Решение по дело №490/2017 на Окръжен съд - Русе

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

№  393                               

гр. Русе, 5.10.2017 г.

 

                                   В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Окръжен съд Русе, Гражданска колегия, в публичното заседание на дванадесети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕТА ГЕОРГИЕВА

         ЧЛЕНОВЕ:  ГАЛИНА МАГАРДИЧИЯН

                                АНТОАНЕТА АТАНАСОВА

                               

         при секретаря Ева Д. като разгледа докладваното от съдия Атанасова  в. гр. дело № 490 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното: 

 

          Производството е по реда на чл. 258 ГПК.

        Постъпила е въззивна жалба от Н.М.С. *** чрез адв. Б.К. *** против решение № 575/15.05.2017 г., постановено по гр. д. № 5807/2016 г. на Русенския районен съд, с което са отхвърлени предявените от ищеца искове по чл. 422 ГПК срещу Д.В.Д. и Н.В.Д.. Твърди, че решението е неправилно, необосновано, постановено при липса на мотиви, неправилна преценка на събраните по делото доказателства и приложимата в конкретния случай задължителна съдебна практика. Заявява още, че са допуснати съществени процесуални нарушения. Счита, че след като по делото било доказано, че оригиналът на документа, с който ищецът разполагал се намира при отв. Д. Д. и след като ответната страна не била оспорила представения от него и приет по делото официално заверен препис, то процесният договор не можело да бъде изключен от доказателствата по делото на основание чл. 183 ГПК, нито пък имало основание да бъде задължаван той да го представя. Твърди още, че назначената от съда съдебно - графологична експертиза не била извършена поради отказ от ответната страна. Иска отмяна на решението в и постановяване на ново, с което предявеният от него иск да бъде уважен. Претендира разноски пред двете инстанции.

           Въззиваемите страни Д.В.Д. и Н.В. И., и двете чрез адв. Г.П. *** оспорват основателността на жалбата по съображенията, изложени в отговора по чл. 263 ГПК. Искат решението да бъде потвърдено като правилно. Претендират разноски пред въззивната инстанция съгласно представен списък.

   Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.

   Съгласно чл. 269 ГПК

, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. След извършена служебна проверка на първоинстанционното решение, настоящата въззивна инстанция намира, че то е валидно и допустимо, а за да се произнесе по съществото на спора, съобразно наведените от страните доводи, взе предвид следното:     

   Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от Н.М.С. ***, с която същият иска да бъде установено, че Д.В.Д. и Н.В. И. като наследници на Д. Д. К., поч. на 3.03.2016 г., му дължат на неосъществено основание по 7500 лв. всяка от тях, представляващи предадена от ищеца на общата им наследодателка сума в общ размер на 15 000 лв. като част от покупната цена по предварителен договор от 20.02.2011 г., който предварителен договор бил развален, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, по което било образувано ч. гр. д. № 4926/2016 г. на РРС.

           Към исковата молба е представен заверен препис от предварителния договор /л. 5 от делото/, видно от който на 20.02.2011 г. Д. Д. К. в качеството си на продавач и Н.М.С. в качеството си на купувач сключили предварителен договор, като продавачът се задължил да продаде на купувача собствения си недвижим имот - гараж № 2 разположен в сутерена на жилищна сграда с идентификатор № **,  находящ се в гр. Б. ул. „*** с площ 16,01 кв. м. за сумата от 20 000 лв., от които 15 000 лв. платени в брой в деня на сключване на договора, а за остатъка от 5 000 лева е договорено да бъде платен до 20.02.2018 година, до която дата следвало да се сключи и окончателния договор.

            В срока по чл. 131 ГПК с отговора си на исковата молба и двете ответници са оспорили подписите и съдържанието на така представения писмен договор. Поискали ищецът да бъде задължен да представи оригинала на документа, както и да бъде открито производство по неговото оспорване.

           С определението си по чл. 140 ГПК съдът открил производство по оспорване на подписа на Д. Д. К. на така представения предварителен договор, както и на неговото съдържание. Задължил ищеца да го представи оригинал, като надлежно го уведомил за последствията от непредставянето му – изключването му от доказателствата.

            С молба вх. рег. № 2789/23.01.2017 г. на регистратурата на РС Русе ищецът представил нотариално заверен препис на предварителния договор  рег. № 3157/14.07.2016 г. по описа на Нотариус рег. № 450 на НК с район на действие РС Бургас като заявил, че не разполага с оригинала, тъй като го бил предал на двете ответнички преди да пристъпи към подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, за което било образувано ч. гр. д . № 4926/2016 г. по описа на РРС, приложено към настоящото производство. Поискал още на основание чл. 190 ГПК да бъдат задължени ответниците да представят оригинала на процесния предварителен договор.

            В о.с.з. от 24.01.2017 г.  процесуалният представител на ответниците заявил, че им е било предадено само копие на предварителния договор, но не и оригинал, поради което са в невъзможност да представят такъв. В същото съдебно заседание по тяхно искане е назначена съдебно - графологична експертиза, неизвършена поради отказ от нея от страна на ответниците, заявен с молба вх. рег. № 10304/14.03.2017 г. на регистратурата на РС Русе.

           От разпита на допуснатия по молба на ищеца св. Л. Х. се установява, че в края на месец юли, 2016 г., след 20-то число на месеца, в гр. Бургас, в кафене пред офиса му, над който се помещавала къщата на адвокатите, присъствал на среща между ищеца Н.С. и отв. Д. Д., които познавал от преди това. Изнася данни, че по време на тази среща страните спорили относно достоверността на договор за покупко - продажба на гараж за около 15 000 лв., който ищецът показал и прочел на ответницата в негово присъствие. Свидетелства още, че ищецът предал този договор на ответницата, тъй като искала да направи експертиза, съмнявайки се, че е фалшив.

   При така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:

          На първо място, въззивният съд намира за нужно да посочи, че районният съд в доклада си по чл.146 ГПК правилно е разпределил тежестта на доказване между страните при съобразяване с направените от същите възражения и оспорвания.

            Оплакванията във въззивната жалба, че неправилно съдът е изключил от доказателствата по делото процесния договор, на който ищецът се позовава и неправилно е бил задължен да представи оригинала му, тъй като било доказано, че оригиналът е в първата ответница и поради това своевременно представил официално заверен препис, приет от съда и неоспорен от ответната страна при представянето му, съдът намира за неоснователно по следните съображения:.

            В срока по чл. 193, ал.1 ГПК ответниците са оспорили автентичността на процесния предварителен договор за продажба на недвижим имот, представен в заверен препис от ищеца с исковата молба, по отношение подписа, положен от наследодателката им и по отношение на съдържанието му. Оспорванията на истинността на посочения документ е относима само по отношение на автентичността му, тъй като се касае до частен диспозитивен документ, по отношение на който не стои въпроса за верността на изявлението. Заявеното от ответниците в срок оспорване е насочено към автентичността на подписа на наследодателката им върху релевирания от ищеца като писмено доказателство предварителен договор, без значение от това под каква форма е представен – в заверен от страната или официално заверен препис. Още повече, че следва да става въпрос за идентични документи според твърденията на ищеца.

          Изводът за неоснователност на така въведеното от въззивника оплакване за неправилност на съдебното решение съдът прави и като съобразява задъжителната съдебна практика, обективирана в Решение № 173/3.05.2012 г., по гр. д. № 668/2011г., ВКС, ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него е посочено, че разпоредбата на чл.183 ГПК допуска представянето на писмено доказателство, в заверено от страната, която го представя копие. При поискване от участвуваща в процеса страна, страната е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Заместването на оригинала на документа с официално заверен препис в хипотезата на чл.183 ГПК е възможно единствено тогава, когато между страните в процеса няма спор относно съществуването на документа в правния мир, което в случая очевидно не е така.

          Настоящият състав не споделя и изводът на въззивника, че по делото било доказано, че оригиналът се намира при първата ответница. За доказване на това си твърдение съобразно правилно разпределената му доказателствена тежест ищецът е ангажирал свидетелски показания пред първата инстанция. От показанията на св. Р.Х. в о.с.з. на 18.04.2017 г. не може да се направи обаче категоричният извод, че на срещата между ищеца и отв. Д.Д. в края на м. юли, 2016 г., на която е присъствал свидетелят, ищецът е прочел и предал на ответницата процесния договор в оригинал. Св. Х. обяснявайки, че страните са спорили за достоверността на документа, заявява: „Н. показа договора, каза, че е подписан с химикал“, т.е. самият свидетел не е възприел пряко, че документът който е бил прочетен и предаден на отв. Д. Д. е бил в оригинал. При недоказаност на твърденията на ищеца, че се е лишил по своя воля от оригинала, предавайки го на ответниците /следва да се отбележи, че никъде в своите молби по делото същият не уточнява на коя точно от двете наследнички го е предал/ няма основание и да се вменява в задължение на съда да ги задължава да го представят, каквото оплакване също се съдържа в подадената възиззивна жалба, предмет на настоящото производство.          

        Несъстоятелно се явява оплакването, че поради отказ от страна на ответниците не се стигнало до извършване на съдебно-графологична експертиза, а пък поисканата от тях съдебно – техническа експертиза изобщо не била назначена. Неправилен е и изводът на въззивника, направен в писменото му становище по настоящото дело, че това на практика означавало оттегляне на оспорването от тяхна страна. Действително ответниците са поискали назначаване на съдебно-графологична експертиза, от която експертиза съвсем логично са се отказали след като ищецът не е представил оригинала на документа, тъй като са били изправени пред обективната невъзможност да оспорват авторството на подпис чрез графологическо изследване на копие от документ, върху който той е положен, което заключение в крайна сметка винаги ще е основано на вероятни предположения. По-важното в случая е, че не са имали задължение за това. При липсата на оригинал на документа, от който ищецът черпи благоприятни за себе си последици, правилно и в съотвествие с цитираната в първоинстанционното съдебно решение задължителна съдебна практика му е възложена доказателствената тежест да установи сключването на предварителния договор и подписването му от Д. К.  Доказателствени искания за назначаване на експертизи от страна на ищеца, носещ доказателствената тежест в производството по чл. 193, не са били правени и неизвършването на поискани такива от ответната страна не  може да бъде въвеждано като оплакване срещу правилността на решението, нито пък налага извод за оттегляне на направеното оспорване на процесния предварителен договор. Тежестта е била на ищеца и след като същият не е успял да докаже при условията на пълно и главно доказване, че подписът върху процесния документ е на Д. К., правилно първоинстанционният съд в мотивите на обжалваното решение е приел, че оспорването на автентичността на договора е успешно, поради което изключил от доказателствата приложените по делото копия от него.  

Доколкото фактът на плащане на процесната сума е изгоден за ищеца факт в процеса, за който същият носи доказателствена тежест, то доказването му следва да е главно и пълно, т. е. да е насочено към сигурното установяване на факта на плащане. Такова пълно и главно доказване законът изисква относно всички фактически твърдения, които обуславят спорното право и което ищецът не е успял да проведе. След като представеният от него предварителен договор, на т.2 от който същият се позовава като доказателство за платената от него сума в размер на 15 000 лв. по изложените по-горе съображения не следва да бъде зачетен и не са събрани никакви други доказателства за предаване на процесната сума, то се налага изводът за неоснователност на така предявените искове поради недоказаност.

 

 

 

 

          Като е достигнал до същите правни изводи районният съд е постановил правилно решение и същото следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 ГПК.

           С оглед изхода от спора, отправеното искане и представените   доказателства, в полза на въззиваемите следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на 980,00 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.    

   Мотивиран така, Русенският окръжен съд

 

Р   Е   Ш   И  :

 

           ПОТВЪРЖДАВА решение 575/15.05.2017 г., постановено по гр. д. № 5807/2016 г. на Русенския районен съд.

  ОСЪЖДА Н.М.С., ЕГН ********** *** да заплати на Д.В.Д. с ЕГН ********** *** и Н.В.Д., ЕГН ********** ***  сумата от 980,00 /деветстотин и осемдесет/ лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

   Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                      

                                                                                                     2.