№ 244
гр. Варна, 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на осми
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Мария К. Терзийска
Елина Пл. Карагьозова
при участието на секретаря Албена Ив. Янакиева
като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20233100500011 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от
П. С. Й., ЕГН: ********** с адрес ******* срещу решение
№2861/23.09.2022г., постановено по гр.д. № 3778/2022 г. на ВРС, с което са
отхвърлени предявените от въззивника срещу „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“
ЕАД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление гр. София,
ул.“Зографски манастир“ №15, вх.Г, ет.6, главен иск с правно основание
чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК за прогласяване
нищожността на договор за кредит тип кредитна линия №3-1-9424-241317 и
евентуален иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 143, ал.1 и чл.146
ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл.1, ал.2 от него.
В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на
решението, по съображения идентични с релевираните в исковата молба пред
първата инстанция. Поддържа се, че процесният договор е нищожен поради
пороци, свързани с клаузите за ГЛП, ГПР и погасителния план. Досежно
възнаградителната лихва се твърди, че договорът не урежда условията за
прилагане на лихвения процент - дали е фиксиран за целият срок за кредита,
или е променлив, както и че не е посочен общият размер на дължимата лихва
1
и съотношението й с главницата. Погасителният план се твърди да не
отговаря на изискванията на ЗКП, тъй като не съдържа подробна
индивидуализация на отделните компоненти от погасителната вноска. ГПР е
посочен само като абсолютна стойност, но липсва ясно разписана методика на
формирането му. Не става ясно дали в него е отразена дължимостта на такса
гарант, която допълнително оскъпява кредита със сумата от 2060,25 лева при
главница 1500 лева. Ако този въведен от кредитора допълнителен компонент
бъде добавен, то действителните разходи по кредита биха нараснали двойно.
С предвиждането на плащането на сумата по договора за поръчителство се
заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Събирането на такива такси е
част от дейността по управление на кредита и следва да се разглежда като
елемент от общите разходи. По евентуалния иск се поддържа, че атакуваната
клауза за осигуряване на поръчител е нищожна, тъй като поставя
неизпълними условия, което на практика принуждава потребителя да ползва
услуга от определен от кредитодателя професионален гарант, чието
възнаграждение надхвърля отпуснатата сума. Сключването на договор за
поръчителство е въздигнато в условие за отпускане на кредита. Оспорената
клауза води до нееквивалетност на престациите и накърнява добрите нрави.
Същата е неравноправна, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на
изискванията за добросъвестност, не му позволява да прецени
икономическите последици от сключване на договора и не е индивидуално
уговорена – чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП. Цитира се съдебна практика по
аналогични казуси.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна, в който оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Твърди, че лихвеният процент е изрично
посочен в договора, погасителният план съдържа всички необходими
реквизити, а ГПР е в съответствие с чл.19 ЗПК. Законодателят не изисква от
кредитора да предостави методика за изчисляване на ГПР, а само
„допусканията“, които са използвани за неговото изчисляване.
Възнаграждението за гарант от 2060,25 лева не следва да бъде включвано в
ГПР, тъй като кредиторът не е изисквал и приемал подобно плащане и не
разполага с информация да е договаряно от потребителя. Клаузата на чл.1,
ал.2 от договора е уговорена в изпълнение на чл.10, пар.2, б. „о“ от Директива
2008/48. Учредяването на обезпечение е особено наложително при т.н.
„бързи кредити“, които поради занижените изисквания към кредитната
история и платежоспособност на клиентите са високо рискови. Осигуряването
2
на поръчител не е предвидено като условие за сключване на договора, а такса
по него не е изисквана от кредитора, респ. не може да се квалифицира като
такса за управление на кредита. Счита цитираната в жалбата практика за
неотносима към спора.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от П. С. Й. срещу
„КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД в условията на обективно евентуално
съединяване иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 и
чл.19, ал.4 ЗПК за нищожност на сключен между на страните договор за
кредит тип кредитна линия №3-1-9424-241317, а в условията на евентуалност
иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД вр. чл. 143, ал.1 и чл.146 ЗЗД
за нищожността на клаузата на чл.1, ал.2 от него.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за
кредит тип кредитна линия №3-1-9424-241317 за сумата от 1500 лева, при
срок на кредита от 15 месеца, при ГПР 42.89 % и ГЛП 36.00 % и общо
дължима сума 1 884.75 лева. Във връзка с клаузата на чл.1, ал.2 от процесния
договор ищцата сключила Договор за възлагане на поръчителство с „Кредит
Гаранция" ЕООД, с който да се обезпечи първоначално сключеният договор
за потребителски кредит, за което следвало да заплати допълнително такса за
гарант в размер на 2 060.25 лева, разсрочена на 15 месечни вноски, като
сумата се начислява към месечните вноски по кредита. По този начин общото
задължение нараснало на 3 945.00 лева. Твърди се, че договорът е нищожен
поради пороци, свързани с уредбата на възнаградителната лихва, ГПР и
погасителния план. Договорът не урежда условията за прилагане на лихвения
процент. В погасителния план липсва задължителната информация по ЗПК,
тъй като не съдържа индивидуализация на главница, договорна лихва, такса
гарант. Годишният процент на разходите е посочен само като абсолютна
стойност, без да е разписана методиката на формирането му. Поради
невключване на уговорките за заплащане на разходи по Договора за
поръчителство в размера на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора, което представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Ако тези разходи бъдат
включени в ГПР, действителният му размер би надвишил двойно лимита по
чл. 19, ал.4 от ЗПК. С предвиждането за заплащане на сумата по Договора за
поръчителство се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Събирането
на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са
3
включени в ГПР. Поради нарушаване на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК договорът е
изцяло нищожен на основание чл.22 от ЗПК. Евентуално се поддържат
доводи за нищожност на чл.1 ал.2 от договора за кредит, въз основа на която
клауза е сключен договорът за възлагане на поръчителство. С тази клауза,
сключването на договор за поръчителство е въздигнато в условие за
отпускането на кредита, като ищцата е задължена да договаря с
предварително избрано дружество, чието възнаграждение надхвърля
отпусната сума. Така клаузата води до нееквивалентност на насрещните
престации, поради което противоречи на добрите нрави. Наред с това,
клаузата е нищожна като неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй
като е във вреда на потребителя, не е формулирана по ясен и недвусмислен
начин и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици
от сключване на договора. Същата не е индивидуално уговорена по смисъла
на чл. 146, ал.2 ЗЗП, а е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред
изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да
влияят върху съдържанието й към момента на сключване на договора.
В депозирания отговор ответникът изразява становище за
неоснователност на предявените искове. Оспорва твърденията за липса на
реквизит по чл.11, ал.1, т.19 ЗПК. Излага, че в чл.1, ал.4, т.3 от договора е
посочен лихвеният процент в размер на 36 %, както и условието, че същият се
прилага при максимален срок на кредита, който съгласно погасителния план е
15 месеца. В чл.1, ал.4 от договора са записани условията за издължаване на
кредита. В погасителния план към договора за кредит се съдържа
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, както и последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Сочените от
ищеца пороци касаят погасителния план към договора за поръчителство,
сключен с „Кредит Гаранция“ ЕООД, който е неотносим към процесния
договор. В Приложение № 1 към договора, подписано във връзка с чл. 1, ал. 4,
т. 7 е посочен годишният процент на разходите, а именно 42.89%. В таблицата
в чл. 1, ал. 4, т. 7 от Договора са посочени и взетите предвид допускания за
неговото изчисляване. Годишният процент на разходите може да бъде
изчислен посредством законоустановената в Приложение № 1 към чл. 19, ал.
2 от ЗПК формула за изчисляване. Оспорва изложените в исковата молба
доводи за нищожност, свързани с неправилно изчисляване на ГПР,
произтичащо от невключване на разход за поръчителство. Твърди, че
кредиторът не е изисквал и не е приемал плащания за „гарант“, не е
4
разполагал с информация такъв разход да е бил договарян от страна на
клиента, както и да е заплащан от него. Оспорва изложените в исковата молба
твърдения за недействителност на чл. 1, ал. 2 от процесния договор. Клаузата
има декларативен характер и сама по себе си не създава негативни последици
за ищеца, тъй като не е скрепена със санкция. Същата е уговорена в
изпълнение на разписаните в чл. 10, параграф 2, буква „о“ Директива 2008/48
и ЗПК разпоредби. Сключването на договор за поръчителство не е поставено
като условие за сключване на договора за кредит.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното
решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася в
хипотезите на нарушение на императивна правна норма.
По предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, вр.
чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК в тежест на ищеца е да докаже факта на сключване на
атакуваната сделка в нарушение на принципите на морала и потребителската
закрила и по-конкретно твърденията си за значителна нееквивалентност на
престациите, за заобикаляне на закона, за несъответствие между уговорения и
действителния ГПР и за противоречие на погасителния план и клаузите за
възнаградителна лихва и ГПР с императивните законови изисквания. В тежест
на ответника е да докаже валидността на договора.
По делото не е спорно, че страните са в облигационни отношения по
сключен Договор за потребителски кредит тип кредитна линия №3-1-9424-
241917/26.01.2021г., съгласно който на ищцата е предоставен кредит в размер
на 1500 лева, който същата е следвало да върне на 15 месечни анюитетни
вноски, съгласно погасителен план, при лихвен процент по кредита 36 %. ГПР
5
е отразен в Приложение №1 към договора, съгласно което при отпуснат
кредит в размер на 1 500 лева при задължение за връщане на 15 месечни
вноски, същият възлиза на 42.89 %. В чл. 1, ал. 4, т. 7 са посочени
допусканията, при които е изчислен ГПР. Погасителният план към договора
за кредит съдържа размер и падеж на всяка погасителна вноска, ведно с
разбивка на главница и лихви. Същият е подписан от представител на
кредитора. Договорът е сключен чрез кредитен посредник „Кеш Кредит”ЕАД,
който видно от вписванията в ТР има идентичен адрес на управление и
членове на органи на управление с тези на кредитодателя „Кеш Кредит
Мобайл“ ЕАД, като и двете дружества са с един и същ едноличен собственик.
Съобразно чл.1, ал.2 от договора кредитополучателят се съгласява в
петдневен срок от одобрено искане за усвояване на всяка сума в рамките на
кредитния лимит да осигури като обезпечение по кредита си поръчителство
от две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално
брутно месечно възнаграждение за всеки в размер на 1500 лева, одобрено от
кредитодателя дружество-поръчител или неотменима и безусловна банкова
гаранция от одобрена от кредитодателя банка съгласно списък с одобрени
банки достъпен на уеб-страницата му.
В изпълнение на посоченото изискване ищцата е сключила договор за
предоставяне на поръчителство от 26.01.2021г. с „Кредит Гаранция“ЕООД,
което дружество е поело задължение да отговаря солидарно с нея за
погасяване на задълженията по договора за кредит срещу възнаграждение в
размер на сбора на вноските по погасителния план, платимо чрез посредника,
без да се посочва неговите индивидуализиращи признаци. Към договора за
предоставяне на поръчителство е изготвен погасителен план с размер на
погасителната вноска 263 лева, включваща вноска по кредита от 125.65 лева
и възнаграждение за поръчителство в размер на 137.35 лева месечно.
Погасителният план е подписан от представител на „Кредит Гаранция“ЕООД.
В него е посочено, че е приложим в случай на възползване от услуга за
възлагане на поръчителство между клиента и одобрено от кредитодателя
дружество. Прави впечатление, че в нарушение на клаузата на чл.2, ал.1
възнаграждението надхвърля по размер дължимото по договора за кредит.
С оглед потребителския характер на процесния договор за кредит съдът
дължи самостоятелна служебна преценка за неравноправни клаузи, а
съобразно ТР 1/2020г. на ВКС - и за нищожност по чл.26, ал.1, предл.1 и 3 от
ЗЗД, отделно от въведените от страната пороци. Анализирано съдържанието
6
на договора за кредит обуславя извода, че е спазена писмената форма,
шрифтът на текста е четлив, а по размера му липсва спор. Договорът, в
съответствие с чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа дата и място на сключването му,
вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, срок на
договора, общия размер на кредита, размер на лихвения процент, годишния
процент на разходите съобразен с чл.19, ал.4 от ЗПК, условия за издължаване
на кредита, ведно с погасителен план, както и останалото съдържание по
чл.11, ал.1, т.11 до т.26.
Погасителният план към договора за кредит съдържа размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, с разбивка на
включените в тях компоненти за главница и лихва, както и
последователността на разпределението им, поради което съответства в пълна
степен на законоустановените съдържателни изисквания.
Условията за прилагане на лихвения процент са индивидуално
уговорени и пределно ясни. Постигнато е съгласие за фиксиран лихвен
процент, без възможност за едностранното му изменение и без съдържаща се
в него променлива компонента. В погасителния план изрично е посочен броят
и размерът на разсрочените вноски за договорна лихва, като общата сума е
изведима чрез сборуването им. Договореният лихвен процент е индивидуално
уговорен и не нарушава правилата за съблюдаване на добрите нрави,
доколкото не надвишава максималния размер, заложен от чл.19, ал.4 от ЗПК.
За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на
финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез
определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е
компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е
определил максимален размер на последния. В тази връзка след като сборът
на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвения
процент от 36% кредитодателят не е целял да се обогати неоснователно за
сметка на кредитополучателя. Възнаградителната лихва като компонент от
ГПР би била нищожна, само ако наред с останалите разходи, надхвърля
петкратния размер на законната лихва (50%).
По същите съображения съдът намира, че не е налице нарушаване или
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК при уговарянето на ГПР.
Посоченият в договора размер на ГПР не надвишава предвидения в чл.19,
ал.4 от ЗПК императивен лимит. В чл.11, т. 10 от ЗПК не се съдържа
изискване за посочване на компонентите на ГПР или математическия
7
алгоритъм, по който се формира, а само на „допусканията", които са
използвани за неговото изчисляване, които в случая са уточнени в чл. 1, ал. 4,
т. 7. Ищецът, в чиято тежест е било, не е ангажирал доказателства, че реално
приложеният ГПР надвишава уговорения. Не са събрани данни за
осчетоводени при ответника разходи, надхвърлящи уговорения или
законоустановения размер на ГПР.
Липсва основание за механично добавяне в общите разходи по кредита
на възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство – първо
поради липсата на идентичност на страните по двете правоотношение и второ
доколкото вземанията по нищожни клаузи са изначално недължими. Клаузата
на чл.1, ал.2 от договора за кредит, обективираща поетото от длъжника
задължение за учредяване на обезпечение, съдът намира за нищожна като
противоречаща на добрите нрави и като неравноправна. При тълкуване на
действителната воля на страните по реда на чл.20 от ЗЗД се налага изводът, че
кредитът е предоставен съгласно параметрите и условията на Раздел I от
договора, едно от които е осигуряване на поръчителство или банкова
гаранция. Изразяването на съгласие за учредяване на обезпечение е
равнозначно на поето задължение, а не само на декларация, както твърди
ответникът. Съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени
кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора,
а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се
прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение.
Посочените в чл.1, ал.2 алтернативи само привидно предоставят на
потребителя право на избор, но на практика само водят до неоправдано
засягане на интересите му. Осигуряването на поръчители физически лица е
обусловено от завишени изисквания към социалния и финансовия им статус,
които биха се оказали неизпълними. Възможностите за ползване на
професионален поръчител или учредяване на банкова гаранция също се
явяват обременителни, тъй като неизменно са свързани с допълнителни
разходи, а изборът отново е ограничен от изискването гарантът да бъде
предварително одобрен от кредитора.
Приложеният договор за възлагане на поръчителство има характер на
договор за поръчка, доколкото е сключен от гаранта с длъжника, а не с
кредитора. Договорът за потребителски кредит и договорът за поръчителство
са сключени на една и съща дата и са функционално обусловени, поради
което следва да се разглеждат в тяхната взаимовръзка. Този извод се
подкрепя и от факта, че в Договора за предоставяне на поръчителство е
8
предвидено, че потребителят дължи възнаграждение по гаранционната сделка
(поръчителство) на вноски, платими на падежа на плащането на
погасителните вноски по договора за заем. В погасителния план към договора
за поръчка изрично е посочено, че личният гарант е предварително одобрено
от кредитора лице. Действително в договора за поръчителство формално
липсва клауза за овластяване на кредитодателя да получи уговореното
възнаграждение. Поради факта, че овластеният посредник не е посочен
изрично, следва извода, че той е идентичен с този, чрез който е сключен и
договорът за кредит, а той от своя страна е свързано с кредитодателя лице.
При това положение не би могло да се приеме, че договорът за поръчителство
е резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива, както
поддържа ответникът. След като поръчителят е предварително одобрен от
кредитора, длъжникът не е имал възможност за индивидуално договаряне.
Налага се изводът, че уговорките за поръчителство по Договора за
кредит и респективно свързания с него Договор за предоставяне на
поръчителство противоречат на добрите нрави и са неравноправни по
смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя с
цена, надхвърляща по размер предоставената в заем сума. Тази конструкция
от сделки води до скрито оскъпяване на кредита чрез сключване на привидно
самостоятелен договор за поръчка, при незачитане на правото на избор на
потребителя относно личността на „поръчителя”, което не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Независимо дали
възнаграждението е платимо на кредитодателя или на трето лице, същото
води до неоправдано удвояване на разходите по кредита. То не е резултат от
доброволно направен от потребителя избор, доколкото останалите
предоставени алтернативи са или неизпълними, или финансово
обременяващи.
След като възнаграждението за поръчителство е уговорено въз основа
на нищожни клаузи, същото е недължимо, поради което не е налице
основание за включването му в ГПР. В обобщение този показател не е
уговорен в противоречие на императивна правна норма или при
заобикалянето на закона.
С оглед изложеното съдът намира, че самият договор за потребителски
кредит не страда от пороци, водещи до неговата недействителност.
Недействителна се явява единствено клаузата по чл.1, ал.2. от него поради
неравноправност. Доколкото същата не засяга същественото съдържание на
9
договора, съдът намира, че той би бил сключен и без недействителните му
части. В този смисъл частичната недействителност на договора не засяга
неговата валидност. Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен
с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се
прилага и без тези клаузи (чл.146, ал.5 от ЗПК).
Налага се извод за неоснователност на главния иск с правно основание
чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК, поради което
същият следва да бъде отхвърлен. В тази част обжалваното решение следва да
бъде потвърдено. Евентуалният иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3
ЗЗД вр. чл. 143, ал.1 и чл.146 ЗЗД се явява основателен, поради което
първоинстанционното решение, с което същият е отхвърлен, следва да бъде
отменено и вместо него бъде постановено друго, с което бъде уважен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на
въззивника се следват сторените в производството разноски съобразно броя
на уважените искове в размер на 56.55 лева от общо 113.09 лева, от които
75.39 лева, за първа инстанция и 37.70 лева, за втора инстанция, изразяващи
се в заплатена държавна такса.
В полза на процесуалния представител на въззивника следва да се
присъди възнаграждение за предоставената от него безплатна правна помощ
по евентуалния иск в размер на 300 лева за първа инстанция и 400 лева за
въззивна инстанция, на основание чл.38, ал.1 от ЗА.
На въззиваемия също се следва разноски съразмерно с отхвърлената
част от исковете в размер на 180.97 лева от общо 361.93 лева, изразяващи се в
заплатено адвокатско възнаграждение за първа инстанция. За въззивната
инстанция разноски не се присъждат в полза на въззиваемия поради липсата
на представени доказателства за сторени такива в настоящото производство.
По компенсация в полза на ответника следва да се присъди сумата от
124.42 лева.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2861/23.09.2022г., постановено по гр.д. №
3778/2022 г. на ВРС, в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. С. Й.,
ЕГН: ********** с адрес ********************** срещу „КЕШ КРЕДИТ
10
МОБАЙЛ“ ЕАД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление гр.
София, ул.“Зографски манастир“ №15, вх.Г, ет.6, главен иск с правно
основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК за
прогласяване нищожността на договор за кредит тип кредитна линия №3-1-
9424-241317 от 26.01.2021г.
ОТМЕНЯ решение №2861/23.09.2022г., постановено по гр.д. №
3778/2022 г. на ВРС, в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. С. Й.,
ЕГН: ********** срещу „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, ЕИК: *********
евентуален иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 143, ал.1 и чл.146
ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл.1,ал.2 от договор за
кредит тип кредитна линия №3-1-9424-241317 от 26.01.2021г. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл.1, ал.2 от договор за кредит
тип кредитна линия №3-1-9424-241317 от 26.01.2021г., с която
кредитополучателят се съгласява в петдневен срок от одобрено искане за
усвояване на всяка сума в рамките на кредитния лимит да осигури като
обезпечение по кредита си поръчителство от страна на две физически лица,
наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно
възнаграждение за всеки в размер на 1500 лева, одобрено от кредитодателя
дружество-поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция от
одобрена от кредитодателя банка съгласно списък с одобрени банки достъпен
на уеб-страницата му, поради накърняване на добрите нрави и
неравноправност, по предявения от П. С. Й., ЕГН: ********** с адрес
******* срещу „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, ЕИК: ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, ул.“Зографски манастир“ №15,
вх.Г, ет.6, иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 143, ал.1 и чл.146
ЗЗД.
ОСЪЖДА П. С. Й., ЕГН: ********** с адрес ******* да заплати на
„КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ул.“Зографски манастир“ №15, вх.Г, ет.6, сумата от
124.42 лева, представляваща сторени в производството разноски, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, ЕИК: ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, ул.“Зографски манастир“ №15,
вх.Г, ет.6, да заплати на адв. М. В. М. сумата от 700 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставената на ищеца П. С. Й. безплатна
правна помощ, на основание чл.38, ал.1 от ЗАдв.
11
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл.
280 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните, само в частта,
с която първоинстанционното решение е отменено и е уважен евентуалният
иск.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12