Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 25.06.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ А въззивен състав, в публичното заседание, проведено на тридесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВА

Мл.с.СВЕТЛАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр.дело № 9354 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 401854 от 08.05.2018 г., постановено по гр. д. № 4048/2018г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 163ти състав, е осъден ответникът „Ч.Р.Б.“ АД да заплати на „М.“ ООД сумата от 13073.05 лева заплатена от ищеца на отпаднало основание за цена за достъп за период 01.09.2012г. до 30.10.2013г. по издадени 14 броя фактури в периода от 30.09.2012г. до 31.10.2013г. на основание Решение № Ц-33/14.09.2012 на ДКЕВР и съгласно договор за изкупуване на ел.енергия № 64/01.07.2007г.  и договор за продажба на ел.енергия № 10001/11.08.2015г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба (18.01.2018г.) до окончателно заплащане на задължение, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Ч.Р.Б.“ АД е осъдено да заплати на „М.“ ООД сумата от 1445.11 лева, представляваща сторените по делото разноски.

От името на „Ч.Р.Б.“ АД, чрез юлк.Д.,  в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК е депозирана въззивна жалба срещу първоинстанционното решението в неговата цялост като неправилно. В жалба се излагат съображения, че спорът между страните е съсредоточен върху въпроса на какво основание е заплатената процесната сума, като се поддържа твърдението, че основанието, на което са извършени плащанията на процесната сума е валидно облигационно отношение – сделка за възмездното предоставяне на услугата достъп. Посочва се, че за предоставяне на услугата от страна на въззивното дружество са направени разходи и същите по никакъв начин не са „отпаднали“ или компенсирани, а цената на услугата е била определена като пределната за този вид електроцентрали, съгласно решение № Ц-33/2012г. на ДКЕВР. Твърди се, че изводът, до който е достигнал първостепенният съд е че предоставената услуга е безвъзмездна, а тя в ЗЕ е уредена като възмездна. Сочи се, че отмяната на решение № Ц-33/2012г. на ДКЕВР не е равнозначно на отмяна на основанието за получаване на възнаграждението за достъп и не води до извод за неоснователно обогатяване с целия размер на цената, доколкото въззивникът е предоставил услугата. Предвид изложеното се позовава на разпоредбата на чл. 82 от ЗЗД, като се подчертава, че при неизпълнение на договорно задължение, имуществената отговорност на ответника може да възникне единствено при виновно негово поведение. Според представителя на „Ч.Р.Б.“ АД отпадането на основанието води до реституция на даденото, както от едната, така и от другата страна, тъй като в случая ищецът е заплатил цена, като е получил насрещна престация – предоставената от въззивника услуга. В жалбата се излага и твърдения, че при постановяване на обжалваното решение, първоинстанционният съд неправилно е тълкувал и приложил материалния закон, като се подчертава, че наличието на договор не е част от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Нещо повече наличието именно на договор според въззивника води до неприложимост на института на неоснователното обогатяване. Излагат се и подробни съображения относно начина, по който следва да се тълкуват разпоредбите на ЗЕ, уреждащи начина на определяне на цените за производителите в сектора Енергетика, в това число и нормата на чл. 30 и чл.84 от ЗЕ. С оглед всичко изложено се моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск отхвърлен. Релевирано е искане за присъждане и на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК от името на въззиваемата страна „М.– Е.“ ООД е депозиран отговор на въззивната жалба, в който същата се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че съгласно константната практика на ВКС проявлението на конститутивното действие на съдебното решение за отмяна на индивидуалния административен акт е състои в отпадане на правните последици от издадения акт, считано от момента на издаването му, т.е с обратна сила. Именно поради това, според въззиваемият с обратна сила са отпаднали т.нар „временни цени“, като с отмяната на решението на ДКЕВР такава цена за достъп липсва и не може да бъде определяна по правилата на търговски сделки. Ето защо правилно първоинстанционният съд е посочил, че е налице хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. В отговора се твърди, че мрежовият оператор може да събира от ползвателите на съответната електроразпределителна мрежа за предоставените мрежови услуги само цени, които по вид и размер са определени от ДКЕВР. Сочи се, че цените за предоставените от електроразпределителното предприятие услуги, в това число и цената за достъп е извън предмета на отношенията между страните, уредени в сключения между тях договор. Предвид всичко изложено се моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено, като се претендира и присъждането на сторените по делото разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Подадената от „Ч.Р.Б.“ АД жалба е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта и относно наличието на противоречие с императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящата състав намира постановеното от СРС, 163ти състав, решение за валидно, допустимо и правилно. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

Предявен е осъдителен иск за сумата от 13073.05 лв. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, която сума представлявала получена на отпаднало основание цена за достъп до разпределителната мрежа на ответника за периода месец септември 2012г. – месец октомври 2013г.

По делото не се спори, че ответното дружество е било фактически присъединено към електроразпределителната мрежа на „Ч.Р.Б.“ АД, доколкото по силата на приетите по делото договор за продажба на електрическа енергия № 64/01.2007г. и договор № 10001/11.08.2015г. ищцовото дружество е продавало на ответника електрическа енергия, произведена във ВЕЦ „Осогово“ срещу заплащане на съответната цена от страна на „Ч.Р.Б.“ АД.

Между страните не се спори, че ищцовото дружество е производител на електрическа енергия от ВЕЦ „Осогово“. В подкрепа на това по делото е представени и договор за приватизационна продажба на ВЕЦ „Осогово“ – обособена част от „НЕК“ ЕАД гр.София, сключен между  „М.– Е.“ ООД и Агенция за приватизация на Република България.

Представено е Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, съгласно което с взетото решение считано от 18.09.2012 г. са определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи на „Електроенергийния системен оператор“ ЕАД, „ЕВН България Електроразпределение“ АД, „Енергопро мрежи“ АД, „Ч.Р.Б.“ АД, без ДДС, които да бъдат заплащани ежемесечно, в зависимост от присъединяването към съответната мрежа, от производители на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, за количествата продадена електрическа енергия. По делото е представено решение № 6145 от 08.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 12855/2012 г., с което е отменено Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, съгласно което с взетото решение считано от 18.09.2012 г. са определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи  на „Електроенергийния системен оператор“ ЕАД, „ЕВН България Електроразпределение“ АД, „Енергопро мрежи“ АД, „Ч.Р.Б.“ АД, без ДДС, които да бъдат заплащани ежемесечно, в зависимост от присъединяването към съответната мрежа, от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, в частта по раздел ХІ, т. 7, а именно за водоелектрически централи, чиито преференциални цени са определени с решение № Ц-010/30.03.2011 г. (прието по делото), а именно 5.62 лева/КВтч. С решение № 13230 от 14.10.2013 на ВАС по адм. д. № 9429/2013 г. е оставено в сила решение № 6145 от 08.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 12855/2012 г.

По делото са представени и 15 броя фактури, издадени от ответника са посочен като получател „М.– Е.“ ООД, ведно с платежни нареждания за извършени плащания по същите фактури с посочено основание за плащане „такса достъп“, а именно фактура № **********/30.09.2012г. за сумата от 124.69 лева с ДДС, фактура № **********/31.10.2012г. за сумата от 244.51 лева с ДДС, фактура № **********/30.11.2012г. за сумата от 557.53 лева с ДДС, фактура № **********/31.12.2012г. за сумата от 1 322.42 лева с ДДС, фактура № **********/31.01.2013г. за сумата от 1 132.60 лева с ДДС, фактура № **********/28.02.2013г. за сумата от 1 145.99 лева с ДДС, фактура № **********/31.03.2013г. за сумата от 1583.32 лева с ДДС, фактура № **********/30.04.2013г. за сумата от 2264.09 лева с ДДС, фактура № **********/31.05.2013г. за сумата от 2218.34 лева с ДДС, фактура № 00033037000/30.06.2013г. за сумата от 1 307.17 лева с ДДС, фактура № **********/31.07.2013г. за сумата от 750.34 лева с ДДС, фактура № **********/31.08.2013г. за сумата от 275.65 лева с ДДС, фактура № **********/30.09.2013г. за сумата от 87.48 лева с ДДС и фактура № **********/31.10.2013г. за сумата от 58.92 лева с ДДС. Общата сума заплатена по така представените фактури е в размер на 13 073.05 лева с ДДС. Така описаните фактури и извършените плащания по тях не са били оспорени от ответното дружество – въззивник в настоящото производство.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд намира от правна страна следното:

За да бъде уважен предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, следва да бъде установено наличието на следните факти при условие на кумулативност, а именно 1. наличието на действително облигационно правоотношение по договор за достъп до електроразпределителната мрежа, поддържана от ответника; 2. ищецът да е заплатил на ответника процесната сума, представляваща възнаграждение за осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа и 3. решението на ДКЕВР, с което се определя размерът на възнаграждението за достъп, да е отменено от ВАС с влязло в сила съдебно решение, т.е. годният юридически факт, въз основа на който е определен размерът на възнаграждението за достъп, да е отпаднал с обратна сила. В тежест на ответната страна с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест съгласно чл. 154 от ГПК при установяване на горепосочените елементи от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е да установи, че върнал процесната сума.

В разглеждания случай по делото липсват доказателства за наличието на сключен писмен договор между страните по реда на чл. 30, ал. 1 от ЗЕ и чл. 104 от ЗЕ, във вр. с § 197, ал. 1 ПЗР на ЗЕ (обн. ДВ бр. 54/2012 г.). По тази причина цената за достъп е определена с Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР в изпълнение на правомощията, предвидени в чл. 21, т. 8 и чл. 30, ал. 1, т. 13 от ЗЕ (ред. ДВ бр. 54/2012г.). Фактическото присъединяване към мрежата и решението на ДКЕВР за определяне на временни за достъпа са двата елемента на основанието, от което е възникнало задължението на ищеца за плащане на цена до размер 13073.05 лева. Обстоятелството, че процесната сума е била заплатена от ищеца на ответника също е безспорно установено с приетите по делото 15 броя фактури и приложените към тях платежни нареждания, неоспорени от „Ч.Р.Б.“ ЕАД. Следователно наличието на първите два елемента от фактически състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е установено по делото.

Спорът пред въззивната инстанция се концентрира върху въпросът дали ответникът дължи връщането на заплатената от ищеца сума. Във връзка с доводите на въззивника в тази насока въззивният състав приема следното:

Съгласно константната и еднопосочна съдебна практика, обективирана в решение № 40/29.05.2017г. по т.д.№ 60011/2014г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 66 от 8.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 53664/2015 г., III г. о.,  решение № 28 от 28.04.2016 г. по т. д. № 353/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 104/27.06.2016 г. по т. дело № 1610/2015 г. на ІІ т. о., решение № 126/16.08.2016 г. по т. дело № 1592/2015 г. на І т. о., решение № 12/31.01.2017 г. по т. д. № 2297/2015 г. на ІІ т. о, решение № 220 от 23.01.2017 г. по т. д. 3486/2015 г. на І т. о., решение № 224/21.02.2017 г. по т. д. 2654/2015 г. на ІІ т. о., решение № 155 от 11.01.2016 г. по т.д. № 2611/2014 г. на ВКС, II Т.О., решение № 157 от 11.01.2016 г. по т.д. № 3018/2014 г. на ВКС, II Т.О., влязлото в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ (ал. 3 след изменението с ДВ, бр. 17 от 2015 г., в сила от 6.03.2015 г.), има обратно действие. С отмяната по реда на АПК на посоченото решение на ДКЕВР се поражда задължение за връщане на формираните въз основа на него и заплатени от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници временни цени за достъп като платени на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Не може да бъде прието за основателно оплакването във въвззивната жалба на въззивника, че пряко основание за дължимост на процесната цена за достъп се явявало законовото задължение на ищеца по чл. 84, ал. 2 и 3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от ЗИДЗЕ от 2012 г. Посочените разпоредби предвиждат задължение за сключване на договор за достъп, но дължимите цени за предоставените от електроснабдителното дружество услуги подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР - чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ. Определената от регулаторния орган цена за достъп несъмнено става част от същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо на договорно основание. Този елемент (клауза) от договорното отношение обаче не е подвластен на волята на страните по договора, а подлежи на принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор. Правното действие на този административен акт обуславя и правното действие на клаузата за цената, като елемент от съдържанието на всеки конкретен договор от подобен вид. Следователно, задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент - сключен договор за достъп, като такъв е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора, какъвто е разглеждания случай, и административно-правен - решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна. При тази законова уредба липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на ищеца на цена за достъп, тъй като само чрез административния елемент подлежи на определяне и съдържанието на договорната клауза за цената, дължима на ответника.

С оглед всичко изложено се стига до извода, че задължението за плащане на цена за достъп е възникнало с издаването на цитираното решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР (което съгласно чл. 13, ал. 7 ЗЕ подлежи на изпълнение, независимо дали е обжалвано). Същото обаче е отпаднало с влизане в сила на съдебното решение за неговата отмяна, доколкото по аргумент от разпоредбата на чл. 177, ал. 1, изр. 2 от АПК и на чл. 183 АПК отменителното съдебно решение има действие спрямо всички лица. Без значение е дали дадено лице е взело участие в съдебното производство по оспорване на индивидуаления или общ административен акт или не. Както е посочено и от въззиваемото дружество в отговора на въззивната жалба действие занапред на съдебно решение за отмяна на административен акт е предвидено с разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК, но то се отнася единствено за решенията, с които се отменят подзаконови нормативни актове. Същевременно няма спор между страните, че решение № Ц-33/14.09.2012 г. няма характер на подзаконови нормативни актове, поради което и съдебният акт за отмяната на решението на ДКЕВР отменя и последиците му с обратна сила. Следователно отпада с обратна сила включената чрез решението на ДКЕВР като съдържание на облигационното отношение между страните цена за достъп, която ищецът е заплащал в периода от месец септември 2012г. до месец октомври 2013г.

По отношение на изложените доводи за правното действие на отмяната на решението на ДКЕВР и обстоятелството, че за заплатената цена ищецът е получил насрещна престация, въззивният състав приема, че следва да бъде съобразено, че за правното действие на всяко прекратително основание са приложими собствени правила в зависимост от естеството му. В цитираната по-горе съдебна практика Върховният касационен съд е посочил, че отмяната на административния акт за определяне на временните цени за достъп не може да се приравни по естеството си на развалянето на един договор, а е идентична като правна фигура с унищожаването на клаузата от договора за цената за достъп, имащо обратно действие дори и при договори за продължително или периодично изпълнение. Не е налице основание при отпадане на клаузата за заплащане на цената да се приложат по аналогия правилата уреждащи отношенията между страните при разваляне на договор, доколкото в случая липсва законова празнина, тъй като уредба на отношенията има и тя се съдържа в чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

Нещо повече недължимостта на процесната цена за достъп не означава, че ищецът ползва услугата „достъп до разпределителната мрежа“ безплатно, което би противоречало на принципа за възмездност в търговските отношения, каквото е едно от изложените от въззивника оплаквания. Към процесния период цената за достъп е била един от компонентите на цената за пренос през електроразпределителната мрежа (чл. 23, ал. 2 от Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия, обн. ДВ, бр. 17/2.03.2004, отм. бр. 38/19.04.2013 г.). Следователно, със заплащането на предвидената по вид в Наредбата цена за пренос, ищецът на практика е заплащал и цена за достъп, тъй като тя е била част от цената за пренос. С процесното отменено решение на ДКЕВР се въвежда временна цена за достъп, без да се променя цената за пренос, т. е. въвежда се допълнително финансово задължение за услугата „достъп“, наред с предишното. Отмяната на решението на Комисията води до отпадане с обратна сила на това допълнително финансово задължение, но не и до отпадане на досега съществуващото финансово задължение за цена за пренос, включващо и дължимата престация за услугата „достъп“.

Неоснователни са доводите на ответника, че доколкото бил изпълнил задълженията си по договора, то не били налице основанията на чл. 82 и сл. от ЗЗД и не следвало да връща сумите. В случая предявените искове са за неоснователно обогатяване, а не за обезщетение за вреди от неизпълнен договор, поради което и с оглед на смесения фактически състав на задължението за плащане на цената, то изпълнението на ответника само по себе си не е достатъчно за да обоснове основание за задържане на сумата.

По гореизложените съображения и поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции решението на Софийски районен съд следва да бъде потвърдено, а предявеният иск по чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД е уважен.

По разноските:

Предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, въ. с чл. 273 от ГПК право на разноски има пред въззивната инстанция има въззиваемата страна „М.“ ООД, чийто процесуален представител още в отговора на въззивната жалба е релевирал искане за присъждане на разноски, за което е представен и списък по чл.80 от ГПК. Съгласно представения списък се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 922.20 лева, като по делото е приложен договор за правна защита и съдействие, в която договорено възнаграждение в размер на 922.20 лева, като страните са се споразумели същото да бъде заплатено по банков път. С оглед разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, за доказване заплащането на адвокатски хонорар към договора за правна защита и съдействие е представено и извлечение от банкова сметка, ***, че сумата от 922.20 лева е заплатена от въззиваемото дружество. С молба от 07.02.2019г. обаче от името на въззивника изрично е направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Същото при преценка на разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, настоящият състав намира за неоснователно. С оглед на това, „Ч.Р.Б.“ ЕАД следва да бъде осъдено да заплати на „М.“ ООД разноски за въззивното производство в размер на 922.20 лева.

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 401854 от 08.05.2018 г., постановено по гр. д. № 4048/2018г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 163ти състав.

ОСЪЖДА „Ч.Р.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, БенчМарк Бизнес Център да заплати на „М.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК сумата от 922.20 лева, представляваща направените разноски пред Софийски градски съд.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1                             2.