№ 64725
гр. София, 06.05.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четвърти май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. Г.
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. Г. Частно гражданско дело №
20231110168229 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК във връзка с чл. 146,
ал. 2 ЗЗП.
Подадено е заявление от „Кредито“ ЕООД за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу В. Г. И. за следните суми: 500 лева –
главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението –
12.12.2023 г., до окончателното плащане, и 68,73 лева – законна лихва за
забава за плащане на дължими се суми за периода от 20.10.2022 г. до
11.12.2023 г. – задължения по Индивидуален договор за потребителски кредит
№ OL00066900/19.09.2022 г., сключен между страните по делото
Настоящият съдебен състав след проверка на клаузите на представения
договор за кредит (на лист 10 – 18 от делото) намира, че в същия е посочено,
че са отпуснати 500 лева кредит, следва да се върнат 610 лева (главницата и
110 лева „такса експресно разглеждане“), а като годишен процент на
разходите е посочен 0 %.
При проверка на клаузите относно годишния процент на разходите
(ГПР) настоящият съдебен състав настоящият състав намира, че следва да се
занимае първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в
договора за кредит е основание за нищожността му. ГПР не е величина, която
страните са напълно свободни да определят, а същият е императивно
установен в приложение към ЗПКр, който в тази си част транспонира
Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на
определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво
отклонение от хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на
Съда на Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по
дело C-42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран
в българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
1
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр
представлява сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да
получи финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в
посоченото решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита
(нещо, което потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер
винаги води до изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в
знаменателя на формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са
част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и
цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора
за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от
решението по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се
приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата
на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според
понятието по-горе).
При това е без значение дали потребителят е намерил грешката в ГПР
или се е съгласил с нея – основна задача на съда по потребителски дела е да
отиде отвъд буквалното съгласие на страните, за да възстанови
икономическия баланс по договора в съответствие със законовите правила за
защита на потребителя и принципите в тази насока – за това вж. и указанията,
дадени от СЕС във вече цитираното вече от решение по дело C-377/14
Radlinger и Radlingerová, т. 52, и цитираната там съдебна практика.
Следователно с какво се е съгласил или не потребителят, който не може да се
очаква да е правно информиран, е въпрос без всякаква релевантност за делото
и повдигането му постига само, единствено и едновременно две цели – да
покаже търговец, който изразява подобни аргументи, като флагрантно
незачитащ правата на потребителите и достоен за тяхната омраза, а не
влизане в доверителни отношения, от една страна, а от друга – да се досажда
на съда с необходимостта да пише едни и същи мотиви за преоткриване на
отдавна постулирани принципи на правото.
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само
онова, което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
С оглед на изложеното заявлението следва да се отхвърли за
2
претендираната такса за разглеждането на искане за кредит в размер на 110
лева.
Що се отнася до искането за заплащане на 105 лева – „разходи за
ползване на човешки ресурс“, които са посочени в заявлението като част от
разноските, а не в полетата за суми, които се иска да бъдат присъдени, съдът
намира по това искане следното:
На първо място, в чл. 26, ал. 4 от договора за кредит (на лист 15 от
делото) е посочено, че кредитополучателят следвало да заплати всички
разходи за събиране на задължението си, вкл. и тези за „използване на
човешки ресурс“. Тази клауза, ако не е уговорена индивидуално, би се
оказала неравноправна поради пряко поради противоречие с чл. 143, ал. 2, т.
10 ЗЗП – тълкувана буквално, тя позволява на заявителя сам да определя
разходите си, без да ги обвързва нито с конкретна, ясно посочена в договора
сума (а тези разходи са най-малкото предвидими), нито ограничава разходите
до такива, които са необходими за събиране на вземането, като ги оставя
изцяло на преценката на заявителя, без да има посочен в договора поне
абстрактен критерий за изчисляването им. Освен това начисляване на
подобна такса е изрично забранено от разпоредбите чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр,
които предвиждат, че при забава за плащане по потребителски кредит,
потребителят може да бъде задължен да заплаща единствено лихва за забава,
и то в размер не по-голям от този на законната лихва. Поради това и това
искане следва да се отхвърли, изцяло поради опита на заявителя
недобросъвестно да получи нещо, на което няма право – вж. и последната
част от т. 38 от решението на Съда на Европейския съюз от 25.11.2020 г. по
дело C-269/19 Banca B.
На второ място, искането е поставено от представителя на заявителя на
място в бланката за издаване на заповед за изпълнение, което не е предвидено
за посочване на задължения по нея – всички искани суми трябва да се
посочват в т. 9 от образеца на заявление за издаване на заповед за изпълнение,
а не в т. 14, която е предвидена само за уточнения и допълнения, а не за
въвеждане на допълнителни вземания. Съгласно чл. 425, ал. 2 ГПК при
неправено попълване на образеца съдът дава указания за поправяне на
нередовността, като това ще бъде стриктно спазвано спрямо заявителя по
всяко следващо подобно заявление пред 28. състав на Софийския районен
съд, като доколкото са му дадени указания и неправилното попълване на
заявлението забавя производството, съдът ще налага глоба по чл. 92а ГПК на
заявителя или на адв. С., както и системно ще бъдат намалявани разноските
за отхвърлените части от заявленията.
Съразмерно на уважената част от претенцията съобразно чл. 78, ал. 1
ГПК, която възлиза на 568,73 лева, или 72,56 % от общо претендираните
783,73 лева, следва да се присъдят и държавна такса – 72,56 % от 25 лева, т.е.
19,14 лева, и адвокатско възнаграждение – 72,56 % от 400 лева, или 290,24
лева.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
3
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК заявление за издаване
на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ с вх. №
3070043/26.09.2019 г. В ЧАСТТА, с която „Кредито“ ЕООД, с ЕИК:
*********, с адрес на управление: София, бул. „Черни връх“, № 51г, офис 32,
иска осъждане на В. Г. И., с ЕГН: ********** с адрес: С., ж.к. „О.“ *, бл. ***,
вх. *, ет. *, ап. *, да плати суми в размер на 110 лева – такса за експресно
разглеждане на искане за заем; и 105 лева – разноски за „ползване на
човешки ресурс“ съгласно чл. 26, ал. 4 от договора – Индивидуален договор
за потребителски кредит № OL00066900/19.09.2022 г., сключен между
страните по делото.
УКАЗВА на основание на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя
„Кредито“ ЕООД, че може да предяви претенциите си по-горе с осъдителен
иск, като ако го направи в едномесечен срок от влизане на разпореждането в
сила, внесената държавна такса в заповедното производство за тези
претенции в размер на 4,30 лева ще бъде приспадната.
УКАЗВА на заявителя „Кредито“ ЕООД, както и на адв. С. И. С., че
при попълване на заявления за издаване на заповеди за изпълнение за
парични вземания пълната сума на всички поскани плащания трябва да
се посочи в т. 9 от заявлението, като ако това не бъде направено съдът ще
им дава указания и едновременно с това ще им налага ГЛОБА на основание
чл. 92а ГПК.
Разпореждането може да се обжалва в частта относно отхвърлянето на
заявлението с частна жалба пред Софийския градски съд в едноседмичен срок
от връчване на препис на заявителя по делото. В останалата си част то не
може да се обжалва. Препис да се връчи и на двете страни, на заявителя – и
по адреса на управление, и чрзе адв. С..
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4