Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 09.03.2020г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II-„А”
въззивен състав, в открито съдебно заседание на трети юни през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЛЮБОМИР
ЛУКАНОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева, въззивно гражданско
дело № 462 по описа за 2019 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Въззивно
производство реда на гл. чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Г.Г.Г. срещу решение
от 01.08.2018г., постановено по гр.д. № 24744/2015г. на СРС, 36 състав, с което
е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу К.Х.Г. и Р.Д.Г. иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. второ вр. чл. 82, ал.1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 258 ЗЗД
за сумата 10 000 лв. /частично от 23 372. 17 лв. / - обезщетение за
претърпените от ищеца вреди под формата на пропуснати ползи, поради
неизпълнение на ответника за въвеждане на сградата в експлоатация, съгласно
договореното между страните в предварителен договор от 28.02.2008г. за поемане
на задължение за построяване на жилищен имот и прехвърляне на собствеността, за
периода 09.05.2010г. – 20.08.2013г., ведно със законната лихва от 08.05.2015г. до
окончателното изплащане.
Въззивникът – ищец обжалва решението изцяло, с
оплаквания за недопустимост, поради постановяването му по непредявен иск.
Жалбоподателят твърди, че с атакуваното решение е разгледан иск за реално
причинени вреди поради договорно неизпълнение, вместо предявения иск за
пропуснати ползи, поради неточно, забавено изпълнение. Отделно поддържа
оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, поради неправилно
приложение на материалния закон. Поддържа, че вземането за обезщетение за
забавено изпълнение е възникнало на 31.10.2009г., като размерът на иска е
доказан от заключението на приетата СИЕ. Излага съображения, че възражението за
давност е неоснователно, тъй като давността е петгодишна, евентуално поддържа,
че дори съдът да приеме тригодишна давност, искът е основателен и доказан и не
е погасен по давност за периода 09.05.2012г. – 31.10.2012г., евентуално за
периода 09.05.2012г. – 20.08.2013г. Поради изложените съображения, моли
настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение като неправилно и
необосновано и вместо него да постанови друго, с което да уважи иска както е
предявен след увеличението, евентуално да уважи частично иска за някой от
горепосочените периоди, с присъждане на разноски.
Въззиваемите - ответници, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК са депозирали писмен отговор, с който оспорват жалбата по подробно изложени
от пълномощника им съображения. Поддържат, че доводите за недопустимост на
решението са необосновани, тъй като е разгледан предявения иск. Сочат, че изводите
на СРС по същество за липса на доказани реални вреди от ищеца под формата на
пропуснати ползи, са правилни и законосъобразни. Твърдят, че ищецът сам се е
поставил в невъзможност да ползва имота през 2012г., като със сигурност към
25.06.2012г., когато е подадено искане за разрешение за строеж и изменение на
първоначалния инвестиционен проект, са налице действия на ищеца за извършване
на промени и допълнителни работи по сградата, невключени в първоначалния
проект, които изключват тяхната отговорност. Отделно поддържат, че давността е
тригодишна, по арг. от чл. 111, б. „б“ от ЗЗД, поради което всички вземания за
периода преди 08.05.2012г. са погасени по давност. Отделно твърдят, че
предявената на 08.05.2015г. искова молба е с частична цена от 1 000 лв., поради
което за сумата на увеличението, извършено на 08.11.2017г., във всички случаи е
налице изтекла погасителна давност. Молят съда да остави въззивната жалба без
уважение и да потвърди първоинстанционното решение като законосъобразно и
правилно. Претендират разноски.
Софийският
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо.
Релевираният в жалбата довод за недопустимост на
решението, като постановено по непредявен иск, е изцяло неоснователен. СРС е
разгледал иск за заплащане на обезщетение за вреди под формата на пропуснати
ползи от договорно неизпълнение, какъвто е предявен с исковата молба. Нормата
на чл. 79, ал.1, пр. 2 ЗЗД е посочена като част от правилната правна
квалификация на иска по чл. 82 ЗЗД във вр. с чл. 258 ЗЗД, с оглед индивидуализация
на договора, чието неизпълнение е предмет на делото. Противно на доводите в
жалбата, по делото не е предявен иск за реално изпълнение на процесния
предварителен договор, а за заплащане на обезщетение за вреди поради твърдяното
договорно неизпълнение. В исковата молба
и уточненията в първоинстанционното производство ищецът изрично е поддържал, че
не е искал прекратяване на облигационната връзка, а солидарно заплащане на
обезщетение поради забавеното изпълнение на ответниците по договора за
строителство от 2008г.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира,
че решението е правилно като краен резултат.
Предявен е частичен иск за заплащане на сумата 10 000
лв., при цена на цялото вземане в размер на 23 372. 23 лв., представляваща
обезщетение за пропуснати ползи под формата на неполучена наемна цена за
периода 09.05.2010г. – 20.08.2013г., поради неизпълнение на задължението на
ответниците по чл. 10 от предварителен договор за покупко-продажба и
строителство от 28.02.2008г. за предаване на обекта в експлоатация в срок до
31.10.2009г.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците са направили
възражение за давност, на основание чл. 111, б. „б“ ЗЗД . Отделно са
поддържали, че по взаимна уговорка между страните, са предали на ищеца и
останалите собственици на 10.05.2012г. цялата строителна документация , като
сградата е довършена от последните и въведена в експлоатация със забава, поради
техните предприети действия по промяна на инвестиционните им намерения, при
отказ от страна на продавачите да получат последната дължима вноска от ищеца за
продажната цена в размер на 6 990 евро.
По делото е безспорно установено, че с предварителен
договор от 28.02.2008г. ответниците –
съпрузи са се задължили да изградят и продадат на ищеца подробно описаните в
договора апартамент № 1, заедно с мазе № 2, а с последващ предварителен договор
от 06.06.2008г. – и гараж № 6, индивидуализиран в същия, всички в изграждащата
се сграда в гр. София, кв. Драгалевци, ул. „********.
Съгласно чл. 10 от предварителен договор от
28.02.2008г., продавачът се е задължил да изгради сградата, в това число и
процесния имот, в срок до 31.12.2008г. до етап „груб строеж“ и да въведе
сградата в експлоатация с „Удостоверение за въвеждане на сградата в
експлоатация“ в срок до 31.10.2009г.
С договор, сключен с нотариален акт № 189/23.12.2008г.
на нотариус Николов, ответниците са прехвърлили на ищеца процесните недвижими
имоти по двата предварителни договора – апартамент, мазе № 2 и гараж № 6, като
в нотариалния акт е обективирана незаплатена последна вноска в размер на
6 990 евро, дължима в срок 5 работни дни след представяне на удостоверение
за въвеждане в експлоатация на сградата.
По делото не е спорно и доказано от събраните писмени
и гласни доказателства, че сградата е въведена в експлоатация с удостоверение
от 20.08.2013г. на ДД „ОСК“, след като е била довършена от собствениците на
отделните обекти, между които и ищецът.
Съгласно показанията на свидетеля на ответниците Х. –
тяхна дъщеря, през м.май 2012г. е било постигнато устно споразумение със
собствениците, последните да довършат сградата, като не доплатят оставащите
вноски по договорите, тъй като са имали претенции са по-луксозни довършителни
работи и други СМР, включително ограда. Свидетелката дава показания, че им е
предала цялата документация на 12.05.2012г., след което те са подали молба за издаване
на разрешение за строеж за нова ограда.
Показанията на свидетелката Х. кореспондират с представените
писмени доказателства – разрешение за строеж № 213/24.07.2012г. на ажурна ограда по вътрешните регулационния
линии на процесния УПИ, издадено по подадена молба от 25.06.2012г. на З. Х.
/етажен собственик в сградата/ и заповед № 11/25.01.2013г. на главния архитект
на район „Витоша“ за допълване на издаденото разрешение за строеж № 577/03.12.2007г.,
като е допуснато обединение на два от магазините № 1 и № 2 в аптека.
Фактическия състав за уважаване на предявения иск за
заплащане на обезщетение за договорно неизпълнение е обусловена от
установяването на следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието на
облигационна връзка – двустранна правна сделка, валидно договорно задължение,
от което да възниква задължение за изпълнение; 2/ виновно неизпълнение /пълно
или частично/ на договорното задължение; 3/ вреди, настъпили от неизпълнението,
в случая под формата на пропуснати ползи и 4/ причинна връзка между неизпълнението и
настъпилите вреди.
С оглед релевираното в срока по чл. 131 ГПК възражение
за давност, следва да се отбележи следното:
Съгласно чл. 111, б. „б“ ЗЗД, вземанията за
обезщетения за неизпълнен договор се погасяват с изтичане на тригодишна
давност, която започва да тече от момента, когато вземането е станало изискуемо
– арг. от чл. 114 ЗЗД. Съгласно чл. 116а ЗЗД, когато вземането е предявено
частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част. В случая падежът
за изпълнение на задължението на ответниците е на 31.10.2009г., откогато е
възникнало и вземането за обезщетение по чл. 82 ЗЗД, а исковата молба за сумата 1000 лв. е подадена на 08.05.2015г.
Предвид изложеното, вземанията за периода преди 08.05.2012г. са погасени по
давност, както правилно е приел СРС в обжалвания акт и искът за периода
09.05.2010г. – 08.05.2012г. е неоснователен, като погасен по давност.
Отделно са основателни изложените в отговора на въззивната жалба доводи, че искът за сумата над 1000 лв. до
предявения частичен размер от 10 000 лв. също е погасен по давност, тъй
като молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е докладвана в о.с.з. на 08.11.2017г. и към
този момент тригодишната давност за всички вземания за процесния период
09.05.2010. - 20.08.2013г. за
непредявената част с първоначалната искова молба, т.е. за сумата 9000 лв., е
била изтекла на 20.08.2016г. – в същия смисъл и
т.1 от ТР № 3/2019г. по т.д. № 3/2016г. на ВКС, ОСГТК. Следователно
частичният иск за разликата над сумата
1000 лв. до предявения размер от 10 000 лв. е погасен по давност.
По изложените съображения, е безпредметно да се
обсъждат останалите предпоставки за уважаване на иска за погасения по давност
период и размер, а следва да се разгледа по същество иска за непогасения по
давност период 09.05.2012г. – 12.08.2013г. за сумата 1000 лв.:
Искът е неоснователен, но по различни от изложените в
обжалвания акт съображения. Въззивният съд намира, че за посочения период по
делото е доказано от ответниците възражението им, че не е налице причинно
следствена връзка между техни конкретни действия и забавеното въвеждане на
сградата в експлоатация, а в посочения период са налице действия на ответниците
по промяна на инвестиционните намерения, които са довели до забавено въвеждане
на сградата в експлоатация.
В тази връзка съдът кредитира показанията на свидетеля
Х., като отчита и нейната заинтересованост, тъй като същите кореспондират и с
представените от ответниците писмени доказателства. Именно поради това съдът
приема за установено, че през м. май 2012г. е предадена документацията от
ответниците, в резултат на устно договаряне за довършване на сградата от
собствениците на отделни обекти в нея, включително и ищецът, като през м. юни
2012г. последните са подали молба за издаване на разрешение за ажурна ограда, а
впоследствие през м. декември 2012г. и за изменение на първоначално издаденото
разрешение за строеж. Във всички случаи за периода след 25.01.2013г., когато е
издадена заповедта за допълване на предходното разрешение за строеж чрез
обединение на магазини, са налице доказани действия на ищеца и останалите
собственици на сградата, довели до забавеното въвеждане на сградата в
експлоатация, тъй като е налице процедиране по реда на чл. 154 ЗУТ,
следователно, ищецът сам се е поставил в невъзможност да ползва собствения си
имот за визирания период. По отношение на ажурната ограда следва да се отбележи,
че независимо, че същата самостоятелно не касае въвеждането на сградата в
експлоатация, действията по изграждането й, преценени в съвкупност с действията
по промяна на първоначалното издаденото разрешение за строеж, установяват тезата на ответниците, че след м. май 2012г.
собствениците на отделни обекти в сградата са предприели действия по промяна на
инвестиционните намерения и довършване на сградата, както и че това е станало
по устна договорка между страните, собствениците, респ. ищецът, да не заплаща
последната вноска, дължима за заплащане на пълната продажна цена. Ето защо е
безпредметно да се обсъжда наличието на доказани вреди под формата на
пропуснати ползи за визирания период, поради което и евентуално поддържаното
искане във въззивното производство за частично уважаване на иска за период през
2012г., също е неоснователно.
По изложените съображения, въззивният съд намира, че
жалбата е неоснователна и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
като краен резултат.
При този изход на спора, на въззиваемите – ответници
следва да се присъдят претендираните и доказани разноски за настоящата
инстанция. По делото са представени доказателства за сторени разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на сумата
1 400 лв., като е релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
претендираното възнаграждение от жалбоподателя. При съобразяване на минималния
размер по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 4/2004г. за минималните размери на
адвокатски възнаграждения от 830 лв. съобразно цената на предявения частичен
иск и фактическата и правна сложност на
делото, съдът намира, че следва да
намали претендираното възнаграждение на сумата 1000 лв.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 01.08.2018г., постановено по гр.д. №
24744/2015г. на СРС, 36 състав.
ОСЪЖДА Г.Г.Г., ЕГН ********** да заплати на К.Х.Г., ЕГН **********
и Р.Д.Г., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 1 000 лв. – разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 1 - месечен срок от
съобщенията до страните пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.