Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета
година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 15570 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 188516 от 07.08.2017
г., постановено по гр. д. № 35478/2012 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 70-ти състав, във втора фаза на делбено
производство, районният съд е изнесъл на публична продан, на основание чл. 348 ГПК, недвижим имот, както следва: апартамент № 3, находящ се в град София,
район Красно село, ж.к. „*****”, ул. *********, подробно индивидуализиран в
решението, допуснат до делба между М.С.Д., ЕГН **********, П.Д.Д., ЕГН **********,
и Т.Д.Д., ЕГН **********, при квоти 1/8 идеална част за М.С.Д., 3/8 идеални
части за П.Д.Д. и 4/8 идеални части за Т.Д.Д..
С посоченото съдебно решение
районният съд е отхвърлил предявени от М. С. Д. срещу П.Д.Д. и Т.Д.Д. обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС вр. чл. 346 ГПК за плащане от ответниците на
сумата от 3 534 лева, представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на 1/8 ид.ч. от съсобствения апартамент №
3, индивидуализиран по-горе, за периода от 22.02.2012
г. до 24.11.2016 г., като неоснователни.
На основание чл. 355 вр. чл. 78 ГПК съдът е
разпределил отговорността за разноските.
Срещу
постановеното решение в частта, с която се отхвърлени предявените искове с
правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС вр. чл. 346 ГПК, в указания законоустановен
срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от М.С.Д., в
която се излагат доводи за неправилност на решението. Поддържа се, че
задължението за плащане на обезщетение от страна ползващия възниква с
получаване на писмено поискване, което се твърди да е осъществено на 22.02.2012
г., с редовно връчена нотариална покана на нотариус М.И., с рег. № 1210, том 1,
акт № 77. Поддържа се, че ответниците са уведомени за претенцията за плащане на
обезщетение за лишаване от ползване на 1/8 идеални части от съсобствения имот и
нито един от тях не е направил възражения, както по отношение на твърдението за
ползване на имота, така и по отношение на размера на претендираната сума.
Твърди се, че с оглед продължителността на съдебното производство, както и с
оглед липсата на изрични указания от районния съд за подлежащите на доказване
факти, исковете са основателни. Инкорпорирано е и искане за изменение на
решението в частта за разноските, по което районният съд се е произнесъл с
влязло в сила определение от 25.10.2017 г. Съобразно изложеното се иска
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове с
правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС да бъдат уважени изцяло. Претендират се
разноски.
С определение от
15.11.2018 г., постановено по въззивното дело, на мястото на въззиваемата Т.Д.Д.,
починала на 23.07.2018 г. – в хода на въззивното производство, на основание чл.
227 вр. чл. 230 ГПК, е конституирана Д.З.А..
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемите – П.Д.Д. и Т.Д.Д. (заместена в процеса на основание
чл. 227 вр. чл. 230 ГПК от Д.З.А.).
На 28.01.2020 г. е
депозирана молба от въззиваемия П.Д.Д., действащ чрез надлежно упълномощен
процесуален представител – адв. Р.Р., с която е заявено становище за
неоснователността на въззивната жалба и за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение в обжалваната част. Акцентира се, че представената
по делото нотариална покана не е надлежно връчена на ответника, както и че по
делото не се твърди и не се установява ответницара – Тодорока Д. да е ползвала
имота в процесния период. Не се претендират разноски.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Първоинстанционното
решение, постановено във втора фаза на делбеното производство, се обжалва от
въззивника-ищец единствено в частта, в която са отхвърлени като неоснователни
предявените обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС вр. чл. 346 ГПК за осъждане на ответниците да платят
сума в размер на 3 534 лв., представляваща обезщетение за лишаване на
ищцата от право на ползване на 1/8 идеални части от делбения имот от 22.02.2012
г. – деня на писмена покана, до 24.11.2016 г.
В необжалваната част, с
която делбеният имот е изнесен на публична продан, решението не е обжалвано и е
влязло в сила.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в
рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си
само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така
установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. При
постановяване на oбжалвания съдебен акт не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като
въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Фактическата обстановка е
установена правилно и не се оспорва от страните, поради което не е необходимо
да се преповтаря.
Във връзка с
непреклудираните възражения и доводите, изложени в жалбата, въззивният съд
намира следното:
За основателността на предявените искове с правно основание
чл. 31, ал. 2 ЗС , произнасянето по които е предмет на въззивна
проверка, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие
на следните предпоставки: 1) наличие на съсобственост между страните по
отношение на вещ или имот за релевантния период, за който се претендира
обезщетение, 2) ползване/служене/ с общата вещ лично или, чрез другиго от
съсобствениците-ответници, 3) ищецът в качеството на неползващ общата вещ
съсобственик да е поискал да бъде обезщетен за ползването, от което е лишен, с
писмена покана, достигнала до знанието на ползващите съсобственици. Дължимото
обезщетение в тези случаи е от датата на писменото поискване.
Съгласно задължителните
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. №
7/2012 г., ОСГК на ВКС, „лично ползване" по смисъла на чл. 31 ЗС е всяко поведение на
съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да
ползват общата вещ съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански
плодове. Претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС ще е основателна когато
неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия
съсобственик и въпреки това: той или член на неговото семейство продължава
пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно
предназначението й, за задоволяване на свои (лични или на семейството си)
потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик, той или
член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща
вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея
(например като държи ключа), ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно
основание (с договор за заем за послужване) трето за собствеността лице, което
само или заедно с него ползва общата вещ. Съществено е, че задължението за
плащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писменото поискване от съсобственика,
лишен от възможността да ползва общата вещ. Писменото поискване по чл. 31, ал.
2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което
законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието.
Равнозначно е на поканата по чл. 84, ал. 2 ЗЗД и след получаването му
съсобственикът изпада в забава. От този
момент той дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на
общата петгодишна погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се
разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се
прекрати ползването от съсобственика".
В случая съсобствеността
върху апартамент № 3, находящ се в град София, район Красно село, ж.к. „*****”,
ул. *********, и квотите на страните - 1/8 идеална част за М.С.Д., 3/8 идеални
части за П.Д.Д. и 4/8 идеални части за Т.Д.Д., са установени с влязлото в сила
решение по допускане на делбата.
По делото се установява и че
апартаментът в процесния период се е ползвал от съделителя-ответник – П.Д.Д.. Видно
от решение от 27.01.2012 г. по гр. д. № 5595/2011 г. по описа на СРС(л. 13 от
делото пред СРС), с което е прекратен брака между ищцата и ответника и е
утвърдено постигнато между тях споразумение по чл. 51 СК, страните са се
споразумяли процесният апартамент да бъде ползван от ответника след
прекратяване на брака, като ищцата няма претенции за ползването му.
Не се твърди от въззивника-ищец
и не се установява апартамента да е ползван изцяло от другия ответник по делото
– Т.Д.. Предвид изложеното иска срещу посочения ответник правилно е отхвърлен
като неоснователен от районния съд. За пълнота е необходимо да се посочи, че
искът е неоснователен и с оглед липсата на данни за писмено поискване от ищеца
по чл. 31, ал. 2 ЗС, което да е достигнало до ответницата. По делото дори не се
твърди да е изпратено такова.
Правилен е и изводът за
неоснователност на предявения иск срещу П.Д.Д.. Макар да не е спорно, че същият
е ползвал целия имот в релевирания период, не се установява да му е връчено
писмено поискване от ищцата, в качеството на неползващ съсобственик, за
ползване на имота или плащане на обезщетение.
В процесния случай такова
писмено искане е отправено чрез представена по делото нотариална покана от
03.02.2012 г., рег. № 1210, том 1, акт 77 на нотариус М.И., с рег. № 260 на НК
(л. 61 от делото пред СРС). Видно от отразеното на гърба на поканата, същата е
връчена на 22.02.2012 г. при условията на чл. 47, ал. 1 ГПК със залепено
уведомление, като в предвидения в закона четиринадесет дневен срок поканата не
е получена. В същата е направено изрично искане за плащане на месечно
обезщетение на ищцата в размер на 62 лв. съобразно притежаваните от нея 1/8 идеални
части от имота, т.е. безспорно поканата има съдържанието, предвидено в чл. 31,
ал. 2 ЗС. Не се установява, обаче, същата да е редовно връчена на ответника.
На основание чл. 50 ЗННД
за връчването на съобщения от нотариуса се прилагат правилата на чл. 37-58 ГПК,
т.е. включително разпоредбите на чл. 47 ГПК, уреждащи реда за връчване на съобщения чрез залепване
на уведомление. За да бъде редовно връчването чрез залепване на
уведомление, следва да бъде извършена определена последователност от действия,
чрез която се осигурява реалната възможност на адресата да се запознае със
съдържанието на съобщението. Съгласно чл. 47, ал. 1 (доп. - ДВ, бр. 42 от 2009 г.), когато ответникът
не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което
е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или
на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на входната врата
или на видно място около нея. Когато има
достъп до пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея. Съгласно
практика на ВКС по приложимата редакция на чл. 47, ал. 1 ГПК, при
удостоверяване, че съобщението не е връчено, тъй като връчителят не намира адресата,
без да има сведения, че същият е напуснал адреса или за продължителното му
отсъствие, следва да има данни, че връчителят е посещавал адреса в рамките на
повече от месец поне три пъти по различно време, включително в обичайното време
за пребиваване на адреса (решение № 14 от 20.04.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5741/2014 г., определение № 559 от 16.07.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4222/2014 г. на ВКС по 274, ал.3, т.1 от ГПК). Връчителят е длъжен да отрази в
съобщението всички действия във връзка с връчването, включително и релевантните
за приложението на чл.47, ал.1 ГПК обстоятелства.
В разглеждания случай по
делото не е представена разписка за връчване на поканата, като от отразяването
на нотариуса на гърба на същата не може да бъде направен извод, че процедурата
по чл. 47, ал. 1 ГПК е изпълнена надлежно – липсват данни за брой и час на
посещения на адреса, липсва удостоверяване, че ответникът не може да бъде
намерен на адреса и че връчването не може да бъде извършено на лице по чл. 46 ГПК. Не
е посочено и къде е залепено уведомлението. Не е направена и справка дали
адресатът не разполага с различен от посочения в поканата, регистриран като
настоящ, съответно постоянен адрес. В случай, че такъв е налице той следва да
бъде потърсен за да може там да му бъде връчено съобщението лично. Съществено е
и че при съпоставка между датата на представяне на поканата пред нотариуса –
03.02.2012 г. и датата на залепване на уведомлението – 07.02.2012 г. се
установява, че нотариусът не е положил усилия за намиране на адресата в рамките
на един месец с посещения на адреса по различно време, т.е. не се установява да
са положени усилия за реално уведомяване на адресата за поканата. В обобщение, протививно
на изложеното във въззивната жалба, от въззивника-ищец, чиято е
доказателствената тежест, не се установява да е налице редовно връчване на
ответника на изпратената от него нотариална покана за плащане на обезщетение,
което е съществен елемент от основанието пораждащо спорното вземане. Връчването
на исковата молба на адреса, посочен в нотариалната покана, и продължителността
на първоинстанционното производство нямат отношение към връчването на
нотариалната покана. Неоснователни са и доводите на въззивника за липса на
дадени указания от районния съд относно подлежащите на доказване факти. С оглед
на изложеното, въззивният съд намира, че не са установени обстоятелствата от
фактическия състав на правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, поради което предявеният
иск срещу ответника П.Д.Д. също е неоснователен.
Във връзка с доводите на
въззивника, че страните не са възразили изрично срещу твърденията за ползване
на имота и размера на претенцията за плащане на обезщетение следва да се
посочи, че процесуалното им бездействие във втора фаза на производството по
делба не е равнозначно на признание на твърдените от ищеца факти, т.е. същото
не го освобождава от необходимостта да докаже предявените искове пълно и главно,
съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК.
В обобщение, поради липсата на непреклудирани и относими към предмета на
делото основателни доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалвания съдебен
акт и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено изцяло в
обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски за въззивното производство имат въззиваемите,
от които не е направено искане за присъждане на такива, поради което и
въззивният съд не дължи произнасяне в тази насока.
В депозираната въззивна жалба въззивникът е направил искане за присъждане
на разноски, но с оглед неоснователността на същата, такива не му се дължат.
Предвид цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 188516 от 07.08.2017 г., постановено по гр. д. № 35478/2012 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 70-ти
състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно по аргумент от чл. 280,
ал. 3, пр. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.