Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 20.05.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
М. ИЛИЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 7424 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С
решение № 80872 от 01.04.2019 год., постановено по гр.дело № 25312/2017
год. по описа на СРС, І Г.О., 49 с-в, е отхвърлен предявения от С.К.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „Б.т.к.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и
адрес на управление:***, иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за
сумата от 52 лв., получени от „Б.т.к.“ ЕАД,
без основание за неизползвани от ищеца услуги за домашен телефон за
периода от м.април до м.ноември 2016 г. С решението на съда е осъден С.К.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Б.т.к.“ ЕАД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата от
100 лв.- разноски по делото.
Срещу
постановеното от СРС, 49 с-в решение е подадена в законоустановения срок по
чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ищеца С.К.С., с която се обжалва
решението на съда. Въззивникът- ищец,
моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и да
уважи предявения иск.
Въззиваемата страна- ответник „Б.т.к.“ ЕАД,
***, чрез юрк.М.К. оспорва жалба, като неоснователна. Моли жалбата да бъде оставена
без уважение, като неоснователна, а първоинстанционното решение –потвърдено изцяло,
като правилно и законосъобразно.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима, поради което следва да се разгледат по
същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая атакуваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Решението е и правилно, като
на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от ищеца С.К.С.
срещу ответника „Б.т.к.“ ЕАД, ***, иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от
52 лв. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението
си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по
делото доказателства.
В жалбата на ищеца не са изложени каквито и да
е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят се е задоволил
единствено да посочи общо, че моли съда да отмени противозаконното и
несправедливо решение на СРС и да уважи предявения иск, без обаче да излага
каквито и да било конкретни оплаквания относно неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение, относими към предмета на правния
спор.
За разлика от въззивното обжалване по ГПК
/отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът
следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното
решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и
за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди –
чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои
порочността на решението", липсата на указание относно порочността на
решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с
нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме
обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за
неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение
№ 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна
проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а
по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание
чл. 272 ГПК. Съдът приема, че
в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С
оглед изхода на спора на въззивника- ищец не
се следват разноски за настоящата инстанция. При липса на направено искане за
присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата
страна- ответник по делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 80872 от 01.04.2019
год., постановено по гр.дело № 25312/2017 год. по описа на СРС, І
Г.О., 49 с-в.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.