение /включително
за стойността за възстановяване на десен праг/ не са изложени от страните, поради което и с
оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд не дължи отделно произнасяне, като
приема, че искът по чл. 405, ал. 1 КЗ е доказан до приетия от СРС размер от 169,28 лв. /след
12
приспадане от 829,28 лв. на заплатеното от ответника обезщетение в размер на 660 лв./,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 20.03.2020 г. до
окончателното плащане.
Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено изцяло като правилно, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, включително и в
частта за разноските.
По разноските пред въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция – подадените въззивна жалба и
насрещна въззивна жалба са неоснователни, сторените от страните разноски следва да
останат в тежест на всяка от тях така, както са направени.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20241815 от 03.11.2020 г. по гр. д. № 15041/2020 г. по описа
на Софийски районен съд, I ГО, 162 състав.
Решението е окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13