№ 4339
гр. София, 04.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря М. Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20251100500591 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 12008 от 18.06.2024 г. по гр.д. № 16118/2023 г. по описа на СРС,
25 с-в са прогласени за нищожни по предявените от М. М. А., ЕГН **********, срещу
„Ново Финанс“ ООД, ЕИК *********, установителни искове с правно основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД клаузите на чл. 2.6 и чл. 4.2 букви „б“ и „в“ от Договор за заем с
клиентски № 768-СФ- 28.05.2020г. и Договор за заем с клиентски № 770-СФ-
29.05.2020 г., като противоречащи на ЗКНИП и ЗЗП.
С постановеното решение е осъден „Ново Финанс“ ООД, ЕИК *********, да
заплати на М. М. А., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. *********, ет. 5, ап. 14,
на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 714 лева по Договор за заем с
клиентски № 768- СФ-28.05.2020 г. и сумата от 7493,50 лева по Договор за заем с
клиентски № 770-СФ- 29.05.2020 г., представляващи недължимо платени суми за
наказателни лихви /неустойки/, начислени по чл. 2.6 от договорите за заем, ведно със
законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 29.03.2023г., до
окончателното им изплащане.
Срещу така постановеното решение, в частта на уважаване на исковете е
подадена въззивна жалба от ответника „Ново Финанс“ ООД, като са изложени доводи
за неправилност на постановеното решение; необоснованост и незаконосъобразност,
поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на
1
материалния закон.
Поддържа, че неправилно, в отклонение от материалния закон, съдът е приел за
нищожни сочените клаузи от договорите за заем, с които ищцата предварително се е
запознала и е дала своето съгласие в т.ч. с полагането на подпис.
Неправилно, според ответника, съдът е приел за доказано в производството, че
ищцата е заплатила и суми за наказателни лихви по двата договора за заем. Чрез
приетата пред първата инстанция допълнителна ССчЕ е установено по несъмнен
начин, че ищцата не е правила погасяване на наказателна лихва по двата договора с
извършените плащания. Според сключената спогодба задълженията на ищцата са в
размер на 44777.76 лв., като ищцата е заплатила общо сумата 39040.26 лв. при
направена от дружеството отстъпка в размер на 5737.50 лв., в която сума е установено,
че не се включва наказателна лихва.
Отделно от посоченото заявява, че дружеството не е увеличавало
възнаградителната лихва по договорите за заем и разпоредбите на чл.4.2 б“б“ и б“в“ са
останали неприложими, като неправилно съдът е приел че същите уреждат
допълнителна неустойка за забава. Договореният годишен лихвен процент е бил с
фиксиран размер на 20% и не е бил променян едностранно от дружеството.
Моли за отмяна на решението на СРС в частта на уважаване на исковете и
отхвърляне на последните като неоснователни. Претендира разноски.
Въззиваемата страна и ответник в производството М. М. А. е подала писмен
отговор на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК, в който е изразила
становище за нейната неоснователност. Излага доводи, че първоинстанционното
решение в обжалваната от ищеца част е правилно, като обосновано и мотивирано, като
в производството и при постановяването му не са допуснати процесуални нарушения
и е приложил правилно материалния закон. Моли за потвърждаване на решението в
обжалваната от насрещната страна част като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски.
Срещу постановеното от СРС по реда на чл.248 ГПК определение от 18.09.2024
г. е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК частна жалба от ответника. Изложени са
доводи за неправилност на постановеното определение.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е подаден писмен отговор на частната жалба от
ищеца, в който е изразено становище за нейната неоснователност.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
2
акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. На
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че при сключване
на процесните договори за заем с клаузите на чл. 2.6 от двата договора,
регламентиращи, че при забава в погасяването на дължима вноска дори с един
просрочен ден или при частично погасяване на дължима вноска в размер на по-малко
от определената в погасителния план, заемополучателят ще начислява наказателен
лихвен процент /“Наказателна лихва“/ в размер на 5 % месечно, начислена върху
остатъчната заемна сума, са нарушени приложимите разпоредби на чл. 43, ал. 1 и ал. 2
ЗКНИП, постановяващи, че при забава на потребителя кредиторът има право на
обезщетение за забава само върху размера на просрочената сума за времето на
забавата и то не може да надвишава законната лихва. С оглед това, според съда,
доколкото сочените клаузи са уговорени в пряко противоречие с цитираните
разпоредби, съдът е приел че същите са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Наред с това съдът е приел, че описаните клаузи са неравноправни по смисъла на
чл.143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължават потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Приел е, че
предвидения размер от 5% месечно е значително по-висок от определения в ПМС №
426/18.12.2014 г. за размера на законната лихва по просрочени парични задължения
/чл. 86, ал. 2 ЗЗД/ и се начислява, както беше посочено, не върху размера на
просрочената сума, а върху цялата остатъчна заемна сума. По този начин
обезщетението обхваща и вреди от задължение за плащане, чиято изискуемост не е
настъпила, което като резултат води до неоснователно обогатяване на кредитора за
сметка на потребителя и в този смисъл до значително неравновесие между правата и
задълженията им в хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
По отношение на клаузите на чл. 4.2, б. „б“ и б. „в“ от договорите за заем,
даващи право на кредитодателя да увеличи лихвата по договорите при забава или
непълно изпълнение на задълженията по договора от страна на кредитополучателя,
3
съдът е намерил, че същите са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, като
противоречащи на разпоредбата на чл. 43 ЗКНИП, тъй като представляват
допълнителна неустойка за забава. Освен това е намерил, че същите са неравноправни
клаузи, тъй като не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Последното, доколкото предвиждат като последица от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за заем /независимо дали същото е
съществено или се касае за кратка забава или заплащане на суми в по-малък размер от
договорените/, възможност на търговеца да увеличи съществено размера на
договорената лихва /с 1/4/.
С оглед това, при съобразяване сключеното споразумение между страните,
извършените от ищцата погашения чрез плащане на 09.12.2022 г. на сумата 39 040,26
лева, както и дадената от ответника референцията, съдът е приел, че ищцата е платила
изцяло договорената сума, в която е включена и сумата от 19 125 лева, наказателни
лихви по приетите от съда за нищожни клаузи и следва да й бъдат върнати на
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД като недължимо платени сумата 714.00 лева по
Договор за заем с клиентски № 768- СФ-28.05.2020г. и сумата от 7493,50 лева по
Договор за заем с клиентски № 770-СФ- 29.05.2020г.
Решението е правилно.
Производството е образувано по предявени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че клаузите на чл. 2.6 и чл. 4.2
букви „б“ и „в“ от Договор за заем с клиентски № 768-СФ- 28.05.2020г. и Договор за
заем с клиентски № 770-СФ-29.05.2020г. са нищожни като противоречащи на ЗКНИП
и ЗЗП, както и като нарушаващи добрите нрави, както и искове с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 714 лева
по Договор за заем с клиентски № 768- СФ- 28.05.2020г. и 7493,50 лева по Договор за
заем с клиентски № 770-СФ-29.05.2020г. като недължимо платени суми по нищожни
договорни клаузи, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на
исковата молба- 29.03.2023г., до окончателното изплащане на сумите.
В конкретния случай с определението от 07.09.2023г., в което е обективиран
проект за доклад, обявен за окончателен в проведеното съдебно заседание на
30.11.2023г., СРС на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е обявил за безспорни и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните са сключени Договор
за заем с клиентски № 768-СФ-28.05.2020г. и Договор за заем с клиентски № 770-СФ-
29.05.2020г. с посоченото в исковата молба съдържание.
Установява се от приложения договор за заем № 770-СФ-29.05.2020г., сключен
между „Ново Финанс“ ООД и М. М. А., че заемодателят е предоставил в заем на
заемополучателя сума в размер на 23 000 лева като заемополучателят се задължил да я
4
върне при условията, описани в договора. В чл. 1.2 е посочено, че заемът се
предоставя само при условие, че заемополучателят заплати на заемателя гаранционна
вноска в размер на 20 % от стойността на предоставената заемна сума в срок от 5 дни,
считано от датата на подписване на договора. В чл.2.2 е посочено, че заемната сума се
предоставя от заемодателя на заемополучателя при следните параметри на сделката:
вид на предоставения заем- ипотечен/потребителски; размер на заемната сума- 23 000
лева; срок на договора- 60 месеца; дата на първа погасителна вноска- 29.06.2020г.;
място на плащане- Варна; крайна дата за връщане на цялата сума- 29.05.2025г.;
фиксиран годишен процент по заема- 20 %. Уговорено е, че договорената лихва се
дължи и начислява считано от датата на сключване на договора, при забава
усвояването на заемната сума по вина на заемополучателя, лихвата се дължи върху
пълния размер на заемната сума, считано от датата на подписване на настоящия
договор независимо от периода на забава. Съгласно чл. 2.2, б. „И“ през целия срок на
заема, заемополучателят погасява само дължимата лихва по буква „Ж“, главницата в
нейния пълен размер се дължи в края на срока, уговорен между страните с изключение
на случаите на предсрочно прекратяване на договора. Съгласно чл. 2. 6 от договора
при забава в погасяването на дължима вноска дори с един просрочен ден или при
частично погасяване на дължима вноска в размер на по-малко от определената в
погасителния план, заемополучателят ще начислява наказателен лихвен процент
/“Наказателна лихва“/ в размер на 5 % месечно, начислена върху остатъчната заемна
сума. В чл. 2.7 е посочено, че при забава в погасяването на дължима вноска с повече
от 30 дни след изтичане на сроковете за плащане, определени в чл. 2.2, б. „з“ от
договора, както и при неизпълнение задължения на заемополучателя, произтичащи от
договора, цялото вземане става предсрочно изискуемо и заемодателят освен правата
по чл.2.6 има право да прекрати договора като иска предсрочно прекратяване на
остатъка от заемната сума по договор, ведно с неустойка в размер на 60 % изчислена
върху пълния размер на заемната сума. Съгласно чл. 2.13.1 страните се съгласяват, че
до изчерпване размера на гаранционна вноска от която заемодателят има право да
прихваща месечните вноски, заемодателят няма право да начислява наказателна лихва
за забава съгласно чл. 2. 6. В чл. 4.2, б. „б“ е посочено, че заемодателят има право да
увеличи с 5 % месечно лихвата върху заемната сума, когато заемът и/или уговорените
лихви, не се погасяват в сроковете, определени в договора. Съгласно чл. 4.2. б. „в“
заемодателят има право да увеличи с 5 % месечно лихвата върху заемната сума, когато
дължимата лихва не се погасява в договорения размер, а се извършват частични
плащания на лихва. Посочено е, че увеличението с 5 % на лихвения процент по б. „б“
и б. „в“ се извършва едностранно от заемодателя само в случай че забавата
продължава повече от 10 дни след сроковете, уговорени между страните, с писмено
уведомяване на заемополучателя.
От приложения пред първата инстанция договор за заем № 768-СФ-28.05.2020г.,
5
сключен между „Ново Финанс“ ООД и М. М. А. се установява, че същия е с
идентично на гореописаното съдържание, като индивидуалните условия по договора
са следните: вид на предоставения заем – ипотечен /потребителски; размер на
заемната сума- 2000 лева; срок на договора- 60 месеца; дата на първа погасителна
вноска- 29.06.2020г.; място на плащане- Варна; крайна дата за връщане на цялата сума-
29.05.2025г.; фиксиран годишен процент по заема- 20 %.
С приетата по делото Референция с изх. № 142/05.12.2022г. по описа на
ответното дружество, е посочено, че размерът на задължението на М. М. А. към
09.12.2022г. възлиза на 44 777,76 лева, от които 25 000 лева главница, 19 277,76 лева
договорна лихва и неустойка за забава и 500 лева, такса за заличаване на ипотека
удостоверение съгласно ОУ към договорите за заем. Посочено е, че в случай че до
16.12.2022г. заемополучателят преведе сумата от 39 040,26 лева, „Ново Финанс“ ООД
ще завери молба-съгласие за заличаване в 7-дневен срок на Нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека, вписан в Служба по вписванията, гр. София, вх. рег.
№ 26546, акт № 31, том XVI, дело 197771 от 2020г. В случай на връщане на дължимата
сума след 16.12.2022г. задължението подлежи на преизчисляване.
Установява се, че с договор за спогодба от 09.12.2022г., страните посочили, че
към датата на подписване на спогодбата М. А. е просрочила своите задължения по
двата договора за заем. В б. „В“ посочили, че към датата на подписване на спогодбата
задълженията на М. А. са в общ размер от 44777,76 лева, от които неплатени главница
в размер на 2000 лева по договора за заем от 28.05.2020г. и 23 000 лева по договора за
заем от 29.05.2020г., възнаградителна лихва по двата договора в размер на 152,78 лева,
наказателна лихва по двата договора в размер от 19125 лева, такса за заличаване на
ипотека в размер на 450 лева и такса справка в размер на 50 лева. Съгласно чл. 1 от
спогодбата страните се споразумели да направят взаимни компромиси и отстъпки като
М. А. да заплати сумата от 39040,26 лева, представляваща окончателно уреждане на
финансовите отношения между страните, свързани със задължения, произтичащи от
двата договора за заем, като крайният срок за заплащане на уговорената сума е
16.12.2022г. Уговорената сума от 39040,26 лева представлява, според отразеното,
окончателно плащане на всяко и всички финансови задължения на длъжника към Ново
финанс ООД, включващи главници, възнаградителни лихви, наказателни лихви, такси
по описаните договори за заем като сумата е съобразно направена отстъпка от
кредитора.
В производството е установено и страните не спорят, че уговорената сума от
39040,26 лева е била заплатена от заемателя в изпълнение на договора за спогодба на
09.12.2022 г.
От приетата пред първата инстанция основна ССчЕ от 22.11.2023г. се
установява, че начислената и погасена наказателна лихва по Договор за заем с кл. №
6
768-СФ-28.05.2020г. и Договор за заем с кл. № 770-СФ- 29.05.2020г. е в размер на
2955,34 лева. За даване на тези констатации обаче вещото лице не е съобразило
уредените отношения между страните с договора за спогодба от 09.12.2022г.
Идентичен извод се налага и за дадената пред първата инстанция допълнителна ССчЕ.
С оглед това и като относима към спора с оглед сключения между страните договор за
спогодба и извършените въз основа на него плащания по двата договора за заем, съдът
кредитира по реда на чл.202 ГПК дадената пред настоящата инстанция ССчЕ. Чрез
последната се установява, че извършените от ищцата погашения чрез плащания по
двата договора за заем възлизат на сумата 46123.50 лв. общо, от които сумата 7083.24
лв. заплатена преди спогодбата и сумата 39040,26 лева заплатена след спогодбата.
Начислената според чл.2.6 от договора наказателна лихва в размер на 5% за периода
30.07.2021 г.-01.11.2022 г. е в размер на 19125.00 лв., която не е била заплащана в
отделните месечни погасителни вноски, но е обобщена в сключения договор за
спогодба. Съответно, установява се, че е налице надплащане на законната лихва със
сумата 1467.95 лв.
При така установеното, съдът намира изложените фактически и правни изводи
от първата инстанция за правилни.
Спрямо сключените между страните договори за заем приложение намират
разпоредбите на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители /ДВ бр.
59/2016г. / - ЗКНИП и Закона за защита на потребителите - ЗЗП, доколкото
заемополучател е потребител по см. на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП.
Съгласно чл. 43, ал. 2 от ЗКНИП когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова
вреда, която 2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съобразно
тази легална дефиниция тези положителни материални предпоставки трябва да са
проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени отделни проявни форми на
неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото между тях е, че
търговецът едностранно и без наличието на обективни предпоставки да изменя
сключения договор, респ. значително се накърнява еквивалентността на насрещните
престации или се ограничават способите за защита на потребителя при виновно
неизпълнение на договорни задължения от търговеца.
Макар и в ЗЗП да липсва законово определение на понятието
"добросъвестност", съдът счита, че неговото съдържание представлява мярката на
честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване и
изпълнение на сделки за потребление. А добросъвестната търговска практика
7
представлява съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които
произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите
нрави.
В случая клаузите на чл. 2.6 от двата договора за заем, регламентиращи, че при
забава в погасяването на дължима вноска дори с един просрочен ден или при частично
погасяване на дължима вноска в размер на по-малко от определената в погасителния
план, заемополучателят ще начислява наказателен лихвен процент /“Наказателна
лихва“/ в размер на 5 % месечно, начислена върху остатъчната заемна сума,
настоящият състав намира за нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД като
противоречащи на разпоредбата на чл.43, ал. 1 и ал. 2 ЗКНИП постановяващи, че при
забава на потребителя кредиторът има право на обезщетение за забава само върху
размера на просрочената сума за времето на забавата и то не може да надвишава
законната лихва. Отделно от това, както правилно е посочил СРС сочените клаузи са
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и нищожни, тъй като задължават
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. Предвиденият размер от 5% месечно е значително
по-висок от определения в ПМС № 426/18.12.2014 г. за размера на законната лихва по
просрочени парични задължения /чл. 86, ал. 2 ЗЗД/ и се начислява, както беше
посочено, не върху размера на просрочената сума, а върху цялата остатъчна заемна
сума. По този начин обезщетението обхваща и вреди от задължение за плащане, чиято
изискуемост не е настъпила, което като резултат води до неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на потребителя и в този смисъл до значително неравновесие
между правата и задълженията им в хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Определеният начин на начисляване на наказателна лихва съгласно който потребителят
е длъжен да заплаща наказателна лихва и върху суми, чиято изискуемост не е
настъпила, води до създаване на необоснована тежест на задълженията на
заемополучателя.
Идентични са изводите и по отношение на клаузите на чл. 4.2, б. „б“ и б. „в“ от
договорите за заем, даващи право на кредитодателя да увеличи лихвата по договорите
при забава или непълно изпълнение на задълженията по договора от страна на
кредитополучателя, независимо от това, че в случая кредитодателят не е упражнил
тези свои права във времето на действие на двата договора за заем. Изложените
оплаквания от въззивника в посочения смисъл са неоснователни.
В атакуваните разпоредби не са определени обективни обстоятелства, при чието
проявление би възникнало потестативното право на кредитодателя едностранно да
промени договорения лихвен процент, единствено е посочено, че за заемодателя
възниква потестативно право да увеличи лихвата при забава или непълно изпълнение
на задължението на кредитополучателя да върне дължимите по договора суми в
договорените срокове. В този смисъл настоящият състав намира, че по отношение на
8
гореописаните клаузи е неприложимо изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП.
Цитираните разпоредби не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
доколкото предвиждат като последица от неизпълнението на задълженията на
потребителя по договора за заем /независимо дали същото е съществено или се касае
за кратка забава или заплащане на суми в по-малък размер от договорените/,
възможност на търговеца да увеличи съществено размера на договорената лихва /с
1/4/. С така описаните клаузи се предвижда допълнителна неустойка за забава,
доколкото увеличението на лихвения процент е свързано единствено с неизпълнението
на задължението на кредитополучателя да заплаща дължимите суми в договорения
размер и в сроковете, определени в договора. Т.е. предвижда се допълнително
начисляване на неустойка за забава, която се кумулира с предвидените в чл.2.6 и чл.
2.7 неустойки, като същата е в противоречие и с горецитираните разпоредби на чл. 43
ЗКНИП.
Доколкото съдът приема, че клаузите на чл. 2.6 от процесните договори за заем,
с които е предвидено заплащане на наказателна лихва са нищожни, предявените
осъдителни искове по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД се явяват основателни за сумата 714 лева
заплатена без основание по договор за заем с клиентски № 768- СФ-28.05.2020г. и
сумата от 7493,50 лева заплатена без основание по договор за заем с клиентски № 770-
СФ- 29.05.2020г. Доводите на въззивника, че тези суми не са били заплатени от
заемополучателя по договорите за заем като наказателни лихви, съдът намира за
неоснователни. Чрез представената по делото референция на ответника, договора за
спогодба сключен между страните на 09.12.2022 г. и констатациите на приетата пред
настоящата инстанция ССчЕ се установява, че сумата 19 125 лева е била начислена
като дължими наказателни лихви по двата договора, която сума не е била включена в
месечните погасителни вноски, но е била обобщена в сключения договор за спогодба и
съответно е била погасена от ищцата при заплащане на сумата 39 040,26 лева на
09.12.2022г. Както правилно е посочил СРС и настоящия състав формира като извод по
идентичен начин, последващото /след договора за спогодба/ осчетоводяване на
извършеното от ищцата погашение на задълженията по договора за заем не може да
доведе до различно тълкуване на сключения между страните договор за спогодба, в
този смисъл и на поетите с него задължения. В дадената от ответника референция и в
договора за спогодба ответника е посочил изрично, че ищцата заемополучател дължи
сумата 19 125 лева, представляваща начислена като дължими суми за наказателни
лихви по двата договора. Доколкото претенцията на ищцата се отнася за част от нея в
размер на 8207,50 лева, при спазване на принципа за диспозитивно начало,
регламентиран в чл. 6, ал. 2 ГПК, правилно са били уважени исковете по чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД за сумата 714 лева заплатена без основание по договор за заем с клиентски №
768- СФ-28.05.2020г. и сумата от 7493,50 лева заплатена без основание по договор за
9
заем с клиентски № 770-СФ- 29.05.2020г.
При така посоченото, изводите на двете инстанции съвпадат и постановеното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част като правилно на основание
чл.271, ал.1, пр.1 ГПК.
По частната жалба:
При съобразяване изхода на спора по проведеното производство подадената
частна жалба се явява неоснователна, доколкото право на разноски има само ищеца на
основание чл.78, ал.1 ГПК. Пред първата инстанция са сторени разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева с включен ДДС. Пред СРС са
проведени две съдебни заседания, изслушани са две заключения на вещо лице и са
приети множество писмени документи, поради което съдът намира, че претендираният
от ищеца размер на адвокатско възнаграждение е справедлив и съответен на
фактическата и правна сложност на спора.
За обосноваване на сочения извод, съдът съобрази и дадените указания с
постановеното решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 на Съда на Европейския
съюз /с ретроактивно действие/, минималния размер на адвокатско възнаграждение по
Наредба № 1/2004 г., както и дадените разяснения с Тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Поради изложеното, съдът намира за неоснователна подадената частна жалба.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски се следват на
ищеца и такива следва да бъдат присъдени зазаплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 1000 лв. с вкл.ДДС съответни на действителната правна и фактическа
сложност на спора и извършените пред въззивната инстанция процесуални действия.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 12008 от 18.06.2024 г. по гр.д. № 16118/2023 г. по
описа на СРС, 25 с-в.
ОСЪЖДА „Ново Финанс“ ООД, ЕИК *********, да заплати на М. М. А., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1000 лв. с ДДС, представляваща
сторените по делото разноски за въззивната инстанция за заплатено адвокатско
възнаграждение.
ОСТАВЯ без уважение частна жалба на „Ново Финанс“ ООД срещу
постановеното по реда на чл.248 ГПК от СРС, 25 с-в Определение № 37525/18.09.2024
10
г., с което е оставено без уважение искането на ответника за изменение на
постановеното Решение № 12008 от 18.06.2024 г. постановено по гр. д. № 16118/2023 г.
на СРС, 25-ми състав в частта на разноските.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от получаване на съобщенията до страните, че е изготвено, при условията на 280,
ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11