Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ……….
гр. Варна, ………….2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Варна, Двадесет и трети състав, в
публично заседание на единадесети май две хиляди двадесет и първа година в
състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: НАТАЛИЯ ДИЧЕВА
при
секретаря Светла Великова, като разгледа докладваното от съдия Дичева адм. дело № 2580 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 215, ал. 1, изречение
първо от Закона за устройство на територията /ЗУТ/.
Образувано е по жалба на М.Х. ***,
ЕГН **********, срещу Разрешение за строеж № 102/06.07.2012 г., издадено от
Главния архитект на Община Варна, с което на И.К.К., Ю.К.С., В.К.Й., Д.А.Х., С.Х.Ш.,
Р.С.И.-Б. , Р.С.И.-Ц., В.Х.М., Л.Л.К., Д.Л.П., „ВИДА-СТРОЙ“ ООД и С. А.Х. е
разрешено да извършат строеж: „Офис сграда с магазини, находяща се в УПИ II-10 „за обществено обслужване“, кв. 16 /с
идентификатор ***********/, 18 м.р., ул. ***********, гр. Варна.
В жалбата се твърди, че К. е
собственик на 1/72 идеална част от дворно място, цялото с площ от 283 кв.м.,
имот № 10, кв. 16, идентичен с кв. 742, по плана на осемнадесети подрайон на
гр. Варна, с кадастрален идентификатор № ***********, както и на 1/24 идеална
част от втори жилищен етаж от масивна жилищна сграда, ведно със съответния
процент идеални части от таванските помещения в сградата и от общите части на
сградата, находящи се в гр. Варна, ул. ***********. Сочи се, че като съсобственик
на идеални части от посочения недвижим имот не е дала нотариално заверено
съгласие във връзка с издаденото Разрешение за строеж № 102/06.07.2012 г.,
поради което същото е издадено в нарушение на чл. 148, ал. 5 във връзка с чл.
183 и следващите от ЗУТ. На изложените основания отправя искане за обявяване
нищожността на издаденото разрешение за строеж на основание чл. 146, т. 3 и т.
4 във връзка с чл. 149, ал. 5 от АПК, поради издаването му в нарушение на
процесуалните правила и в противоречие с материалния закон.
В съдебно заседание жалбата се поддържа чрез
представител по пълномощие, който прави искане за присъждане на разноски по
делото съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК.
Ответникът – Главен архитект на Община Варна, в депозирани
чрез процесуален представител писмени молби оспорва жалбата като недоказана и
моли за нейното отхвърляне като неоснователна. Претендира присъждане на разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, съгласно чл. 24 от
Наредбата за заплащането на правната помощ и Тълкувателно решение № 3 от
13.05.2010 г., постановено по тълк. дело № 5/2009 г. на Общото събрание на
Върховния административен съд на Република България. Прави възражение за
прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, като моли същият да бъде
съобразен с императивно предвидения минимум.
Заинтересованите страни – И.К.К., Ю.К.С., В.К.Й., Д.А.Х.,
П.Д.Х., С.Х.Ш., Р.С.И., Р.С.И., В.Х.М., Л.Л.К. и Д.Л.П., не изразяват становище
по жалбата.
Съдът,
предвид наведените с жалбата възражения и събраните по делото доказателства,
приема за установено от фактическа страна следното:
По
силата на Нотариален акт № 112 от 25 септември 2003 г., вписан в Службата по
вписванията с вх. № 16385/26.09.2003 г., акт № 18, то, 41, дело № 11488/2003 г.
/л. 23 от опис № 1 към адм. преписка/, П.Д.Х. продава на И.К.К. следния
недвижим имот, а именно: 1/6 идеална част от собствената си 1/2 идеална част от
втори жилищен етаж от масивна жилищна сграда, находяща се в гр. Варна, ул. ***********,
ведно със съответния процент идеални части от таванските помещения в сградата и
от общите части на сградата, както и 1/6 идеална част от дворното място, в
което е построена жилищната сграда, цялото пространство от 283 кв.м.,
представляващо урегулиран поземлен имот № 10, в кв. 16, идентичен с кв. 742, по
плана на осемнадесети подрайон на град Варна.
Видно
от приложената по административната преписка скица на поземлен имот №
10528/21.04.2012 г. /л. 114 от опис № 1 към адм. преписка/ за поземлен имот с
идентификатор *********** по кадастралната карта и кадастралните регистри
/КККР/ на гр. Варна, одобрени със Заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на
Изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър /АГКК/,
находящ се в гр. Варна, район Приморски, ул. ***********, с площ от 350 кв.м.,
с номер по предходен план: 10, квартал 16, собственици на имота са „ВИДА-СТРОЙ“
ООД, И.К.К.,
В.К.Й., Д.А.Х., Ю.К.С., С. А.Х., Л.Л.К., Д.Л.П., Мариана Х. Шерилова, В.Х.М. и С.Х.Ш.,
а П.Д.Х. е вписана като носител на други вещни права.
С оспореното пред съда Разрешение за строеж №
102/06.07.2012 г., издадено от Главния архитект на Община Варна /л. 11 от опис № 1 към
адм. преписка/, на И.К.К., Ю.К.С., В.К.Й., Д.А.Х., С.Х.Ш., Р.С.И.-Б. , Р.С.И.-Ц.,
В.Х.М., Л.Л.К., Д.Л.П., „ВИДА-СТРОЙ“ ООД и С. А.Х. е разрешено да извършат
строеж: „Офис сграда с магазини, находяща се в УПИ II-10 „за
обществено обслужване“, кв. 16 /с идентификатор ***********/, 18 м.р., ул. ***********,
гр. Варна.
Със Заповед № 54/23.06.2016 г. на Главния архитект на
Община Варна /л. 9 от опис № 2 от адм. преписка/ издаденото Разрешение за
строеж № 102/06.07.2012 г. е презаверено.
С Решение № 2573/15.05.2014 г. на Районен съд – Варна,
XI състав, гражданско отделение, постановено по
гражданско дело № 10760 по описа на съда за 2013 година /л. 87-90 от делото/ е
прекратен бракът между М.Х.К., ЕГН **********, и И.К.К., ЕГН **********,
сключен на 07.10.1998 г., поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство
на брака, на основание чл. 49, ал. 1 от Семейния кодекс СК/.
Съгласно представеното по делото Удостоверение от
Районен съд – Варна /л. 94 от делото/ Решение № 2573/15.05.2014 г. по гражданско
дело № 10760/2013 година по описа на Районен съд – Варна е влязло в сила на
29.12.2014 година.
При така установената фактическа обстановка, по
същество безспорна между страните по делото, съдът достигна до следните правни
изводи:
Жалбата е подадена срещу подлежащ на оспорване
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 215, ал. 1 във връзка с чл.
214, т. 1 и т. 2 от ЗУТ и от надлежна страна – съсобственик на имота, по
отношение на който е издадено обжалваното разрешение за строеж, който се явява
лице с непосредствен правен интерес, засегнат от издадения административния
акт. Видно от представените по делото Решение № 2573/15.05.2014 г. по
гражданско дело № 10760/2013 г. по описа на Районен съд – Варна, влязло в сила
на 29.12.2014 г., и Нотариален акт № 112 от 25 септември 2003 г., вписан в Службата по
вписванията с вх. № 16385/26.09.2003 г., акт № 18, то, 41, дело № 11488/2003
г., придобиването от И.К.К. на идеални части от поземлен имот с идентификатор ***********
по КККР на гр. Варна, с номер по предходен план: 10, квартал 16, е извършено по
време на брака му с М.Х.К.. Имотът е придобит на 25.09.2003 г., а бракът между И.К.
и жалбоподателката е сключен на 07.10.1998 г., и е прекратен с влизане в
сила на съдебното решение на 29.12.2014 година. Съгласно чл. 21, ал. 1 от СК вещните
права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат
общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити.
Следователно придобитото по силата на посочения нотариален акт недвижимо
имущество представлява съпружеска имуществена общност. Същата е прекратена след
прекратяването на брака на 29.12.2014 г. /вж. чл. 27, ал. 1 от СК/, като от
този момент вещното право на собственост върху това имущество се е
трансформирало в обикновена съсобственост при равни дялове на съпрузите –
аргумент от чл. 28 от СК. Ето защо, дори след прекратяване на брака М.К.
продължава да е съсобственик на процесния поземлен имот с идентификатор *********** по
КККР на гр. Варна, с номер по предходен план: 10, квартал 16, поради
което, на основание чл. 149, ал. 2, т. 1, предложение второ от ЗУТ, за нея е
налице интерес от обжалване на издаденото по отношение на този имот разрешение
за строеж.
Доколкото в жалбата до съда са релевирани единствено възражения
за нищожност на оспореното разрешение за строеж, а по аргумент от чл. 149, ал.
5 от АПК искане за обявяване на нищожност на административен акт може да бъде
направено без ограничение във времето, съдът намира, че жалбата е подадена в
срок. Същата е депозирана пред надлежния да я разгледа родово и местно
компетентен съд съгласно чл. 215, ал. 1, изречение първо от ЗУТ.
Предвид гореизложеното се налага извод, че жалбата е
допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните
съображения:
Според разбирането, наложено от юриспруденцията, нищожността
е положение на абсолютна недействителност на определен акт. Тя е състояние на
пълна липса на правно действие на един акт, който привидно е издаден като административен
акт, като нищожният акт не е породил и никога не може да породи очакваните
правни последици. Обявяването на нищожността на акт няма конститутивно
значение, тъй като нищо не изменя, не преустановява, а само констатира пълна
незаконосъобразност. Основание за обявяване на нищожност на административен акт
от съда е налице, когато е налице толкова тежко, основно нарушение на
изискванията за законност, поради което актът, независимо че притежава външни
белези на административен акт, не поражда правни последици.
В АПК не са уредени изрично основания за нищожност на
административните актове. Съдебната практика и правната теория са възприели
критерия, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 от АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени. Нищожен е само
този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално от
момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен.
Теорията е изградила следните критерии кога един порок води до нищожност и кога
същият води до унищожаемост: 1. Всяка некомпетентност винаги е основание за
нищожност на акта. 2. Порокът във формата е основание за нищожност, само когато
е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма, съответно
на липса на волеизявление /т.е. липса и на акт/. 3. Нарушенията на
административнопроизводствените правила са основание за нищожност, само ако са
толкова съществени, че нарушението е довело до липса на волеизявление /например
– поради липса на кворум/. 4. По правило, нарушенията на материалния закон
касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради
което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е
лишен от законова опора – т.е. не е издаден на основание нито една правна норма
и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Само пълната липса на
условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма,
и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган
да издаде акт с това съдържание би довело до нищожност на посоченото основание.
5. Превратното упражняване на власт /несъответствието с целта на закона/ също е
порок, водещ само до незаконосъобразност като правило, и само ако преследваната
цел, различна от законоустановената, не може да се постигне с никакъв акт, нито
на същия, нито на който и да е друг орган, посоченият порок води нищожност.
Съобразявайки наведените в жалбата твърдения за
нищожност и с оглед разпоредбата на чл. 168 от АПК, съдът намира, че следва да
се произнесе по валидността на акта, като разгледа поотделно всяко едно от
петте основания за оспорване на административните актове по чл. 146 от АПК.
1.
Оспореното разрешение за строеж е издадено от
компетентен орган – Главния архитект на Община Варна, съгласно чл. 148, ал. 2
от ЗУТ, което обстоятелство не се оспорва от жалбоподателката, поради което не
е налице основание за оспорване по чл. 146, т. 1 от АПК.
2.
Между страните по делото не се спори също така, че
Разрешение за строеж № 102/06.07.2012 г. е издадено в предписаната от закона
форма. Както бе отбелязано, порокът във формата е основание за нищожност, само
когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма,
съответно на липса на волеизявление, а оттам и на акт. В случая процесният
индивидуален административен акт е издаден в предвидената в чл. 59, ал. 2 от АПК писмена форма, като съдържа всички реквизити, визирани в чл. 148, ал. 9 от ЗУТ.
3.
Неоснователно е оплакването в жалбата за нищожност на разрешението
за строеж поради неуведомяването на К. за административното производство и
неучастие на същата в него. Неуведомяването на жалбоподателката в хода на
производството пред административния орган не представлява съществено
процесуално нарушение, а още по-малко особено съществено, водещо до нищожност
на акта, както се твърди в жалбата. Видно от събраните по делото доказателства,
и в частност от наличната в административната преписка скица на поземлен имот №
10528/21.04.2012 г. за поземлен имот с идентификатор *********** по КККР на гр.
Варна, М.К. не е била вписана в имотния регистър като носител на вещни
права върху имота. Поради тази причина същата не е била уведомена за производството
по издаване на разрешението за строеж. Въпреки дадените от съда с протоколно
определение от проведеното на 11 май 2021 година открито съдебно заседание
изрични указания, жалбоподателката не представя доказателства, че е записана в
кадастралния регистър на недвижимите имоти за гр. Варна като съсобственик или
като носител на друго вещно право за УПИ ІІ-10, кв. 16, с идентификатор ***********по
КККР на гр. Варна, находящ се в гр. Варна, ул. ***********, към датата на
издаване на оспорения административен акт. За да се ползва жалбоподателката от
правата си, е нейно задължение да поска
да бъде вписана като съсобственик, а ако не е вписана на осн. чл.53 и сл. от ЗКИР, да поиска изменение на кадастралната карта и кадастралния регистър въз
основа на документа за собственост относно конкретния имот.
Административният орган има задължение при издаване на
разрешение за строеж да уведоми лицата, които са собственици или носители на
ограничени вещни права в поземления имот /вж. чл. 149, ал. 1 във връзка с ал.
2, т. 1 от ЗУТ/, като данните за тези лица се извличат от кадастралната карта и
имотния регистър – аргумент от чл. 115, ал. 2, предложение последно от ЗУТ. В
същия смисъл е практиката на ВАС, изразена в Решение № 8373 от 19.06.2014 г. на
ВАС, постановено по адм. дело № 5789/2014 г., II отделение.
Дори да се приеме, че липсата на уведомяване на
жалбоподателката за отпочването на процедурата по издаване на обжалваното разрешение
за строеж представлява нарушение на административнопроизводствените правила,
същото е несъществено, поради което не се отразява върху действителността на
административния акт.
Гореизложеното обуславя извод за липса на допуснати в
производството по издаване на обжалваното разрешение за строеж особено
съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да
доведат до липса на волеизявление на административния орган, респ. да
представляват основания за нищожност на издадения административен акт.
4.
Като неоснователен се преценява от настоящата съдебна
инстанция и релевираният в жалбата довод за нищожност на издаденото разрешение
за строеж поради особено съществено противоречие с материалноправните
разпоредби на чл. 148, ал. 5 във връзка с чл. 183 от ЗУТ. Съгласно чл. 148, ал.
5, изречение последно от ЗУТ разрешение за строеж в съсобствен имот се издава
при спазване на условията и реда на чл. 183. Новелата на чл. 183, ал. 1 от ЗУТ
повелява, че в съсобствен урегулиран поземлен имот може да се извърши нов
строеж, надстрояване или пристрояване от един или повече съсобственици въз
основа на договор в нотариална форма с останалите собственици. Както бе
отбелязано по-горе в настоящото изложение, на основание чл. 115, ал. 2,
предложение последно от ЗУТ данните за собствеността и ограничените вещни
права, се извличат от кадастралната карта и имотния регистър. В разглеждания случай
всички, вписани в кадастъра лица, които са носители на вещни права върху поземлен имот с
идентификатор *********** по КККР на гр. Варна, в който ще се извършва
строителството, са възложители, поради което договор по чл. 183, ал. 1 от ЗУТ не
е необходим /аргумент от чл. 184, ал. 4 от ЗУТ/ и при издаването на
разрешението за строеж не е допуснато нарушение на чл. 148, ал. 5 от ЗУТ. Лишено
от основание е възражението за липса на декларация-съгласие с нотариална
заверка на подписа на К. по смисъла на чл. 183, ал. 2 от ЗУТ. Хипотезата на
тази правна норма не е приложима в настоящия казус, тъй като изискуемото
съгласие /декларация/ от всички собственици в етажната собственост е обвързано
само и единствено с надстрояване или пристрояване на сграда – етажна собственост,
какъвто процесният случай не е.
Дори да се приеме, че при издаването на разрешението
за строеж е допуснато нарушение на чл. 148, ал. 5 от ЗУТ, тъй като имотът, в
който ще се осъществява строежът е съсобствен, а договор на съсобственика, по
чието искане е издадено разрешението за строеж, с останалите собственици
съгласно чл. 183, ал. 1 от ЗУТ не е представен, то този пропуск не представлява
основание за нищожност на разрешението за строеж. Отсъствието на едно от
условията за издаване на разрешението за строеж не води до липса на
волеизявление, нито до противоречие с материалния закон, което да обоснове
нищожност на акта. В случая не е налице пълна липса на предпоставките на
приложимата правна норма или отсъствие на законово основание за издаване на
разрешението за строеж или невъзможност акт с такова съдържание да бъде издаден
въз основа на никакъв закон или от никой орган. В разглежданата хипотеза посочените
условия не са изпълнени, а доводите в касационната жалба в обратния смисъл са
неоснователни. Оспореното разрешение за строеж е издадено на основание чл. 142,
ал. 1, ал. 4, ал. 6, т. 1 и т. 2, чл. 148, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 и чл. 152, ал.
1 от ЗУТ, които норми уреждат правилата за издаване на този вид административни
актове. Следователно актът не е лишен от основание, а същото е изрично уредено
в нормите на ЗУТ. Не е налице и пълна липса на предпоставките или условията на
материалноправната норма. Напротив, от събраните по делото доказателства се
установява изпълнението на всички законови изисквания за издаването на
разрешение за строеж, именно поради което е постановен и процесният,
благоприятен за заявителите, индивидуален административен акт.
5.
Не е налице и несъответствие на акта с целта на
закона. Разрешение за строеж № 102/06.07.2012 г., издадено от Главния архитект
на Община Варна е издадено с единствената цел да бъде разрешено извършването на
строителство в посочения в него урегулиран поземлен имот. Постигането на тази
цел – разрешаване на строителството, е изрично уредено в раздел III Разрешаване
на строителството от Глава осма Инвестиционно проектиране и разрешаване на
строителството на ЗУТ /чл. 148 – чл. 156а от ЗУТ/. В случая крайната
/перспективна/ цел на оспорения индивидуален административен акт, както и на
правните норми на ЗУТ, е да въздейства по максимално ефективен начин върху
обществените отношения, свързани с разрешаването и реализирането на
строителството и строежите, а непосредствената /конкретна/ цел на същия е реализирането
на разрешения с него строеж, което представлява поставеният от законодателя
резултат, който трябва да се постигне чрез изпълнението на съдържащото се в
този административен акт властническо волеизявление.
6.
По изложените съображения съдът намира, че оспореният
индивидуален административен акт не страда от пороци, водещи до неговата
нищожност, поради което жалбата срещу него следва да се отхвърли като
неоснователна.
7.
При
този изход на правния спор своевременно направеното искане от ответната страна
за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение следва да бъде уважено.
На основание чл. 143, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 37 от Закона за правната
помощ, жалбоподателката следва бъде осъдена да заплати в полза на Община Варна
сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, определено
съобразно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и фактическата и
правната сложност на делото.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 172,
ал. 2, предложение последно от АПК, Административен съд – Варна
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.Х. ***, ЕГН **********, срещу Разрешение
за строеж № 102/06.07.2012 г., издадено от Главния архитект на Община Варна, с
което на И.К.К., Ю.К.С., В.К.Й., Д.А.Х., С.Х.Ш., Р.С.И.-Б. , Р.С.И.-Ц., В.Х.М.,
Л.Л.К., Д.Л.П., „ВИДА-СТРОЙ“ ООД и С. А.Х. е разрешено да извършат строеж:
„Офис сграда с магазини, находяща се в УПИ II-10 „за
обществено обслужване“, кв. 16 /с идентификатор ***********/, 18 м.р., ул. ***********,
гр. Варна.
ОСЪЖДА М.Х. ***, ЕГН **********,*** сумата от 100 /Сто/
лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: