Решение по дело №64/2020 на Административен съд - Сливен

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 12 юни 2020 г. (в сила от 12 юни 2020 г.)
Съдия: Детелина Кръстева Бозукова Ганева
Дело: 20207220700064
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 13 февруари 2020 г.

Съдържание на акта

                                     Р Е Ш Е Н И Е № 88

 

                                  гр. Сливен, 12.06.2020 г. 

 

                                  В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Административен съд – Сливен, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                Председател: Детелина Бозукова

 

 

при секретаря Николинка Йорданова и в присъствието на прокурора……………като разгледа докладваното от съдия Бозукова административно дело № 64 по описа за 2020 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е по  чл. 268, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Образувано е по жалба на Д.И. *** против Решение № 10/02.01.2020 г. на Директора на ТД на НАП-Бургас, в частта, в която е оставена без уважение жалбата й вх.№15857/17.12.2019 г. срещу Разпореждане с изх. № С-190020-137-0010630/28.11.2019 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП-Бургас ИРМ Сливен. В жалбата се твърди, че решението в обжалваната част е незаконосъобразно като противоречащо на материалния и процесуалния закон. Запорът върху банковите сметки бил наложен в хода на изпълнителното производство, а не в отделно обезпечително производство. Счита, че задълженията й са погасени с изтичане на предвидената в закона 5 годишна давност. Иска от съда да отмени оспореното решение като незаконосъобразно и да разпореди на надлежното длъжностно лице отписване от данъчно-осигурителната му сметка на задължението, като погасено по давност. В съдебно заседание се представлява от упълномощен представител – адв. А. С.-***, която поддържа жалбата. Претендира разноски.

Ответникът по делото – Директорът на ТД на НАП Бургас, чрез процесуалния си представител – гл. юриск. Ж. Д., оспорва жалбата. Сочи, че жалбоподателката неправилно тълкува нормата на чл.171 от ДОПК и изтъква, че с налагането на обезпечителните мерки се спира 5 годишната погасителна давност. Счита, че задълженията се погасяват едва след изтичане на абсолютната погасителна давност съгласно чл.171 ал.2 от ДОПК, която към момента на постановяване на разпореждането не е изтекла. Иска се от съда да отхвърли жалбата като неоснователна. Претендират се и разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като взе предвид обжалвания административен акт, становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Между страните не се спори, че по отношение на жалбоподателката  е образувано изпълнително дело /ИД/ № 20060005218/2006 г. по описа на ТД на НАП – Сливен за установени и неплатени публични задължения, за което лицето е уведомено със Съобщение за доброволно изпълнение изх. № 5218/2006/000001/28.11.2006 г. на основание чл. 221 от ДОПК. По образуваното изпълнително дело е наложен запор на банковите сметки на лицето, находящи се във всички лицензирани банки на територията на Република България с Постановление за налагане на обезпечителни мерки Изх.№ 5218/2006/000037/30.10.2013 г. Също така е наложен запор на банковите сметки на лицето, находящи се в О. Б. Б. и Б. Д. АД с Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.№ С190020-022-0031071/22.04.2019 г.

С Разпореждане изх.№ 5218/2006/000039/30.10.2013г. към изпълнителното дело са присъединени задължения за: ДОО, УПФ и ЗО по Декларация 6 №**********/29.04.2009г. за период 01.01.2008г. - 31.12.2008г.; ДОО, УПФ и ЗО по Декларация 6 №25817/29.04.2010г. за период 01.01.2009г. - 31.12.2009г.; ДОО, УПФ и ЗО по Декларация 6 №200021003034746/28.04.2011г. за период 01.01.2010г. - 31.12.2010г.; ДОО, УПФ и ЗО по Декларация 6 №200021202805522/02.05.2012г. за период 01.01.2011г. -31.12.2011г.; задължение по НП №78/07.07.2009г. на РИОКОЗ Сливен, представляващо глоба в размер на 200,00лв. и по НП №70/16.01.2012г., издадено от Община Сливен, представляващо имуществена санкция в размер на 500,00 лв.

С възражение вх. № 14034/31.10.2019г. оспорващата Д.И. е поискала погасяване на публични задължения поради изтекла погасителна давност. С Разпореждане изх. № С190020-137-0010630/28.11.2019г. публичния изпълнител е погасил по давност задължение, произтичащо от НП №78/07.07.2009г. на РИОКОЗ Сливен, представляващо глоба в размер на 200,00лв., като е отказал погасяване по давност на останалите задължения, тъй като не е изтекла давността по чл. 171, ал.1 от ДОПК, съгласно който публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, както и поради неизтекъл срок по ал.2 на чл.171 от ДОПК. С жалба вх.№ 15857/17.12.2019 г. И. е оспорила разпореждането на публичния изпълнител. С процесното решение Директорът на ТД на НАП-Бургас е оставил без разглеждане жалбата, в частта относно погасяване по давност на глоба в размер на 200 лева по НП №78/07.07.2009г. на РИОКОЗ Сливен, като недопустима, приел е за погасени по давност задължения за за ДОО, УПФ и ЗО по Декларация 6 №**********/29.04.2009г. за период 01.01.2008г. – 31.12.2008г. и върнал преписката на публичен изпълнител при ТД на НАП – Бургас, ИРМ- Сливен, както и оставил без уважение подадената от задълженото лице жалба за задълженията за ДОО, УПФ и ЗО по Декларация обр.6 №25817/29.04.2010г. са за период 01.01.2009г. - 31.12.2009г. 01.01.2010г. - 31.12.2010г.; период 01.01.2011г. - 31.12.2011г. и задължението по НП №70/16.01.2012г., издадено от Община Сливен, представляващо имуществена санкция в размер на 500,00лв, като е потвърдил разпореждането в тази част.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е допустима, като подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване административен акт, в срока по  чл. 268, ал. 1 от ДОПК-жалбата е подадена чрез пощенски оператор на 28.01.2020 г., а решението е съобщено на 23.01.2020 г.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

В рамките на служебно извършена проверка съдът установи, че оспорваното решение представлява валиден административен акт, издаден от компетентен орган и в кръга на законоустановените правомощия на териториален директор по чл. 267 от ДОПК. Решението е издадено след проведено задължително производство по обжалване на отказа на публичния изпълнител при ТД на НАП - гр. Бургас, в писмена форма и съдържа посочените в чл. 59, ал. 2 от АПК, вр. с § 2 от ДР на ДОПК реквизити, включително изложение на фактическите и правните основания за постановяването му. Самият изричен отказ за прекратяването на изпълнителното производство, поради извод, че погасителната давност не е изтекла, също е издаден от оправомощен за това орган, на основание чл. 226, ал. 2 от ДОПК и в рамките на неговата компетентност. При извършената проверка съдът установи, че започването, провеждането и приключването на процедурата по издаването на оспорения акт са извършени в съответствие с приложимите в случая разпоредби на чл. 266 и чл. 267 от ДОПК, като в хода не са допуснати съществени нарушения на административно производствени правила.

В случая се спори между страните погасени ли са по давност публичните задължения на оспорващата за ДОО, УПФ и ЗО по Декларация 6 №25817/29.04.2010г. за период 01.01.2009г. - 31.12.2009г., 01.01.2010г. - 31.12.2010г. и 01.01.2011г. - 31.12.2011г. и задължението по НП №70/16.01.2012г., издадено от Община Сливен.

Погасителната давност/по вид обща и абсолютна, като срок, съответно 5 и 10 годишна и последици – погасяване на правото на принудително изпълнение/ е материалноправен институт. Поради това, следва да се приложи тази материалноправна разпоредба, която е в сила към момента на възникване на спорното правоотношение, т. к. липсва изрична правна норма в противна насока. Според приложимия по време закон – ДОПК, материално правната норма, която определя срока на погасителната давност е тази на чл. 171 от ДОПК, предвиждаща, че публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника. "

Нормите предвиждащи спирането и прекъсване на давността са процесуалноправни и също се намират в ДОПК.

Съгласно чл. 172, ал. 1 от ДОПК, давността спира: 1. когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение.

Съгласно чл. 172, ал. 2 от ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. Ако актът за установяване бъде отменен, давността не се смята прекъсната. Съгласно ал. 3 на чл. 172 от ДОПК, от прекъсването на давността започва да тече нова давност.

Действията по принудителното изпълнение са уредени в Глава 25"Принудително изпълнение", Раздел ІV"Действия" на ДОПК - чл. 220 и следващите и включват: образуване на изпълнително дело, изпращане на съобщение за доброволно изпълнение, налагането на запор, вписването на възбрана и др.

В представеното като административна преписка копие от изпълнителното дело се съдържат доказателства, че публичният изпълнител е наложил обезпечителни мерки с Постановление изх.№5218/2006/000037/30.10.2013г., /което не е било обжалвано по предвидения в чл.197 от ДОПК ред/ - запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление, находящи се във всички лицензирани банки и то в рамките на срока на давността. Наложен е запор върху вземания на длъжника, като е връчено запорно съобщение на третото задължено лице и разпореждане за изпълнение по чл. 230, ал. 4 от ДОПК. Това действие по аргумент от нормата на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК  е сред предвидените в ДОПК изпълнителни действия в хода на изпълнителното производство и предизвиква спиране на давностния срок за събиране на вземанията описани в постановлението, отнасящи се за задължения от 2009 г. до 2011 г. Доколкото постановлението е издадено от публичния изпълнител в хода на започнато принудително изпълнение, т. е. касае се вече за действие по принудително изпълнение, то на основание чл. 172, ал. 2 от ДОПК давността е прекъсната и е започнала да тече нова давност. Налагането на запора е произвело правния ефект на прекъсване на погасителната давност за вземането, т. к. е действие по изпълнението, което на основание чл. 172, ал. 2 от ДОПК прекъсва давността. Поради това, считано от 01.01.2012 г. за задълженията за период 01.01.2009г. - 31.12.2009г,. 01.01.2010г. - 31.12.2010г. и 01.01.2011г. - 31.12.2011г.е започнала да тече нова давност, която все още не е изтекла. Същите не са погасени по давност, поради което не следва да бъдат отписани, както правилно е приел и административния орган.

Що се отнася до НП №70/16.01.2012г., издадено от Община Сливен, представляващо имуществена санкция в размер на 500,00 лв. съдът намира следното: От преписката е видно, че същото е влязло в сила на 15.03.2012г.  За имуществената санкция по чл. 83 от Закона за административните нарушения и наказания като вид публично вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 7 от Данъчно- осигурителния процесуален кодекс давността е уредена в чл. 171 от Данъчно- осигурителния процесуален кодекс, съгласно ал. 1 на който публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното, задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. По делото няма спор, че  това НП е присъединено по изпълнителното дело с Разпореждане изх.№ 5218/2006/000039/30.10.2013г., на която дата давността се прекъсва и започва да тече нова давност.  С Постановление изх.№5218/2006/000037/30.10.2013г. и Постановление изх.№С190020-022-0031071/22.04.2019г. е наложена обезпечителна мярка - запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки на лицето, като наложените обезпечителни мерки пораждат предвиденото в чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК спиране на давността по отношение на задълженията посочени в постановлението. Ето защо, след като са налице надлежно наложени обезпечителни мерки и постановленията, с които това е разпоредено не са обжалвани по предвидения в ДОПК ред, същите са породили правно действие и на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК давността по отношение на тези задължения е спряна, считано от датата на постановлението за налагане на обезпечителни мерки. При това положение и след като към настоящият момент не е изтекъл 10-годишният абсолютен давностен срок по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, приложим в случаите на прекратяване и спиране на давността, процесното задължение не е погасено по давност, както правилно е приел и административния орган.

Предвид гореизложеното жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

Предвид изхода на делото, искането на ответника по жалбата за присъждане на разноски следва да бъде уважено, като в тежест на жалбоподателя следва да бъде възложено заплащането на възнаграждение за осъществената от юрисконсулт правна защита на административния орган, като същото следва да бъде определено в размер на 100 лв, съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ на осн. чл. 143, ал. 4 от АПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК и чл. 37 от Закона за правната помощ. Същите следва да бъдат присъдени в полза на юридическото лице, към което е органа, издал обжалвания акт, по аргумент от разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК и § 1, т. 6 от ДР на АПК.

Водим от горното и на основание чл. 268 от ДОПК съдът

 

 

 

                                                Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.И. *** против Решение № 10/02.01.2020 г. на Директора на ТД на НАП-Бургас, в частта, в която е оставена без уважение жалбата й вх.№15857/17.12.2019 г. срещу Разпореждане с изх. № С-190020-137-0010630/28.11.2019 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП-Бургас ИРМ Сливен, като неоснователна.

 

ОСЪЖДА Д.И. *** ЕГН ********** да заплати на Националната агенция по приходите със седалище гр. София разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

 

Решението на основание чл.268 ал.2 от ДОПК не подлежи на обжалване.

 

 

 

                                                     АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: