Р
Е Ш Е
Н И Е №10
гр. София, 15.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски окръжен съд,
търговско отделение, ІV-ти състав, в открито
съдебно заседание на десети октомври две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛИЯ РУНЕВСКА
при участието на секретаря Юлиана
Божилова, като разгледа докладваното от съдията т. д. № 215 по описа за 2018
година на СОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
„П. И.” ЕООД е предявило срещу О.К. иск за плащане на сумата
от 4209256.89 лв., представляваща неустойка, дължима на основание чл. 9, ал.
2 от сключения между страните договор от
04.09.2009 г. за възлагане на обществена поръчка с предмет „Инвестиционно
консултиране, проектиране и създаване на готовност на о.К. за кандидатстване с
проекти до максимално допустимия размер за финансиране, съгласно условията на
Национална програма за развитие на селските райони по мярка 321 „Основни услуги
за населението и икономиката в селските райони” и за подобряване качеството на
живот чрез: строителство, реконструкция и рехабилитация на водоснабдителни и
канализационни системи и съоръжения, в населените места: с. Г., с. Д. и с. О., находящи се на територията на о.К.”, поради забавено
плащане на главното задължение от 423967.20 лв. за периода от 18.10.2015 г. – датата,
предхождаща с три години подаването на исковата молба, до 17.09.2018 г. –
датата, на която главното задължение е платено. В исковата молба се твърди, че
между страните били налице договорни отношения по горепосочения договор,
съгласно условията на който ищецът като изпълнител следвало да извърши дейност
по анализ на нуждите от строителство, реконструкция и рехабилитация на
водоснабдителни и канализационни системи в с. Голяновци, с. Драговищица и с.
Опицвет, находящи се на територията на о.К. както и дейност по проучване и
проектиране, като тези дейности са описани по приоритети в приложение към
договора, представляващо график на дейностите, съставляващ част от документацията
по проведената обществена поръчка. Ищецът изпълнил качествено и в срок
задълженията си по договора и работата била приета без забележки със
съответните приемо-предавателни протоколи, като били издадени от ответника и
две референции за добро изпълнение – референция за консултантските услуги и
референция за проектантските услуги. Ответникът като възложител се задължил да
плати на ищеца възнаграждение в размер на 1955830 лв. без ДДС при настъпване на
определени условия, предвидени в чл. 4 от процесния договор, както следва:
Първо плащане в размер на 70 % от общата стойност, възлизащо на 1183931.44 лв.
без ДДС или 1420717.73 лв. с ДДС, след като са изпълнени следните условия:
подписване на договор за финансово подпомагане между о.К. и ДФЗ – Разплащателна
агенция; получаване на първото авансово плащане от ДФЗ – Разплащателна агенция;
Второ плащане в размер на 20 % от общата стойност, платимо след получаване на
първо междинно плащане към възложителя от ДФЗ - Разплащателна агенция; Трето
плащане в размер на 5 % от общата стойност, платимо след получаване на второ
междинно плащане към възложителя от ДФЗ - Разплащателна агенция; Четвърто
плащане в размер на 3 %, платимо след получаване на окончателно плащане към
възложителя от ДФЗ - Разплащателна агенция; Пето плащане в размер на
остатъчната стойност от общата стойност, платимо в срок от 5 работни дни след
приключване на проекта. В договора била уговорена и неустойка за забавено
плащане в размер на 0,1 % на ден за всеки от първите тридесет календарни дни от
забавата и след изтичането им в размер на 1 % на ден /чл. 9, ал. 2 от
договора/. След осъществяването на двете условия за изискуемост на първото
плащане в размер на 70 % от общата стойност „П.И.” ЕООД поканило
о.К. да плати дължимите суми чрез внасяне на четири покани вх. № 70 - 00 - 33
от 02.03.2012 г. в деловодството на о.К. като едната от тях била по заявление
за подпомагане № 1 (ИН - 23/321/00843) - 353306 лв. без ДДС или 423967.20 лв. с
ДДС. С влязло в сила на 13.07.2018 г. решение № 76/21.07.2016 г. по т. д. №
64/2016 г. на СОС /потвърдено с решение
№ 2055 от 25.09.2017 г. по т. д. № 4636/2016 г. на САС, недопуснато до
касационно обжалване с необжалваемо определение № 376 от 13.07.2018 г. по т. д.
№ 3035/2017 г. на ВКС/ о.К. била осъдена да плати на ищеца сумата от 423967.20
лв. В решението съдът приел, че по отношение на проектно предложение № ИД -
23/321/00843 от 23.09.2010 г. с наименование „Реконструкция/рехабилитация на
вътрешна водопроводна мрежа в с. Драговищица - запад, север и юг”,
съответстващо на заявление за подпомагане № 1, бил настъпил фактическият
състав, обуславящ изискуемостта на вземането на „П. И.” ЕООД, тъй
като е бил сключен договор за безвъзмездно финансиране по мярка 321 и е било
извършено авансиране от Разплащателна агенция. Поради това възложителят по
договора дължал на изпълнителя първото междинно плащане по чл. 4, ал. 1, т. 1
от договора, което възлиза на 70 % от одобрените разходи за консултиране,
проучване, проектиране и предпроектни проучвания за този конкретен подпроект -
70 % от 605667.43 лв. с ДДС или 423967.20 лв. Съдът приел също, че задължението
на ответника за плащане е станало изискуемо на 29.12.2011 г. - датата на
авансовото плащане от ДФЗ - РА и че от тази дата о.К. в качеството си на
длъжник, е в забава. Със същото решение о.К. била осъдена да плати на „П. И.” ЕООД и сумата
от 200000 лв., представляваща част от дължима неустойка за забава в общ размер
на 4527967.65 лв., дължима на основание чл. 9, ал. 2 от договора за периода от
13.03.2012 г. до 01.04.2015 г., като съдът /възивната и касационна инстанция/
се произнесли и досежно валидността на неустоечната клауза. Съответно била
налице сила на пресъдено нещо по отношение на горепосочените факти, която
обвързвала страните в настоящото производство, поради което искът бил доказан
по основание. О.К. платила присъдените суми по принудителен ред едва на
17.09.2018 г. в хода на изп. д. № 529/2017 г. по описа на ЧСИ Магдалена Стоянова
с № 928 на КЧСИ и делото било прекратено с постановление от 19.09.2018 г.
Сумата била платена на „Т. Д.“ ЕООД - цесионер на вземането на основание договор за
цесия от 03.11.2017 г., сключен с „П. И.” ЕООД, и взискател по изпълнителното дело. Към
момента за „П. И.“ ЕООД бил налице правен интерес да претендира
дължимата на основание чл. 9, ал. 2 от договора неустойка за периода от
18.10.2015 г. до 17.09.2018 г., тъй като с договора за цесия били прехвърлени
само вземанията, присъдени по т. д. №
64/2016 г. на СОС. Тъй като начисляването на неустойка за забавено плащане било
уговорено между страните на ден и без краен предел, а главното задължение било
платено по принудителен ред на горепосочената дата, искът за плащане на
неустойка бил основателен за размера, изчислен за периода от датата,
предхождаща с три години датата на подаване на исковата молба, до датата на
плащане на главното задължение.
Искът е с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Ответникът оспорва иска изцяло. Излага съображения в
насока, че е спорен въпросът дали е налице сила на пресъдено нещо по фактите,
сочени от ищеца, съответно навежда възражение, че не е настъпила изискуемостта
на главното вземане, че договорът е развален от ищеца, че е развален и по право,
възражение за нищожност на уговорката по чл. 9, ал. 2 от договора на основание
чл. 26, ал. 1 ЗЗД - поради накърняване на добрите нрави, възражение за
прекомерност на неустойката и възражение, че ищецът не е титуляр на претендираното
вземане поради прехвърлянето му на трето за спора лице – „Т.Д.“ ЕООД. Твърди,
че не дължи на ответника възнаграждение по процесния договор като излага
подробни съображения за това, съответно при липса на главно задължение не е
налице и акцесорно такова. Твърди също, като отново излага подробни
съображения, че договорът е бил развален от ищеца по реда на чл. 87 ЗЗД с
изявление № 70-00-207/28.06.2012 г., поради което не се дължи уговорената в чл.
9, ал. 2 от договора неустойка за забава. Твърди още, че договорът е развален и
по право на основание чл. 89 ЗЗД поради прекратяването на 28.10.2014 г. на
договор № 23/321/00843 от 12.12.2011 г. за отпускане на безвъзмездна помощ, по
който ДФЗ е имал задължението да предостави финансовите средства за покриване
на допустимите финансови разходи за реализиране на проектното предложение №
23/321/843, в обхвата на одобрението съгласно заповед № 03-РД/2978/12.12.2011
г. на изпълнителния директор на фонда, с
която на о.К. за процесния договор изрично бил направен отказ за финансиране на
разходите. Подробни съображения и в тази насока са изложени в отговора. Твърди
още, че неустоечната клауза е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй
като е уговорена с цел да обезщети изпълнителя по договора за евентуалните
вреди, които би претърпял при забава на плащане към него от страна на о.К. а
максималната стойност на възнаграждението и съответно максималната полза, която
като изпълнител ищецът е можел да очаква при пълно изпълнение на договора, е в
размер на 1955830 лв. без ДДС, докато при така уговорена неустойка за забава от
около сто дни ще се генерира неустойка в размер, равен на главницата, а
претендираната в настоящото производство неустойка надхвърля почти десеторно
размера на забавената главница и е два пъти по-голяма от максималния размер на
възнаграждението, което ищецът би получил като изпълнител при пълно плащане по
договора, което накърнявало добрите нрави. Твърди също, че неустойката е
прекомерна и че в настоящия случай не е приложима разпоредбата на чл. 309 ТЗ,
тъй като общината не е търговец по смисъла на ТЗ. Твърди, че размерът на
претендираната неустойка не съответства на действително претърпените от ищеца
вреди от неизпълнението на задължението на о.К. завишени със стойност,
съответстваща на обичайната наказателна функция, присъща на неустоечната
клауза, като се има предвид, че сигурна вреда би била невъзможността на ищеца
да събира гражданските плодове от вземането си, а именно лихви върху сумата,
които „П. И.“ ЕООД би
получило при паричен депозит на сумата в банка. Освен това гарантираното
обезщетение по чл. 86 ЗЗД за неизпълнение на парично задължение е законната
лихва за забава, която в случая, изчислена за претендирания период върху главницата от 423967.20 лв.,
възлизала на 125580.49 лв. и това би била горната граница, над която
неустойката би била прекомерна. А потенциалната вреда, която ищецът би могъл да
претърпи от неизпълнението, би било пропускането на ползи от несключването на
изгодни за ищеца сделки с тази сума, различни от срочен банков депозит, както и
понасянето на непредвидени разходи /неустойки, лихви/ поради собствена забава
за плащане. Твърди още, че следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че с
договор за цесия от 07.11.2017 г. „П. И.“ ЕООД е цедирало на „Т. Д.“ ЕООД
вземането си за главница от 423967.20 лв. и за неустойка от 200000 лв.,
присъдени с влязлото в сила решение на СОС, и считано от 07.11.2018 г. –
датата, на която о.К. била уведомена за извършената цесия, титуляр на тези
вземания е „Т. Д.“ ЕООД, а в
договора за цесия досежно цедираното вземане за главницата, за разлика от това
за неустойката от 200000 лв., макар и определено по основание и размер,
липсвала изрична уговорка дали наред с прехвърлянето му са прехвърлени и всички
лихви, неустойки, привилегии, принадлежности и обезпечения на вземането като
главно такова или цедентът си е запазил същите. В случая била налице хипотезата
на чл. 99, ал. 2 ЗЗД и при липсата на изрична уговорка в противен смисъл „Т.Д.“ ЕООД следва
да е придобило наред с вземането за главница и начислената върху нея към датата
на договора за цесия /07.11.2018 г./ неустойка по чл. 9, ал. 2 от договора,
явяваща се акцесорно вземане. И тъй като предмет на настоящият иск е вземане за
неустойка върху цедирано главно вземане, начислена за период, предхождащ датата
на договора за цесия и уведомяването на о.К. за цесията, без в договора изрично
да е уговорено, че цедентът си запазва вземането за неустойка, дължима за този
период, искът е неоснователен.
Съдът след преценка на доказателствата
по делото и доводите на страните намира следното ог фактическа и правна страна:
Искът е процесуално допустим, а разгледан по същество
– частично основателен по следните съображения:
Ищецът претендира неустойка за забавено плащане на
главница в размер на 423967.20 лв. с период на забава от 18.10.2015 г. до 17.09.2018 г., основавайки
претенцията си на сключен между страните договор за изработка и на влязло в
сила решение по т. д. № 64/2016 г. по описа на СОС, с което ответникът е осъден
да плати горепосочената главница и сумата от 200000 лв., представляваща част от
сумата от 4527967.65 лв., представляваща неустойка за забава за периода от 13.03.2012
г. до 01.04.2015 г.
Ответникът навежда твърдение, че е
спорен /от правна страна/ въпросът дали
е налице сила на пресъдено нещо по фактите, сочени от ищеца, съответно навежда
възражения /в резюме/, че не е настъпила изискуемостта на главното вземане, че договорът
е развален от ищеца, че е развален по право, възражение за нищожност на неустоечната
клауза, възражение за прекомерност на неустойката и възражение, че ищецът не е
титуляр на претендираното вземане.
Не се спори относно сключването на процесния договор и
неговите условия, не се спори относно наличието на влязло в сила на 13.07.2018
г. решение № 76/21.07.2016 г. по т. д. № 64/2016 г. на СОС, с което ответникът
е осъден да плати на ищеца сумата от 423967.20 лв., представляваща
възнаграждение по чл. 4, ал. 1, т. 1 от процесния договор, както и сумата от
200000 лв., представляваща част от дължима неустойка за забава в общ размер на
4527967.65 лв., дължима на основание чл. 9, ал. 2 от договора за периода от
13.03.2012 г. до 01.04.2015 г. Не се спори и относно датата, на която
присъдените суми са платени от о.К. Не се спори също относно сключването на
описания в исковата молба договор за цесия и датата на уведомяването на
ответника за тази цесия.
От основното заключение по
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че съгласно
счетоводните записвания по търговските книги на
ищеца за периода от 18.10.2015 г. до
17.09.2018 г. няма отразени задължения за плащане на парични суми към трети
лица, представляващи неустойки и/или обезщетения за неизпълнение на договорни
задължения в полза на тези лица.
Съобразно изложеното по-горе предмет на преценка
понастоящем е по отношение на кои факти има сила на пресъдено нещо и съобразно
горния извод - кои от възраженията на ответника, допустими за обсъждане по
същество в насоящото производство, са основателни.
На първо място относно възражението на
ответника, че ищецът не е титуляр на процесното вземане съдът намира следното
/доколкото при основателност на същото не би следвало да се обсъждат останалите
правни твърдения и възражения на ответника/:
Действително съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД и поради липса на уговорка за противното в договора за цесия вземането за
неустойка, предмет на настоящото производство, е прехвърлено на трето лице –
цесионера по договора за цесия. Във връзка с така наведеното възражение от
ответника обаче ищецът е представил с допълнителната искова молба анекс към
договора за цесия, от който се установява, че всъщност е налице уговорка за
противното. Анексът е с дата датата на договора, но ответникът с допълнителния
отговор е оспорил достоверността на датата му. С определението за насрочване на
делото съдът е указал, че по оспорването на достоверността на датата на анекса
ще се произнесе в о. с. з. при изготвяне на доклада и разпределение на
доказателствената тежест, но поради пропуск не е сторил това, като в доклада
липсва надлежно отразяване на оспорването и разпределение на доказателствената
тежест относно достоверната дата на анекса, отразено е само, че с
допълнителната искова молба и допълнителния отговор се допълват и поясняват
първоначалните. Този пропуск на съда обаче не може да се отрази на правилността на решението /поради
което и не се налага отмяна на определението, с което е даден ход на устните
състезания за отстраняване на пропуска/, тъй като и при надлежно указание към
ищеца, че носи тежесттта да докаже достоверната дата на анекса изходът от това доказване
не може да промени крайните изводи на съда. В случай на доказване на
достоверната дата на анекса оспорването й би било недоказано, а в случай на
недоказването й оспорването макар и доказано не би довело до извод, че ищецът
не е титуляр на вземането за неустойка, тъй като към датата на представяне на
анекса – 21.01.2019 г. /с допълнителната искова молба/ той вече е съществувал
като документ /самото му представяне към тази дата по безсъмнен начин доказва съставянето
му най-късно към този момент/, а това /сключването на анекса към 21.01.2019 г./
е факт, настъпил след предявяването на иска, който е от значение за спорното
право /тъй като въз основа на него ищецът е придобил спорното право в хода на
делото/ и съдът съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК е длъжен да го вземе предвид.
Съобразно гореизложеното съдът намира за неоснователно възражението на
ответника, че ищецът не е титуляр на процесното вземане.
На второ място относно твърдението
на ответника, че е спорен от правна страна въпросът дали е налице сила на
пресъдено нещо по фактите, сочени от ищеца, съдът намира следното:
Към настоящия момент е постановено
ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., с висящността на което към
момента на подаване на отговора на исковата молба ответникът е обосновал
доводите си относно конкретните обективни предели на силата на пресъдено нещо.
Съобразно това ТР /на което кореспондира изцяло и вътрешното убеждение на
настоящия съдебен сътав/ силата на пресъдено нещо обхваща и правораждащите
факти на спорното право. Следва обаче да се има предвид, че в случая не е
предявен иск за разликата до пълния размер на претендирана сума, досежно
дължимостта на част от която е предявен и уважен частичен иск, а е предявен иск
за дължимост на неустойка за друг период, т. е. иск досежно който
горепосоченото ТР не е относимо. Независимо от горното с оглед обстоятелството,
че процесното вземане произтича от същото материално право, включващо индивидуализиращите
го белези /правопораждащ юридически факт, съдържание, субекти и правно
естество/, в случая също е налице сила на пресъдено нещо и тя е формирана
относно дължимостта на главното задължение в размер на 423967.20 лв.,
представляващо възгнаграждение по чл. 4, ал. 1, т. 1 от договора за изработка от
04.09.2009 г., сключен между страните, и относно действителността на
неустоечната клауза, съответно дължимост на неустойка в размер на 200000 лв. за
периода от 13.03.2012 г. до 01.04.2015 г. Следва да се има предвид, че
наведеното в настоящото производство възражение на ответника, че договорът за
изработка е развален от ищеца с негово изявление от 28.06.2012 г. не е било надлежно
наведено в производството по т. д. №
64/2016 г. по описа на СОС. Посоченото изявление е било представено като
доказателство още в първоинстанционното производство, но не е било направено
възражение в тази насока, такова възражение е било направено едва във
въззивната жалба /когато е било наведено и оплакване, че първоинстанционният
съд не е обсъдил представеното доказателство/, но не е било обсъдено от въззивния
съд /доколкото е било наведено след преклузивния за това срок/, впоследствие оплакването,
че възражението не е обсъдено от въззивния съд е било наведено и в касационната
жалба като основание за допускане на касационно обжалване, но ВКС е приел, че
не е налице такова основание именно поради несвоемременното навеждане на
възражението. Съобразно изложеното по отношение на това възражение е настъпила преклузия
и същото не може да бъде предмет на
разглеждано по същество в настоящото производство. Възражението на
ответника за разваляне на договора за изработка по право поради разваляне на
договора за безвъзмездна финансова помощ, сключен с ДФЗ, е било наведено в
производството по т. д. № 64/2016 г. по описа на СОС, същото е обсъдено и прието
за неоснователно, съответно то също не може да бъде предмет на разглеждане по
същество в настоящото производство.
Възражението на ответника за прекомерност на търсената
неустойка обаче не е било наведено в производството по т. д. № 64/2016 г. по
описа на СОС и съответно не е налице пречка за разглеждането му по същество в
настоящото производство. В тази насока съдът намира следното:
Основателно е изложеното от ответника, че той може да
се позове на прекомерност на неустойката въпреки забраната на чл. 309 ТЗ. О.К.
няма качеството търговец по смисъла на закона и съответно може да се позове на
прекомерност на неустойката. В случая не намират приложение чл. 286 и чл. 287 ТЗ, тъй като съгласно чл. 309 ТЗ, чийто текст по начина си на формулиране не
предполага неяснота и необходимост от тълкуване, забраната за намаляване на
неустойката поради прекомерност е приложима за търговска сделка, сключена между
търговци /акцентът е поставен с еднаква тежест и върху характера на сделката, и
върху търговското качество и на двете страни по нея/, т. е. чл. 309 ТЗ представлява
именно „друго” по смисъла на чл. 287 ТЗ. В тази насока е съдебната практика,
цитирана от ответника /същата не е задължителна с оглед изменението на ГПК –
ДВ, бр. 86/2017 г., но се споделя от настоящия съдебен състав/. По същество
съдът намира възражението за основателно. Неустойката обезпечава изпълнението
на задължението и служи за обезщетение за вредите от неизпълнението без да е
нужно те да се доказват. Но освен обезпечителна и обезщетителна функция
неустойката има и наказателна функция. Поради това кредиторът може да търси
неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили или са настъпили, но не са в
предвидения размер. В настоящия случай не се установи ищецът да е претърпял конкретни
по вид и размер вреди, той и не твърди такива /не излага никакви фактически
твърдения за конретни по вид и размер вреди, търпени поради забавата на
длъжника/. В рамките на процесуалната си защита обаче ответникът възразява за
прекомерност на неустойката и доколкото преценката дали е налице твърдяната прекомерност
следва да се направи като бъде съотнесен размерът на дължимата неустойка и към размера на претърпените вреди
/макар да не се редуцира само до техния размер, а да се завишава с някаква
степен, съответстваща на наказателната функция на неустойката/, адекватната и
ефективна защита на ищеца срещу възражението на ответника би било конкретизирането
на вредите по вид и доказването, че са в размер, който съотнесен към наказателната
функция на неустойката и при отчитане на конкретните факти води до извод за
адекватност на неустойката. Ищецът обаче не е навел твърдения в тази насока,
поради което съдът приема, че в действителност не е претърпял вреди от забавата
на ответника. Същевременно при липса на такива вреди неустойка в размер на 4209256.89
лв. за забава в плащането на сумата от 423967.20 лв., преценена и от гледна
точка на цялата цена по договора – 1955830 лв., е очевидно прекомерна.
Съдът намира, че доводите на ответника за съотнасяне
на неустойката към размера на законната лихва, макар неоснователни при преценката
за нищожност на неустоечната клауза /по който въпрос е налице сила на пресъдено нещо, както
се изложи по-горе/, са относими в конкретния случай при определяне размера на
неустойката, над който тя би била прекомерна, с оглед именно липсата на
конкретни вреди, към които, със съответното завишение, съответстващо на
наказателната функция на неустойката, същата да се съотнесе.
Изхождайки от всичко гореизложено, съдът намира, че
неустойка в размер, равен на размера на законната лихва за забава, завишен със
100 %, би изпълнила своята наказателна функция. Тази неустойка е дължима за
периода от 18.10.2015 г. до 16.09.2018 г. /вкл./, тъй като плащането на
главницата е извършено на 17.09.2018 г. /не се спори по делото относно датата
на плащане/, съответно към тази дата вече не е налице забава.
С оглед изложеното искът следва да бъде уважен за
сумата от 250925.46 лв., а за разликата до пълния предявен размер от 4209256.89
лв. и за периода от един ден - 17.09.2018 г., следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода на делото съдът намира следното по
исканията на страните за разноски:
Ищецът е направил разноски по делото
съобразно доказателствата за това и представения списък по чл. 80 ГПК в размер
на 168370.27 лв. за държавна такса. Съответно съразмерно с уважената част от
иска следва да му се присъдят разноски в размер на 10037.02 лв.
Ответникът
е направил разноски в размер на 64347.08 лв. за платено адвокатско възнаграждение
и в размер на 600 лв. за възнаграждения на вещо лице по допуснати основна и
допълнителна съдебно-счетоводни експертизи, но с представения списък по чл. 80 ГПК /и с оглед изложеното от процесуалния му представител в последното по
делото с. з./ претендира само разноските за адвокатско възнаграждение. Ищецът е
направил възражение за прекомерност на така платеното адвокатско
възнаграждение, което съдът намира за неоснователно. Платеното в случая адвокатско възнаграждение не
е прекомерно – то надхвърля минималния размер, определен съгласно Наредба № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - чл. 7,
ал. 2, т. 6 /който е 53622.57 лв./, но с оглед действителната фактическа и
правна сложност на делото съдът намира, че възнаграждението не следва да е в
минималния размер или в размер, по-голям от него, но по-малък от действително
платения. По тези съображения на ответника следва да се присъдят разноски за
адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от иска като се има
предвид пълния размер на претендираното и платено възнаграждение. Съответно
следва да му се присъди сума в размер на 60511.17 лв.
Воден
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА о.К. с ЕИК **********, адрес: ***, представлявана от кмета Т. М., да плати на „П.
И.” ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***„З. З.“ № 57, ет. 2,
ап. 12, представлявано от управителя А.Х., сумата от от 250925.46 лв. /двеста и петдесет хиляди
деветстотин двадесет и пет лева и четиридесет и шест стотинки/, представляваща неустойка за забавено
изпълнение на задължението за плащане на сумата от 423967.20 лв. /четиристотин
двадесет и три хиляди деветстотин шестдесет и седем лева и двадесет стотинки/, представляваща
неплатено възнаграждение по чл. 4, ал. 1, т. 1 от договор от 04.09.2009
г. за изработка с предмет „Инвестиционно консултиране, проектиране и създаване на готовност на о.К.
за кандидатстване с проекти до максимално допустимия размер за финансиране,
съгласно условията на Национална програма за развитие на селските райони по
мярка 321 „Основни услуги за населението и икономиката в селските райони” за подобряване
качеството на живот чрез: строителство, реконструкция и рехабилитация на водоснабдителни
и канализационни системи и съоръжения, в населените места: село Голяновци, село
Драговищица и село Опицвет, находящи се на територията на О.К.”, която неустойка е дължима на основание чл.
9, ал. 2 от горния договор за периода от 18.10.2015 г. до 16.09.2018 г. /вкл./.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „П. И.” ЕООД с ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя А.Х., срещу
о.К. с ЕИК ***********, адрес: ***, представлявана от кмета Т. М., иск за
плащане на неустойка за разликата над
уважения размер на иска от 250925.46 лв. /двеста и петдесет хиляди деветстотин
двадесет и пет лева и четиридесет и шест стотинки/ до пълния му предявен
размер от 4209256.89 лв. /четири милиона
двеста и девет хиляди двеста петдесет и шест лева и осемдесет и девет стотинки/
и за периода от един ден – 17.09.2018
г.
ОСЪЖДА о.К. с ЕИК **********, адрес: ***, представлявана от кмета Т. М., да плати на „П. И.” ЕООД с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от управителя А.Х., сумата от 10037.02 лв. /десет хиляди тридесет и
седем лева и две стотинки/, представляваща направени по делото разноски за
държавна такса съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА „П.
И.” ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление:***, представлявано от управителя А.Х.,
да плати на о.К. с ЕИК *********, адрес: ***, представлявана от кмета Т. М., сумата от 60511.17
лв. /шестдесет хиляди петстотин и единадесет лева и седемнадесет стотинки/, представляваща
направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с
отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
СЪДИЯ: