№ 3432
гр. С, 28.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20241110156763 по
описа за 2024 година
Предявен е иск от Ц. М. И., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.О 2 бл...., подадена
чрез адв.Т., със съдебен адрес гр.С, ул.“Х А№ 7, ет.4, с която е предявен иск срещу „К“
ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“ № 115Е, ет.5,
представлявано от Н П, за прогласяване за нищожен на договор за потребителски кредит №
.../29.11.2023 г.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищецът твърди, че на 29.11.2023 г. е сключил с „К“ ЕООД договор за потребителски
кредит № ..., по силата на който той е получила сумата в размер на 1400.00 лв., при
фиксиран годишен лихвен процент 47% ГПР от 58.39 %, при 3 месечни погасителни
вноски, всяка от по 503.69 лв.
Отбелязва се, че в чл.3, ал.2, т.8 от договора, е предвидено задължение на заемателя
да предостави на заемателя обезпечения с поръчител, отговарящ на изрично изброени
условия или банкова гаранция.
С исковата молба се оспорва действителността на договора за кредит. Ищецът обръща
внимание, той има качеството потребител по смисъла на чл.9, ал.2 от ЗПК. Поддържа
становище, че начинът, по който е предвидено да се отпуска кредита – възможните
предвидени обезпечения, създава значително неравновесие в правата на потребителя и
търговеца.
Като аргумент в тази насока се сочи и, че с погасителния план е определена месечна
вноска, в която е включена и неустойка за предоставяне на обезпечение, въпреки че
последното се дължи след сключване на договора.
1
Ищецът отбелязва, че за кредитора съществува задължение да извърши отговорна и
добросъвестна оценка на кредитната способност на бъдещите кредитополучатели, като в
случай, че същата е лоша, да откаже отпускането на заем. С процесната клауза за неустойка,
според ищеца се цели да се заобиколи закона като се прехвърли риска за кредитора от
неизпълнение на задължението на заемополучателя върху последния.
Ищецът изразява мнение, че само по себе си непредставянето на обезпечение не е в
състояние да доведе до настъпване на вреди за кредитора. С оглед на това се твърди, че
договорената неустойка не притежава присъщите й функции, а води до оскъпяване на
кредита и увеличаване печалбата на кредитора, като в случая е нарушена и разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Отбелязва се, че това е скрита печалба, тъй като е не е посочена като
възнаграждение, а като част от общата сума за плащане от потребителя.
Отделно от това, според ищеца в договора неправилно и неточно е отразен ГПР, тъй
като в него не е включена размера на неустойката. Това се окачествява като нелоялна
търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 от ЗЗП. В същото време, ищецът заявява, че
при включване на неустойката в ГПР, би се достигнало до нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Ищецът се позовава на решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г., съгласно което
не само липсата и неясното посочване на ГПР в договора с потребителя, но и неточното му
обявяване – без да са включени всички разходи, води до нищожност на договора.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по основателността на предявения иск.
Ответникът не оспорва, че с ищеца се намира в облигационно правоотношение по
процесния договор за кредит.
Той обаче оспорва договорът да е нищожен, доколкото според него същият съдържа
всички необходими реквизити по ЗПК. Изразява се и становище, че при определяне на ГПР
са спазени всички поставени в закона изисквания, вкл. размерът на същия съответства на
предвиденото в чл.19, ал.4 от ЗПК.
Ответникът развива и подробни съображения относно това, че процесната неустойка
не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като тя се дължи за неизпълнение на задължение на
кредитополучателя. В тази насока се позовава на чл.19, т.2 от Директива 2008/48/ЕО.
Отделно от това се отбелязва, че този разход е бил известен на потребителя още преди
сключване на договор с ответното дружество. С оглед на това се възразява, че е налице
заблуждаваща търговска практика, както и че не е извършена оценка на
кредитоспособността на ищеца.
Ответникът сочи и, че ищецът е разполагал и с възможността да се откаже от
договора в съответствие с чл.29 от ЗПК, респ. чл.9 от договора, но същият не се е възползвал
от това право, а точно обратното той е страна по 4 договора, в които е включена процесната
клауза за неустойка.
С отговора на исковата молба се оспорват и твърденията, че ищецът не е бил наясно с
2
икономическите последици от сключването на договора за кредит.
Предвид изложеното моли съда да приеме, че предявеният иск е неоснователен и
недоказан и съответно да бъде отхвърлен като такъв. Моли да бъдат присъдени и разноските
по делото.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват, вземат писмено
становище по съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22
от ЗПК и има за предмет прогласяване нищожността на възникнало между страните
облигационно правоотношение.
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че
ищцата и ответното дружество са страни по договор за потребителски кредит №
.../29.11.2023 г.
От представения по делото договор за кредит се установява, че въз основа на него
ответното дружество е предоставило в заем на ищеца сумата от 1400 лв., при фиксиран
лихвен процент от 47% и годишен процент на разходите от 58.39%. В чл.6, ал.1 от договора
е предвидено задължение за кредитополучателя да представи обезпечение под формата на
банкова гаранция, издадена от лицензирана от БНБ търговска банка или поръчителство на
едно или две физически лица, които следва да отговарят на изрибно изброени условия,
поставени от кредитора. Заемът е договорено да се върне на 3 месечни вноски, всяка от
които по 503.69 лв., а при включване на неустойка за неизпълнение на задължението за
осигуряване на поръчител или предоставяне на банкова гаранция – вноски от по 691.00 лв.
Доколкото в настоящия случай сключеният между страните договор е със страна
заемополучател физическо лице, то съобразно легалната дефиниция на понятието
потребител, уредена съгласно § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, приложение намират разпоредбите на
Закона за потребителския кредит. Разпоредбата на чл.22 от ЗПК регламентира хипотезите, в
които договор за потребителски заем се счита недействителен, а една от тези хипотези е
когато е допуснато нарушение при определяне размера на годишния процент на разходите.
Цитираната разпоредба предвижда, че е недействителен договор за паричен заем, при който
не са спазени предвидените изисквания на чл.10, ал.1,чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.11, ал.2,
чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът следва да съдържа
годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
3
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл.19,
ал.1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл.10, б. "ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
чл.23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл.22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
Настоящият състав приема за основателни доводите на ищеца относно това, че е
нарушена разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК,в която насока съдът намира, че следва да
бъде отчетено, че предоставената от ответника преддоговорна информация единствено сочи
размер на годишния процент на разходите – 58.39 %, който е посочен и в договора за заем,
4
като от съдържанието на договора – чл.3,ал.3 от договора се установява,че при определяне
годишния процент на разходите са отчетени общите разходи по кредита,а именно
възнаградителната лихва. Същевременно обаче от преддоговорната информация и от
договора за заем се установява, че е предвидена и неустойка за неизпълнение на задължение
на кредитополучателя да предостави обезпечение по кредита, която е в размер на 561.93 лв.
и която не е отразена в общата сума, подлежаща на връщане по заема – аргумент в тази
насока е отразеното в т.6 от преддоговорната информация и в чл.3, ал.2, т.10 от договора.
Тук следва да се отбележи, че нормативната цел, която е установена в Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е осигуряване на
максимална информираност на потребителите, при сключване на договори за кредит при
условия, които са отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Следователно, при нарушение на разпоредбите, установяващи
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, следва да намери
приложение установената в чл.22 ЗПК санкция, като това касае случаите, в които за
потребителя би останал неясен размера на задължението по кредита и начина на неговото
формиране. В процесния казус в преддоговорната информация и в договора за кредит е
посочена противоречива информация като неустойката не е включена нито в процентното
измерение в годишния процент на разходите по кредита, нито в общата сума за връщане от
заемополучателя.
Сама по себе си клаузата на чл.6, ал.1 от договора е нищожна доколкото установява
задължение, което противоречи на добрите нрави. Тук следва да се има предвид, че в чл.9 от
ЗЗД е утвърдена свободата на страните да определят съдържанието на договорите, които
сключват, за която свобода обаче има две ограничения: съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави /в тази
насока т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК/. В
случая страните са уговорили клауза /чл.4 от договора/ за задължаване на заемополучателя
да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия.
Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
В същото време, поставените многобройни изисквания към физическите лица
поръчители, практически лишават потребителя от възможността да се ползва от тази опция.
Предоставянето на безусловна банкова гаранция пък лишава от смисъл договора за кредит,
доколкото се изисква да се учреди такава в размер надвишаващ отпуснатата сума и то за
5
значителен период от време – 6 месеца след падежа на последната вноска.
Отделно от това, макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се кумулира към
погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в
погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя и то в размер над 1/3 от
размера на отпуснатия заем. С оглед на това, тя следва да бъде калкулирана в ГПР, който по
този начин би нараснал до стойност, надвишаваща въведените ограничения по чл.19, ал.4 от
ЗПК.
По така изложените съображения съдът приема предявения иск за изцяло основателен
и доказан, като бъде прогласена нещожността на процесния договор за кредит.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът, като същият претендира такива за държавна такса от 82.92 лв., и за
адвокатско възнаграждение от 400.00 лв. След справка с представените по делото платежни
документи, настоящият състав констатира, че предявените разходи са реално извършени и
следва да бъдат присъдени в пълния им заявен размер.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения между Ц. М. И., ЕГН **********, с
адрес гр.С, ж.к.О 2 бл...., и „К“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С,
бул.“Ц Ш“ № 115Е, ет.5, представлявано от Н П, договор за потребителски кредит №
.../29.11.2023 г.
ОСЪЖДА „К“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“
№ 115Е, ет.5, представлявано от Н П, да заплати на Ц. М. И., ЕГН **********, с адрес гр.С,
ж.к.О 2 бл...., сумата от 482.92 лв., представляваща направени от ищеца разноски по делото,
съобразно изхода му.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6