Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 22.07.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иванка Иванова

          ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Димитров

               мл. с-я  Евелина Маринова

 

при секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдия Димитров в. гр. дело № 7484 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 76025 от 24.04.2020 г., постановено по гр.д. №65577/2018 г. по описа на СРС, 82 състав, са отхвърлени предявените, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, от „С.в.” АД искове срещу Х.Ц.Р. за признаване за установено, че Х.Ц.Р. дължи на „С.в.” АД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. 198о, ал. 1 ЗВ и чл. 86 ЗЗД сумата от 916,46 лева, представляваща неизплатена сума за потребена вода през периода от 07.03.2013 г. - 09.11.2017 г. за имот в гр. София, бул. „******, ведно със законна лихва за периода от 18.01.2018 г. до изплащане на вземането и мораторна лихва в размер на 190,68 лева за периода от 07.04.2013 г. - 09.11.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 13.02.2018 г. по гр. д. № 3708/2018 г. по описа на СРС, 82 състав. Със същото решение „С.в.” АД е осъдено да заплати на Х.Ц.Р. сумата от 410 лева - разноски в исковото и заповедното производства.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца „С.в.” АД с доводи за неговата неправилност. Поддържа, че за доказване на обстоятелството, че през процесния период между страните са налице договорни отношения по повод доставката на ВиК услуги и ответницата е имала качеството потребител, е представена Заповед № РД-58-1/16.01.2008г., установяваща, че от посочената в заповедта дата Х.Ц.Р. е настанена в имота по силата на наемно правоотношение между нея и Столична община, р-н „Възраждане“. Оспорва изводите на СРС, че ответницата не е потребител на услугите, тъй като одобрените от КЕВР Общи условия, представени по делото, предвиждали, че потребител може да бъде и наемател на имот, за който се предоставят ВиК услуги. Сочи, че ответницата не се е възползвала от възможността да възрази срещу публикуваните от ищцовото дружество общи условия и на основание чл. 298, ал. 1, т. 2 ТЗ общите условия са станали задължителни за нея с изтичането на посочените в чл. 11, ал. 7 и ал. 8 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги периоди. Не е взето предвид от първоинстанционния съд и представеното искане от ответника до ищцовото дружество за справка за задълженията за имота, за който са процесните задължения, в което се съдържа изявление на ответника, че дължи суми за предоставени ВиК услуги за имота (вх.№ ЗИ-914 от 31.08.2016 г.), което следвало да се цени като признание на иска. По изложените съображения моли първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявените искове – уважение.

Въззиваемата ответница Х.Ц.Р. оспорва въззивната жалба и моли решението да бъде потвърдено като правилно. Твърди, че дори и въззивният съд да приеме, че ответницата е потребител на В и К услуги, то по делото било установено, че непогасените по давност суми са заплатени.

Въззивната жалба е подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Софийски градски съд, като съобрази доводите на въззивника и събраните по делото доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно. Съображенията за това са следните:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „С.в.” АД срещу Х.Ц.Р. за заплащане на главница и лихви за забава за потребено количество вода по сключен неформален договор между страните.

Съгласно законовата дефиниция в § 1, ал. 1, т. 2, буква „а“ и „б“ от ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, аналогична с тази на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г., потребител на водоснабдителни и канализационни услуги, респ. задължено лице за заплащане цената на доставени такива във връзка с чл. 203 от ЗВ, е всяко физическо или юридическо лице, собственик или ползвател на имоти, за които се предоставят В и К услуги или собственик или ползвател за имоти в етажната собственост. Получаването на услугата се извършва при публично известни Общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика на водоснабдителните и канализационните системи или от оправомощено от него лице и от съответния регулаторен орган. В и К операторите задължително публикуват одобрените от комисията Общи условия на електронната си страница и най-малко в един централен и един местен ежедневник и осигуряват достъп до тях, като последните влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в централен ежедневник - арг. чл. 8, ал. 1 - ал. 3 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г.

Съгласно чл. 198о, ал. 1 от Закон за водите, стопанисването, поддържането и експлоатацията на В и К системите и съоръженията, както и предоставянето на В и К услуги на потребителите срещу заплащане, се извършват от В и К оператори по реда на този закон и на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги.

Не е спорно, а и се установява от представената заповед № РД-58-1 от 16.01.2008 г. на кмета на район „Възраждане“, Столична община, че Х.Ц.Р. и членовете на семейството ѝ са били настанени за процесния период в имот, находящ се в гр. София, бул. „******, ет. 5, който е общинска собственост. Предвид това, ответницата се явява наемател, а не собственик на имота и поначало не е страна в твърдяното от ищеца правоотношение по предоставяне и използване на В и К услуги. Тъй като качеството потребител с произтичащите от това задължения се поражда въз основа на законови разпоредби, като се презюмира съгласието на посочената в закона категория лица (собственици или ползватели) да се обвържат от облигационно правоотношение с В и К оператора, без да е необходимо сключването на писмен договор, то и предвиденото в чл. 2, ал. 3 от общите условия на „С.в.” АД, че потребител по смисъла на общите условия може да бъде и наемател на имот, за който се предоставят В и К услуги, не обвързва ответницата в качество ѝ на наемател, тъй като самите общи условия се издават с цел регулиране на вече възникнали правоотношения с признатите от закона за потребители лица, независимо че са одобрени от държавен орган, какъвто е ДКЕВР (понастоящем КЕВР).

 

С оглед свободата на договаряне и доколкото понастоящем нормативната уредба не съдържа изрична забрана за обратното, горните изводи не изключват възможността наемателят да придобие качеството потребител на водоснабдителни и канализационни услуги, но за целта следва да сключи договор с В и К оператора, който подлежи на доказване по общия ред. В случая обаче ищецът не е ангажирал такива доказателства, тъй като не е представен договор, сключен с ответницата, нито, че последната е изявила съгласие да бъде открита на нейно име индивидуална партида с посочения абонатен номер. Следва да се отбележи, че позоваването във въззивната жалба на молба вх.№ ЗИ-914 от 31.08.2016 г., с която се твърди, че ответницата е поискала от ищцовото дружество справка за процесните задължения за имота, няма посочен автор (единствено в обстоятелствената част на молбата е посочено, че се иска справка за лицето Х.Ц.Р.) и макар да е подписана не може да се направи извод, че молбата изхожда именно от въззиваемата.

С оглед изложеното настоящият състав намира за правилен крайният правен извод на СРС за недоказаност твърденията на „С.в.” АД, че ответницата е потребител на В и К услуги, респективно последната не е задължена за претендираните вземания за потребена вода за процесния период. Ето защо и въззивната жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде изцяло потвърдено.

По разноските:

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, на въззиваемата страна следва да се присъдят сторени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред СГС. С оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът намира за основателно релевираното от въззивника възражение за прекомерност на претендираното в размер на 350 лв. адвокатско възнаграждение, поради което същото следва да се намали до минимално предвидения размер в чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ от 307,50 лв.

С оглед цената на всеки един от кумулативно съединените искове, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване – арг. от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 76025 от 24.04.2020 г., постановено по гр.д. №65577/2018 г. по описа на СРС, 82 състав.

ОСЪЖДА „С.в.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, ж. к. „Младост 4“, ул. „******, да заплати на Х.Ц.Р., ЕГН **********, със съдебен адрес ***-А, търговски дом, вх. Б, ет. 3, кантора №313, чрез адв. Р. Д., на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК, сумата от 307,50 лв. - разноски във въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                                           2.