№ 27
гр. София , 20.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на двадесети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Зорница Хайдукова
Валентин Бойкинов
като разгледа докладваното от Иван Иванов Въззивно търговско дело №
20201001002331 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 2661 от 29.04.2020 г. по гр.д. № 11 729/ 2017 г. на Софийския градски съд,
гражданско отделение, І - 11 състав по иска с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във
връзка с чл. 143, ал.2, т.т. 3, 10 и 12 и с чл. 146 от Закона за защита на потребителите,
предявен от З. Г. С. и К. Ц. С., двамата от гр. София, срещу „Юробанк България“ АД - гр.
София, клаузите на : чл. 3.1 (в частта, в която се предвижда последваща възможност за
промяна на базовия лихвен процент) ; чл. 3, ал.7 ; чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за банков
кредит № HL 11582/ 19.07.2006 г., сключен между „Българска пощенска банка“ АД, с ново
наименование „Юробанк България” АД и З. Г. С. и К. Ц. С., са нищожни като
неравноправни ;
„Юробанк България” АД - гр. София е осъдена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да
заплати на всеки един от ищците З. Г. С. и К. Ц. С., двамата от гр. София, сумата 2 931.23
лева, платена без правно основание по договор за банков кредит № HL 11582/ 19.07.2006 г.,
представляваща разликата между първоначалния размер на договорената месечна
анюитетна вноска и изменения в резултат на едностранното увеличаване от страна на
банката
размер на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва за периода от 9.06.2010
1
г. до 5.06.2015 г., ведно със законната лихва върху сумите от 9.06.2015 г. - датата на
подаване на исковата молба, до окончателното й плащане, като за разликата над сумата
2 931.23 лева до пълния предявен размер от 5 862.47 лева исковете са отхвърлени като
неоснователни ;
Юробанк България” АД - гр. София е осъдена на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да заплати на
всеки един от ищците З. Г. С. и К. Ц. С., двамата от гр. София, сумата 227.59 лева,
представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода от 4.09.2014 г. до
9.06.2015 г., като за разликата над сумата 227.59 лева до пълния предявен размер от 455.18
лева исковете са отхвърлени като неоснователни.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Юробанк България“ АД - гр. София с
твърдения, че е неправилно, поради противоречие с материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Съдът не обсъдил юридическите факти, своевременно релевирани от ответника, с което
нарушил изискването на чл. 236, ал.2 от ГПК. На 22.07.2014 г. на кредитополучателите е
било направено предложение лихвеният процент по договора да бъде намален от 10.25 % на
8 % при сключване на застраховка „Живот“, или на 8.50 % без сключване на застраховка
„Живот“ и условие за ползване на отстъпката - превод на работна заплата в банката. По
причина, че те работели в чужбина,и тези условия са били неприложими, на 5.08.2014 г. им
бил предложен лихвен процент 9 %, формиран на база шестмесечния Софибор плюс
фиксирана надбавка без никакви допълнителни условия. Кредитополучателите не приели
предложението и на 4.09.2014 г. депозирали възражението, приложено към исковата молба,
чието получаване е оспорено.
В случай на установяване на това обстоятелство - получаването на офертата на банката от
кредитополучателите, е следвало да се приеме, че за периода след получаването му (или
изтичането на времето, което е обичайно и разумно необходимо за получаването му)
кредитополучателите са останали по своя воля обвързани от клаузите, които са атакували,
тъй като в този момент те ставали индивидуално договорени.
Ищците следвало да докажат, че са изразили несъгласието си с оспорените клаузи към
момента на сключването на договора или преди този момент, но такова доказване не било
проведено.
Молбата към съда е да отмени изцяло решението и постанови друго решение, с което да
отхвърли исковите претенции.
2
- 3 -
Ответниците по въззивната жалба З. Г. С. и К. Ц. С., двамата от гр. София, в писмения
отговор я оспорват като неоснователна.
В предмета на делото бил включен въпроса за нищожността на конкретно посочени в
исковата молба договорни клаузи, които са били изготвени предварително от банката и
кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху съдържанието им. Съдът е
бил длъжен да ги анализира и прецени съдържанието им към датата на подписването на
договора за банков кредит. Затова и не били обсъждани заявените в хода на производството
твърдения за последваща оферта за изменение на атакуваните клаузи, която оферта имала за
цел саниране на нищожността - факт, който бил юридически невъзможен.
Неоснователно било и твърдението, че неприемането на направената оферта поставяло
кредитополучателите в по-неизгодно положение в сравнение с това, в което са се намирали
преди офертата. Важно било и това, че офертата е била направена по повод възражението на
кредитополучателите за неспазване от банката на условията на договора при начисляване на
дължимата лихва. В този смисъл било невярно твърдението, че банката е направила опит да
договори индивидуални клаузи, но същите не били приети от кредитополучателите.
Молбата към съда е да потвърди решението.
Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав съобрази следното.
Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е в установения в закона
процесуален срок от страна в процеса, която има интерес и право на обжалване на валиден и
допустим съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.
При обсъждането на нейната основателност приема за установено следното.
В исковата молба ищците З. Г. С. и К. Ц. С. твърдели, че на 19.07.2006 г. сключили с
ответника „Юробанк България“ АД договор за кредит за покупка на недвижим имот за
сумата 42 000 лева при базов лихвен процент (БЛП) 7 % със срок на погасяване 348 месеца.
В периода 24.11.2007 г. - 24.11.2008 г. банката пет пъти променила едностранно лихвения
процент, вследствие на което месечната вноска се увеличила от 282.29 лева на 375.13 лева.
Така за периода от 9.06.2010 г. до 5.06.2010 г. внесли общо 5 000 лева над уговорената в чл.
6, ал.1 на договора месечна анюитетна вноска. Тази сума
3
била платена без основание, тъй като клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 7, чл. 6, ал. 3 и и чл.
12 от договора били неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.2, т. 3, т. 10, т. 12 от ЗЗП, и
нищожни на основание чл. 146 от ЗЗП.
Молбата към съда била да обяви за нищожни, като неравноправни, посочените клаузи в
договора, като осъди ответника да им заплати на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД
солидарно сумата 5 862.47 лева, представляваща разликата между предварително
договорените и реално заплатените анюитетни вноски, както и на основание чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД сумата 455.18 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от
4.09.2014 г. до 9.06.2015 г.
В писмения отговор ответникът „Юробанк България“ АД - гр. София оспорил исковите
претенции като неоснователни.
За времето от подаването на молбата за предоставяне на кредит ищците били със
съзнанието, че се намират в процес на договаряне и до подписването на договора могат да
отправят искания до банката, но не го сторили, освен по отношение на срока за
погасяването на кредита. В отношенията по договора не се прилагали общи условия, което
било индиция, че оспорените клаузи са били индивидуално договорени между страните и
затова не били нищожни.
Обстоятелството, че предложението за договора и придружаващите го документи било
подготвено от банката не означавало автоматично, че ищците не са могли да влияят върху
тяхното съдържание.
Оспорено било твърдението, че в договора липсват обективни критерии за промяната на
т.нар. плаващ лихвен процент - той се определял по методика, посочена на страницата на
банката в интернет, в чието съдържание били посочени обективни показатели като индекса
Софибор и петгодишната рискова премия за България. Всички промени в БЛП, настъпили
по време на действието на договора, кореспондирали на промените в посочените
показатели.
В случая били налице изключенията в чл. 144, ал.2, т. 1 от ЗЗП, както и на тези по чл. 144,
ал. 3 от ЗЗП, при които чл. 143 от с.з. не се прилагал.
Ищците изразили несъгласие със съдържанието на договора едва с подаването на молба от
4.07.2014 г. от техния пълномощник, в отговор на което банката предложила намаляване на
лихвения процент при определени условия, което кредитополучателите не приели и на
4.09.2014г. депозирали възражение, чието получаване банката оспорила.
Ответникът заявил и възражение за изтекла погасителна давност, тъй като вземанията били
за периодични плащания на лихви, които се погасявали с кратката тригодишна давност.
4
Молбата към съда била да отхвърли исковите претенции като неоснователни.
- 5 -
От събраните по делото доказателства, преценени по отделно и в съвкупност, се установява
следната фактическа обстановка на спора.
С договор за банков кредит № HL 11582/ 19.07.2006 г. „Българска пощенска банка“ АД
(предишното наименование на „Юробанк България” АД) предоставила на З. Г. С. и К. Ц. С.
сумата 42 000 лева със срок на издължаване 348 месеца от датата на откриване на заемна
сметка по кредита на равни месечни вноски на лихва и главница от 282.29 лева, съгласно
погасителен план.
С вх. № 399/ 4.07.2014 г. на банката било заведено искане за намаляване на лихвения
процент по договора, подадено от Ц. Д. Д., в качеството на пълномощник на
кредитополучателите. След като банката не удовлетворила искането, във възражение с вх.
№ 9300/0692 / 4.09.2014 г. ищците заявили, че в периода от 24.09.2008 г. до 24.11.2012 г.
уговорения в договора лихвен процент бил завишаван няколко пъти и била начислявана
лихва от 13 %, като поискали лихвения процент да бъде променен на 4.35 % и да им бъдат
върнати неправомерно надвзетите суми за лихви и такса управление.
В съдебното заседание на 29.01.2019 г. е разпитана свидетелката Б. М. Б., която
заявила, че е служител на банката от 2011г., като през 2014 г. заемала длъжността „експерт
персонално банкиране“ и участвала в преговорите по предоговарянето на лихвените условия
по договора с пълномощничката на ищците. Всеки път тя я питала защо трябва да внесе
повече. Банката предложила намаление на лихвения процент при определени условия, с
оглед това, че кредитополучателят живеел в Америка и не можел да ползва застраховка
„имот“, нито превод на работна заплата и било логично предложената лихва да е по -
висока от тази, която банката би предложила на клиент, който ползва тези продукти. На
клиента не бил изпратен анекс, тъй като не се стигнало до предоговаряне на размера на
лихвата.
В съдебното заседание на 17.09.2019 г. е прието заключението на счетоводна експертиза,
изготвено от вещото лице С. М.,в което на поставените въпроси са дадени следните
отговори.
Към момента на сключването на договора БЛП за жилищни кредити в лева е бил 7 %. От
датата на сключване на договора до датата на последната платена вноска преди завеждането
на исковата молба размерът на погасителната вноска по кредита е бил променян общо шест
пъти. Първата промяна е била извършена на 24.11.2007 г., а последната - на 24.11.2012 г.
5
Общият размер на платената от ищците сума по договора за кредит за периода от 9.06.2010
г. до 5.06.2015 г. е 23 082.16 лева. На 5.06.2015 г. е
била извършена и осчетоводена вноска на каса на сумата за погасителна вноска пореден №
107, докато издължаването на вноската е било осчетоводено на 24.06.2015 г. - датата на
нейния падеж.
В случай, че лихвения процент по договора не е бил променян и погасителните вноски са
били в първоначално договорения размер - 282.29 лева, платената сума за същия период би
била 17 219.68 лева.
Констатациите относно извършените плащания на погасителни вноски били направени въз
основа на съдържащите се данни в Извлечение от разплащателна сметки в лева с
аналитичен номер ********** и IBAN **********, което означавало, че сумите на
погасителните вноски са били заплатени от ищците в пълен размер.
Разликата между сумата на заплатените от ищците погасителни вноски за периода от
9.06.2010 г. до 15.06.2015 г. и тази на погасителните вноски за същия период по
първоначалния погасителен план била 5 862.47 лева. Ако се вземе изключи погасителна
вноска пореден № 107 въпросната разлика би била 5 769.63 лева.
Лихвата за забава върху горните суми за периода от 4.09.2014 г. до датата на подаване на
исковата молба, била съответно 455.18 лева - върху сумата 5 862.47 лева и 447.97 лева -
върху сумата 5 769.63 лева.
От представените данни за промени в пазарните индикатори през периода от м. януари 2007
г. до м. септември 2012 г. се виждало, че след отпускането на кредита са настъпили
изменения в пазарната среда, но поради липсата на формула, която да определя теглата на
отделните компоненти, експертът не можел да даде отговор на въпроса доколко решенията
на Комитета за управление на активите и пасивите (КУАП) за промени в размера на БЛП са
били приети в съответствие с измененията на посочените в методологията компоненти.
Съгласно Методологията за определяне на базисни лихвени проценти, БЛП се определял
като сбор от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. С преобладаваща степен на
обективност по отношение на външната среда била трансферната цена на ресурса.
Доколкото по определение трансферната цена на ресурса била една .от компонентите на
БЛП, то размерът на този процент бил функция от равнищата и промените на цената на
ресурса на банката. Отговорният за първоначалното определяне и следващите промени в
размера на БЛП орган на банката бил Комитетът по управление на активите и пасивите
(КУАП). Нивата на БЛП се разглеждали и при необходимост се актуализирали при всяко
заседание на КУАП, които се провеждали не по-рядко от веднъж месечно.
6
Приетите от КУАП изменения в БЛП се аргументирали с движенията на компонентите от
методологията, а именно бенчмаркова лихва, CDS и др. КУАП следял количествено
отклоненията и можел да променя БЛП при трайни изменения в компонентите на съвкупна
база. Промените в
- 7 -
компонентите на БЛП се прилагали кумулативно и на нетна база, т.е. когато същите били в
противоположна посока, се компенсирали. КУАП следял количествено отклоненията и
вземал решения за промяна в БЛП при трайни изменения в компонентите на съвкупна база.
Пазарните мерители се влияели от пазара и пазарните условия и промяната им била
обективен фактор. Субективно било решението на банката за избор на конкретния лихвен
мерител и размера на буферната надбавка като елемент на БЛП.
В периода от 24.10.2008 г. до 23.10.2012 г. включително, годишният лихвен процент по
кредита е бил 10.5 %, след което, считано от 24.10.2012г. бил намален до 10.25 %.
Вследствие на промяната на лихвения процент размерът на погасителната вноска бил
намален от 382 лева на 375.13 лева. Този размер на погасителната вноска бил посочен и в
погасителните планове с дата 14.11.2012 г. (приложен като доказателство към исковата
молба) и 3.11.2017 г. (приложен като доказателство към отговора на исковата молба -
актуален погасителен план).
На 24.10.2012 г. било осчетоводено издължаване на погасителна вноска в размер на 382
лева. Следващата погасителна вноска с падеж 24.11.2012 г. била в размер на 375.13 лева, а
издължаването й било осчетоводено на 26.11.2012 г. с вальор 24.11.2012 г.
При тези факти настоящият състав на въззивната инстанция преценява въззивната жалба
като неоснователна поради следните съображения.
В условията на субективно и обективно съединяване са предявени искове с правно
основание чл. 146, ал. 1, във връзка с чл. 143 от ЗЗП и с чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД и иск по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и обусловения от него акцесорен иск по чл. 86 ЗЗД.
По отношение на установителните искове съдът съобрази следното.
Активната легитимация на ищците произтича от качеството им на потребители по смисъла
на § 13, т.1 от ДРЗЗП, съгласно който потребител е всяко физическо лице, което придобива
стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
7
професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този
закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.
В конкретния случай това им качество не е оспорено от ответника, а и не може да се
постави под съмнение, тъй като сумата по кредита е била предоставена за закупуването на
недвижим имот, който ищците са придобили за да ползват като жилище - от една страна, а
от друга страна
по делото няма данни някой от тях да упражнява търговска дейност.
Оспорените като неравноправни клаузи в договора са следните :
1) чл. 3, ал. 1, според която кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на сбора на
базовия лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в лева, валиден за
съответния период на начисляване на лихвата, който към момента на сключване на договора
е 7 % ; 2) чл. 3, ал. 7, според която действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и
промените за него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила чрез обявяването
им на видно място в банковите салони. Договорените в договора надбавки не се променят ;
3) чл. 6, ал. 3, съгласно която ако по време на действието на договора банката промени БЛП,
размерът на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с промяната, за
което с подписването на договора кредитополучателите дават своето неотменяемо и
безусловно съгласие и 4) чл. 12, съгласно която банката запазва правото си да променя
Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си.
Измененията в Тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови
органи и са задължителни за страните по договора.
Преди да бъде извършена преценката дали тези разпоредби са неравноправни в някоя от
посочените в молбата хипотези на чл. 143, ал. 2 от ЗЗП, следва да бъде обсъдено
възражението на ответника за приложимост по отношение на всяка една от тях на
изключението, предвидено в чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тъй като всички те са били уговорени
индивидуално. Разпоредбата на чл. 146, ал. 4 от закона поставя в тежест на търговеца
(доставчика) доказването, че определено условие от договора е индивидуално уговорено. В
настоящия случай ответникът не е ангажирал никакви доказателства, които да оборват
твърдението на ищците, че всички разпоредби на договора, без уговорката относно срока за
издължаване на сумата по кредита, са били изготвени предварително и поради това те не са
имали възможност да влияят върху съдържанието им. Вместо това, в противоречие с
предписанията на цитираната императивна разпоредба, е изложил доводи, обосноваващи
несъществуващо задължение на ищците да докажат, че са изразили несъгласието си с
оспорените клаузи към момента на сключването на договора. Затова възражението следва да
бъде отхвърлено като недоказано.
8
Тезата на ищците е основана на твърдението, че уговорките в договора, които предоставят
на банката правото да определя едностранно размера на базисния лихвен процент, са в тяхна
вреда, тъй като не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Неравноправността на тези уговорки се изразява в това, че :
- 9 -
1) изпълнението на задълженията на банката е поставено в зависимост от условие, чието
изпълнение зависи единствено от нейната воля - чл. 143, ал.2, т. 3 от ЗЗП ; 2) на
потребителите е било наложено приемането на клаузи, с които те не са имали възможност да
се запознаят преди сключването на договора - чл. 143, ал.2, т. 10 от ЗЗП и 3) позволяват на
банката да променя едностранно без основание размера на базовия лихвен процент - чл.
143, ал.2, т. 12 от ЗЗП.
Практиката на касационната инстанция последователно и неотклонно приема, че
уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално
договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл.
145, ал. 2 от ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на
договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само
ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може
точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително
осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите
последици от сключването на договора. (Решение № 384 от 29.03.2016 г. по т. д. № 2520/
2016 г. на ВКС, IІ т. о., решение № 205 от 7.11.2016 г. по т. д. № 154/ 2016 г. на ВКС, І т. о. и
др.)
Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 ЕИО на Съвета
от 5.04. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, съставите на
Върховния касационен съд посочват, че промяната на цената следва да се налага от
обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно разписани
в договора, както и методиката на банката за изменението да е част от договорното
съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на
договора да липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на
услугата.
При конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на
възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към
9
момента на сключване на договора, е прието, че е спазено изискването за яснота и
разбираемост. Съображенията са изведени от възмездния по дефиниция характер на
договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1, във връзка с ал. 2 от ТЗ, при който
заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за
ползването на предоставените парични средства. Посочването на задължение за лихва в
отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до
значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя.
В решение № 92 от 9.09.2019 г. по т. д. № 2481/ 2017 г. на ВКС, ІІ т.о. е направено
разграничение, че клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие
дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се
формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора
размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата),
обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната,
доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и
т. 12 от ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 от ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката
- кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта,
определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и
договорна надбавка в определен размер.
В настоящия случай, съгласно съдържанието на оспорените клаузи, промяната на базовия
лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без в договора да са
посочени факторите, които налагат евентуалното му изменение. Липсва обвързаност на
изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, поради което не може
да се счете, че кредитополучателят е получил предварително достатъчно конкретна
информация за начина, по който банката може едностранно да промени цената на
предоставената финансова услуга. Без значение е приемането на методология за образуване
на БЛП, публикувана на интернет сайта на банката, тъй като тя не е част от договорното
съдържание. По този начин се създава възможност за субективна преценка на кредитора,
несъответстваща на изискването за добросъвестност и водеща до неравновесие между
правата и задълженията на страните по договора за банков кредит, което означава, че
общото изискване по чл. 143 от ЗЗП е изпълнено.
Едновременно с това е осъществен фактическият състав на чл. 143, т. 10 от ЗЗП - съобразно
формулировката на оспорените клаузи промяната в договорната лихва би настъпила при
10
промяна на БЛП, без в съдържанието на договора да е включена методиката за това
изменение, т.е. на „непредвидено в него“ по смисъла на цитираната разпоредба основание.
Липсата на уговорени от страните ясни правила относно методиката и условията за
едностранна промяна на лихвения процент, а оттук и за размера на анюитетните вноски по
кредита, води до невъзможност да се обоснове „основателна причина“ по смисъла на чл.
144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП или външни фактори, които са „извън контрола на търговеца“ по
смисъла на чл. 143, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, а оттук и за прилагане на изключенията от
- 11 -
потребителска защита.
Изложените съображения водят до обоснования извод, че атакуваните от ищците клаузи на
договора за кредит са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.2, т.т. 3, 10 и 12 от ЗЗП, и
затова са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, което обуславя основателност на
исковете, предявени на посоченото основание.
В контекста на изложеното без значение за спора са доводите, изтъкнати в жалбата относно
необсъждането на „своевременно релевирани юридически факти“, от които ответника черпи
аргументи в подкрепа на своята теза. Като такива факти се посочват взаимоотношенията
между страните по договора по повод заявеното от пълномощника на ищците искане за
намаляване на лихвения процент и по - конкретно отказа на кредитополучателите да се
съгласят с предложеното им от банката изменение в неговия размер.
Преценката за нищожност на оспорените като неравноправни клаузи се извършва към деня
на сключването на договора, затова и всички новонастъпили факти след тази дата не могат
да влияят по никакъв начин на тази преценка. Допълнителен аргумент в тази насока е и
обстоятелството, че т.нар. преговори, са били водени в края на периода, в който вече са били
извършени плащанията - предмет на спора, затова и дори и да е било постигнато общо
съгласие за промяна на лихвения процент, то щеше да има действие занапред и не би
допринесло с нищо за освобождаването от отговорност на банката за връщането на
недължимо платените суми.
По иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД съдът съобрази следното.
В посочената хипотеза ищецът следва да докаже плащането на съответната парична сума,
което е било извършено при начална липса на основание. Правните аргументи, изложени по
установителния иск, обосновават нищожността на уговорките в договора относно
11
формирането на базисния лихвен процент. Нищожността предпоставя липса на основание за
плащане на разликата между сумата на заплатените от ищците погасителни вноски за
периода от 9.06.2010 г. до 15.06.2015 г. и тази на погасителните вноски за същия период по
първоначалния погасителен план. Според заключението на експертизата тази разлика е
5 862.47 лева.
Следователно ответникът трябва да бъде осъден да заплати на всеки един от ищците сумата
2 931.23 лева, защото по отношение на цялото вземане не възниква активна солидарност,
тъй като то произтича от
извъндоговорно основание.
При този извод като неоснователно следва да бъде преценявано заявеното от ответника
възражение за погасяване на вземането поради изтекла давност.
Искът с правно основание чл. 55 ЗЗД се погасява с общата петгодишна давност. Давността
започва да тече от деня на възникване на вземането, който в хипотезата на начална липса на
правно основание е датата, на която е станало разместването на благата в патримониума на
страните. В конкретния случай плащането на недължимите суми за възнаградителна лихва е
било извършвано в периода от 9.06.2010 г. до 5.06.2015 г., а исковата молба е била подадена
в съда на 9.06.2015 г., към която дата давностния срок не е бил изтекъл.
Основателността на главния иск обуславя основателност и на акцесорната претенция с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Съобразно приетото в Тълкувателно решение № 5 от 21.11.2019 г. по тълк. д. № 5/ 2017 г. на
ВКС, ОСГТК, при връщане на дадено при начална
липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, длъжникът дължи
обезщетение за забава от поканата да изпълни.
В настоящия случай такава покана е била отправена във възражението с вх. № 9300/0692 от
4.09.2014 г. Следователно на ищците се дължи лихвата за забава върху главницата за
периода от 4.09.2014 г. до датата на подаване на исковата молба. Според заключението на
експертизата тя възлиза на сумата 455.18 лева, което означава, че ответникът следва да бъде
осъден да заплати на всеки един от ищците сумата 277.59 лева.
12
Поради съвпадането на крайните изводи на настоящия състав на въззивната инстанция с
тези на първостепенния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2661 от 29.04.2020 г. по гр.д. № 11 729/ 2017 г. на Софийския
градски съд, гражданско отделение, І - 11 състав.
- 13 -
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.
13
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14