Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Димо Колев | |
за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК С Решение № /01.06.2011г., постановено по гр.д. № /2010г. Г. районен съд е отхвърлил предявения от В. Д. К. от с. К. против Р. С. И. от гр. Г. О. иск с правно основание чл. 415 ал. 1 вр. чл. 422 ал. 1 ГПК вр. чл. 240 ал. 1 ЗЗД за приемане на установено по отношение на ответницата, че дължи на ищцата въз основа на валидно възникнало между тях правоотношение от неформален договор за паричен заем, сумата от 10 000 лв., представляваща частта й от 5/8 ид. части от дадена в заем сума за погасяване на заем от ДСК за закупуване на жилище в гр. Г. О., ул. „В. Л.” № .., ет. 3, като неоснователен и недоказан. Отхвърлена е претенцията на ищцата за присъждане на съдебни разноски като такива са присъдени в полза на ответницата. Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от ищцата В. К., подадена чрез пълномощника й адв. П. от ВТАК. В нея се изразява несъгласие с мотиви на първоинстанционния съд, които не били съобразени със събраните по делото доказателства. Сочи се, че сключената между страните сделка не е безвъзмездна, а представлява паричен заем. Предложението до ответницата да направи отказ от наследствения си дял в жилището на родителите си за сметка на връщането на заема не представлявало опрощаване по см. на чл. 108 ЗЗД, а алтернативен начин за погасяване на дадения заем. Счита, че вземането й произтичащо от този договор за заем не е погасено по давност, тъй като ставало изискуемо при поискване. Спрямо тази сума не би следвало да се прилага Закона за деноминация на лева /ЗДЛ/. Отправя се искане до съда да отмени обжалвано решение като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендират се съдебни разноски за двете инстанции. Към въззивната жалба е приложено и лично становище на ищцата по случая. Въззиваемата страна Р.С.И., чрез адв. Н. П. от ВТАК, в срока по чл. 263 ал.1 изр. 1 ГПК, е депозирала отговор. В същият се излагат съображения за правилност на изводите на районния съд за наличието на договор за дарение, а не на такъв за заем. Подчертава се, че е изтекъл давностния срок по отношение на евентуалното вземане на въззивника, както и че по отношение на него намира действие ЗДЛ. Моли се въззивния съд да остави жалбата без уважение и да потвърди решението на районния съд. Претендират се разноски за въззивното производство. Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимна страна, която има правен интерес от обжалването. Същата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 от ГПК, поради което съдът я намира за допустима и следва да я разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 от ГПК въззивният съд служебно провери валидността и допустимостта на обжалваното решение и приема, че решението е валидно и допустимо изцяло. ВТОС намира, че първо следва да се произнесе по допустимостта на предявения иск. За да бъде допустим иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК следва да се е развило частно производство по издаване на заповед за изпълнение, да е постъпило възражение в двуседмичния срок по чл. 414 ал. 2 ГПК, а в месечния срок по чл. 415 ГПК да е предявен пред първата инстанция положителния установителен иск с посоченото правно основание. Именно тази процедура се установява от приетото като доказателство гражданско дело № /2010г. по описа на ГОРС. Изложеното поражда правния интерес на ищеца от предявяване на настоящият установителен иск по чл. 415 ГПК вр.чл. 422 вр. чл. 240 ал. 1 ЗЗД, поради което съдът намира същият за допустим и подлежащ на разглеждане по същество. От събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка: С предявяване на процесната претенция въззивницата – ищца иска да се приеме за установено, че е възникнало валидно правоотношение от неформален договор за заем между нея и въззиваемата – ответница, по силата на което последната й дължала сумата от 10 000 лв., представляваща 5/8 ид. части от дадена в заем сума, която е послужила за погасяване на жилищен заем на ответницата. Твърди се, че К. и И. са майка и дъщеря като на 11.05.1993г. първата предала на втората сума в размер на 15 576 лв., заедно с първата излязла вноска от 806 лв., включително лихвите за пълното погасяване на кредит изтеглен от Държавна спестовна каса /ДСК/ за закупуване на жилище от И. в гр. Г.О., ул. „В. Л.” № 11 А. Уточнява се, че дадената сума, представлявала семейни средства на К. и починалия през 1996г., неин съпруг, получени от продажбата на селскостопански животни. Твърди се, че при внасянето на парите в ДСК, освен страните е присъствала и Н. К. – дъщеря на ищцата респ. сестра на ответницата. В банката, документите за внасяне на сумата били подписани от И. След смъртта на баща си последната е получила 1/8 ид. част от жилището на родителите си в гр. Г.О., ул. „В.Г.” № , ет. ап. . Сочи се, че е постигната договорка, И. да не издължава дадената й сума за сметка на отказа от споменатия наследствен дял. Твърди се, че въпреки тази уговорка ответницата през 2009г. е поискал от майка си да й изплати нейния дял в апартамента. Поради това ищцата била принудена да инициира заповедно производство по реда на чл. 410 ГПК като било образувано ч.гр.дело № /2010г. на ГОРС, по което обаче постъпило в срок възражение от И. Ответницата, в срока по чл. 131 ГПК е депозирала отговор, наименуван „опровержение”, с който изцяло оспорва предявения иск. Заявява, че процесната сума й е била дадена като безвъзмездна родителска помощ, а не като заем. Твърди, че майка й я е притискала, за да се откаже от наследствените си права върху бащиния си апартамент. Възразява, в условията на евентуалност за изтекла пет годишна погасителна давност по отношение на паричното вземане на ищцата. Оспорва размера на ищцовата претенция, с оглед настъпилата междувременно деноминация на българския лев. От фактическа страна безспорно се установи, че ищцата и ответницата са майка и дъщеря, както и че на 11.05.1993г. първата е предала на ответницата парична сума, представляваща спестени парични средства от нея и вече починалия й съпруг, за да се погаси изцяло жилищен заем на И. към ДСК за закупуване на жилищен имот в гр.Г.О., ул. „В. Л.” № . Между страните не е спорен размера на тази парична сума до 14 772 /неденомирани/ лева. От доказателствата по делото - вносна бележка на ДСК от 11.05.1993г., която по съществото си е частен свидетелстващ документ, който се ползва с материална доказателствена сила, тъй като удостоверява неизгодни факти за издателя си /ответницата Р. И./ се установява, че размера на предоставената парична сума възлиза на 15 576 /неденомирани/ лева. В показанията си свид. Н. К. – дъщеря респ. сестра на страните твърди, че парите предоставени на сестра й Р. са били на майка им и баща им и са послужили за погасяване на жилищния заем на И. Парите били дадени с цел родителите да обезпечат дъщеря си със жилище. Паричната сума била дадена като помощ за И., с уговорката тя да се откаже от наследствения дял в жилището на родителите си, след смъртта на някой от тях. Нямало е уговорка парите да се върнат на родителите й, ако тя не се откаже от дела си. Свидетелката твърди, че е присъствала на разговори между родителите си, които имали такова съдържание. На поставената на СИЕ задача вещото лице е отговорило, че инфлацията измерена от Националния статистически институт, чрез индекса на потребителските цени е условна, тъй като се основава на определена структура на потребление, която е осреднена за цялата страна и на тази база 10 000 /неденоминирани/ лева през 1993г. съответства на 2020, 75 лв. през януари 2011г. В останалата си част заключението на вещото лице е извън неговата компетентност, доколкото деноминацията на лева се извършва по силата на закона и не са нужни специални знания за това. Въз основа на аналогична фактическа обстановка, която се споделя от въззивната инстанция, районния съд е направил своите правни изводи, които се явяват логични и обосновани. Основния спор в настоящия случай е дали договорните отношения между страните по делото са възникнали на основание договор за заем за потребление или на основание друго договорно правоотношение. Съгласно разпоредбата на чл. 240 ал. 1 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. По правило договора за заем е неформален, безвъзмезден, едностранен и реален. Същественото съдържание на договора за паричен заем включва в себе си задължението на заемателя да върне парична сума, в същия размер като получената, на което задължение съответства правото на заемодателя да иска нейното връщане. От тук следва, че само факта на получаване на известна сума пари не е достатъчен да обоснове наличието на договор за заем. Нужно е да се констатира и поемане на задължение за връщане на същата сума. В тежест на ищеца по делото е да докаже наличието на валидно правоотношение между страните породено от договор за заем, имащ своето характерно съдържание. В конкретния случай по делото, от страната носеща доказателствената тежест не бе проведено главно и пълно доказване за наличието на твърдяната казуална облигационна връзка между ищцата и ответницата. На този извод ни навежда съвкупната преценка на доказателствата по делото. Липсват каквито и да е било доказателства, че процесната сума е предоставена на ответницата И. със задължението да я върне на заемодателя си. Нещо повече, от показанията на свид. К., преценени по реда на чл. 172 ГПК се установява, че сумата от 15 576 /неденоминирани/ лева е предоставена на сестра й като помощ от родителите им, за да я обезпечат с жилище и не е било уговорено връщането на тази сума т.е. изначално не е поемано такова задължение от И. Последното се установява и от писмата на ищцата до ответницата приети като доказателства по делото и неоспорени относно автентичността им. В тях е обективирано извънсъдебно писмено признание, което обвързва съда с материална доказателствена сила, доколкото съдържа неизгоден за автора си факт. От всичко това следва, че между страните по делото не съществува облигационна връзка, черпеща своето основание от договор за заем, тъй като не се доказа наличието на елемент от същественото съдържание на този вид договори, а именно задължението да се върне заетата сума. Напротив категорични се установи, че ответницата не е поемала такова задължение, а щом е така, то не е налице договор за заем, а нещо друго. Отказа от наследствен дял не може да се разглежда като алтернативно задължение по договора за заем, каквото възражение прави жалбоподателката. Само, когато сумата е предоставена на лице със задължението да я върне на този, който му я дава е налице заемно правоотношение. При тези факти по делото, настоящият състав на въззивния съд също смята, че между страните е налице договор за дарение. Самата ищца сочи, че процесната парична сума е предоставена на дъщеря й Р. И. като помощ, за да се обезпечи жилищната й нужда т.е. налице е надаряване от страна на родителите към едно от децата им. Това се потвърждава и от показанията на Костова, която допълва, че родителите им са имали желание да подпомогнат всяко от децата си като по отношение на дъщеря си Р. И. са избрали този начин - погасяване на заема й към ДСК за закупуване на жилище. Поради горните изводи на решаващият състав, останалите оплаквания на въззивницата изложени в жалбата й не следва да се разглеждат, доколкото същите са относими, само ако бе установено наличието на договор за паричен заем между страните по делото. За прецизност следва да се спомене, че когато при заем за потребление, не е уговорен срок за връщане на заетите пари или вещи, погасителната давност започва да тече от деня на сключване на договора. Този извод пряко следва от законовата разпоредба на чл. 114 ал. 2 ЗЗД, както правилно е отбелязал районният съд, а и съдебната практика е константна в тази насока. Виж в този смисъл Р № /20.09.1958г. по гр. д.№ /58г. на III г.о. ВС. По този начин, ако беше доказано съществуването на договор за заем от ищеца, то задължението на ответника щеше да е погасено по давност, тъй като имаме направено в срок възражение за това. Що се отнася до действието на ЗДЛ в процесния случай, неговото прилагане следва от самия нормативен акт. Деноминацията се отнася за всички величини в български левове, определени към 05.07.1999г., както и за всички имуществени и парични права, и задължения и другите посочени в чл. 2 ал. 2 ЗДЛ възникнали към тази дата като деноминацията се извършва по силата на закона. Гореизложените фактически констатации и правни изводи на въззивната инстанция съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния съд и обосновават един и същ извод – за неоснователност на предявения иск. Ето защо обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, както и на основание чл.78, ал.3 ГПК, съдът намира, че жалбоподателката следва да бъде осъден да заплати на ответницата Р. И., направените по пред въззивния съд разноски, а именно 300 лв. адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Великотърновският Окръжен съд, Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № от 01.06.2011г., постановено по гр.д.№ по описа за 2010г. на Горнооряховския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения о‗ В. Д. К. с адрес: с. К., ул. „В. Т.” № , с ЕГН: , против Р. С. И. с адрес: гр. Г. О., ул. „В. Л.” вх. , ет. ап., с ЕГН: , по реда на чл. 415 ал.1вр. чл. 422 ал. ГПК иск с правно основание чл. 240 ал.1 ЗЗД, за приемане за установено по отношение на ответницата, че й дължи въз основа на валидно възникнало между тях правоотношение от неформален договор за паричен заем, сумата от 10 000 лв., представляваща частта й от 5/8 ид. части от дадена й в заем сума за погасяване на заем от ДСК за закупуване на жилище в гр. Г. О., ул. „В. Л.” вх., ет. ап. . ОСЪЖДАВ.Д. К. с адрес: с. К., ул. „В. Т.” № , с ЕГН: , ДА ЗАПЛАТИ на Р. С. И. с адрес: гр. Г. О., ул. „В.Л.” вх. , ет. ап. деловодни разноски в размер на 300 /триста лева/, представляващи съдебни разноски за въззивната инстанция. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |