№ 7147
гр. София, 22.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20231110127124 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Образувано е по искова молба на ,,.” ЕООД с ЕИК ., седалище и адрес на управление
., съдебен адрес . (ищец), действуващ чрез упълномощения процесуален представител адв. В.
С.. Ищецът твърди, че бившият му управител е злоупотребил с доверието му като сключил
редица неизгодни договори със свои приближени, в това число и с ответницата.
Впоследствие ищецът прекратил трудовото правоотношение с нея поради съкращаване на
щата. За да уредят правните последици от прекратяването на трудовото й правоотношение,
страните сключили извънсъдебна спогодба, по силата на която ищецът поел задължението
да й заплати сумата от 42 290 евро, равностойна на 82 712 лева и 5 стотинки, а ответницата
се задължила да не предявява искове срещу него. Ищецът твърди, че изпълнил задълженията
си по спогодбата, като реално превел в полза на ответниците сумата 78 340 лева и 12
стотинки, а остатъкът прихванал с нейни задължения. Ответницата, от друга страна,
нарушила спогодбата, като предявила иск срещу ищеца пред съда в Римини, Италия.
Ищецът на свой ред предявил иск срещу нея пред българския съд, така че да ангажира
договорната й отговорност за нарушаването на спогодбата. Крайният резултат от последното
исково производство бил, че съответните уговорки от спогодбата противоречат на
императивни правни норми, уреждащи правото на работника или служителя да оспорва
прекратяването на трудово правоотношение. При това положение ищецът прави извод, че е
дал на ответницата при начална липса на основание сумата 78 340 лева и 12 стотинки,
поради което с исковата молба иска от съда да я осъди да му я върне, както и да заплати
обезщетение за забава върху тази сума в размер на 27 919 лева и 56 стотинки. Като
евентуални основания посочва още отпадане на основанието, поради което паричната сума е
била предадена на ответника (разваляне на спогодба, съответно сбъдване на прекратително
условие или унищожаване), неоснователно обогатяване, неустойка и обезщетение за
претърпени вреди вследствие на непозволено увреждане. В последното открито съдебно
заседание претендира разноски и прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
1
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Д. А. Т. с ЕГН
**********, адрес ., съдебен адрес град София, ул. „Солунска“ № 45, ет. 4, ап. 19
(ответница), действуваща чрез упълномощения процесуален представител адв. Н. Ц..
Оспорва предявените искове като процесуално недопустими, а по същество – като
неоснователни. Твърди, че между същите страни и за същия договор за спогодба вече е
влязло в сила съдебно решение, което установява, че тя (ответницата) е била изправната
страна по договора за спогодба, а ищецът е бил неизправна страна по него. Тъкмо защото
ищецът не изпълнил паричните си задължения по договора за спогодба в цялост (не й
заплатил сумата 5 871 лева и 94 стотинки), тя трябвало да предяви иск срещу него. Заявява,
че в рамките на производството по съответното гр. дело № 8676 по описа на 170-и състав на
Софийския районен съд за 2019 г. не били въведени своевременно възражения за нейно
неизпълнение на договора за спогодба, поради което те трябвало да се считат за
преклудирани. Счита, че предявеният в настоящото производство иск е можел да бъде
процесуално допустим само ако е бил предявен в срока по чл. 211, ал. 1 ГПК в рамките на
съответното гр. дело № 8676, по описа на 170-и състав на Софийския районен съд за 2019 г.
По същество отрича доводите на ищеца, че договорът за спогодба е нищожен. Поддържа, че
обратното (че договорът за спогодба е валиден) е установено с влязло в сила съдебно
решение. Нищожна била само една от клаузите на спогодбата, което обаче не водело до
нищожност на останалите клаузи. Изтъква, че ищецът не е представил доказателства за
предявяването на друг иск пред италианския съд, но дори това да е било вярно, обосновава,
че предявяването на подобен иск не би могло да съставлява нарушение на договора за
спогодба. Позовава се на чл. 8, ал. 4 КТ и чл. 366 ЗЗД. Отрича да е налице неоснователно
обогатяване, отрича договорът за спогодба да е унищожаем, отрича да дължи неустойка,
както и да е налице непозволено увреждане. Предвид неоснователността на главния иск
счита за неоснователен и акцесорния. Иска от съда да прекрати делото, а евентуално да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски. В последното открито съдебно
заседание прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съдът направи следните правни и фактически изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересована страна чрез надлежно упълномощен
процесуален представител и след отстраняване на нередовност досежно представяне на
документ за внесена държавна такса, отговаря на изискванията за редовност и допустимост
съгласно чл. 127 и чл. 128 ГПК. Страните не спорят, че предходното фамилно име на
ответницата е П., а актуалното е Т.. Ответницата е индивидуализирана и чрез ЕГН.
Във връзка с доводите на ответницата за недопустимост на предявените искове съдът
намира следното. Действително, страните не спорят, а и от представените по делото
писмени доказателства се установява, че между тях е било водено предходно съдебно
производство, което е приключило с влязло в сила съдебно решение. Във връзка с това
предходно производство съдът ще изложи подробни мотиви при обсъждането на
фактическата обстановка. За да бъде обсъдено обаче възражението на ответницата за
недопустимост на предявения иск, тук също е необходимо да се отбележи следното. Както е
известно, формираната вследствие на предходно дело сила на пресъдено нещо съставлява
абсолютна процесуална пречка за съществуването на правото на иск, която страната може да
въведе със съответно възражение (exceptio rei iudicatae) и за която съдът следи служебно. За
да е основателно обаче това възражение е необходимо между висящото дело и
приключилото със сила на пресъдено нещо дело да е налице пълно съответствие.
Формираната сила на пресъдено нещо се състои от обективни и субективни предели,
описани в чл. 298 ГПК. Обективните предели се изразяват в предмета на делото – какви
искове са били предявени, съответно възраженията за прихващане и право на задържане, ако
такива възражения са били направени и са били приети за разглеждане от съда, и субективни
предели – между кои главни страни е било водено делото, съответно кои са техните
2
правоприемници. Предходното производство, на което се позовава ответницата, е гр. дело №
2256 по описа на Върховния касационен съд, IV г. о., за 2022 г. То действително е
приключило с окончателното решение № 50070 от 04. 04. 2023 г. (л. 25 – 28). Страните нито
твърдят, нито има доказателства това окончателно решение да е било отменено с
извънредния способ по чл. 303, ал. 1 ГПК. При това положение първостепенният съд е
длъжен да приеме за установено, че това предходно производство действително е
приключило окончателно, и да зачете формираната по него сила на пресъдено нещо. От
диспозитива на обсъжданото съдебно решение, по отношение на който диспозитив се
формира силата на пресъдено нещо, е видно, че е налице съвпадение в страните по двете
сравнявани съдопроизводства (субективен идентитет). От друга страна обаче, установява се
различие в предмета на предходното производство и настоящото. Предмет на разрешеното
със сила на пресъдено нещо съдопроизводство е бил иск на „.“ ЕООД срещу Д. А. Т. (тогава
П.) за заплащането на различна по размер парична сума на различно правно основание.
По-точно предмет на предходното производство е било заплащането на сумата в размер на
70 068 лева и 91 стотинки на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 365 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД), дължима съгласно т. 1.5 от спогодба от 19. 10. 2018 г. А
предмет на настоящото производство са главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД за заплащането на сумата в размер на 78 349 лева и 12 стотинки, дадена при
начална липса на основание във връзка с изцяло нищожна спогодба от 19. 10. 2018 г., и
редица евентуално съединени искове за заплащането на същата сума на различни правни
основания, които ще бъдат подробно обсъдени по-долу. Установява се следователно, че
предмет на предходното дело е било заплащането на договорно основание – въз основа на
сключената между страните спогодба от 19. 10. 2018 г., която „.“ ЕООД е считало за валиден
договор, породил предвидените от страните правни последици и обвързал ответницата. А с
главния иск по настоящото дело „.“ ЕООД търси да ангажира гражданската отговорност на
ответницата на извъндоговорно основание (по-подробно в следващия абзац) с оглед на
цялостната нищожност на същата спогодба поради констатираното в предходното дело
противоречие с повелителна правна норма. Повечето от евентуално съединените искове по
настоящото дело са предявени също на извъндоговорни основания (нищожност на
спогодбата поради противоречие на добрите нрави, разваляне, сбъдване на прекратително
условие, неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД и деликт по чл. 45, ал. 1 ЗЗД). Един само
от евентуалните искове е също на договорно основание, но този път сумата се претендира
като неустойка по спогодбата от 19. 10. 2018 г., а не на основанието по предходното дело чл.
79, ал. 1 във връзка с чл. 365 ЗЗД. Според мотивите към решението по предходното дело
уговорката на т. 1.5 от спогодбата има „санкционен характер“, но тя не е изрично
квалифицирана като неустойка. Освен това по отношение на мотивите към решението,
както ще видим, не се формира сила на пресъдено нещо. Доколкото в самия диспозитив на
окончателното решение не се съдържа думата „неустойка“, нито позоваване на чл. 92 ЗЗД, то
според разбирането на настоящия съдебен състав и този евентуално съединен иск е
процесуално допустим. При това положение настоящият съдебен състав трябва да приеме,
че макар и да е налице субективно съответствие между двете дела, не е налице обективен
идентитет. Ето защо възражението на ответницата за недопустимост на настоящия иск (и
евентуално съединените с него искове) е неоснователно.
На следващо място настоящият съдебен състав намира, че трябва служебно да обсъди
въпроса за родовата подсъдност на настоящото дело. Родовата подсъдност е процесуална
предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно
до приключването на производството на втора инстанция съгласно чл. 119, ал. 1 ГПК. В
дадения случай съдът е сезиран с главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД за присъждането на парична сума, по-голяма от 25 000 лева. Известно е, че
претендираната отговорност по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД представлява едно конкретно
проявление на общата забрана на неоснователното обогатяване, която по правното си
3
естество е извъндоговорна. От друга страна, трудовото правоотношение (независимо дали е
възникнало въз основа на трудов договор или въз основа на избор или конкурс)
представлява едно договорно отношение. При това положение съдът трябва тук да обсъди
внимателно дали главният иск е родово подсъден на районния съд като първа инстанция
съгласно специалното правило на чл. 360 във връзка с чл. 357, ал. 1 от Кодекса на труда КТ)
или е родово подсъден на окръжния съд като първа инстанция съгласно общото правило на
104, т. 4 ГПК.
Според фактическите твърдения, въведени от ищеца с исковата молба, между
страните е било възникнало трудово правоотношение въз основа на сключен договор.
Впоследствие това трудово правоотношение е било прекратено. Във връзка с прекратяването
му страните сключили споразумение, по силата на което ищецът заплатил претендираната
парична на ответницата, а ответницата поела задължението да не предявява искове срещу
ищеца. Ответницата нарушила споразумението, като завела иск срещу ищеца. Затова
ищецът на свой ред завел иск срещу нея за връщане на предадената сума поради виновно
неизпълнение на споразумението. Този негов иск бил отхвърлен с влязло в сила решение,
според чиито мотиви задължението на ответницата да не предявява искове срещу ищеца
съставлявало отказ от право и съответната клауза на споразумението противоречала на
повелителната правна норма на чл. 8, ал. 4 КТ.
Във връзка с предходното дело, водено между страните за връщане на предадената
сума поради виновно неизпълнение на поетото от ответницата задължение по
споразумението, следва да се отчита, че твърдяната спогодба между страните урежда
правните последици от прекратяването на трудовото правоотношение. Затова предходният
спор между страните следва да се окачестви като трудов съгласно текста на чл. 357, ал. 1 КТ
(„Трудови са споровете между работника или служителя и работодателя относно /.../
прекратяването на трудовите правоотношения“). В този смисъл е и съдебната практика
във връзка с предходното дело между страните, представена от ищеца с исковата молба,
според която „Тълкуването на разпоредбите на сключеното между страните споразумение
изключва възможността да се касае за възникнали между тях облигационни задължения и
сочи на отношения, възникнали по повод съществувалото между тях трудово
правоотношение“ (определение № 256, постановено на 08. 07. 2020 г. по ч. гр. дело № 1260
по описа на ВКС, IV г. о., за 2020 г., л. 12). Съгласно цитираната съдебна практика няма
пречка да възникне правен спор, който да бъде окачествен като „трудов“ по смисъла на чл.
357, ал. 1 КТ, дори и между страните да е безспорно установена законосъобразността на
прекратяването на трудовото правоотношение. Според разбирането на настоящия съдебен
състав тези принципни съображения би следвало да са приложими и към настоящото дело,
макар и главният иск по него да е свързан с ангажирането на гражданската отговорност на
ответницата на извъндоговорно основание. Дори и ищецът да твърди, че спогодбата за
уреждането на правните последици във връзка със законосъобразно прекратяване на трудово
правоотношение е нищожно, дадената при начална липса на основание парична сума все пак
е свързана с прекратяването на трудовото правоотношение и представлява при тези
фактически твърдения негова последица. Ако страните не бяха прекратили трудовото си
правоотношение, те нямаше да сключат спогодбата, за която ищецът твърди, че е изцяло
нищожна. Съответно претендираната парична сума нямаше да бъде предадена при начална
липса на основание. Поради тези съображения настоящият съдебен състав приема, че
главният иск, както и останалите съединени с него искове, са родово подсъдни на районния
съд като първа инстанция на основание чл. 360 КТ.
По съществото на спора първостепенният съд приема следното. Съдът е сезиран с
осем обективно съединени осъдителни иска както следва:
1. главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД;
4
2. евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД - при отпаднало
основание с оглед разваляне на процесната спогодба;
3. евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД - при отпаднало
основание с оглед сбъдване на прекратително условие (предявяването на иск от страна
на ответницата по настоящото производство), при което се дължи връщане на
даденото по сключена между страните спогодба;
4. евентуален иск с правно основание чл. 59 ЗЗД;
5. евентуален иск с правно основание чл. 34 ЗЗД;
6. евентуален иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД;
7. евентуален иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД;
8. акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При така заявените претенции в тежест на ищеца е да установи при условията на
пълно и главно доказване сключването на договора за спогодба с ответницата, предаването
на последната на парична сума в размер на 78 340 лева и 12 стотинки, както и което и да е
от твърдените от ищцовата страна основания, обуславящи целокупната нищожност на
договора за спогодба, неговото прекратяване по право или развалянето му чрез едностранно
изявление, получено от ответницата, унищожаването му по съдебен ред, съответно
вредоносно поведение на ответницата, причинило предаване на сумата от 78 340 лева и 12
стотинки, а предвид трудовото естество на спора и с оглед разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ
и обстоятелството, че ответницата е била недобросъвестна при получаването на тази сума,
съответно периода на забавата и размера на мораторното обезщетение. В тежест на
ответницата е да установи при условията на пълно и главно доказване липсата на вина във
връзка с предявения срещу нея евентуален иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
От всички събрани по делото доказателства, анализирани поотделно и в съвкупност,
първостепенният съд приема за установена следната фактическа обстановка. През 2011 г.
страните сключили трудов договор, по силата на който ответницата, тогава с фамилно име
П., била назначена на длъжността „мениджър – продажби“, а ищецът трябвало да й заплаща
основно месечно трудово възнаграждение в размер на 5 830 лева и допълнително
възнаграждение с постоянен характер за трудов стаж и професионален опит в размер на 0, 6
% за всяка година трудов стаж. На 29. 12. 2014 г. с допълнително споразумение основното
трудово възнаграждение на ответницата била увеличено на 6 320 лева. Ответницата
осъществявала трудовата си дейност в различни балкански държави в зависимост от
търсенето на артикулите за облекло, произвеждани и продавани от ищеца. Във връзка с тази
осъществявана от нея дейност ищецът издавал фактури, които били обработвани от „Титан –
текс“ СРЛ, неучастващо по делото чуждестранно търговско дружество, което било част от
същата група търговски дружества, от която бил част и ищецът. По този начин свидетелят
Ф.К., управител на дружеството „Титан – текс“ СРЛ, се запознал с ответницата.
В периода от 2009 г. до месец септември 2018 г. управител на ищеца била Ю. К.,
която поради процесуалното бездействие на страните не беше разпитана като свидетел по
настоящото дело. С допълнителни споразумения към трудовите договори тогавашният
управител на ищеца Ю. К. изменила съществено трудовите правоотношения на десетина
работници и служители на ищеца. На настоящия съдебен състав е служебно известно, че
сред тези работници и служители бил и С. Л.. Неговата първоначална длъжност
„супервайзор“ била изменена на „търговски директор“ през 2011 г., а с допълнително
споразумение от 2016 г. основното му месечно трудово възнаграждение било увеличено на
28 360 лева. Със същото допълнително споразумение било уговорено обезщетение при
прекратяване на трудовия договор „по вина или искане на работодателя“ в размер на
брутното трудово възнаграждение за период от дванадесет месеца (решение № 264072,
постановено на 18. 06. 2021 г. по в. гр. дело № 7848 по описа на Софийския градски съд, II –
5
Д въззивен състав, за 2020 г., което не е допуснато до касация с определение № 319,
постановено на 20. 04. 2022 г. по гр. дело № 4742 по описа на ВКС, III г. о., за 2022 г.).
Тук трябва да бъде отбелязано, че, за разлика от трудовото правоотношение на С. Л.,
това на ответницата не претърпяло толкова съществена метаморфоза. Изпълняваната от нея
длъжност „мениджър – продажби“ останала непроменена до прекратяването на трудовото
правоотношение. Основното месечно трудово възнаграждение било увеличено
неколкократно от първоначалния размер 5 830 лева, уговорен през 2011 г., в крайна сметка
на 6 320 лева, уговорено през 2014 г. Страните не уговорили обезщетение при прекратяване
на трудовия договор по искане или по вина на работодателя като това, което било уговорено
със С. Л., а само уговорили тримесечно предизвестие за прекратяването му. Размерът на
брутното трудово възнаграждение на ответницата непосредствено преди да бъде прекратено
трудовото й правоотношение възлизал на 6 547 лева и 52 стотинки (6 320 лева + 227, 52
лева, като последната сума съставлявала допълнително възнаграждение с траен характер за
трудов стаж и професионален опит в размер на общо 3, 6 %). От друга страна, от данните от
експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, изготвено по настоящото
дело, и от изслушването на вещото лице, се установява, че ответницата е получавала
значителни допълнителни еднократни възнаграждения. Така в последния месец преди
прекратяването на трудовото й правоотношение ответницата е получила допълнително
възнаграждение и „компенсация“ в размер на общо 4 499 лева и 56 стотинки (3 891, 53 + 608,
03) за тринадесет работни дни наред с брутното трудово възнаграждение в размер на 3 700
лева и 77 стотинки (3 572, 17 + 128,6) за същия времеви промеждутък. Т.е. нетрайните
допълнителни възнаграждения на ответницата за последните тринадесет отработени дни са
били в по-голям размер от брутното й трудово възнаграждения за същия период. Общият
размер на трудовото възнаграждение на ответницата за целия месец октомври 2018 г.
(брутно трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с нетраен
характер) и обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение е в размер на 62
284 лева и 96 стотинки, а нетното сума след съответните удръжки, – 32 956 лева и 68
стотинки (л. 43).
Едноличният собственик на капитала на ищеца избрал Г. Б. за нов управител на
ищеца на мястото на Ю. К., за което било направено вписване в търговския регистър на 27.
09. 2018 г. На 04. 10. 2018 г. ищецът решил, че трябва да закрие част от предприятието и да
съкрати щата на онези десетина работници и служители, които били от „близкото
обкръжение“ на бившия управител и сред които били ответницата и С. Л.. Така през
октомври 2018 г. ищецът издал заповеди за прекратяването на трудовите правоотношения
със съответните работници и служители, сред които били и ответницата и С. Л., на
основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. първо и предл. второ КТ поради закриване на част от
предприятието и съкращаване на щата. Във връзка с прекратяването на трудовите
правоотношения и за да бъдат избегнати възможни бъдещи спорове за изплащане на
съответни обезщетения ищецът предложил на бившите работници и служители да сключат
спогодби, по силата на които той да им заплати определени обезщетения, а те да поемат
задължението да не водят искове срещу него. Единствено С. Л. отказал предложението на
ищеца и предявил иск срещу него за присъждането на предвиденото в трудовия му договор
обезщетение при прекратяването му по вина или по искане на работодателя за сумата в
размер на общо 391 368 лева, представляваща брутното трудово възнаграждение за
дванадесетмесечен период, който в крайна сметка бил отхвърлен с влязло в сила решение.
Ответницата и другите уволнени поради закриване на част от предприятието и
съкращаване на щата работници и служители приели предложението и сключили съответни
спогодби. Ищецът възложил на „Титан – текс“ СРЛ да изготви проектите на спогодбите.
Свидетелят Ф.К. направил това в сътрудничество с българския адвокат Виолета Кунце.
Самата ответница сключила на 19. 10. 2018 г. с ищеца спогодба по един от така подготвените
проекти. Според текста на спогодбата страните декларирали, че всички отношения помежду
6
им били окончателно уредени и не съществували никакви други неудовлетворени претенции
или неизпълнение задължения във връзка и/или по повод на съществуването и/или
прекратяването на трудовото правоотношение (т. 1.2). Страните по-нататък уговорили, че:
ответницата се отказва от и потвърждава, че нямала да има претенции към и няма да
предприема каквито и да било действия срещу ищеца относно законосъобразността на
прекратяването на трудовото правоотношение, възстановяване на заеманата до
прекратяването длъжност и заплащане на обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка
с чл. 225, ал. 1 КТ или каквито и да е други обезщетения (т. 1.3);
ответницата се отказва неотменимо и безусловно от и опрощава всякакви други
възможни претенции спрямо ищеца, произтичащи или свързани с трудовото
правоотношение, а ищецът приема опрощаването (т. 1.4);
в случай на предприемане на каквито и да било действия по оспорване (в това число
по съдебен ред) на който и да е аспект на взаимоотношенията между страните, уредени
по окончателен начин съгласно чл. 1 от спогодбата, то платените от ищеца парични
суми ще подлежат на незабавно възстановяване от ответницата ведно с всички лихви и
разноски по тях (т. 1.5);
ищецът да заплати парична сума в полза на ответницата в размер на общо 42 290 евро
(12 687 незабавно плащане + 29 603 последващо плащане) по банков път по платежна
сметка, посочена от ответницата (т. 1.1 във връзка с т. 2.1);
още една декларация на ответницата, че няма никакви претенции спрямо ищеца и/или
негови управители, директори, собственици и свързани лица за законността на
прекратяването на трудовия договор, претенции за различно третиране на основа
дискриминационен признак, както и за дължими и неплатени парични и непарични
престации, свързани със сключването, изпълнението и/или прекратяването на трудовия
договор, включително по отношение на условията на спогодбата (т. 2.2);
страните отново декларирали, че със сключването на спогодбата всички съществуващи
и/или бъдещи претенции ще се считат за окончателно уредени и удовлетворени и
никоя от страните няма да има никакви други претенции с изключение на тези относно
правата и задълженията, които са предмет на спогодбата.
В изпълнение на поетото със спогодбата задължение през 23. 10. 2018 г. ищецът
заплатил на ищцата уговореното незабавно плащане в размер на 12 687 евро, от което
приспаднал данъка върху дохода на физическото лице. След това през януари 2019 г.
предвидил да заплати в полза на ответницата и сумата 29 603 евро, от която обаче
приспаднал 4 371 лева и 37 стотинки (от експертното заключение по настоящото дело не се
установи на какво основание е била приспадната тази сума), както и данък върху дохода на
физическо лице. Така в крайна сметка по платежната сметка на ищцата постъпила парична
сума с левова равностойност от общо 70 068 лева и 92 стотинки на два пъти – сумата с
левова равностойност 22 332 лева и 26 стотинки постъпила на 23. 10. 2018 г., а сумата с
левова равностойност 47 736 лева и 66 стотинки постъпила на 18. 01. 2019 г. Заплатеният от
ищеца в полза на държавния бюджет данък върху дохода на физическото лице бил в размер
на общо 8 271 лева и 20 стотинки.
7
Правните спорове между страните във връзка с прекратяването на трудовото
правоотношение и заплащането на паричните суми по сключената помежду им спогодба
обаче не приключили. Ответницата предявила през 2019 г. два иска срещу ищеца. Първо, тя,
заедно с бившия управител Ю. К. и бившите работници и служители Десислава Иванова
Банчева, Ю.на Николова Фильова и Румяна Димитрова Панова, завели гражданско дело,
касаещо трудови правоотношения, вписано под № 508/19 RGL ведно с дело № 521/19 RGL
пред Редовния съд в Римини, Италия, като производството по този иск било прекратено
поради изтичането на шестдесетдневния срок за обжалване на уволнението. Второ,
ответницата предявила самостоятелно иск срещу ищеца за заплащането на сумата в размер
на 5 871 лева и 94 стотинки въз основа на спогодбата от 19. 10. 2018 г., представляваща
незаплатен остатък от последващото плащане. По последния иск било образувано гр. дело
№ 8676 по описа на Софийския районен съд, 170-и състав, за 2019 г. Първоинстанционният
съд уважил изцяло предявения иск с решение № 234581, постановено на 04. 10. 2019 г.,
което било потвърдено от въззивния съд с решение, постановено на 03. 08. 2021 г. по в. гр.
дело № 16763 по описа на Софийския градски съд, II – В въззивен състав, за 2019 г., като
липсват данни въззивното решение да е било обжалвано. Квинтесенциалните мотиви на
въззивния съд са били следните: страните по спогодбата не могат да възразяват, че реалните
им права и задължения не са такива, каквито са уговорени в спогодбата, поради което е без
значение какво е било действителното правно положение преди сключването спогодбата; „.“
ЕООД не може да повдига отново спора, уреден със спогодбата, съответно не е могъл да
извърши прихващане с несъществуващо негово вземане след сключването й.
Ищецът по настоящото дело приел, че със завеждането на делото пред съда в Римини,
Италия, ответницата е нарушила сключената помежду им спогодба. Затова той на свой ред
предявил срещу нея иск за възстановяване на заплатената сума в размер на 70 068 лева и 91
стотинки на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 365 ЗЗД, дължима съгласно т. 1.5 от
спогодбата. По този иск било образувано гр. дело № 33845 по описа на Софийския районен
съд, 177-и състав, за 2020 г. (предходното производство). По това производство с решение №
176, постановено на 01. 02. 2022 г. по в. гр. дело № 9673 по описа на Софийския градски
съд, II – Е въззивен състав, за 2021 г., въззивният съд осъдил бившата служителка да заплати
на ищеца претендираната сума с квинтесенциалните мотиви, че е допустимо страните да
уредят със спогодба по един окончателен начин всички последици от прекратяването на
трудовото правоотношение, че тъй като спогодбата е била сключена след прекратяването на
трудовото правоотношение, то не става въпрос за предварителен отказ от права, както и че
не става изобщо въпрос за отказ от права, тъй като договорът за спогодба предполага
взаимни отстъпки, че в дадения случай договорът за спогодба е валиден и не противоречи
на чл. 8, ал. 4 КТ, както и че ответницата е поела задължение за негативна престация
(бездействие). В крайна сметка обаче с решение № 50070, постановено на 04. 04. 2023 г. по
гр. дело № 2256 по описа на ВКС, IV г. о., за 2022 г., било прието тъкмо обратното. Според
квинтесенциалните мотиви към последния съдебен акт уговорката на т. 1.5 от спогодбата
има санкционен характер, споразумението от 19. 10. 2018 г. е погасило възможността на
ответницата да предявява допълнителни парични претенции във връзка с прекратеното
трудово правоотношение, че макар и уговорката по т. 1.5 да е била направена след
прекратяването на трудовото правоотношение, тя касае процесуални права, които още не са
упражнени, както и че макар и казуалната съдебна практика да приема, че законът не
изключва споразуменията между работодател и служител по отношение на възникнали
парични вземания, дори ги поощрява, като страните могат да постигнат обвързваща
уговорка по отношение на размера на обезщетенията и вида им, то „очевидно“ клаузата на
чл. 1.5 не може да бъде отнесена към подобни споразумения, защото разпоредбите, касаещи
правото на работника или служителя да оспори по съдебен ред съществуването на трудовото
правоотношение или неговото прекратяване са уредени с императивни правни норми. Също
така IV г. о. на ВКС приело, че санкционната клауза на т. 1.5 забранява на бившия служител
8
да упражни свои процесуални права представлява предварителен отказ от права и е
нищожна поради противоречие с чл. 8, ал. 4 КТ, поради което не обвързва валидно страните,
като нищожността на отделна клауза от процесната спогодба не води до нищожност на
целия договор по аргумент на чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Тази фактическа обстановка първостепенният съд приема за установена въз основа на
служебно известните му факти, които бяха обявени на страните с определението, съдържащо
доклад по делото, както и от представените от страните писмени доказателства, сред които
основно значение имат заповедта за прекратяването на трудовото правоотношение,
спогодбата от 19. 10. 2018 г. и заверените преписи от съдебни актове и фишове за трудово
възнаграждение. От съществено значение за изясняването на делото от фактическа страна е
и експертното заключение на вещото лице П. А. Д., изготвено по настоящото дело, което
съдът кредитира като пълно, ясно, професионално и методически издържано. Полезни за
установяването на фактическата обстановка са и показанията на свидетеля Ф.К., разпитан от
съда чрез видеоконферентна връзка. Действително, свидетелят Консоле е управител на
чуждестранно търговско дружество, което е свързано лице с ищеца по настоящото
производство, поради което съдът трябва да ги преценява особено внимателно съгласно чл.
172 ГПК с оглед на възможната заинтересованост на свидетеля от изхода на настоящото
дело. Дори и така обаче първостепенният съд намира, че следва изцяло да се довери на
показанията на свидетеля. Те са ясни, конкретни и последователни, като възпроизвеждат
негови лични възприятия. Освен това показанията се подкрепят както от събраните от съда
писмени доказателства (например преамбюла на спогодбата от 19. 10. 2018 г.), така и от
служебно известните на съда факти.
С оглед на така установената фактическа обстановка и за да разреши по окончателен
начин, доколкото това е възможно, правния спор между страните, 150-и състав на
Софийския районен съд направи следните изводи.
Силата на пресъдено нещо се формира между същите страни относно претендираното
материално право, неговия правопораждащ фактически състав и възраженията за задържане
и за прихващане, ако такива са били въведени своевременно от ответника – чл. 298 ГПК. За
всички други възражения, въведени от ответника, сила на пресъдено нещо не се формира.
Понякога твърдяното от ищеца материално право може да е обусловено от действителността
на дадено правоотношение или от действителността на конкретна уговорка. В тези случаи
произнасянето на съда, с което се формира сила на пресъдено нещо относно спорното
материално право, е обусловено от действителността на това правоотношение или на
съответната конкретна уговорка. В този смисъл мотивите към съдебното решение относно
действителността на обуславящото правоотношение или съответната конкретна уговорка в
правната теория и съдебната практика биват определяни като „решаващи“
(квинтесенциални). Произнасяне в самото съдебно решение (диспозитивът) относно
действителността на обуславящото правоотношение или конкретна уговорка обаче има само
ако страните са въвели своевременно съответен установителен иск (за ищеца –
първоначално съединен с обусловения иск при подаването на исковата молба; за ответника –
с инцидентен установителен иск, предявен в срока за отговор на исковата молба; няма
пречка която и да е от страните да предяви обуславящия установителен иск в отделно
производство, което ще бъде преюдициално по отношение на първото). Когато страните не
са въвели надлежно в рамките на същия съдебен процес съответен обуславящ установителен
иск, тогава съдът обсъжда действителността на преюдициалното правоотношение или
съответната конкретна уговорка единствено в квинтесенциалните си мотиви без обаче да се
произнася в самото съдебно решение (диспозитива) относно нея. Затова тълкувателната
съдебна практика, която е задължителна, приема, че сила на пресъдено нещо се формира
само по отношение на материалното право и неговия правопораждащ фактически състав,
които се съдържат в самото съдебно решение (диспозитива), а не и по отношение на
квинтесенциалните мотиви. „Със сила на пресъдено нещо се ползува само решението по
9
отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска
като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и
ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползуват със сила на пресъдено
нещо. За това диспозитивът на решението, който чл. 189, б. "г" ГПК визира като
констатация относно спорното право, представлява източника на силата на пресъдено
нещо. Мотивите към решението според чл. 189, ал. 2 ГПК не са част от него.
Нарушаването на изискването за мотивираност на съдебният акт не означава липса на
решение, а е основание за неговата отмяна като неправилно, т.е. те са елемент, но не
иманентна негова част. В мотивите се съдържат редица констатации относно
доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния
предмет. Предявяването на инцидентен установителен иск относно преюдициалното
правоотношение е необходимо, за да се формира пресъдено нещо и по отношение на него
чрез въвеждането му като предмет по делото, произнасянето по който намира
отражение в диспозитива, не би било необходимо, ако мотивите на решението се
ползуваха с такава сила (арг. от чл. 97, ал. 3, чл. 118 и чл. 221, ал. 1 ГПК). Становището, че
мотивите подлежат на самостоятелно обжалване, се свързва с възможността те да
бъдат източник на правни последици наред с диспозитива на решението. Щом като по
отношение на съдържащите се в тях констатации относно юридическите и
доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира
сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет, те не могат да бъдат
обект на обжалване отделно от решението“ – т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 2001
г. по тълк. дело № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, което не е изгубило значение и при
действащия ГПК.
Съобразявайки изложеното дотук първостепенният съд достига до извода, че макар и
в рамките на предходното производство с окончателното решение на IV г. о. на ВКС, което
не подлежи на обжалване, да е било прието, че уговорката на т. 1.5 от спогодбата между
страните от 19. 10. 2018 г. е недействителна, защото е свързана с недействителен
предварителен отказ от право на иск в защита на трудови права на ответницата, доколкото
по това предходно дело не е бил предявен съответен установителен иск нито от ищеца, нито
от ответницата, съответно липсва произнасяне в самото съдебно решение (диспозитива)
относно недействителността на въпросната т. 1.5, както и на другите обсъждани текстове от
спогодбата, а и относно действителността на цялата спогодба, то по тези обусловили
преценката на IV г. о. на ВКС правни въпроси не е формирана сила на пресъдено нещо.
Става въпрос само за едни квинтесенциални мотиви на IV г. о. на ВКС, които обаче предвид
цитираната тълкувателна съдебна практика не се ползуват със силата на пресъдено нещо.
Щом те не се ползуват със силата на пресъдено нещо, то въпросът за недействителността на
т. 1.5 и свързаните с нея други уговорки от спогодбата между страните от 19. 10. 2018 г. не е
решен между страните по окончателен и безспорен начин, но може бъде предмет на нов
правен спор, като следващият съд не е обвързан от квинтесенциалните мотиви на IV г. о. на
ВКС и е възможно да достигне до различни правни изводи. Съществува риск от
противоречивото разрешаване на делата.
При това положение настоящият съдебен състав следва да формира самостоятелни
изводи по вътрешно убеждение въз основа на служебно известните му факти и събраните в
рамките на настоящото производство доказателства относно въпросите за действителността
на съответните текстове от спогодбата от 19. 10. 2018 г. Тук следва да бъде отбелязано, че
макар и в рамките на настоящото производство да бяха предявени редица обективно
съединени искове, измежду тях не се откроява установителен иск за прогласяването на
нищожността на цялата спогодба или на отделни нейни текстове. Това означава, че
следващите квинтесенциални мотиви на настоящия съдебен състав също няма да се ползуват
със силата на пресъдено нещо и съответните обуславящи произнасянето въпроси ще останат
неразрешени докато страните най-сетне не предявят съответни установителни искове в
10
рамките на отделно производство.
Задължението за бездействие (non facere) трябва да бъде грижливо разграничено от
отказа от право. Отказът от право съставлява волеизявление, с което носителят на
субективното право се разпорежда с него, при което субективното право се погасява и
напуска правната му сфера. Това едностранно изявление може да бъде направено
самостоятелно (едностранна сделка), но може също така да бъде и едно от волеизявленията
на страна по договор за опрощаване или като отстъпка по договор за спогодба, т.е. то може
да бъде също така и елемент от съдържанието на двустранна сделка. Задължението за
бездействие, от друга страна, може да бъде само престация по договор, защото законът не
предвижда едностранна сделка за бездействие. Бездействието може да бъде както
фактическо, така и правно (А.К., „Облигационно право. Общо учение за облигационното
отношение“, ред. П.П, 2002 г., стр. 130). Когато става въпрос за задължение за правно
бездействие, то се изразява в неупражняването на определено субективно право на
длъжника за периода на действие на договора. За разлика от отказа от право, задължението
за правно бездействие само по себе си не лишава длъжника от субективното му право.
Субективното право продължава да съществува в правната му сфера и може да бъде
надлежно упражнено, при което обаче поетото договорно задължение ще бъде нарушено и
длъжникът би понесъл съответната договорна отговорност към кредитора. Задължението за
бездействие не би могло да се приравни на отказ от право дори и когато за упражняването на
правото законът установява преклузивен или давностен срок, който се покрива от периода на
действието на договора за бездействие. Това е така, защото длъжникът, поел задължението
за правно бездействие, може в нарушение на договора да упражни съответното право преди
изтичането на преклузивния или давностния срок. Обратно, носителят на правото, който се е
отказал от него, не би могъл да упражни повече това право, защото то се е погасило по
силата на направения отказ независимо дали преклузивният или давностният срок е изтекъл
или не е изтекъл.
Щом като задължението за правно бездействие и отказът от право, съставляващ
елемент от съдържанието на договор, трябва да бъдат формално разграничени поради
различните свързани с тях правни последици, то и за правилното разрешаване на
разглеждания случай съдът трябва внимателно да анализира текста на спогодбата от 19. 10.
2018 г., за да прецени дали е налице задължение за правно бездействие или отказ от трудови
права. За правното естество на волеизявленията на ответницата, които са ясни и не подлежат
на тълкуване, трябва да се съди от общоупотребимото и от утвърденото в професионалния
език на юристите значение на подписания от нея текст.
В т. 1.1 от спогодбата от 19. 10. 2018 г. ищецът е поел задължението да заплати на
ответницата парична сума в размер на общо 42 290 евро, като страните са уговорили
следното условие: „при условие, че Служителят не е оспорил, инициирал оспорването или
по друг начин опитал да оспори прекратяването на Трудовото правоотношение,
независимо дали по съдебен или друг ред“. В т. 1.2 ищецът и ответницата са декларирали, че
с изплащането на сумата в размер на общо 42 290 по уговорения между тях начин „всички
отношения между Страните са окончателно уредени и не съществуват никакви други
неудовлетворени претенции или неизпълнени задължения във връзка и/или по повод на
съществуването и/или прекратяването на Трудовото правоотношение“. В т. 1.3
ответницата прави волеизявление, че се „отказва от и потвърждава, че няма да има
претенции към и няма да предприема каквито и да било действия срещу Дружеството
включително, но не само относно: а) законосъобразността на прекратяването на
Трудовото правоотношение, извършено със Заповедта за прекратяване; б) възстановяване
на работа в Дружеството на заеманата до прекратяването на длъжността (...); в)
претенции за заплащане на обезщетение чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от
Кодекса на труда, както и за каквито е да е други обезщетения и плащания“. В т. 1.4
ответницата направила изявление, че се „отказва неотменимо и безусловно от и опрощава
11
всякакви други възможни претенции спрямо Дружеството, произтичащи от или свързани с
Трудовото правоотношение. Работодателят приема опрощаването“. В прословутата т.
1.5 страните уговорили, че „В случай на предприемане на каквито и да било действия по
оспорване (в това число по съдебен ред) на който и да е аспект на взаимоотношенията
между страните, съществували до датата на тази Спогодба и уредени по окончателен
начин съгласно този член 1, платените от Работодателя по точка 1.1 на този чл. 1 суми
са недължими и няма да бъдат заплатени или ако са заплатени – ще подлежат на
незабавно възстановяване от Служителя ведно с всички лихви и разноски по тях“.
От езиковата анализа на текстовете на спогодбата първостепенният съд достига до
извода, че ответницата е направила както волеизявления за отказ от трудови права за
оспорване на законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение и за
присъждането на обезщетения във връзка с неговото прекратяване (т. 1.3 и т. 1.4). Успоредно
с така направените откази от трудови права обаче ответницата също така поела и задължения
за бездействие. Задължението за бездействие предвид правилата на общоупотребимия език е
било поето от ответницата със словесната формулировка, съчетаваща глагол и отрицателна
частица – в случая „няма да има претенции“ и „няма да предприема каквито и да било
действия“ – съдържаща се в т. 1.3.
Съгласно чл. 8, ал. 4 КТ трудовите права са лични и отказът от тях е недействителен.
Целта на правната норма е да защити законните интереси на работниците и служителите
като икономически по-слаба страна в трудовото правоотношение. Така например
недействителни са отказите на работниците и служителите от правото на трудово
възнаграждение, правото на платен годишен отпуск, правото на информиране и
консултиране и т.н. По този начин се предотвратява лишаването на работниците и
служителите от признатите им от Конституцията и закона трудови права, съответно
предотвратява се нетърпима нееквивалентност на правата и задълженията на страните по
трудовото правоотношение, при която в крайна сметка би се стигнало до положение, че
работодателят има само права, а работникът или служителят – само задължения.
Обсъжданата правна норма няма за цел да защищава икономическите интереси на работници
и служители, които умишлено са уговаряли прекомерни основни и допълнителни трудови
възнаграждения с цел да се облагодетелствуват имуществено във вреда на работодателя,
както е сторила ответницата. Никой не може да черпи права от собственото си неправомерно
поведение. Възможният правен спор относно привидните „права“ на подобни работници и
служители обаче би могъл да има несигурен край и да е свързан със значителни разноски за
работодателя. Затова той все пак има интерес от доброволното разрешаване на въпроса с
извънсъдебна спогодба, така че да бъде избегнат несигурният и скъп бъдещ правен спор.
При спогодбата страните си правят взаимни отстъпки. Отстъпката на работодателя в такъв
случай би била да изплати само част от уговорените в негова вреда прекомерни трудови
възнаграждения, а отстъпката на работника или служителя – да се откаже от тези „права“
или да поеме задължение да не ги упражнява в техния пълен обем. Щом като отказът от
подобни трудови „права“ не съставлява едностранна сделка на работника или служителя, а е
елемент от двустранен възмезден договор, като в замяна на този отказ работодателят поема
икономически съизмеримо задължение, то отказът според рабирането на настоящия съдебен
състав не противоречи на целта на правната норма на чл. 8, ал. 4 КТ и е действителен.
Работникът или служителят може сам да прецени дали да рискува да упражни трудовите си
„права“ по съдебен ред в пълен обем или да получи със сигурност по-малко по размер
плащане, като в последния случай повелителните правни норми на трудовото
законодателство не ограничават свободата му на договаряне. Поради тези съображения
настоящият съдебен състав не споделя квинтесенциалните мотиви на IV г. о. на ВКС по
предходното съдебно производство, нито сложилата се във връзка с тях съдебна практика по
аналогично дело (решение № 52 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. дело № 3724/2022 г., III г. о.).
За сметка на това настоящият съдебен състав предпочита да възприеме квинтесенциалните
12
мотиви на II – Е въззивен състав, както и тези на II – В въззивен състав, приемайки за
действителна сключената между страните спогодба, както приема за действителни и
отделните нейни уговорки, в това число направените от ответницата откази от нейни
трудови „права“. Във връзка с мотивите на почитаемия II – В въззивен състав, които са
съобразени с трайната съдебна практика по граждански дела за договорите за спогодба, тук
следва само да бъде отбелязана резервата, че според разбирането на настоящия съдебен
състав сключването на договор за спогодба или предприемането на каквото и да било друго
съдебно или извънсъдебно поведение на страните не може да ограничи възможността на
съда да събере необходимите доказателства и да прецени самостоятелно и независимо
правнорелевантните факти в тяхната цялост. Страните са подчинени на съда и на
процесуалния закон, според който и в производството по граждански дела съдът установява
обективната истина и преценява доказателствата по вътрешно убеждение – чл. 10 и чл. 12
ГПК.
Дори и да можеха да бъдат възприети квинтесенциалните мотиви на IV г. о. за
недействителността на отказите от трудови „права“ на ответницата поради формалното им и
повърхностно противоречие с буквалния текст на чл. 8, ал. 4 КТ, в дадения случай
спогодбата съдържа наред с отказите от трудови „права“ също така и поето от ответницата
задължение за бездействие, изразяващо се в неупражняването им. Както вече беше
изяснено, задължението за бездействие е различно от отказа от права, както е различно да се
откажеш завинаги от едно право, от една страна, от това да го имаш, но да не го
упражняваш, от друга. Това поето от ответницата задължение за бездействие не противоречи
нито на нормата на чл. 8, ал. 4 КТ, нито на друга императивна правна норма. Клаузата на т.
1.5 от спогодбата, видно от начина на словесното й формулиране, има отношение към
„предприемането на действия по оспорване на спогодбата“. Следователно тя се отнася към
поетите от ответницата задължения за бездействие, а не към направените от нея откази от
права. При това положение отново не могат да бъдат възприети и онези квинтесенциални
мотиви на IV г. о., че недействителността на отказите от права влече и недействителността
на т. 1.5 от спогодбата. Уговорката на т. 1.5 от спогодбата е действителна и обвързва
страните по така сключения договор независимо от това дали направените от ответницата
откази от трудови „права“ са действителни или недействителни.
След като според разбирането на настоящия съдебен състав спогодбата от 19. 10.
2018 г. и всички нейни уговорки са действителни, то не е налице началната
материалноправна предпоставка на предявения главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД. Ищецът е заплатил претендираната парична сума в полза на ответницата
на валидно правно основание. При това положение главният иск е неоснователен и трябва
да бъде отхвърлен. Неоснователни са и евентуалните доводи на ищеца за целокупната
нищожност на спогодбата поради противоречието й с добрите нрави – нееквивалентност на
престациите. Както съдът вече изложи, договорът за спогодба е възмезден и при него всяка
от страните е направила определена отстъпка – ищецът е признал и е поел задължението на
заплати на ответницата определена парична сума във връзка с прекратяването на трудовото
правоотношение в по-нисък размер, отколкото ответницата е могла да претендира, а тя на
свой ред се е отказала от съответните си трудови „права“, съответно поела е задължението
да не ги упражнява, претендирайки парична сума в пълен обем, като всяко от двете
задължение е валидно поето. При това положение не е налице нееквивалентност на
престациите, а и дори и да е налице известна икономическа нееквивалентност, тя не е така
извънредна, че да противоречи на добрите нрави. В този смисъл не могат да бъдат
споделени евентуалните доводи на ищеца, съдържащите се в представеното становище на л.
197 – 204 от делото, на което е придаден вид, че е изготвено от проф. д.ю.н. А. К.. За
пълнота трябва да бъде отбелязано, че в това становище се съдържа неправилно позоваване
на т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 2019 г. по тълк. дело № 3 от 2016 г. на ОСГТК на
ВКС. Според автора на становището съгласно тази точка на тълкувателното решение
13
„обективните предели на СПН обхващат и т.нар. „главни мотиви“, касателно
основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите
факти/юридическите факти, от които правоотношението произтича“. Но подобен текст
в цитираното от автора на становището тълкувателно решение няма. Напротив, в мотивите
към това тълкувателно решение ОСГТК на ВКС се позовава на вече обсъдената т. 18 от
Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. по тълк. дело № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, при
това без да обявява изрично или по какъвто и да било друг начин тя да е изгубила значение.
Освен това навсякъде се обсъжда само формирането на сила на пресъдено нещо във връзка с
решението по частичния иск, не и във връзка с мотивите към това решение. Предмет на
решението по частичния иск е самото спорно правоотношение, от което се претендира
спорното материално право, и по отношение на това правоотношение се формира сила на
пресъдено нещо, а не относно друго правоотношение, което е преюдициално спрямо него. Че
квинтесенциалните мотиви не се ползуват със сила на пресъдено нещо продължава да се
застъпва и в гражданскопроцесуалната теория след постановяването на цитираното от
автора на становището (чиято специализация, ако авторът е действително посоченият за
такъв, е в областта на материалното, а не на процесуалното право) тълкувателно решение –
Живко Сталев, В.а Попова, „Българско гражданско процесуално право“, десето преработено
и допълнено издание, съобразено със законодателството и съдебната практика до 18. 02.
2020 г., стр. 330 – 331. Дори и да можеше да се приеме, че по някакъв начин с това цитирано
от автора на становището тълкувателно решение трайната съдебна практика е била
преобърната в полза на сила пресъдено нещо на квинтесенциалните мотиви към влязлото в
сила съдебно решение, това тълкувателно решение е посветено на силата на пресъдено нещо
във връзка с решението по частичния иск, а такъв иск досега няма данни да е бил воден
между страните по разглежданото дело. По-нататък за пълнота следва да бъде отбелязано, че
възприемайки неправилно наличието на сила на пресъдено нещо относно
недействителността на уговорката по т. 1.5 от спогодбата, според автора на становището
спогодбата също е нищожна „поради липса на съгласие, предмет и основание – чл. 26, ал. 2
ЗЗД“. Тук е допусната непрецизността, че съдът не се занимава и не изследва
едновременното наличие на всички изброени в чл. 26, ал. 2 ЗЗД основания за нищожност, но
се занимава с тях и ги изследва в посочената в текста на закона логическа последователност
– така решение № 97 от 8.02.2013 г. на ВКС по т. дело № 196/2011 г., I т. о., и цитираната в
него съдебна практика. На последно място, становището завършва с печатното изписване на
името „А. К.“ и съответното научно звание и научна степен, но без необходимост от
специални знания и с невъоръжено око е видно, че положеният подпис е технически
пренесено печатно копие на саморъчен подпис. При това положение становището не би
могло да се приеме за подписан документ, който да установява авторството на становището
(в този смисъл са както трайната съдебна практика, така и теорията – П.В., „Писмени
доказателства и свидетелски показания в гражданския процес“, второ преработено
издание, 1994 г., стр. 12 – 14; тук трябва за прецизност да се добави, че становищата на учени
не съставляват доказателства в гражданския процес).
След като договорът за спогодба според разбирането на настоящия съдебен състав е
действителен, както са действителни и всички отделни негови уговорки, а главният предявен
иск е неоснователен, то се сбъдва вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане и
произнасяне по първия евентуално съединен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
трето ЗЗД за връщане на същата сума като дадена на отпаднало основание поради
развалянето на договора. От текста на обсъжданата спогодба се установява, че страните по
изключение са запазили правото си да имат претенции и да повдигат правни спорове във
връзка с изпълнението на задълженията по самата спогодба – т. 2. 3. Тъкмо такава е била
претенцията на ответницата по гр. дело № 8676 по описа на Софийския районен съд, 170-и
състав, за 2019 г., по което е влязло в сила решението на II – В въззивен състав. По това дело
тя е претендирала неизплатен от „.“ ЕООД остатък от плащането по т. 1.1 от спогодбата.
14
Следователно с предявяването на този иск ответницата не е нарушила поетите от нея
задължения за правно бездействие, които са се отнасяли до нейните трудови „права“,
възникнали преди сключването на спогодбата, а не и до правата й, възникнали по силата на
самата спогодба. Иначе стоят нещата със завеждането на делото от ответницата, бившия
управител на ищеца Ю. К. и други бивши служители на ищеца пред съда в Римини, Италия.
От представените по делото доказателства се установява, че ответницата е предявила искове
срещу „.“ S. p. A., едноличен собственик на капитала на „.“ ЕООД, да бъде установено и
прогласено („декларирано“) наличието на трудови правоотношения за периода 2. 1. 2000 г. –
22. 1. 2019 г., както и да бъде установено и прогласено правото на ответницата да бъде
вписана от 2. 1. 2000 г. в първото ниво на класификация на персонала. Установяването на
трудовото й правоотношение с действителния работодател „.“ S. p. A. е било съчетано с
искане да се установи симулативността на трудовото й правоотношение с привидния
работодател „.“ ЕООД. При това положение със завеждането на делото пред съда в Римини,
Италия, ответницата е нарушила валидно поетото от нея задължение за бездействие по
процесната спогодба. Нарушението на това задължение е било извършено от нея виновно:
ответницата е знаела, че със завеждането на делото през 2019 г. нарушава вече сключената
през 2018 г. спогодба и поетото с нея задължение за бездействие, внимателно обсъдено по-
горе, но въпреки това е искала да наруши спогодбата.
Нарушението на поетото задължение за бездействие е винаги пълно. Тъй като
ответницата още през 2019 г. е предприела правни действия в нарушение на поетото
задължение, то тя вече не би могла никак да го изпълни. Затова ищецът може да развали
договора с едностранно изявление без да предоставя срок за изпълнение – чл. 87, ал. 2 ЗЗД.
Няма пречка едностранното изявление на кредитора за развалянето на договора да бъде
осъществено с размяната на книжата от съда, който разглежда делото – решение № 178 от
12.11.2010 г. на ВКС по т. дело № 60/2010 г., II т. о. В такъв случай няма пречка освен това да
бъде прието, че изявлението за разваляне е направено с формулирането на искане
(„петитум“) в исковата молба относно последиците на развалянето – решение № 186 от
15.07.2014 г. на ВКС по гр. дело № 6836/2013 г., III г. о. Даденият случай е тъкмо такъв: с
исковата молба ищецът е поискал да бъдат зачетени последиците от развалянето на договора
за спогодба. Затова и следва да се приеме, че с получаването на преписа от исковата молба
от ответницата изявлението на ищеца за развалянето на спогодбата е било получено от
ответницата и договорът е бил развален. Развалянето на договора за спогодба, по който
престацията на ищеца е била еднократна, произвежда обратно действие. Макар и поетите от
ответницата задължения за правно бездействие да са трайни, тя все пак е престирала и
еднократно чрез отказите от трудовите си „права“. Дори и да можеше да се приеме, че
единствените й валидно поети задължения са тези за правно бездействие, според съдебната
практика по други договори, по които престацията на едната страна е еднократна, а тази на
другата – трайна или периодична (а именно договорите за издръжка и гледане), развалянето
отново произвежда обратно действие – Решение № 65 от 8.XII.1981 г. по гр. дело № 30/81 г.,
ОСГК на ВС. При това положение развалянето на разглеждания договор за спогодба с
получаването на преписа от исковата молба е произвело обратно действие и ответницата
дължи връщането на получените във връзка с развалената спогодба парични суми, чиято
левова равностойност ищецът претендира.
Първостепенният съд обаче държи сметка, че съгласно разясненията, дадени с
Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. дело № 1/79 г. на Пленума на ВС, фактическият
състав на чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД е изпълнен в случаите, в които „основанието
съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна
сила“. Под „получаване на престацията“ се има предвид това, което е било обективно
получено от насрещната страна по разваления договор. В разглеждания случай от данните
от експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че
ответницата обективно е получила от ищеца парична сума с левова равностойност в размер
15
на общо 70 068 лева и 92 стотинки. Претендираният от ищеца остатък в размер на общо
8 271 лева и 20 стотинки (78 340, 12 – 70 068, 92) е бил получен от държавата, а не от
ответницата. Поради тази причина ответницата не следва да бъде осъждана да заплати на
ищеца и тази сума. Предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД
поради развалянето на договора за спогодба е основателен и доказан до размера 70 068 лева
и 92 стотинки, а за разликата над този размер трябва да бъде отхвърлен. Според разбирането
на настоящия съдебен състав разликата в размер на 8 271 лева и 20 стотинки не подлежи на
заплащане от ответницата и въз основа на който и да е от останалите евентуално предявени
искове, в това число и иска с правно основание чл. 59 ЗЗД, защото възприетото разваляне на
договора за спогодба произвежда обратно действие. Следователно ответницата не е
реализирала доход на физическо лице по него, подлежащ на данъчно облагане, така че с
изпълнението на нейно данъчно задължение от ищеца тя да се е обогатила неоснователно за
негова сметка.
Във връзка с акцесорния иск за обезщетение за забава първостепенният съд намира
следното. Неизпълнението на поетото задължение да се даде нещо (dare) или да се направи
нещо (facere), ако изпълнението продължава да е възможно, съставлява частично и по-точно
забавено изпълнение на договора. При такава форма на неизпълнение на поетото договорно
задължение длъжникът изпада в забава с изтичането на срока за изпълнение, а ако такъв
срок не е бил уговорен – от получаването на поканата. Нещата стоят различно при
неизпълнение на задължението за бездействие (non facere). Това неизпълнение на договора,
както вече беше обсъдено, е винаги пълно. Задължението за бездействие поради естеството
си не може да бъде изпълнено със закъснение, след като веднъж вече не е било изпълнено.
Фактът на предприемането на забраненото от договора поведение не може да бъде
„заличен“. Затова и следва да се приеме, че при неизпълнение на задължение за бездействие
длъжникът не би могъл да изпадне в забава – А.К., Цит. съч., стр. 132.
Тук обаче вече не става въпрос за неизпълнение на договора за спогодба, което да
обуслови договорната отговорност на ответницата. Договорът за спогодба е бил развален с
обратно действие с размяната на книжа по настоящото дело. При това положение
ответницата има вече положителното задължение да даде на ищеца получената във връзка с
разваления договор парична сума (по-точно левовата й равностойност, която ищецът
претендира). За изпълнението на това положително задължение тя може да изпадне в забава.
Въпросното положително задължение произтича от правилото на чл. 55, ал. 1, предл. трето
ЗЗД, което правило е конкретно проявление на принципа за недопустимост на
неоснователното обогатяване. Затова тук вече става въпрос за извъндоговорна отговорност
на ответницата. По отношение на друг фактически състав за връщането на даденото при
начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, който също съставлява
хипотеза на извъндоговорна отговорност, се приема, че за изпълнението на подобно
задължение законът не предвижда срок, поради което длъжникът изпада в забава с
получаването на поканата от кредитора (съответно изтичането на срока, предвиден в тази
покана) – Тълкувателно решение № 5 от 21.11.2019 г. на ВКС по тълк. дело № 5/2017 г.,
ОСГТК. По отношение на фактическия състав по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, за който
първостепенният съд прие, че е изпълнен, законът също не предвижда срок за изпълнение на
задължението. Затова следва се приеме, че длъжникът също изпада в забава с получаването
на поканата да върне полученото по разваления договор. По настоящото дело не бяха
представени доказателства ответницата да е получила подобна покана преди развалянето на
договора, което разваляне е станало с получаването на преписа от исковата молба на 03. 12.
2024 г. (л. 151). Затова и следва да се приеме, че ответницата дължи само законовата лихва
върху сумата 70 068 лева и 92 стотинки от 03. 12. 2024 г. насетне. Тя не дължи обезщетение
за забава на ищеца преди този момент, в това число и преди предявяването на иска. Затова
акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е неоснователен и трябва да бъде
отхвърлен.
16
Разноски. При този изход на делото съдът следва да присъди пропорционално
сторените от страните деловодни разноски. И двете страни са направили възражения по чл.
78, ал. 5 ГПК относно разноските за адвокатски възнаграждения. Тези възражения обаче
съдът намира за неоснователни, защото настоящото дело се отличава с правна сложност, а и
предвид цените и броя на обективно съединените искове възнагражденията за адвокатски
възнаграждения в размер на 10 680 лева с ДДС (за ищеца), съответно 8 500 лева (за
ответницата) не надхвърлят минималния размер, предвиден в съответната наредба.
Ищецът е сторил разноски според представения списък по чл. 80 ГПК и
доказателствата по делото за държавна такса в размер на 4 250 лева и 39 стотинки,
адвокатско възнаграждение в размер на 10 680 лева с ДДС, депозит за възнаграждение на
вещото лице в размер на 600 лева и депозит за възнаграждение на преводача в размер на 200
лева – общо 15 730 лева и 39 стотинки. Според разбирането на настоящия съдебен състав
тези разноски трябва да бъдат разпределени поравно по отношение на всеки един от осемте
обективно съединените искове, т.е. по 1 966 лева и 30 стотинки на иск. Главният иск беше
приет за неоснователен, поради което разноски на ищеца във връзка с него не се дължат.
Първият евентуален иск беше намерен за основателен и частично доказан, поради по него се
дължат пропорционално разноски на ищеца в размер на 1 758 лева и 70 стотинки.
Останалите пет евентуално съединени иска не бяха разгледани. Да не се сбъдне
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането на евентуален иск е аналогично на това
производството по него да бъде прекратено (решение № 132 от 23. 07. 2020 г. на ВКС по гр.
дело № 3781/2019 г., IV г. о.), поради което разноски във връзка с тях не се дължат на ищеца,
но се дължат на ответницата. Същото се отнася и до последния кумулативно съединен
акцесорен иск, който се оказа изцяло неоснователен.
Ответницата е сторила разноски само за адвокатско възнаграждение в размер на общо
8 500 лева. Така сторените от нея разноски следва да се разпределят поравно за всеки един
от осемте обективно съединени иска, т.е. по 1 062 лева и 50 стотинки на иск. Главният иск
по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД се оказа неоснователен, както и последният кумулативно
съединен акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което във връзка с тях
на ответницата се полагат пълните разноски в размер на общо 2 125 лева. Пълните разноски
се полагат на ответницата и по отношение на петте евентуално съединени иска,
вътрешнопроцесуалното условие за чието разглеждане не се сбъдна, по аналогия на чл. 78,
ал. 4 ГПК и предвид цитираната в предходния абзац съдебна практика, т.е. на ответницата се
полагат във връзка с тях разноски в размер на 5 312 лева и 50 стотинки. По отношение на
първия евентуален иск, който беше разгледан и намерен за частично доказан по размер,
пропорционално на недоказаната част от него на ответницата се дължат разноски в размер
на 112 лева и 18 стотинки. Така общо дължимите на ответницата разноски възлизат на 7 549
лева и 68 стотинки (2 125 + 5 312,5 + 112,18).
Мотивиран от всичко изложено, 150-и състав на Софийския районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от
Закона за задълженията и договорите на ищеца ,,.” ЕООД с ЕИК ., седалище и
адрес на управление ., срещу ответницата Д. А. Т., предишно фамилно име П.,
с ЕГН **********, адрес ., за присъждането на сумата в размер на 78 340 лева
и 12 стотинки, получена от нея по банков път на 23. 10. 2018 г. и на 18. 01.
2019 г. във връзка с нищожен договор за спогодба от 19. 10. 2018 г.
17
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. трето от Закона за
задълженията и договорите ответницата Д. А. Т., предишно фамилно име П., с
ЕГН **********, адрес ., да заплати в полза на ищеца ,,.” ЕООД с ЕИК .,
седалище и адрес на управление ., сумата в размер на 70 068 лева и 92
стотинки, получена от ответницата по банков път на 23. 10. 2018 г. и на 18. 01.
2019 г., поради развалянето на договора за спогодба от 19. 10. 2018 г., ведно
със законовата лихва от 03. 12. 2024 г. до окончателното изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 70 068 лева и 92 стотинки до пълния
претендиран размер 78 340 лева и 12 стотинки като недоказан. ОТХВЪРЛЯ
искането на ищеца ,,.” ЕООД с ЕИК ., седалище и адрес на управление .,
ответницата Д. А. Т., предишно фамилно име П., с ЕГН **********, адрес .,
да бъде осъдена да му заплати законовата лихва върху сумата 70 068 лева и 92
стотинки в частта за периода от 18. 05. 2023 г., денят на предявяването на
иска, до 03. 12. 2024 г., денят на развалянето на договора за спогодба от 19. 10.
2018 г.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите на ищеца ,,.” ЕООД с ЕИК ., седалище и адрес на
управление ., срещу ответницата Д. А. Т., предишно фамилно име П., с ЕГН
**********, адрес ., за присъждането на сумата в размер на 27 919 лева и 56
стотинки, представляваща обезщетение за забава, начислено върху
главницата 78 340 лева и 12 стотинки за периода на забава от 12. 11. 2019 г. до
17. 05. 2023 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА ответницата Д. А. Т., предишно фамилно име П., с ЕГН
**********, адрес ., да заплати в полза на ищеца ,,.” ЕООД с ЕИК ., седалище
и адрес на управление ., сумата в размер на 1 758 лева и 70 стотинки,
представляваща разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА ищеца ,,.” ЕООД с ЕИК ., седалище и адрес на управление .,
да заплати в полза на ответницата Д. А. Т., предишно фамилно име П., с ЕГН
**********, адрес ., сумата в размер на 7 549 лева и 68 стотинки,
представляваща разноски в първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
18
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
19