Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 04.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, І въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на шестнадесети октомври през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДОРА
МИХАЙЛОВА
РОСИНА ДОНЧЕВА
при секретаря Т. Вутева, като разгледа докладваното от съдията Михайлова в. гр. дело № 442 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното.
Производство по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 44885 от 22.02.2017 г.,
постановено по гр. дело № 52 189/2014 г. по описа на СРС, ГО, 29 състав,
С.г.с. е осъден на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ да заплати на А.Д.Н. сумата от
3 000 (три хиляди) лева, представляващи
обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на адм. д. 2989/2001 по описа на СГС в
разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека
и основните свободи. За разликата над сумата от 3000 лева до предявения размер
от 10000 лева искът за заплащане на неимуществени вреди е отхвърлен. С
решението районният съд е прекратил производството по предявения от А.Д.Н.
против СГС иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата от
11 534, 12 лева (единадесет хиляди петстотин тридесет и четири лева и
дванадесет ст.), представляващи
обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на нарушение на правото
на разглеждане на адм. д. № 2989/2001 г. по описа на
СГС в разумен срок, поради недопустимост на съдебния акт. С решението на
основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 ЗОДОВ С.г.с. е осъден да заплати на А.Д.Н.
сумата от 220 (двеста и двадесет) лева, представляващи
направени по делото разноски съразмерно с уважената част от иска.
С
определение № 147691/15.06.2017 г., постановено по гр. дело № 52
189/2014 г. по описа на
СРС, ГО, 29
състав, е отхвърлена молбата на ответника за допълване на решението в частта за
разноските.
Срещу решението в частта
му, в която е отхвърлен
предявеният иск, както
и в частта, в която производството по делото е прекратено, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца с
оплаквания за неправилност. Жалбоподателят А.Д.Н. счита решението за
неправилно, тъй като размерът на присъденото обезщетение бил неоправдано
занижен. Изводът за недопустимост на иска за имуществени вреди смята за
неправилен, тъй като била изпълнена задължителната предпоставка за допустимост
на производството пред съд – подадено в срок заявление по реда на глава IIIа ЗСВ. Искането е за отмяна на решението в
обжалваните части и за постановяване на нов акт - по съществото на спора, с
който искът да бъде уважен в пълния предявен размер, респ. делото да бъде
върнато на районния съд за произнасяне по същество по претенцията на
имуществени вреди.
С.г.с.
оспорва въззивната жалба с искане за потвърждаване на
решението в обжалваните от ищеца части.
Срещу
решението на районния съд, в частта, в която искът е уважен, е депозирана въззивна жалба от ответника по исковете с оплаквания за
необоснованост и неправилност. Поддържа се, че не бил доказан фактът на
настъпили за ищцата неимуществени вреди, както и наличието на причинна връзка
между тях и обективната забава на производството по административното дело, вина
за което държавните органи нямали. При условията на евентуалност се навежда
възражение срещу размера на присъденото обезщетение. Искането е за отмяна на
решението в обжалваната част и за постановяване на нов акт по съществото на
спора, с който искът да бъде отхвърлен.
Насрещната
по тази въззивна жалба страна – ищцата А.Д.Н. –
оспорва същата.
Въззивният съд е сезиран и
с частна жалба от С.г.с. срещу определение № 147691/15.06.2017 г., постановено
по гр. дело № 52 189/2014 г. по описа на СРС, ГО, 29 състав, с
което е отхвърлена молбата му за допълване на решението в частта за разноските.
Искането е за отмяна на определението и за постановяване на нов акт по молбата
по чл. 248 ГПК, с което да му се присъди юрисконсултско
възнаграждение.
Насрещната
по частната жалба страна оспорва същата.
С.о.п. счита, че решението на СРС е неправилно в осъдителната
част и моли да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което
искът да бъде отхвърлен.
Софийски окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното.
Предявен е за разглеждане
иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
Според изложеното в исковата молба твърдените
неимуществени вреди са претърпени от ищеца А.Н. през периода от 26.10.2001 г. до 30.09.2009 г. (молба за уточнение на
иска от 31.10.2014 г.) поради нарушаване на правото й на разглеждане и решаване в разумен срок на
производството по адм. дело № 2
989/2001 г. по описа на
С.г.с.
Безспорно е във въззивното
производство, че със
заявление вх. № ………………/…………… г. до О. У. – С.– г. М. А. Ш., Й. А. С., К.А. Ш. и Д. А. Ш. - наследници на
А. К. Ш. - направили искане за деактуване
на недвижим имот по реда на чл. 2, ал. 5 от ЗОСОИ.
Видно
от удостоверение за наследници № ……………./………….. г., Д. А. Ш. е починал на
25.06.2000 г. и е оставил като наследници по закон А.Д.Н. – дъщеря, И. Д. Ш. – син, и В. И. Ч. – Ш. - съпруга.
Със
заповед № ……………../…………..
г. на О. У. – О. С. е отказано на
наследниците на А. К. Ш. деактуване на недвижим имот – градина – ливада с площ от 4
дка в землището на с. Б. при граници:
ул. „Б.“, дере, ул. „П.“,
наследници на Д. У. и К.
Против
заповедта наследниците на А. К. Ш. – К. А. Ш., М. А. Ш., Й. А. С., А.Д.Н., В.
И. Ч. – Ш. и И. Д. Ш. са подали жалба
до С.г.с. с вх. № 97/767 от 26.10.2001 г., постъпила в С.г.с. на 18.12.2001 г.,
като въз основа на нея на 27.12.2001
г. било образувано адм. д. № 2989/2001 г. по описа на
СГС, ІІІа отделение. С определение от 21.02.2002 г. е
прекратено производството по адм. д. № 2989/2001 г.
по описа на СГС, ІІІ а отделение. Против определението е подадена частна жалба
до Върховния административен съд с вх. № 12359/24.04.2002 г., като въз основа
на нея е образувано адм. д. № 5116/2002 г. по описа
на ВАС, ІІІ отделение. С определение от 18.07.2002 г. ВАС е отменил определение
от 21.02.2002 г. на СГС по адм. д. № 2989/2001 г. и е
върнал делото за продължаване на съдопроизводствените
действия.
С
разпореждане от 27.08.2002 г. адм. д. № 2989/2001 г.
по описа на СГС е насрочено в открито съдебно заседание за 04.12.2002 година. В
проведеното на тази дата съдебно заседание съдебният състав е постановил
определение, с което е дал ход на устните състезания и е обявил, че ще се
произнесе с решение. С определение, постановено повече от година след това, а
именно на 09.01.2004 г., е отменено определението, с което е
даден ход на делото по същество и то е насрочено в открито съдебно заседание за
24.04.2004 година. Съдебният състав
е постановил определение, с което е дал ход на устните състезания и е обявил,
че ще се произнесе с решение. С определение от 17.08.2004 г. съдът е отменил
това определение и е дал указания на жалбоподателя за отстраняване на
констатирани в жалбата нередовности. С разпореждане
от 23.11.2004 г. делото отново е насрочено в открито съдебно заседание за
21.03.2005 година. С решение от 18.07.2005 г. по адм.
д. № 2989/2001 г. по описа на СГС е отменена заповед № ………./………. г. на О. У. – С. О., като вместо това е уважено искането на заявителите
по заявление № …………./…………. г. за обезщетяване по реда на ЗОСОИ за имотите,
описани в заявлението, като искането за реално възстановяване на собствеността
е оставено без уважение и е постановено
обезщетяване с жилищни компенсаторни записи.
Против
решението е подадена жалба с вх. № 28086/26.09.2005 г., въз основа на която на
07.11.2005 г. е образувано адм. д № 10458/2005 г. по
описа на ВАС. С решение от 13.03.2006 г. е оставено в сила решение от
18.07.2005 г., постановено по адм.д. № 2989/2001 г.
по описа на СГС.
След
връщане на делото в С.г.с. на 25.03.2006 г. с определение от 04.07.2006 г. на
съдията-докладчик делото е насрочено за отрито съдебно заседание на 02.04.2007
г., като с разпореждане от 01.02.2007 г. е пренасрочено
за 28.03.2007 година. С определение в открито съдебно заседание е насрочено
съдебно заседание за 21.11.2007 г. за
изслушване на допуснатата съдебно-техническа експертиза. В проведеното на тази дата
съдебно заседание са дадени указания на жалбоподателите да предоставят
нотариално заверени декларации за своите квоти в съсобствеността във връзка с
определяне на съответния размер на оценката. В проведеното на 09.06.2008 г. съдебно заседание е дадена нова
възможност на жалбоподателите да посочат квотите си в съсобствеността. На
20.10.2008 г. е проведено последното
по делото съдебно заседание, в което съдебният състав е дал ход на делото по
същество. С решение от 22.10.2008 г. по адм. д. №
2989/2001 г. по описа на СГС е определено дължимото обезщетение по ЗОСОИ.
Против
решението е подадена касационна жалба с вх. № 33107/27.11.2008 г., въз основа
на която е образувано адм. д. № 926/2009 г. по описа на ВАС. С решение от 30.09.2009
г. е оставено в сила решение от 22.10.2008 г., постановено по адм. д. № 2989/2001 г. по описа на СГС, ІІІа
отделение.
Със
заявление вх. № ………../………… г. А.Д.Н. е направила искане за заплащане на
обезщетение в размер на 10 000 лева за нарушено право на разглеждане и решаване
на адм. д. № 2989/2001 г. по описа на СГС в разумен срок.
На
19.02.2014 г. състав на Инспектората към ВСС е съставил констативен протокол, с
който е установено, че е налице забава на производството от С.г.с. в първата
фаза на производството по ЗОСОИ с около две години и шест месеца и във втората
фаза – забавено администриране на делото и насрочване на същото през големи
интервали от време, което е довело до забавяне от около година и шест месеца.
Съставът на ИВСС приел, че е налице забавяне на
производството пред С.г.с. с общо около четири години.
С
писмо изх. № ………../………… г., изходящо от
директор Дирекция „П. П. на Р. Б. пред Е. С. по п. на ч.“ при Министерство на правосъдието ищцата А.Д.Н. е
уведомена, че заявлението й с вх. № ……………./………….. г. е разгледано от Инспектората към ВСС и е
съставен констативен протокол, като въз основа на установените факти е
определено обезщетение в размер на 1080 лева и е предложено сключване на
споразумение. В писмото е посочено още, че жалба вх. № 19252/10 на „Ш. и други срещу България“ е обявена за недопустима с
решение на ЕСПЧ от 19.09.2013 г. поради неизчерпване на новосъздадените
вътрешноправни средства за защита по реда на глава трета „а“ ЗСВ, за което е
изготвено уведомление от регистратурата на ЕСПЧ от 26.09.2013 година.
Видно
от писмо изх. № …………… на директор
Дирекция „П. П. на Р. Б. пред Е. С. по п. на ч.“ при М. на п., не е получен
отговор на предложението за сключване на споразумение, поради което процедурата
по Глава трета „а“ от Закона за съдебната власт е приета за изчерпана.
От
показанията на свидетеля Д. К. Ш., братовчедка на
ищцата, събрани в производството пред районния съд, се установяват следните
факти: ищцата, която не живеела в България, била изключително разочарована, че
не може да получи обезщетение за имотите си и не може да планира действията си.
В периода, в който делото продължавало, синът на ищцата живеел в България при
баба си и дядо си и ищцата нямала възможност да му осигури сериозна финансова
подкрепа.
При
горните факти въззивният съд намира следното.
Исковете
на ищеца се основават на твърдения за причинени му неимуществени вреди от
незаконни актове и действия на държавни органи и длъжностни лица. За подобни
вреди отговорност носи държавата съгласно общия принцип на чл. 7 от Конституцията, чиито норми имат непосредствено действие - чл. 5, ал. 2.
Отговорността е имуществена, като целта на разпоредбата е да очертае най-общо
основанието и да посочи в чия правна сфера и в чий имуществен патримониум настъпва задължението за обезвреда-
този на държавата.
До датата на влизане в сила
на ЗИД на ЗОДОВ с ДВ, бр. 98 от 11.12.2012 г., този иск се основава на прякото действие на Конституцията на Република
България и КЗПЧОС (чл. 5, ал. 2 и 4 от Конституцията на Република България) и се разглежда
по общия исков ред. С включването на чл. 2б в обхвата на ЗОДОВ този иск се
основава на специалния закон и се разглежда по особения ред, предвиден в него.
Всеки национален съд на
държавите – страни по КЗПЧОС, е национален съд по смисъла на
чл. 13 КЗПЧОС и като такъв е длъжен да разгледа всяко дело в защита на право,
което КЗПЧОС признава, включително и на българските граждани. Разглеждането и
решаването на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд е такова
право – чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Когато са налице предпоставките отговорността на
държавата да бъде реализирана чрез иск, тя се представлява от процесуален субституент – едно или повече съдилища, в които е
разглеждано делото, чието разглеждане се претендира да е забавено, като е без
значение пред кое от инстанционните съдилища се
претендира да е осъществено забавянето. Държавата отговаря за забавянето на
разглеждането и решаването на делото от предявяването на иска до влизането в
сила на решението, като спазването или неспазването на инструктивните срокове
за извършване на отделните съдопроизводствени
действия, е без значение. Релевантна е общата продължителност на делото с оглед
неговата фактическа и правна сложност. На установяване
подлежат отделните забавяния и причината, която ги е
предизвикала, доколкото държавата отговаря за всички забавяния (включително действия и бездействия на съда, на другите участници
в производството, на съдебни служители, пренатовареност
на съда и др.), които са вън от дължащите се на поведението на претендиращата
обезщетение страна,
защото е длъжна да установи правила, както и
спазването им, за да бъдат осуетявани последиците от недобросъвестно
упражняване на права и недобросъвестно изпълняване на задължения. Във връзка с
изложеното във въззивната жалба на СГС, както и в
отговора му по въззивната жалба на ищцата, следва да
се посочи, че отговорността на държавата не е обусловена от това дали лицата от
състава на съдебните органи са виновни и дали те са нарушили съществуващите
правила, или са ги спазили стриктно, но въпреки това е налице забавяне над разумния
срок (решение № 30 от 7.05.2019 г. на ВКС по гр. д. №
2125/2018 г., III г. о., ГК).
Допустимостта на предявения иск е обусловена от изискването за изчерпване на
административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета
"а" от ЗСВ и липсата на постигнато споразумение – арг.
чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ (абсолютна процесуална предпоставка). В случая тези предпоставки за налице.
Основателността на
предявения иск предполага кумулативната наличност на следните юридически факти: 1/. да е нарушено
правото на ищеца за разглеждане и решаване в разумен срок на процесното административно дело; 2/. да е претърпял твърдените неимуществени вреди и 3/. между бездействието на правозащитния орган и
неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е налице причинно-следствена
връзка.
Елементите от горепосочения фактически състав
трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца – чл.
154, ал. 1 ГПК.
Правният характер на
разумното разглеждане и разрешаване на делото е принцип на трите вида процес –
граждански, наказателен и административен. Освен като принцип разумният срок за разглеждане и решаване на делата е
и субективно право на физическите и юридическите лица, установено в чл. 6, § 1
КЗПЧОС /посочената норма установява генерални изисквания за всеки съдебен
процес, при спазването на които се счита, че този процес е справедлив/, а след
това и във вътрешните законови актове – чл. 60а ЗСВ и чл. 2б ЗОДОВ. Това право
подчертава важността на правораздаването без забавяния, които могат да
застрашат неговата ефективност и надеждност, както и съблюдаването на правовия
ред /Ботаци срещу Италия, Решение от 28 юли 1999 г.
/.
Критериите, въз основа на които съдът прави
преценката си дали е допуснато нарушение са посочени примерно в закона – чл.
2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на
Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/, а именно: 1/. общата продължителност и предмета на производството,
неговата фактическа и правна сложност; 2/. поведението на страните и на техните процесуални и законни
представители; 3/. поведението на останалите участници в процеса; 4/. поведението на компетентните орани и 5/. други факти, които имат значение за правилното
решаване на спора, в т. ч. значението на делото за заинтересованото лице /виж.
Решенията на ЕСПЧ по делото Д. и Х. срещу България от 10 май 2011 г. /. Преценката дали е спазено изискването за разумен
срок се извършва с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между
интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от
внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. ЕСПЧ е
определил като важни няколко фактора, за де се реши дали делото е сложно:
естеството на фактите, които следва да бъдат установени, нуждата да се получат
документи по делото /включително и от чужбина/, съединяването на делото с други
дела, необходимостта
от ползване на специални знания и назначаване на съдебни експертизи, обем на
доказателствата и пр. От значение е и поведението на сезиралия съда и на
съответните власти, както и значението на делото за жалбоподателя. При преценката на поведението на компетентните
органи голямо значение имат усилията им за ускоряване на производството –
съдебните органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в
производството, да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно
забавяне. Отделно от това и с оглед практиката на ЕСПЧ /напр. Salesi v. Italy, 1993/ следва да
се посочи, че съгласно чл. 1 КЗПЧОС, държавите-членки са длъжни да организират
правните си системи по начин, който да гарантира спазването на чл. 6 КЗПЧОС,
като позоваването на финансови или практически затруднения не може да оправдае
неизпълнението на изискванията на чл. 6 КЗПЧОС.
Началният момент, от
който се претендират вредите, съвпада с датата, на която спорът е отнесен пред съда –
26.10.2001 г., когато е била подадена жалбата, по която е образувано адм.д. № 2989/2001 г. по описа на СГС, ІІІ а отделение.
В случая въззивният съд приема за доказано, че
правото на ищеца за разглеждане и решаване в разумен срок на процесното административно дело е било нарушено за част от посочения в исковата молба период. Основното
забавяне е допуснато именно в първата фаза на производството при разглеждане на
спора относно това съществува ли правото на жалбоподателите на възстановяване
на собствеността върху одържавени имоти, респ. правото им да получат
обезщетение. В периода от сезиране на съда - 26.10.2001 г.- до
постановяване на съдебно решение на 18.07.2005 г. са насрочени две съдебни заседания,
в които са допускани и събирани писмени
доказателства. В тази фаза на производството на два пъти е отменян ходът по
същество и в двата случая по причини, които не зависят от жалбоподателя. Във
втората фаза на производството са насрочени четири съдебни заседания, като във
второто от тях е изслушана допусната съдебно-техническа експертиза. Заседанията
са насрочвани през продължителен период от време, но решението във втората фаза
на производството е постановено два дни след обявяване на устните състезания за
приключени. В случая налице е фактическа
и правна сложност на производството по делото, а именно съгласно чл. 6, ал. 6
от Закона за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти оценките и
установените квоти по ал. 5, както и отказите на областните управители и
ръководителите на ведомства да удовлетворят искането за обезщетение или начина
за обезщетяване подлежат на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването им по
реда на Гражданския процесуален кодекс пред съответния окръжен съд, а тези на министрите
- в същия срок пред Върховния административен съд. Мълчаливите откази могат да
се обжалват до 31 март 2000 година. При уважаване отхвърленото искане съдът
назначава експертиза от лицата по чл. 4 и решава окончателно претенцията. В
случая съдебното производство е двуфазно и това следва да бъде взето предвид
при определяне както на наличието на нарушение по чл. 6§1 от ЕКПЧОС, така и при
определяне на размера на обезщетението. Ето защо въззивният съд приема, че е налице нарушение на правото на
ищцата на разглеждане на подадена от нея жалба против административен акт пред
съд в производството по адм. д. № 2989/2001 г. по
описа на СГС в разумен срок. Несъмнено е, че
забавянето,
допуснато в първата фаза на производството, е в резултат на поведението на компетентния съдебен орган, който не е
положил необходимите усилия за ускоряването му, като без значение за
отговорността на ответника е прекалената му натовареност (отговорността
на държавата е обективна). По делото липсват данни ищецът да е допринесъл за
забавянето на разглеждането на делото.
Въззивният съд приема, че в резултат на увреждането –
необоснованото забавяне на съдебното производство, за ищеца са настъпили
неимуществени вреди, а именно раздразнение, тревожност и разочарование –
обстоятелства, които се установяват въз основа на гласните доказателства чрез
разпита на свидетеля Ш., чиито
показания подлежат на кредитиране като ясни, житейски логични, убедителни и
неопровергани от останалия доказателствен материал –
в тях се съдържат сведения за негативните последици върху психиката на ищеца.
Отделно от това, е несъмнено, че всяко забавяне на съдебното
производство неизбежно рефлектира неблагоприятно в неимуществената сфера на
лицето, търсещо защита на субективните си права, доколкото то има правото на адекватен
срок – подходящ според обстоятелствата, на приключване на делото, което да не
го държи прекалено дълго и необосновано в неизвестно положение. Причинените
чувства на притеснение и несигурнотст съставляват
неимуществена увреда и подлежат на обезщетяване, като
съдът определя размера на обезщетението по справедливост с оглед всички значими
обстоятелства, установени по делото, включително засегнатия интерес, на
3 000 лева, както е сторил и районният съд, в която част постановеното
решение подлежи на потвърждаване. Присъждането
на сума, по-голяма от посочената, би довело до несъответстващо на изискванията на
справедливостта имуществено разместване. Присъждането на обезщетение само по
себе си съдържа морално удовлетворение – признаване, че е допуснато нарушение
на правото на страната да получи разглеждане и решаване на спора в разумен
срок, като размерът на паричната сума е за репариране на действително
претърпените вреди и не може да служи за обогатяване.
В
частта, в която производството по делото е прекратено поради недопустимост на
предявения иск, решението на съда (с характер на
определение) е неправилно и подлежи на отмяна.
На
обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от
неразумната продължителност на съдебното производство, като ищецът дължи пълно
и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и
пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство. Без съмнение
предпоставка за допустимост на производството по иск с правно основание чл. 2б,
ал. 1 ЗОДОВ е да е налице изчерпана административната процедура за обезщетение
за вреди по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт, по
която няма постигнато споразумение. Това условие в случая е налице, като за
допустимостта на настоящото производство индивидуализирането (отделно имуществени и неимуществени) в заявлението по чл. 60а ЗСВ на вредите от нарушено
право на разглеждане и решаване на дело в разумен срок не е необходимо –
достатъчно условие за редовност на заявлението е то да отговоря на изискванията
на чл. 60б, т. 1 – 7 ЗСВ. По тези съображения в обсъжданата част решението на
районния съд подлежи на отмяна, а делото следва да бъде върнато на районния съд
за продължаване на съдопроизводствените действия. При
този изход на спора пред въззивния съд частната жалба
срещу определение № 147691/15.06.2017 г. се явява недопустима поради липса на
правен интерес (доколкото по
въпроса за дължимостта на претендираното
юрисконсултско възнаграждение произнасяне дължи
районния съд при разглеждане на претенцията за имуществени вреди по същество).
На
основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 366. 00 лв., представляващи направени по делото
разноски съразмерно с уважения иск, при извод за неоснователност на наведеното
възражение за прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение на
пълномощника на ищцата, доколкото от депозирането на въззивните
жалби до произнасянето на въззивния съд е изминал
период от повече от две години.
Така
мотивиран, Софийски окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 44885 от 22.02.2017 г., постановено по гр. дело № 52 189/2014 г. по описа на
СРС, ГО, 29
състав, В ЧАСТТА, в която е
прекратено производството по предявения от А.Д.Н. против СГС иск с правно
основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 11 534, 12 лева
(единадесет хиляди петстотин тридесет и четири лева и дванадесет ст.), представляващи обезщетение за
имуществени вреди, настъпили в резултат на нарушение на правото на разглеждане
на адм. д. № 2989/2001 г. по описа на СГС в разумен
срок, и ВРЪЩА делото на Софийски
районен съд за продължаване на съдопроизводствените
действия.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 44885 от 22.02.2017 г., постановено по гр. дело № 52 189/2014 г. по описа на
СРС, ГО, 29
състав, В ЧАСТТА, в която С.г.с. е
осъден на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ да заплати на А.Д.Н. сумата от 3 000
(три хиляди) лева, представляващи
обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на адм. д. 2989/2001 по описа на СГС в разумен
срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи, както и в ЧАСТТА,
в която за разликата над сумата от 3000 лева до предявения размер от 10000 лева
искът за заплащане на неимуществени вреди е отхвърлен, както и в ЧАСТТА, в която на основание чл. 10,
ал. 3, изр. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди
С.г.с. е осъден да заплати на А.Д.Н.
сумата от 220 (двеста и двадесет) лева, представляващи направени по делото
разноски съразмерно с уважената част от иска.
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ частна
жалба от С.г.с. срещу определение № 147691/15.06.2017 г., постановено по гр. дело № 52 189/2014 г. по описа на СРС, ГО, 29 състав, и
прекратява производството по в. гр. д. 442/2019 г. по описа на Софийски окръжен
съд в тази част.
ОСЪЖДА на основание чл.
10, ал. 3, изр. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди
(ЗОДОВ) С.г.с. *** да заплати на
А.Д.Н., ЕГН: **********,***, сумата от
366 (триста шестдесет и шест) лева, представляваща разноски по делото през въззивния съд.
Решението е постановено при участието на
прокурор от С.о.п.
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС на Р България в едномесечен срок от съобщаването му на страните с
препис.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: