№ 1436
гр. Варна , 21.04.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в закрито заседание на двадесет и
първи април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен А. Атанасов
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно частно гражданско
дело № 20213100500845 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано частна жалба, подадена от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ
НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ЕООД, чрез пълномощник ю.к. М. срещу разпореждане
№264878/08.02.21г. по ч.гр.д.467/21г по описа на ВРС 46 с-в, В ЧАСТТА с която е
отхвърлено искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за заявено
задължение за възнаграждение на поръчител по гаранционна сделка в размер на 210лв и за
изплатени от поръчителя за сметка на кредитополучателя по обезпечен потребителски
кредит разходи и такси в размер на 45лв., направени от кредитора за събирането на дълга,
придобити от заявителя с цесия..
Жалбата с вх. №274828/25.02.21г. е подадена в законоустановения едноседмичен
срок, считано от уведомяването на заявителя за постановения частичен отказ. Изявлението
за сезиране на въззивен съд е на надлежна страна – заявител срещу подлежащо на
обжалване разпореждане и производството по жалбата е процесуално допустимо, на осн. чл.
274 ал.1 т. 2 ГПК. Авансово дължимата такса в минимален размер е внесена.
Жалбоподателят излага оплаквания за неправилно приложена нормативна уредба,
като твърди, че съдът е направил необоснована преценка за неравноправност на клаузи от
потребителска сделка, без да е имал възможност лично да установи обстоятелствата по
индивидуалното договаряне само въз основа на изложените твърдения на кредитора.
Оплаква се, че извода за договаряне в нарушение на добрите нрави е направен без да са
отчетени конкретните интереси на всеки от договарящите се – от една страна интересът
породен от търговското качество на поръчителя, специализиран в гаранционни сделки да
получи възнаграждение за тази услуга, а от друга страна интересът на заемателят да изпълни
задължението си към кредитора и да избегне неблагоприятни последици от своето
1
неизпълнение. Счита, че гаранционната не накърнява границите на свободата на договаряне,
очертани единствено от императивно правило на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Позовава се на
добросъвестно на кредитора, поискал обезпечението, като сочи че заемодателя е
предоставил избор на потребителя, отчитайки индивидуалните предпочитания на клиента си
и съответно именно по възлагане от този клиент поръчителят е сключил и възмездната
гаранционна сделка в рамките на обичайната си търговска дейност. Сочи, че дори и отделна
клауза от кредитния договор за е нищожна, това не може да рефлектира пряко върху
поръчителя, чиято отговорност е функция от отговорността на длъжника към момента на
поемане на поръчителството, но последващите промени в основната сделка са му
непротивопоставими. Жалбоподателят излага и оплаквания за неправилно квалифициране
на разходите за извънсъдебно събиране на дълга като задължение, събрано от кредитора в
нарушение на чл. 33 и чл. 10а ал. 1 ЗПК, тъй като са свързани с допълнителни услуги,
извършени от кредитора в резултат на некоректно поведение на кредитополучателя, които
законът допуска извън общите разходи по смисъла на чл. 19 ал. 3 т.1 ЗПК. Жалбоподателят
моли обжалваната част от разпореждането да бъде отменена и вместо нея въззивният съд да
постанови издаване на заповед за всички поискани суми.
Насрещна страна не се конституира в настоящото производство( чл. 413 ал. 2 ГПК).
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и представените пред
първоинстанционния съд доказателства, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Доколкото се касае за обжалване на акт, с който се отговаря по същество на искане до
съда, с което не се решава спор за материално право, съответното приложение на чл. 270
ГПК възлага на въззивната инстанция и служебна проверка за действителност, допустимост
и редовност на заявлението, в рамките на правомощията на заповедния съд(т.1 от ТР 1/2014
на ОСГТК на ВКС).
Производството е било образувано по молба на заявителя- жалбоподател срещу
физическо лице – потребител с настоящ адрес в седалището на сезирания съд.
Компетентният районен съд е сезиран с формуляр по чл. 410 ГПК. Съответно на това
сезиране разпореждането на първоинстанционния съд кореспондира на акт по чл. 413 ал.2
ГПК и е действително(ПП1/53г, ПП1/80г). Обжалваният акт е произнесен по заявление, в
което приобретател цесионер е претендирал придобитата сборна претенция, формирана от
пет отделни вземания, начислени като задължения, възникнали на две самостоятелни
основания. На първо място заявителят е посочил, че праводателя му като поръчител е
изпълнил обезпеченото задължение на главния длъжник, като е удовлетворил кредитора,
потърсил изпълнение след падежиране на вноските за просрочена главница, договорна
лихва и законна лихва за забава, както и сума от 45лв, за която в уточнителна молба е
потвърдено, че е формирана от фиксирано задължение за поемане на разходи за изпратени
текстови съобщения, телефонни разговори, писма и покани за плащане на просрочени
2
задължения и ангажиране а дейността на служител който да администрира действията по
извънсъдебно събиране на дълга. Тези задължения са обосновани с уговорки в договор за
предоставяне на потребителски кредит с фиксирани вноски, включващи части от главница и
договорна лихва и позоваване на клаузи от общи условия, с която кредитополучателят се е
задължил да отговаря за забавено плащане на вноски и за „разходи и такси“, свързани с
неизпълнение на задълженията на кредитополучателя. На второ място заявителят се е
позовал на придобиване на цена за договореното с кредитополучателя възмездно
поръчителство и е заявил за плащане сума от 210лв, уговорена на ползваната гаранционна
услуга, която е била разсрочена на части, допълнени към вноските за изпълнение на
кредита.
Твърденията на заявителя достатъчно индивидуализират тези вземания, предмет на
настоящото производство.
Въззивният съд преценява, че отношенията между кредитора, удовлетворен от
поръчителя-цедент и длъжника несъмнено имат потребителски характер, а това ангажира
служебната му активност за проверка на обоснованост на твърденията за съществуване на
заявените размери на дълга. Приложените към заявлението доказателства установяват
съществено съдържание на потребителски кредит с главница 600лв и лихвен процент 40%,
който е следвало да се погасява с общо 16 седмични вноски в размер на по 40лв всяка с
последен падеж 2.01.2020г. Тези условия обаче е следвало да се прилагат към отпуснат за
рефинансиране на предходен кредит заем само ако заемателят изпълни и
допълнителнително условие за предоставяне на поръчителство, обявено за приемливо от
кредитора в три варианта – договорено с две физически лица с доказана платежоспособност
или търговци, извършващи гаранционни сделки по занятие – банка или одобрен от
кредитора гарант. В приложените доказателства се намира и договора за възлагане на такова
поръчителство в деня на договарянето на заема на праводателя на жалбоподателя –
финансовата институция „Файненшъл България“ЕООД(притежавана от заемодателя), от
който се установява, че на клиента е предложена възмездна сделка за цена 240лв срещу
гарантиране на изпълнението му към кредитора, в случай че потребителя не успее да
организира друг вид обезпечение, като тази цена е следвало да се събира от самия кредитор
като приоритетна добавка към вноските по заема. Гарантът е бил овластен и да обработка
лични данни на физическото лице, като в целите на обработката значителен обем заема
проверката за платежоспособност на потребителя. Това съдържание на документите,
посочени от заявителя като основание за пораждане на дълг на потребител несъмнено е
следвало да ангажират проверката на съда по чл. 411 ал.2 т. 2 и 3 ГПК за съответствие с
императивни правила, добрите нрави или евентуална неравноправност на клаузите,
уреждащи задължения на потребителя. В тази връзка въззивният съд намира оплакването за
ограничен обема на правомощията на заповедния съд в тази насока за изцяло несъстоятелни.
Ако действително законодателят възнамеряваше да ограничи защита на правата на
потребителя до производства, в които може да провежда пълно съдебно дирене в
състезателен процес, въведеното изрично основание за отказ в посочените разпоредби би се
оказало без предмет. Напротив, целта на изменението на закона, с което се добави и
3
служебна активност на съда в заповедно производство, бе да се изключи именно тълкуване в
смисъла, предлаган от жалбоподателя. По настоящем всяко съмнение в добросъвестното
договаряне на доставчиците на финансови и кредитни услуги, поставящо под риск
потребителите, налага отричане на безспорния характер на дълга, респективно налага
насочване на кредитора към общия исков ред за доказване на основанието на правото му
(чл. 415 ал.1 т. 3 ГПК). Посочените от жалбоподателя предпоставки за изключване на
неравноправността подлежат на доказване от самия кредитор и то именно в исковия процес
след съответно оповестяване от съда на приложимите императивни правила и осигуряване
на пълна защита на потребителя.
Същият обем на проверка упражнява и въззивния съд, като констатира следното:
На първо място изплатеното от поръчителя вземане за начислени разходи от кредитора,
не е изрично уговорено в кредитната сделка. В уточнителната молба и в жалбата заявителят
посочва тарифа за фиксирани по размер суми, събирани от заемодателя за уведомления,
изпращани до клиента. Явно е, че такива действия не могат да се квалифицират като
допълнителна услуга, с която на потребителя се предоставя конкретно полезна за него
услуга, съответна на индивидуалния му интерес. Напротив, действията на
служителите(обичайни или специално ангажирани) по събиране на просрочен дълг
представляват типична за търговията на кредитора дейност по предотвратяване или
намаляване на вреди от длъжникова забава. В този смисъл, прехвърлянето на производствен
разход на потребителя е неравноправна по естеството си, и специалният закон изрично
забранява такова договаряне под форма на таксувана допълнителна услуга(чл. 10а ал. 2, чл.
19 ал. 4 вр. ал. 3 ЗПК). Дори да се приеме, че в случая заемодателят не е уговорил такса за
услуга, а търси компенсация за вреди от неизпълнение на длъжника, чийто размер е
фиксиран предварително като размер или е удостоверен като реално изхарчени
допълнителни средства, законът изрично ограничава обема на отговорността на потребителя
в този случай само до обезщетение в размер на законната лихва, каквото кредитора е
претендирал отделно(чл. 33 ГПК). Систематичното тълкуване на специалните императивни
норми, които са изведени като превенция срещу типични форми на уговорки, поставящи
потребителя в зависимост от кредитора, налагат извод за ограничаване на свободата на
договарянето. В този смисъл изцяло превратно жалбоподателят се позовава на правилото на
чл.19 ал. 3 ЗПК, което няма за цел да позволи уговаряне на допълнителни възнаграждения
над включваните в ГПР разходи, а напротив изключва от коефициента само онези разходи,
които са извън основната престация на кредитора, за да концентрира всички
ценообразуващи компоненти в оповестеното на потребителя оскъпяване, като реквизит от
договора, определящ информирания му избор. Отделно от това, допълнителното разходване
на каквито и да е средства при наличие на доверен поръчител е несъвместимо с
добросъвестността, изискваща от кредитора по общо правило да вземе мерки за
ограничаване на вредните последици от неизпълнението (чл. 83 ал. 2 ЗЗД).Затова и
въззивният съд се присъединява към изложените в обжалваното разпореждане съображения
за противоречие на клаузите, уреждащи възлагането на разходи за извънсъдебното събиране
на дълга или предвидена в тарифа такса, с правилата, закрилящи потребителите и чл. 33 ал.
4
2 ЗПК.
Другото непризнато вземане е породено пряко от договора за поръчителство, сключен от
потребителя в изпълнение на условие, поставено от заемодателя. Въззивният съд намира за
неоснователен доводът за добросъвестно предложен избор на потребителя при договарянето
на това условие за ползването на обезпечения кредит. На първо място кредиторът изобщо не
е предложил необезпечено кредитиране, което налага на доставчика на кредитната услуга да
положи пълен обем от дължимата грижа за установяване на кредитоспособността на клиента
и да поеме сам риска от неправилната си преценка. И трите варианта на изисквани
обезпечения характеризират кредита като рисково „бързо“ кредитиране, при което
значително ограничените възможности за оценка на риска за кредитора се компенсира с
допълнителна сигурна гаранция срещу неплатежоспособност на клиента. Това е ясно
очертано в изрично поставените изисквания за качествата на гарантите – кредитора изисква
не просто допълнителен длъжник, а лице, което доказва убедително сигурна
платежоспособност( физически лица с постоянни доходи в достатъчен остатъчен размер),
банка или ползващ се с изрично доверие на кредитора търговец. Първият от тези варианти е
оповестен, но е фактически недостъпен за потребител, търсещ такова финансиране. Ако той
се ползваше с доверието на такива лица би получил от тях нужното му финансиране без
допълнително оскъпяване. Вторите опции на търговско кредитиране не са типични за
потребителски сделки, тъй като са със сигурност възмездни, а стойността им оскъпява
значително ползването на обезпечения кредит с добавена цена, съизмерима с носене на
значителен финансов риск. Затова и след като веднъж е предпочел именно бързото
кредитиране, потребителят съвсем не е бил свободен да избира индивидуално
съдържанието на сделката и не е можел да влияе върху най-съществения за него елемент,
характеризиращ този кредит спрямо други пазарни предложения – вида на обезпечението.
Така изборът фактически е сведен от размера на цената на поръчителството – тази на
доверения гарант или тази на търговска банка. Възможностите, предложени от доставчика са
несъмнено определени изключително от самия него, включително с предложения гарант(в
договора за поръчителство е указано, че кредиторът е посредник между гаранта и
клиентите), а отделно от това и дейността му пряко се контролира от него. Затова
въззвиният съд споделя обоснованото съмнение на първата инстанция за типично
неравноправно договаряне (чрез използване на предварително фиксирани клаузи, върху
чието съдържание потребителя не може да влияе) на уговорката за приетото от кредитора
обезпечение и прехвърляне на риска от проучването на платежоспособността върху
потребителя, чрез пренасянето му върху специализиран търговец срещу допълнително
плащане, увеличаващо значително цената на полученото кредитиране. Насочването на
потенциално “лошия“ кредитополучател(посочил като цел на кредитирането неизпълнено
задължение по предходен кредит) към учредяване на лично обезпечение от свое дъщерно
дружество–финансов гарант, позволява на доставчика на финансовата услуга да си спести
вече проявил се риск от неадекватна оценка на платежоспособността на клиента (чл.16
ЗПК), като същевременно обявява цена за ползване(ГРП), която не включва цената за
получаване на тези специални гаранции. С това е осуетена и възможността на потребителя
5
да прецени основния критерий за ориентирането му в икономическата тежест от сключената
сделка при сравнението й с другите предлагани на пазара продукти, още повече, че
препоръчания от кредитора гарант не събира възнаграждението си предварително, а го
добавя към вноските по бъдещия погасителен план. Комбинацията от условията по
възмездното поръчителство, които не може да се са известни на кредитора – принципал на
гаранта и гарантираното с него изпълнение по договора за кредит пораждат значително
фактическо оскъпяване на ползвания заем, без това оскъпяване да е надлежно обявено на
потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата
на договаряне при потребителско кредитиране(чл. 19 ЗПК). В случая не може да се приложи
доводът за засягане на съществено съдържание на договора за поръчителство, оставащо
извън контрола за неравноправност(по смисъла на чл. 145 ал.2 ЗЗП), тъй като акцесорното
правоотношение е само следствие от изначалното нарушение на добросъвестността при
договарянето на кредита, без което потребителя изобщо няма интерес от каквото и да е
поръчителство.
В заключение въззивният състав достига до изводи изцяло съвпадащи с мотивите на
обжалваното разпореждане. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя за
неправилна интерпретация на съдържанието на сделката и нейната цел, съответно за
констатирано нарушение на императивни правила, въведени в интерес на потребителите, за
които се следи служебно при основаване на заявление на договаряне с потребител.
Обжалваното разпореждане следва да се потвърди.
По тези съображения и на осн.чл. 278 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №264878/08.02.21г. по ч.гр.д.467/21г по описа на
ВРС 46 с-в, В ЧАСТТА с която е отхвърлено искане за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК за заявено задължение за възнаграждение на поръчител по гаранционна сделка в
размер на 210лв и за изплатени от поръчителя за сметка на кредитополучателя по обезпечен
потребителски кредит разходи и такси в размер на 45лв., направени от кредитора за
събирането на дълга, придобити от заявителя с цесия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване( т.8 от ТР4/2013 на ОСГТК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6