№ 703
гр. София, 15.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 73 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЕМИЛИАН ЛЮБ. ЛАКОВ
при участието на секретаря ЕМИЛИЯ АНТ. СОПОТСКА
като разгледа докладваното от ЕМИЛИАН ЛЮБ. ЛАКОВ Гражданско дело
№ 20231110138797 по описа за 2023 година
Предявени са обективно, кумулативно съединени осъдителни искове по
чл.128, т.2 КТ и по чл.245, ал.2 КТ.
Ищецът Х. Р. Г. моли за осъждането на ответника АСМ СЕРВИЗ ЕООД
да му плати следните суми: на осн. чл.128, т.2 КТ - 3135,00 лв.
представляваща трудови възнаграждения по трудов договор от 19.9.2019 г. за
периода август 2021 - февруари 2023 г., заедно със законната лихва от
подаване на исковата молба – 12.7.2023 г., до изплащане на сумата; на осн.
чл.245, ал.2 КТ, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД - 379,13 лв. – обезщетение за забава за
плащане на сумата по чл.128, т.1 КТ за периода 1.9.2021 - 12.7.2023 г.
Ответникът АСМ СЕРВИЗ ЕООД представя отговор на исковата молба с
който оспорва исковете. Твърди, че ищецът не е изпълнявал пълноценно
трудовите си задължения.
Софийският районен съд, като прецени събраните по делото
доказателства по отделно и в съвкупност приема за установено следното:
Относно иска по чл.128, т.2 КТ. Основното задължение на работодателя
по трудовия договор е да плаща на работника или служителя трудовото му
възнаграждение. Този иск е обусловен от доказване от страна на ищеца на
трудовия договор и доколкото според презумпцията по чл.8, ал.2 КТ следва да
1
се предполага, че работникът добросъвестно е изпълнявал трудовите си
задължения, поради което тежестта за опровергаването на презумпцията й
доказването, че работникът не е работил или е работил непълноценно, както
се възразява, е в тежест на ответника-работодател, а ако ищецът докаже
твърденията си - носи тежестта да докаже, че е платил трудовото
възнаграждение на ищеца за исковия период.
По делото е безспорно, че през исковия период страните са обвързани от
трудов договор от 19.9.2019 г. , по силата на който ищецът се е задължил и е
работил в предприятието на ответника на длъжност „ръководител, група
транспорт“ срещу насрещното задължение на дружеството да му плаща
трудово възнаграждение. Договорът е сключен при условията на чл.111 КТ,
според който работникът или служителят може да сключва трудови договори
и с други работодатели за извършване на работа извън установеното за него
работно време по основното трудово правоотношение (външно
съвместителство), освен ако не е уговорена забрана в индивидуалния му
трудов договор по основното му трудово правоотношение поради защита на
търговска тайна и/или предотвратяване на конфликт на интереси. Съгласно
чл.260 КТ Работник или служител, който работи по външно съвместителство,
получава пълния размер на трудовото възнаграждение за основната работа,
както и възнаграждение за работата по външно съвместителство, според
уговореното между страните.
По делото не се събраха доказателства в подкрепа на твърденията на
ответника ищецът по негова вина да не е работил или да е работил
непълноценно през исковия период. В тази връзка ответникът е поискал и е
допуснато събирането на гласни доказателствени средства чрез разпит на
свидетели, които не са доведени своевременно в съда за разпит, което е
поставило ответника в хипотезата по чл.158 ГПК.
От изслушаните по делото обяснения на ищеца не се установяват
неизгодни за него обстоятелства – през исковия период по негова вина да не е
престирал работна сила. Същият заявява пред съда, че е бил на разположение
на работодателя, но не са му възлагани никакви задачи във връзка с
изпълнението на трудовите му функции.
Ето защо, следва да се приеме, че презумпцията по чл.8, ал.2 КТ, според
която добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения
2
се предполага до установяване на противното, не е оборена от страна на
ответника.
Когато работник или служител не изпълни трудовите си норми не по своя
вина, получава трудово възнаграждение според изработеното, но не по-малко
от уговореното възнаграждение за пълно изпълнение (чл.226, ал.1 КТ). При
неизпълнение на трудовите норми по вина на работника или служителя той
има право на трудово възнаграждение според изработеното (чл.226, ал.2 КТ).
Ето защо, следва да се приеме, че дори да не е престирал работна сила в
пълен обем, щом като не е доказано това да е станало по вина на работника
това не следва да се отразява на трудовото му възнаграждение.
Същата е логиката и на текста, касаещ друга хипотеза, при която не по
вина на работника не може да престира работната си сила, както е договорено
по трудовия договор - при производствения престой. Дори работникът да
няма с какво да уплътни работното си време във връзка с заеманата длъжност
поради производствен престой, работодателят може да му възложи да
изпълнява през това време друга работа дори и без съгласието на работника
(чл.120, ал.1 КТ). Тоест, работодателят следва да създаде необходимата
организация и условия, така че работникът да има възможност да изпълни
задълженията си по трудовия договор. По време на производствения престой,
който не е по вина на работника, работодателят е задължен да му плати
брутното му трудово възнаграждение – (чл.267, ал.1 КТ). Тази хипотеза се
прилага независимо дали работодателят е упражнил възможността си да
възложи някаква, дори и различна от договорената, работа на работника.
Ето защо, искът е изцяло основателен и следва да се уважи.
Относно исковете по чл.245, ал.2 КТ и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
При добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника
или служителя се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в размер
60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от
минималната работна заплата за страната (чл.245, ал.1 КТ). Разликата до
пълния размер на трудовото възнаграждение остава изискуема и се изплаща
допълнително заедно със законната лихва (чл.245, ал.2 КТ). Трудовото
възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два
пъти, доколкото не е уговорено друго.
3
В процесния случай не е предвидено друго, следователно с изтичане на
съответните месеци за който се отнасят трудовите възнаграждения през
исковия период, ответникът е в забава за плащането им и за него възниква
задължение да плати на работника и обезщетение за забава в размер на
законната лихва. В разглеждания случай ищецът доказа фактите по главния
иск по чл.245, ал.2 ГПК по основание. Доказан е и по размер, който по реда на
чл.162 ГПК се установи, че за исковия период 1.9.2021 - 12.7.2023 г. се равнява
на 379,13 лв.
Ето защо, и акцесорният иск за обезщетение за забава следва да се уважи
изцяло.
Относно направените по делото разноски: Ответникът на осн. чл.78,
ал.1 ГПК е задължен да плати на ищеца направените по делото разноски,
съразмерно на уважените части от исковете – изцяло – 650,00 лв.
На осн. чл.78, ал.6 ГПК ответникът е задължен да плати по сметка на СРС
държавна такса в размер на 140,56 лв.
На осн.чл.242, ал.1 ГПК следва да се допусне предварително изпълнение
на решението в частта по чл.128, ал.1, т.2 КТ.
Предвид изложеното, Софийският районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА ответника АСМ СЕРВИЗ ЕООД с ЕИК ********* и адрес в
с.Казичене, ул.Фармапарк 15 и съдебен адрес в гр.София, ул.Баба Илиица 1,
вх.А, ет.5, ап.15 да плати на ищеца Х. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес в
гр.София, ул.Л.Г. 2, бл.***, вх.Б, ет.5, ап.23, чрез адв.Т. Т. Д. от САК с
тел.********** следните суми:
на осн. чл.128, т.2 КТ - 3135,00 лв. представляваща трудови
възнаграждения по трудов договор от 19.9.2019 г. за периода август 2021 -
февруари 2023 г., заедно със законната лихва от подаване на исковата молба –
12.7.2023 г., до изплащане на сумата;
на осн. чл.245, ал.2 КТ, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД - 379,13 лв. – обезщетение за
забава за плащане на сумата по чл.128, т.1 КТ за периода 1.9.2021 - 12.7.2023
г.;
на осн. чл.78, ал.1 ГПК – 650,00 лв. – обезщетение за направените по
4
делото разноски, съразмерно на уважените части от исковете.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.6 ГПК ответника АСМ СЕРВИЗ ЕООД с ЕИК
********* да плати по сметка на СОФИЙСКИЯ РАЙОНЕН СЪД сумата от
140,56 лв. – държавна такса, съразмерно на уважените части от исковете.
ДОПУСКА на осн. чл.242, ал.1 ГПК предварително изпълнение на
настоящото решение само в частта касаеща сумата по чл.128, т.2 КТ от
3135,00 лв.
Решението подлежи на обжалване по реда на Глава двадесета ГПК –
с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните. В частта по чл.242, ал.1 ГПК съдебният акт
представлява определение и обжалването му е възможно по реда на Глава
двадесет и първа от ГПК – с частна жалба пред СГС в едноседмичен срокът
съобщението.
Преписи от решението да се връчат на страните на съдебните им
адреси чрез процесуалните им представители!
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5