Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.08.2022 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IIІ-В състав,
в публично съдебно заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 754 по
описа за 2021 год., и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
Със съдебно решение № 180498 от 19.08.2020 г., постановено по гр.дело №
12425/2012 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 58 състав, са отхвърлени предявените от
„С.С.К.и Е.Х.“ АД, ЕИК ******, срещу „К.Н“ ЕООД, ЕИК ******, искове с правно
основание чл.79 ЗЗД, вр. чл.258, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 8038,46 лв.-
главница, представляваща неплатена цена за 2010 г. по договор от 28.05.2007 г.
за предоставяне на общата инфраструктура в к.к.“ Св.Св.Константин и Елена“,
гр.Варна и тристранна спогодба от 30.05.2007 г. към него, за която сума е
издадена фактура № **********/01.04.2010 г., 8038,46 лв.- главница,
представляваща неплатена цена за 2011 г. по договор от 28.05.2007 г. за
предоставяне на общата инфраструктура в к.к.“Св.Св.Константин и Елена“,
гр.Варна и тристранна спогодба от 30.05.2007 г. към него, за която сума е
издадена фактура № **********/30.03.2011 г., ведно със законната лихва от
31.10.2011 год., както и искове с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане
на сумата от 2411,54 лв., представляваща неустойка по чл.30 от договора от
28.05.2007 г. в размер на 30% върху неизплатената главница за периода от
31.01.2010 г. до 31.10.2011 г., както и сумата от 2411,54 лв., представляваща
неустойка по чл.30 от договора от 28.05.2007 г. в размер на 30% върху
неизплатената главница за периода от 31.01.2011 г. до 31.10.2011 г. С решението
на съда е осъдено „С.С.К.и Е.Х.“ АД, ЕИК ******, да заплати на „К.Н“ ЕООД, ЕИК ******,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 280 лв.- съдебни разноски.
Срещу решението на СРС, 58 с-в е
постъпила въззивна жалба от „ С.С.К.И Е.Х.“ АД, ***, подадена чрез пълномощника
адв.К.Ж., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде
постановено друго, с което бъде уважени предявените обективно съединени
осъдителни искове. Твърди се, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в
нарушение на материалноправните и процесуалноправните
разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата.
Претендира присъждане на направените разноски по делото.
Въззиваемата
страна –ответник „К.Е.“ ЕООД, гр.София, не взема становище по подадената
въззивна жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна
инстанция не
са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните
за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като краен
резултат, като настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, но
споделя окончателния извод на съда за неоснователност на предявените от ищеца
срещу ответника, обективно съединени осъдителни искове с правно основание
чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД. Съдът намира, че крайните изводи на
първоинстанционния съд са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Съдът
приема, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без
значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е
такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което
ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или
недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат
само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд. Съдът
приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая, във въззивната жалба не е
направено доказателствено искане от страна на ищеца. След депозиране на
въззивната жалба са направени от страна на ишеца с молба от 03.05.2022 год.,
доказателствени искания, но същите с
определение, постановено в публично съдебно заседание на 04.05.2023 год. са
оставени без уважение, като неоснователни, по съображения изложени в мотивите
на определението. С оглед на което доводите на ищеца за допуснати процесуални
нарушения от СРС, изложени в
депозираната от него въззивна жалба се явяват неоснователни. В настоящия случай
не е допуснато от първоинстанционният съд, нарушение на императивни процесуалноправни норми
на закона. При постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е
допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми на закона.
Спорният по делото въпрос се свежда до
съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по делото -
„ С.С.К.И Е.Х.“ АД, *** и „К.Е.“ ЕООД, гр.София, възникнало на основание
договор от 28.05.2007 г. за предоставяне на общата инфраструктура в курортен
комплекс “Св.Св.Константин и Елена“, гр.Варна и на основание тристранна спогодба
от 30.05.2007 г. към договор от 28.05.2017 г. за предоставяне на общата
инфраструктура в курортен комплекс “Св.Св.Константин и Елена“. Съдът приема, че
източник на едно облигационно договорно отношение може да бъде само един –
договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение
между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване
– чл.8, ал.1 от ЗЗД. По общите правила
на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато
обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като
обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие
/конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма
за валидност на тези волеизявления. Настоящият въззивен състав намира, че
противно на изложеното във въззивната жалба, в процесния случай не е доказано от
страна на ищеца по делото, съществуването на валидно облигационно
правоотношение между страните по делото, на основание процесния договор от
28.05.2007 г. и на основание тристранна спогодба към него от 30.05.2007 г. В настоящия случай ищецът, чрез своя
пълномощник основава исковите си претенции срещу ответника на основание процесния договор от 28.05.2007 г. и на тристранна
спогодба към него от 30.05.2007 г. По делото е представен и приет, като доказателство,
процесния договор от 28.05.2007 г., на който ищеца основава вземането си
по отношение на ответника, видно от който същия е сключен на 28.05.2007 год. в
гр.Варна между „С.С.К.И Е.Х.“ АД, *** от
една страна и от друга страна – К.Л.Г., Л.И.Г.и Ж.В.С.. Съдът приема, че ответникът не е страна по
процесния договор от 28.05.2007 г. От друга страна, процесният договор е
подписан, видно от изрично отбелязване от страните по него, като Ж.В.С. е
подписана, чрез пълномощник К.Г.. Пълномощно за К.Г., подписал процесния
договор от името на една от страните по него- Ж.В.С. не е представено по
делото. С оглед на което не би могло да се направи обоснован извод, че Ж.В.С. е
била надлежно представлявана от пълномощник/ К.Г./ при сключване на процесния
договор от 28.05.2007 г., на който основава осъдителните си искови претенции
ищеца срещу ответника по делото. Т.е., не може да се направи обоснован извод за
наличие на валидно облигационно отношение възникнало и съществуващо между
страните, по силата на така сключения договор от 28.05.2007 г. От друга страна,
по делото е представена и приета, като доказателство и процесната тристранна
спогодба от 30.05.2007 год., на която ищеца също основава вземането си по
отношение на ответника, видно от която същата е сключена на 30.05.2007 г. в
гр.Варна, между „Св.Св. Константин и Елена Холдинг“ АД, гр.Варна, в качеството
на изпълнител от една страна и от друга страна- К.Л.Г., като упълномощен
представител на Л.И.Г.и Ж.В.С., в качеството им на възложители, и „К.-Н“ ЕООД,
гр.София, в качеството на трето лице. Ответникът, като трето лице е следвало по
силата на тази спогодба да замести, като възложител по договора от 28.05.2007
г., Л.И.Г.и Ж.В.С.. В процесната спогодба изрично е предвидено, че регламент на
спогодбата е заместването на Л.И.Г.и Ж.В.С. с „К.-Н“ ЕООД, като възложител по
договор от 28.05.2007 г. Съдът приема, че в процесния случай по делото не е
представено пълномощно за К.Г., действащ като упълномощен представител на Л.И.Г.и
Ж.В.С., при сключване на процесната спогодба и очевидно подписал същата не в
лично качество, като страна по договора от 28.05.2007 г., а като пълномощник на
Л.И.Г.и Ж.В.С., т.е. от тяхно име, в качеството си на техен пълномощник. С
оглед на което не би могло да се направи обоснован извод, че Л.И.Г.и Ж.В.С. са
били надлежно представлявани от пълномощник с валидно учредена представителна
власт при сключване на процесната тристранна спогодба, на която се основават
осъдителните искови претенции на ищеца срещу ответника, както и относно
обстоятелството, че страните са били валидно обвързани от тази спогодба и че
същата е породила правни последици. Т.е., не може да се направи обоснован извод
за наличие на валидно облигационно отношение възникнало и съществуващо между
страните, по силата на процесната тристранна спогодба, сключена на 30.05.2007 г.
Съдебната практика по приложението на чл.42, ал.2 от ЗЗД приема, че ако едно
правно действие е извършено от чуждо име без представителна власт, е налице
висяща недействителност, която се трансформира в действителност само ако
лицето, от чието име действието е извършено, го потвърди. Тогава то поражда
правни последици за мнимо представлявания и лицето, с което е договаряно. При
отказ за потвърждаване трансформацията отпада окончателно и нищожността от
висяща става окончателна и пълна. Съгласно
чл.42, ал.2 от ЗЗД лицето, от името на
което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди. За
потвърждаването се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването
за сключване на договора. Следователно, законът регламентира възможността и
формата на потвърждаване на сделка, сключена без представителна власт, а
наличието или липсата на потвърждение от страна на мнимо представлявания е
въпрос на самостоятелна преценка от страна на съда с оглед доказателствата и
фактите по делото. При липса на данни за потвърждаване следва да се счита, че такова
не е налице, т. е. налице е отказ. В процесния случай, при липса на представено
по делото пълномощно за К.Г., действащ като упълномощен представител на Л.И.Г.и
Ж.В.С., при сключване на процесната спогодба от 30.05.2007 г. и при липса на
потвърждаване на извършените действия без представителна власт, съдът приема,
че процесната спогодба не е породила правни последици за мнимо представляваните
лица/ Л.И.Г.и Ж.В.С./ и лицата, с които е договаряно – с ищеца и ответника по
делото.
В
процесния случай, ищецът е следвало на първо място да установи по безспорен
начин възникването и съществуването на договор със съдържание, като твърдяния в
исковата молба, в това число, че ответникът е страна по твърдяния договор. В настоящия случай по делото за посочените
обстоятелства, не са ангажирани, безспорни доказателства, от страна на ищеца,
като за същите няма и признание от страна на ответника. В този смисъл неоснователни
са изложените във въззивната жалба доводи, че представените по делото
доказателства установяват по безспорен начин, наличие на валидно облигационно/
договорно/ отношение между страните по делото. Напротив, ответникът, чрез своя пълномощник
изрично е оспорил в отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК качеството си
на страна/ възложител по процесния договор за изработка. При това положение,
след като ответникът оспорва съществуването на процесното облигационно
/договорно/ правоотношение между страните, оспорвайки изрично качеството си на
страна/ възложител/ по договора за изработка, то съгласно разпоредбите на чл.
153 и чл. 154, ал.1 от ГПК изцяло в тежест на ищеца по делото е да проведе, с
ангажиране на съответните доказателствени средства, главно и пълно доказване на
правопораждащия факт – наличието на валидно облигационно/ договорно/
правоотношение между страните. Въпреки предоставената му възможност от
първоинстанционният съд, ищецът не е
ангажирал такива доказателства, поради което това обстоятелство се явява
недоказано, а следователно – недоказано е и наличието на договорно отношение
между страните по делото. С оглед на което съдът намира, че ответникът не е
пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по предявените срещу него осъдителни
искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД. В тази
връзка същите само на това основание се явяват неоснователни и като такива
правилно са били отхвърлени от първоинстанционният съд.
Въпреки
правилно разпределената доказателствена тежест в процеса с изготвения по делото
доклад, по който страните не са имали възражение, по делото липсват безспорни доказателства
за наличие на възникнало и съществувало между страните валидно облигационно
правоотношение, с параметри посочени в исковата молба. За това обстоятелство
няма и признание от страна на ответникът, който е оспорил исковата молба
изцяло. Посоченото
обстоятелство не се установява и от останалите представени по делото
доказателства. От друга страна
спорното обстоятелство – наличие на
договорно правоотношение между страните по процесния договор, е правопораждащо,
тъй като обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало да бъде
пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в
исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи
доказателствена тежест/. От изложеното и в приложение на правните последици от тежестта на
доказване, съгласно които недоказаният факт се приема за неосъществил се, което
съдът отнася във вреда на този, върху когото тежи тежестта на доказване на
съществуването на договорно отношение – на ищеца, предявените обективно осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1
от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД се явяват неоснователни. В този смисъл направените крайни изводи от първоинстанционният съд относно
неоснователност на предявените обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД, са правилни и законосъобразни, в съответствие на материалния
закон.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции крайни изводи, въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за
въззивното производство.
С оглед
изхода на спора, на въззивника-ищец не се следват разноски за настоящата
въззивна инстанция. При липса на направено искане за присъждане на разноски,
такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по делото.
Настоящето
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280,
ал.3 от ГПК. Съдът приема, че с оглед разпоредбата
на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни
дела с цена на иска до 20000 лв. по търговски дела. Обхватът на понятието
"търговско дело" е по-широк от това за "търговска сделка",
но също и от "търговски спор", както последното е дефинирано в петте
точки от текста на чл.365 от ГПК. В конкретния случай, делото е търговско с оглед страните и договорната връзка. Необжалваемостта следва
да се преценява спрямо цената на всеки един от обективно съединените искове. Цената на предявените обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД / под 20000 лв./ изключва касационния
контрол на обжалваното решение – чл.280,
ал.3 от ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 180498
от 19.08.2020 г., постановено по гр.дело № 12425/2012 г. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
58 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.