№ 17447
гр. София, 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ СТОЕВ
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №
20231110168295 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК.
Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване от ищеца Й. М. М.
срещу ответника ДРУЖЕСТВО искове прогласяване за нищожността клаузата на чл. 10
от Договор за потребителски кредит от разстояние № 162399 от 04.04.2022 г., сключен
между страните, и осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 5,00 лева
(като частичен от 1821,60 лева), представляваща недължимо платена сума за начислена
неустойка по Договор за потребителски кредит от разстояние № 162399 от 04.04.2022 г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба -
13.12.2023 г., до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се твърди, че ищцата на 04.04.2022 г. е сключила договор за
потребителски кредит от разстояние № 162399 със ДРУЖЕСТВО. Твърди, че страните са се
договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 1100 лева, като кредитът следва да бъде
погасен за 24 месеца при размер на годишната лихва - 41%, размерът на годишния процент
на разходите е 49,65%, а размерът на общата сума, която следва да върне ищцата - 1600,45
лева. Заявява, че в чл. 10 от Договорът е посочено, че кредитополучателят дължи неустойка
с обезщетителен характер, в случай, че не предостави обезпечение съгласно условията на чл.
20 от Договора. Посочено е, че размерът на неустойката е 7,59 лева плюс 0,230% от
усвоения размер на кредита, за първия ден на забава и 0,230% от усвоения размер на
кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Било уговорено в чл. 20, че
в срок до три дни от сключване на договора кредитополучателя следва да предостави
поръчител, физическо лице, с брутен доход поне 1400 лева. Твърди, че съгласно
погасителния план била начислена неустойка в размер на 1821,60 лева, тъй като не е
представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния
1
договор. Сочи, се че на ищцата била начислена процесната неустойка, като общата сума,
която е следвало да бъде заплатена по договора е в размер на 3422,05 лева. Твърди се, че
предназначението на заемните средства е било за задоволяване на лични нужди, поради
което ищцата притежава качеството потребител и съответно приложими са - ЗПК и ЗЗП.
Посочва, че уговорената клауза за неустойка в чл. 10 от Договор за паричен заем, е нищожна
поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е уговорена при неспазване на
нормите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Поддържа, че с уговорената неустойка се цели да се заобиколи предвидения максимален
размер на ГПР. Сочи, че това вземане е посочено като обезщетение за неизпълнение само и
единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така да остане под
установената граница от 50 %. Твърди, че то представлява разход, пряко свързан с договора
за потребителски кредит, известен е на кредитора и следва да се заплати от потребителя.
Посочва, че това се по потвърждава и от самия погасителен план, от който е видно, че
разходът за неустойка е включен и дължим още с подписването па договора. Заявява, че
договарянето на този разход като неустойка има единствено за цел увеличаване
възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на
основание чл. 21 от ЗПК тази клауза е недействителна. Посочва, че с предоставянето на
потребителя на заемната сума кредиторът е счел, че заемателят отговаря на критериите му за
кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение е лишено от
смисъл. Заявява, че видно от представения погасителен план, възнаградителпата лихва в
размер на 38,95% за срока па договора се равнява на 500,45 лв., а неустойката в размер па
1821,60 лв. ,с което реалният ГПР става близо 295,13%. Определянето в Договора на сумата
в размер на 1821,60 лв. като неустойка за неизпълнение па задължение цели единствено
заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че уговорената неустойка излиза
извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД е нищожна. Сочи, че противоречи на закона и добрите нрави, като излиза
извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Сочи, че размера на
неустойката е почти 165,60% от предоставения заем, без да става ясно какви вреди
обезщетява. Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Твърди, че с процесната клауза за неустойка в
полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което не произтичат вреди. Посочва, че
клаузата на чл. 14 от Договора е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал.
2, т. 5 от ЗЗП. Твърди, че тази клауза не е индивидуално уговорена. Съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Заявява, че са налице основания целият Договор за потребителски кредит да се приеме за
недействителен, което по същество води до недействителност и на самата неустоечна клауза.
Твърди, че кредиторът съзнателно погрешно е посочил ГПР, както и непосочването на
компонентите, които влизат в него целят заобикаляне ограниченията на ЗПК и следва да се
тълкува, като цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което е
основание за недействителност на целия договор по смисъла на чл. 22 от ЗПК. Твърди, че с
оглед на гореизложеното за ищцата се поражда правен интерес от предявяване на иск за
2
обявяване на клаузата на чл. 10 от процесния договор за недействителна поради
противоречие със закона, добрите нрави , заобикаляне на закона, както и иск за връщане на
платени суми при липса на правно основание.Направено е искане за уважаване на исковите
претенции и присъждане на сторените по делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответното дружество ДРУЖЕСТВО, с който исковата претенция се оспорва като
неоснователна. Признава сключването с ищцата на процесния договор за кредит. Счита, че
посоченият в него ГПР отговаря на всички изисквания относно неговия размер и начин на
формиране. Посочва, че задълженията по кредита са били изцяло погасени чрез плащане, с
оглед на което неустойката не е и не следва да бъде начислявана. Заявява, че в случай, че се
претендират разноски на основание чл. 38 ЗА прави възражение и твърди, че ищцата не е
материално затруднено лице. В случай, че съдът прецени, че не следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, прави възражение относно размера на
претендираното от ищцовата страна адвокатско възнаграждение. Моли същото да бъде в
размер, под минималния. Заявява, че в случай, че от ищцовата страна се иска присъждане на
адвокатски хонорар с включено ДДС счита, че такова не следва да е дължимо. Твърди, че в
хипотеза на претендирано адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА се предоставя безплатна
правна помощ, а ДДС съгласно чл. 2, т. 1 от ЗДДС се начислява само за възмездни сделки.
Посочва, че постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или
услуга по смисъла на ЗДДС. Претендира и разноски, като моли съда на основание чл. 78, ал.
2 от ГПК същите да останат в тежест на ищеца, а алтернативно адвокатското
възнаграждение да бъде присъдено в размер под минималния за съответния вид правни
услуги, съобразно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно
право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 5лева (частичен иск от
1821,60 лева), представляваща недължимо платени сума по договор за потребителски
кредит от разстояние № 162399 от 04.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на
исковата молба - 13.12.2023 г., до окончателното изплащане на сумата; както и по иска с
правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146
ЗЗП действителността на клаузата на чл. 10 от Договор за потребителски кредит от
разстояние № 162399 от 04.04.2022 г., предвиждаща заплащане на неустойка с
обезщетителен характер, в случай, че не предостави обезпечение съгласно условията на чл.
20 от Договора.
Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на
престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума
на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на
3
основание за осъщественото имуществено разместване.
В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да
установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да
докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната
престация. В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.;
Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление
№ 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.
В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26,
ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията
на пълно и главно доказване, 1) възникването на валидно облигационно отношение по
договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената
парична сума; 2) както и валидността на клаузата на чл. 10 от Договор за потребителски
кредит № 162399/04.04.2022 г.
Настоящата инстанция приема за установено, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение на 04.04.2022 г., въз основа на сключен договор за
потребителски паричен кредит № 162399/04.04.2022 г. Кредитополучателят по договора е
физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална
или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 1 100,00 лв., като
кредитът следва да бъде погасен за 24 месеца. Посочено е, че размерът на годишната лихва е
41%, размерът на годишния процент на разходите е 49,65%, а размерът на общата сума,
която следва да върне ищеца е 1 600,45 лв. Процесната сума е усвоена изцяло от длъжника.
Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието
„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13
ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може
или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите
на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на
тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на
обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi
Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.
Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства,
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да
компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на
защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо
продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и
на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова
страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да
4
повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от
Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от
Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки
изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните –
в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата
неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната
практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на
формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на
съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между
тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.
По отношение на чл.10 вр. чл. 20 от договора за кредит - клаузата представлява
неустойка, която предвижда, че при неизпълнение на задължение за предоставяне на
поръчител или банкова гаранция като обезпечение на задълженията за главница и
възнаградителна лихва, в тежест на заемополучателя се начислява неустойка, платима
разсрочено заедно с вноските по погасителния план. Уговорена по този начин неустойката
обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане
на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното
изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен план.
Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна
функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със
задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява
от обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на
добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното
задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита,
а скрито възнаграждение, т.е. без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно
основание заобикаля закона с оглед чл.19, ал.4 ЗПК вр. пар.1 ДР ЗПК. Отделно от това, с
така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП, касателно
оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена
преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на
самостоятелно основание я прави вероятно.
На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при
неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет
на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК ГПК да не е по-висок от
пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото
възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС,
съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния
5
им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на
отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР
нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК,
предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.
Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е.
договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова,
ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на
потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК
води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е.
договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. По въпроса, че следва
уговорената в процесния договор „неустойка“ за неосигуряване на обезпечение е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – подробно съображения
виж Решение № 529/29.01.2024г. по в.гр.д. № 6422/2023г. по описа на СГС, III-б състав.
Съгласно заключението по допусната СЧЕ изчисленият годишен процент на разходите чрез
формулата по чл.19 от ЗПК с включване на задълженията за договорна лихва и неустойка в
размер на 1 734,48 лв., е в размер на 278,69%.
След съвкупен анализ на събрания доказателствен материал настоящата инстанция
счита, че клаузата на чл. 10 вр. чл. 20 от процесния договор за потребителски кредит е
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13
ЕИО. Същата не отговоря на изискванията за добросъвестност и е във вреда на потребителя,
т.е. същата е недействителна и не обвързва страните.
Съгласно заключението по допуснатата СЧЕ, което съдът кредитира изцяло като
обективно и изчерпателно, тъй като съответства на събрания писмен доказателствен
материал, се установява: 1) длъжникът е погасил на 06.04.2022 г. (два дни след усвояването
на сумата по кредита) изцяло задължението по процесния договор на кредит, плащайки на
кредитора сумата от 1 103,00 лева; 2) погасеното вземане за неустойка се равнява в размер
на 0 лева, тъй като задължението по кредита е предсрочно погасено, а вземането за
неустойката възниква, ако в тридневен срок от усвояването на кредита не е осигурено от
длъжника поисканото обезпечение, арг. чл. 10 вр. чл. 20 от процесния договор за кредит.
Съгласно заключението на вещото лице длъжникът с плащането е погасил вземането за
главница в размер на 1 100 лева, както и вземането за договорна лихва в размер на 2,83 лева.
Ищецът е оспорил експертизата, като е представил писмено доказателство, разписка за
извършено плащане от 06.04.2022 г., от която се установява, че ищецът е заплатил на
ответника сумата от 1103 лева, а не 1102,83 лева, както посочва вещото лице. Съдът кредита
заключението на вещото лице, доколкото е отговорило изчерпателно на поставените от
6
страните въпроси, позовавайки се на първични счетоводни документи.
Фактическият състав, правопораждащ притезанието на ищеца с правна квалификация
чл. 55 ЗЗД, включва: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е.
даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за
осъщественото имуществено разместване. От съвкупният анализ на доказателствения
материал се установява, че е престирана сума при начална липса на основание в размер на
2,83 лева, представляващо вземане за възнаградителна лихва, която не се дължи, доколкото
процесният договор за потребителски кредит е недействителен, арг. чл. 23 ЗЗП, тъй като
ГРП-то значително надвишава допустимия от закона размер – чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗЗП.
Въпросът за действителността на целия договор за потребителски кредит е преюдициален за
притезанието с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което съдът дължи
произнасяне и по него в мотивите на решението.
Следователно осъдителният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
частично основателен за сумата от 2,83 лева, като в останалата част, т.е. до предявения
размер от 5 лева, предявен като частичен иск от 1821,60 лева, следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото отговорността за разноски е на двете страни.
Ищецът е представил доказателства за платена държавна такса в размер на 122,86
лева, както и внесен депозит за вещо лице в размер на 400 лева.
Претендира се заплащане на адвокатско възнаграждение за предоставяне на
безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, което съдът определя за двата иска в общ
размер на 100 лева с ДДС. Адвокатското възнаграждение е съобразено с частичната
основателност на претенцията по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Настоящият състав не е обвързан от
минималните размера на НМРАВ. Определеното възнаграждение е справедливо и
съобразено с фактическата и правна сложност на делото.
Потребителят не следва да носи отговорност за сторените от насрещната страна
съдебни разноски, тъй като съгласно Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела |C-224/19 и
C-259/19 член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на
ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява
част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера
на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че
подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл виж и
Определение № 366/16.08.2022 г. по гр.д. № 1085/2022 г., по описа на ВКС, I Т.О.
Определение № 1911/08.07.2024 г. по гр.д. № 870/2024 г., по описа на ВКС, I Т.О. Решение от
7
21.03.2024 г. по дело C-714/22 г.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийският районен съд:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК
установителен иск от Й. М. М., ЕГН **********, срещу ДРУЖЕСТВО, ЕИК **********, че
клаузата на чл. 10 от Договор за потребителски кредит № 162399 от 04.04.2022 г.,
предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на договорни задължения,
изразяващи се в предоставяне на обезпечение, е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр. 1 от
ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП.
ОСЪЖДА ДРУЖЕСТВО, ЕИК **********, да заплати на Й. М. М., ЕГН
**********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 2,83 лева, представляваща
платена при начална липса на основание престация по недействителен Договор за
потребителски кредит № 162399 от 04.04.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата молба - 13.12.2023 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до
претендирания размер от 5,00 лева, предявен като частичен иск от 1821,60 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ДРУЖЕСТВО, ЕИК **********, да
заплати на Й. М. М., ЕГН **********, сумата от 522,86 лева, представляваща сторените
съдебни разноски в рамките на първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА ДРУЖЕСТВО,
ЕИК **********, да заплати на адв. Д. М., сумата от 100 лева с включено ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в
първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8