Решение по дело №5328/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 263221
Дата: 19 май 2021 г. (в сила от 19 май 2021 г.)
Съдия: Соня Николова Найденова
Дело: 20201100505328
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 юни 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ ………/ 19.05.2021 г., гр.София.

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети февруари през 2021 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                мл.съдия  КРИСТИНА ГЮРОВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА въззивно гражд.дело  номер  5328  по    описа   за  2020  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 28466 от 30.01.2020 г., постановено по гр.д. № 59112/2016 г. на СРС, 38 състав, e признато за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал.1, вр. чл. 286 ЗЗД, вр. чл. 288 ТЗ, вр. чл. 241, ал.6 ТЗ вземането на П.А.А. против „Г.“ АД, за сумата от 10 259,53 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор за възлагане на управлението от 19.03.2014 г., за периода м. март 2014 г,- м. юли 2014 г. включително, ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение - 17.06.2016 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за сумата от 2 138.52 лв. - лихва за забава върху всяко дължимо месечно възнаграждение за периода 01.04.2014 г. - 13.06.2016 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.07.2016 г. по ч.гр.д. № 32945/2016 г. по описа на СРС, 38-ми състав, като е осъдено ответното дружество да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.1 ГПК 1 149,90 лв. Разноски в исковото производство и 887,91 лв. разноски в заповедното производство.

            Решението е обжалвано в срок от ответната страна „Г.“ АД с оплаквания за неправилност поради необоснованост, нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва извода по решението, че ищецът е доказал наличие на свое вземане по договор за управление, в която насока сочи процесуални нарушения по прилагане последиците от доказателствената тежест на ищеца да установи наличие на такова вземане и липса на достатъчвно мотиви в тази насока. Поддържа и заявените с отговора на исковата молба възражения за недействителност на приетия договор за управление като подписан за дружеството от лице без представителна власт, за липса на решение на ОС на акционерите за възнаграждението на член на СД, евентуално за отпадане на възмездния характер на договора за управление по аргумент от чл.5 от същия-липса на парични средства на , също и неизпълнение задълженията на ищеца по договора, за които факти счита обжалваното решение за необосновано и изводите в тази насока за неподкрепени от събраните по делото доказателства. Моли да се отмени решението и иска да се отхвърли иска за дължимост на главницата и като последица от това отхвърли и акцесорния иск з алихва за забава  поради липсата на главен дълг. със законните последици, прави се и искане за разноски в производствотоза въззивната Инстанция за защита от юрисконсулт.

            Въззиваемата страна-ищец П.А.А. оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци. Възразява, че сключването на договор с член на СД е диспозитивна норма- чл.244, т.7, изр.второ от ТЗ, оспорва довода подписалия договора за управление изп.директор да няма представителна власт спрямо дружеството, намира че подписвайки договора, изп. директор е и признал за съществуването на решение на ОС на акционерите за определяне възнаграждението на членовете на СД на дружеството , а ищецът не може да се снабдява с решения на ОС на акционерите и такива не са публично достъпни в ТРегистър, оспорва договора да има мандатен характер а счита същия за трудов такъв, при което му се дължи трудово възнаграждение при добросъвестност, която се предполага, оспорва възнаграждението му по договора да зависи от финансовия резултат, евентуално счита ако  договора е нищожен както твърди ответвника, то и уговорката по чл.5 от договора не се прилага. Моли решението да се потвърди, прави се и искане за присъждане на разноските за въззивната инстанция.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция за главница-възнаграждения по договори за управление и мораторна лихва за забава.

Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

При преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд намира следното:

Ищецът П.А.А. твърди, че като избран член на СД на ответното дружество с решение от 28.02.2014 г. на Общо събрание на акционерите (ОСА) на „Г.“ АД, и слючен след това Договор за възлагане управлението на Акционерно дружество „Г.“ АД на 19.03.2014 г. с изп. директор на дружеството и на същата дата вписването му в ТРегистър като член на СД, има право на уговореното с договора месечно възнаграждение за периода м.март-м. юли 2014 г. в размер общо 10 259.53 лв., заедно с дължима законна лихва в общ размер на 2 138.52 лв. от първо чискло на месеца, следващ този за който се дължи възнаграждението, до 13.06.2016 г. (или общо главница и лихви в размер на 12 398.05 лв.), заедно с дължимата законна лихва върху общата сума на възнагражденията от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащането й, за които е налице издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. №32945 по описа за 2016 г. на Софийския районен съд, I ГО, 38-ми състав. Претендират се съдебни разноски.

Ответната страна „Г.“ АД оспорва иска като неоснователен и недоказан, с възраженията, че договорът за възлагане на управление е сключен от Б.З.в качеството му на изпълнителен директор на дружеството, без представителна власт за това, доколкото З.не бил лице,  оправомощено от ОСА съгласно чл. 244, ал. 7 ТЗ, че  решение за определяне на възнаграждение в размер на 10 минимални месечни работни заплати за страната не е приемано от ОСА, че съгласно чл.5 от процесния договор не гарантира размера на възнаграждението на ищеца при липса на парични средства на дружеството, че ищецът не е изпълнявал задълженията си по чл. 7 от процесния договор през процесния период, поради което и не му се дължи претендираното възнаграждение, респ. и лихва за забава върху него. Ос порва издадената от изп.директор служебна бележка за дължимост на исковата сума за главницата да е признание на вземането, тъй като то не било адресирано до кредитора. Претендира съдебни разноски.

 За да уважи исковата претенция за установяване задължение към ищеца за посочената от него сума за главница и лихва за забава, първоинстанционният съд е приел, че ищецът е избран за член на СКД и вписан в търговския регистър, при което е възникнало мандатното правоотношение с дружеството, както и че сключеният договор за управление е валиден като подписан от лице с представителна власт спрямо дружеството- от изп. директор, справката с изх.№ 16/14.09.2015 г. за дължими суми по договор за управление на П.А.А. към 14.09.2015 г., подписана от изп.директор на ответното дружество, обективира изявление на ответника за съществуването на дълга в цялост към ищеца по процесния договор и съставлявала признание на задълженията в посочения размер, че не е установено на ищеца да е възлагана конкретна дружествена дейност, която той да не е изпълнил, че договорът за управление е възмезден и не може с чл.5 от него да се изключи задължение на дружеството да плати уговореното възнаграждение, че невъзможността за изпълнение на паричното задължение по договора в уговорения в чл. 3.1 размер не освобождавало дружеството от отговорност.По тези доводи е приел, че се дължи на ищеца сумата за главница, както и лихва за забава в сочения с исковата молба размер, също меу сеу дължат и разноски в производството.

Така изложените в обжалваното решение фактически констатации и правни изводи въззивната инстанция споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на решението без да ги повтаря, и ги приема като свои такива, с изключение на значението на сключения договор за управление, което обаче не променя крайния решаващ извод за наличие на вземане за възнаграждение по договор за управление в посочения от ищеца размер.

В допълнение и по повод оплакванията с въззивната жалба, които очертават и проверката за правилност на решението, въззивният съд намира същите за неоснователни.

Не се спори между страните, и се подкрепя и от събраните писмени доказателства, че ищецът е избран за член на СД на ответното дружество с решение по протокол от ОСА от 28.02.2014 г. по т. 1 от дневния ред, и е е освободен от същата длъжност както и от отговорност с решение по протокол от ОСА от 23.06.2014 г., е което по т. 2 от дневния ред. Второто решение е вписано в ТРегистър на 03.07.2014 г.  

По спорния въпрос дали договорът за управление с ищеца като член на СД е възмезден и какъв е размера на възнаграждението, въззивният съд  намира следното:  С избора на ищеца като член на СД на ответното дружество със същия възниква мандатно правоотношение, независимо от сключването на писмен договор за това. Сключването на договор за управление с ищеца като член на СД, който не е изпълнителен член, е факултативно и договорът не е задължителен елемент от мандатното правоотношение с акционерното дружество, като дори и да се счете, че процесният договор е сключен от лице без представителна власт и без да е спазена предвидена в ТЗ форма, то с оглед наличието на прието от дружеството изпълнение по договора –предвид взетото решение за освобождаване на ищеца от отговорност като член на СД с решението на ОСА от 23.06.2014 г., и с оглед разпоредбата на чл. 293, ал.3 от ТЗ, ответното дружество не може да се позовава на нищожност на договора / в този смисъл напр. определение № 58 от 05.02.2020 г. по т. д. № 1079/2019 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС/.  

По спорния въпрос за възмездния характер на договора за управление с член на СД на АД, въззивният съд намира следното:  Налице е непротиворечива практика по правилното приложение на материалния закон, сочеща, че мандатното правоотношение с членовете на СД по чл. 244, ал. 7 пр.второ  от ТЗ възниква от решението на ОСА по чл. 221 т. 4 и т. 5 ТЗ, с което се избира член на СД и се определя и размера на възнаграждението, като сключването на писмен договор и отделното уговаряне на възнаграждение, е факултативна възможност по чл. 244, ал. 7 ТЗ, като е допустимо и управлението да е безвъзмездно. В този смисъл е неоснователен довода на ищеца, че договорът е с  трудов характер. Справката от НАП не е аргумент за това, тъй като в същата се сочи осигурителен, а не трудов доход, и начисляваното на ищеца възнаграждение е с код за осигурен 10 - изпълнител по договори с търг.дружества съгласно легендата на кодовете.

Задължението на АД за  възнаграждение на членовете на СД отпада с прекратяване на договора за възлагане на управление или с взимане на решение относно възнаграждението от ОСА, в чиято компетентност е това, като действието на решението за определяне на възнаграждението не е обусловено от мандата на СД по чл. 233, ал. 1 ТЗ, и изтичането на мандата на СД не преустановява действието на решението на ОСА за определеното възнаграждение на членовете на СД /напр. определение № 13 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 4917/2014 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 145 от 10.05.2016 г. по гр. д. № 46/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС /. В случая от представения по делото протокол от ОСА от 28.02.2014 г.у на което е взето решение за избирането на ищеца за член на СД на ответното дружество е видно, че в дневния ред не е бил включен и обсъждан въпроса за определяне възнаграждението на членовете на СД, а само такова за промяна в състава на членовете на СД. По делото, обаче, са  приети други писмени доказателства- процесният договор за управление от 19.03.2014 г.,  справка с изх.№ 16/14.09.2015 г. за дължими суми по договор за управление на П.А.А. към 14.09.2015 г., двата документа подписани от Б.З.като изп.директор и лице с представителна власт спрямо ответното АД, и справка от 13.04.2016 г. от НАП за осигурителния доход на ищеца-електтронен документ по чл.184 от ГПК, които три доказателства не са били оспорени от ответника по отношение на авторство и вярност, и които документи съдът намира, че заместват непредставянето на решение на ОСА за възнаграждението на член на СД на ответното АД, и правят несъмнен извода за съществуването на такова решение, макар то самото да не е било представено, както и за размера на това възнаграждение- 10 мин. работни заплати в страната или 3400 лв., и начина на плащане- месечно. В тази насока въззивният съд съобрази и обстоятелството, че възражението за ответника за липсата на решение на ОСА по чл.221, т.5 от ТЗ-за определяне възнаграждение на членовете на НС и СД, е направено от името на същото лице-Б.З.като изп.директор на ответното АД, който е и подписал както договора за управление с ищеца от 19.03.2014 г., така и служебната бележка за дължимост на исковата сума за главница към ищеца за възнаграждение по договора за  управление. Така не може да се игнорира валидността на изявлението-признание на едно и също лице-изп.директор Б.З., за съществуване на решение на ОСА на ответното АД за определяне на възнаграждение на член на СД в посочения размер от 10 мин-.работни заплати за страната, или в случая по 3400лв. брутно на месец.  Така само възражение от товетната страна за липсата на решение на ОСА по чл.221, т.5 от ТЗ не е достатъчно за да разколебае доказателствената стойност на горепосочените три документа и да опровергае изявлението на изп.директор на ответното АД/по аргумент от чл.164, ал.1, т.6 от ГПК/-като лице с представителна власт спрямо дружеството, на същото това обстоятелство-а именно наличие на решение на ОСА по чл.221, т.5 от ТЗ в посочения от ищеца и в договора за управление смисъл и по размера на възнаграждението. Така въззивният съд приема, че ищецът е установил факт с правно значение- такова решение, а ответникът не е успял да докаже липсата му.

По спорния въпрос за липсата на парични средства за плащане и за неизпълнение на поставени задачи, въззивният съд намира оплакванията на въззивника също за неоснователни, доколкото само с решение на ОСА може да се променя възнаграждението на член на СД или да се преустановява заплащането на такова възнаграждение по чл.221, т.5 от ТЗ, като заплащането на такова възнаграждение-за което има взето решение от ОСА по чл.221, т.5 от ТЗ /както съдът прие, че има в случая/ не зависи от постигнати резултати / напр. така определение № 13 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 4917/2014 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС/.

Ето защо ответното дружество дължи на ищеца по 3400 лв. брутен размер месечно, или за исковия период, през който ищецът е член на СД на ответното АД, възлиза на исковата сума от 10 259,53 лв., като по отношение на този размер няма оплаквания с въззивната жалба.

Доколкото въззиният съд прие, според изложеното по-горе, че уговореното възнаграждение се плаща месечно, то ответникът изпада в забава върху месечно дължимите суми от 1-во число на месеца, следващ този, за който се дължи възнаграждението, и дължи на ищеца и претендираната от него сума от 2138,52 лв., определена по реда на чл.162 от ГПК, като по отношение на този размер няма оплаквания с въззивната жалба.

       Поради съвпадане  решаващите изводи на двете съдебни инстанции,  решението следва да се потвърди изцяло.

По разноските пред въззивната инстанция: Въззивникът-отвтеник при този изход на спора няма право на възстановяване на разноски.

На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът дължи на ищеца разноски в  размер на 902 лв. за адв. възнаграждение платени в брой по договор с адв.Вл.В., като възражението за прекомерност е неоснователно, тъй като сума а е и минималният размер по приложимата към датата на договора за правна защита норма на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС според интереса.

Рещшението е по търговско дело с цена под 20 000лв. , и въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, в който смисъл е непротиворечивата практика на гражданската и търговската колегии на ВКС по чл.280, ал.3, т.1 от ГПК / напр. определение № 479 от 18.06.2018 г. по гр. д. № 724/2018 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 91 от 21.02.2018 г. по ч. т. д. № 275/2018 г., Т. К., І т. о. на ВКС/.

Воден от горното съдът

 

                                                                    Р Е Ш И:                                           

           

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 28466 от 30.01.2020 г., постановено по гр.д. № 59112/2016 г. на СРС, 38 състав.

            ОСЪЖДА „Г.“ АД, е ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***,  да заплати на П.А.А. ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 902 лв. разноски за въззивната инстанция.

Решението  е окончателно.

                                                                                                                   

                                                                       

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

               ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                   2.