Решение по дело №7025/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 42
Дата: 3 януари 2020 г. (в сила от 3 януари 2020 г.)
Съдия: Хрипсиме Киркор Мъгърдичян
Дело: 20191100507025
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 май 2019 г.

Съдържание на акта

                                Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                               гр.София, 03.01.2020 год.

 

                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                                      

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Марина Гюрова

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №7025 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 20.07.2016 год., постановено по гр.дело №273/2011 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Ц.К. М. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 933.46 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.октомври 2007 год. до м.април 2010 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №13515/2010 год. по описа на СРС, ГО, 88 с-в – 08.11.2010 год. до окончателното й изплащане и сумата от 143.48 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.12.2007 год. до 14.10.2010 год., като исковете са отхвърлени като погасени по давност в останалата им част до пълните предявени размери и периоди и ответницата Ц.К. М. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 259.49 лв. и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата от 304.62 лв. /юрисконсултско възнаграждение/, а ищецът „Т.С.” ЕАД е осъден да заплати на ответницата Ц.К. М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 143.78 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Н.М.С. /конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалата в хода на първоинстанционното производство първоначална ответница Ц.К. М./. Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че между страните е възникнало твърдяното облигационно правоотношение. Първоначалната ответница не била собственик на процесния недвижим имот или негов вещен ползвател. През исковия период не била доставяна топлинна енергия в изискуемото от закона качество на услугата. Не бил осигуряван санитарният минимум по отношение на температурата в имота и горещата вода. Ищецът трябвало да осигурява режим на работа на топлопреносната система в съответствие с нормативните изисквания, както и количество на топлоносителя в абонатната станция и температура на подгрятата вода. Освен това собственикът на имота трябвало да изрази съгласие за встъпване в договорни отношения с ищеца. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Привлеченото от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба на ответника.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Доказано е също така, че първоначалната ответница Ц.К. М. е собственик на процесния имот – гараж №Г9, находящ се в гр.София, ул.“******– видно от нотариален акт за замяна на недвижими имоти от 17.11.2004 год., като на 18.11.2007 год. същата е подала молба-декларация до ищеца за откриване на клиентска партида за имота на нейно име /абонатен №372475/, поради което и следва да се приеме, че същата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 /отм./ от ДР на ЗЕ.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – справки за дялово разпределение, както и на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че през процесния период в топлоснабдения имот е имало 1 бр. отоплително тяло с монтиран разпределител и водомер за топла вода, който не е бил узаконен, както и че делът на ответницата за отопление, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като ищецът бил отчитал за своя сметка технологични разходи. Следователно въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология. Следва да се посочи, че според разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, изразходваното количество гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп за отчитане – при норма за разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно денонощие на потребление. В този смисъл неоснователни се явяват възраженията на ответницата, че дяловото разпределение е било извършвано неправилно.

Във връзка с оплакването на жалбоподателката, че в имота не е била доставяна определена по качество топлинна енергия, следва да бъде посочено, че според действащата през исковия период нормативната уредба отоплителните тела и средствата за дялово разпределение – индивидуални разпределители, съответстващи на действащите в страната стандарти, или индивидуални топломери, са собственост на потребителите – чл. 140, ал. 4  ЗЕ. А щом е така, то следва да се приеме, че потребителите са длъжни да поддържат тези средства в подходящо за експлоатация състояния. Т.е., ищецът няма задължението да извършва ремонт или подмяна на отоплителни тела и средства за дялово разпределение.

На следващо място видно е от заключението по съдебно-техническата експертиза, че стойността на топлинната енергия за периода от м.октомври 2007 год. до м.април 2010 год. е в размер на 933.46 лв. /като е съобразен сборът от дължимите прогнозни вноски съобразно издадените данъчни фактури, към който са добавени определените суми за доплащане от абоната и съответно са приспаднати сумите за връщане на абоната с оглед изравнителните сметки за отоплителните сезони, обхванати от процесния период – виж разпоредбата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ/, а обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 01.12.2007 год. до 14.10.2010 год. – на 143.48 лв. /който е определен от СРС по реда на чл. 162 ГПК – задължението за заплащане на стойността на топлинната енергия е възникнало като срочно съгласно действалите през процесния период Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди/, до които и размери предявените искове са били уважени от първоинстанционния съд при законосъобразно приложение на института на погасителната давност – чл. 111, б. ”в” ЗЗД, с оглед релевираното от ответника възражение /чл. 120 ЗЗД/, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.

При този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                  

                                  Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 20.07.2016 год., постановено по гр.дело №273/2011 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в, в обжалваната му част.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

 

2/