Р
Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 27.01.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина
Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска
в.гр.дело № 13587 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 54134
от 27.02.2020 г., постановено по гр. д. № 54552 по описа за 2018 г. на СРС, 49
състав, е признато за установено по отношение на Д. Ф.
„З.“, че П.М.М. не дължи на ответника
сума в размер на 24 000 лева, ведно със законната лихва от 30.09.2003г.,
както и 17931.31 лева – лихва към 26.04.2018г. по изпълнителен лист от
18.11.2003г., по гр.дело №07606/2003 г., СРС, 64 състав, както и сумата от 18
973.50 лева, ведно със законната лихва ,
считано от 1.10.2003г., както и 4995 лева-лихва за периода от 21.10.2001 до
03.09.2003, 9 922.93 лева – разноски и 150 лева – юрисконсултско възнаграждение
по изпълнителен лист от 26.11.2003г. по гр.дело №07605/2003 г., СРС, 64 състав.
В тежест на
ответника съдът е възложил разноските за производството, като в тази част
решението е изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 20245196/05.11.2020
г.
Недоволен от
постановеното решение, с което предявените искове с правно основание чл. 124,
ал. 1, вр. чл. 439, ал. 1 ГПК са уважени, е останал ответникът в
първоинстанционното производство и е депозирал въззивна жалба срещу съдебния
акт, с която излага оплаквания за неправилност и необоснованост на решението на
СРС. Жалбоподателят поддържа, че вземанията на Ф.а, произтичащи от процесните
два изпълнителни листове, не са погасени по давност, както е приел с
обжалваното решение съдът. Счита, че както с подаването на молбите, така и с
издаването на листовете давността е била прекъсната и е започнала да тече нова
давност за вземанията. Също така с образуването на изпълнително дело № 641/2006
г. давността за вземанията е била отново прекъсната. Ищецът не е възразил срещу
издадените листове, нито е предявил отрицателни установителни искове, след като
са му били връчени покани за доброволно изпълнение. С оглед извършените от
длъжника по изпълнителното дело плащания давността е била прекъсвана
многократно, като за последно това е станало на11.02.2014 г. През 2018 г. и
преди да изтече давността за вземанията, кредиторът е поискал да бъде образувано
ново изпълнително дело. Било е образувано и.д. № 201873770400584 по описа на
ЧСИ Л.Т., район на действие ОС – Добрич. Поддържа се, че образуването на това дело
е прекъснало още веднъж давността за вземанията. Обръща се внимание, че докато
са били висящи изпълнителните производства, е действало постановление № 3/1980
г. на Пленума на ВС, съгласно което давност в изпълнителното производство не
тече. Жалбоподателят развива и съображения, че правото на иск на ищеца е било
погасено по давност. В обобщение на заявените с жалбата доводи до съда е
отправено искане да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли
предявените искове.
Постъпил е отговор
на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, с който оспорва
същата като неоснователна. Заявява становище, че в конкретния случай съдът
правилно е приел, че вземанията, за които по реда на чл. 237 ГПК /отм./ са били
издадени процесните листове, са погасени по давност на 21.10.2006 г. преди
образуване на първото изпълнително производство въз основа на същите. Въззиваемият
поддържа, че нито молбата за издаване на изпълнителен лист по този ред, нито
самото издаване на листа обуславя прекъсване на погасителната давност за вземанията.
Заявени са доводи, че доколкото давността за вземанията е била изтекла,
признание от страна на длъжника не води до прекъсване и започване на нов
давностен срок. Обръща се внимание, че при образуване на новото изпълнително
дело при ЧСИ Л.Т. през 2018 г. взискателят е представил процесните листове и е
отправил искане сумите по същите да бъдат събрани в цялост, без да се отчитат
както извършените плащания, така и обстоятелството, че вземанията са били
погасени по давност. В условията на евентуалност въззиваемият поддържа, че
плащанията, направени в хода на първото изълнително производство, са намалили
размера на задълженията, в която връзка с отговора се иска да бъде съобразено
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, прието в хода
на първоинстанционното производство. На трето място, с отговора са ангажирани
доводи, че отговорността на ищеца за задълженията по листовете е ограничена по
арг. от чл. 15, ал. 3 ТЗ. Заявеното искане е решението да бъде потвърдено.
Процесуалният представител на страната претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗАдв.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид
наведените във въззивната жалба и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с които ищецът и
длъжник по изпълнително дело № 20187370400584 по описа на ЧСИ Л.Т. оспорва
изпълнението, позовавайки се на изтекла погасителна давност за вземанията, а в
условията на евентуалност – на погасяване на вземанията чрез плащане. С
отговора на въззивната жалба ищецът за първи път е развил доводи, че
отговорността му неправилно е била ангажирана като солидарен длъжник в
производството, позовавайки се на чл. 15, ал. 3 ТЗ и че е следвало да отговаря
ограничено само до определен размер. За релевиране на тези основания в
производството е настъпила преклузия, с оглед което и същите не подлежат на
обсъждане от въззивния съд.
Между страните не
е спорно, че по реда на чл. 237 ГПК /отм./ в полза на Д. Ф. „З.“ са били
издадени изпълнителни титули, както следва:
-
По гр.д. №
07606/2003 г. по описа на СРС, 64 с-в, на 18.11.2003 г., с който П.М.М., ЕТ „П.М.“,
ЕГН **********, е осъден да заплати на ответника сумата
от 24 000 лева, представляваща доставен кредит и субсидия по договор, сключен
между страните,
сумата от 6319 лева – мораторна лихва за периода 21.10.2001 г. – 29.09.2003 г.,
както и законна лихва върху главницата от датата на подаване на молбата –
30.09.2003 г. до окончателното плащане;
-
По гр.д. №
07605/2003 г. по описа на СРС, 64 с-в, на 26.11.2003 г. за сумата от 18 973,50
лева, представляваща доставен кредит и субсидия по договор, сключен между
страните, сумата от 4995 лева – мораторна лихва за периода
21.10.2001 г. – 30.09.2003 г., както
и законна лихва върху главницата, считано от 01.10.2003 г. до окончателното
плащане.
На 08.11.2006 г.
въз основа на издадените изпълнителни листове е било образувано изпълнително
дело № 641/2006 г. по описа на изпълнителната служба при РС - Добрич срещу
длъжника „Е.“ ЕООД като правоприемник на длъжника ЕТ „П.М.“ с оглед вписано
прехвърляне на търговското предприятие на последния. Държавният съдебен
изпълнител е разпоредил налагането на запори на банкови сметки, запор на дружествени
дялове, насрочен е опис на движими вещи.
С разпореждане от
13.02.2007 г. съдебният изпълнител е дал указания на взискателя да посочи
способ на принудително изпълнение.
С молба от
19.12.2007 г. взискателят е поискал изпълнителното производство да бъде
прекратено на основание чл. 330, ал. 1, б. „б“ ГПК /отм./ по отношение на
изпълнителния лист от 26.11.2003 г.,
издаден по гр.д. № 07605/2003 г. и същият да бъде върнат на Агенцията за
държавни вземания.
С разпореждане от
28.12.2007 г. съдебният изпълнител е прекратил частично производството по
изпълнителното дело в съответствие с искането на взискателя. Оригиналът на този
изпълнителен лист е върнат на взискателя на 11.07.2008 г.
С разпореждане от
същата дата /28.12.2007 г./ ДСИ е разпоредил да се изпрати покана за доброволно
изпълнение на П.М.М., както и да се изискват справки за имущественото състояние
на лицето.
На 08.01.2008 г.
на ищеца е връчена призовка за доброволно изпълнение.
В периода
15.01.2008 г. - 20.12. 2008 г. ищецът е извършвал плащания по сметка на
съдебния изпълнител, като част от същите са превеждани на взискателя за
погасяване на вземанията по изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 07606/2003 г.
по описа на СРС.
С разпореждане от
25.06.2008 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху вземанията на ищеца по
банкови сметки в „О.Б.Б.“ АД.
С молба, постъпила
по изпълнителното дело на 15.07.2008 г., изпълнителният лист, издаден по гр.д.
№ 07605/2003 г. по описа на СРС, отново е бил представен по изпълнителното дело
и е поискано задълженията на „Е.“ ООД по същия да бъдат събрани по
изпълнителното дело.
С разпореждане на
ДСИ от 23.07.2008 г. този изпълнителен лист е присъединен по изпълнителното
дело.
Покана за
доброволно изпълнение е изпратена до П.М.М.. Същата е получена на 18.08.2008 г.
С молба от
05.10.2012 г. е поискано производството по изпълнителното дело да продължи чрез
предприемане на действия по принудително изпълнение срещу имуществото на П.М.,
като солидарно задължено за задълженията на ЕТ П.М.. Поискано е изпращане на
покана за доброволно изпълнение до това лице, както и налагане на възбрана
върху недвижими имоти, собственост на този длъжник.
С разпореждане от
08.10.2012 г. съдебният изпълнител е наложил възбрана върху недвижими имоти,
собственост на длъжника М..
С разпореждане от
13.12.2012 г. е насрочен опис на недвижимите имоти, върху които е била наложена
възбрана.
На 16.01.2013 г. по изпълнителното дело е заплатена сума в размер на
5000 лева.
На 09.05.2013 г.
по делото е постъпила сума в размер на 1000 лева.
С молба от
18.09.2013 г. взискателят е поискал да бъдат извършени описи, оценки и да бъдат
изнесени на публична продан собствените на длъжника имоти, върху които е била
наложена възбрана по делото.
С разпореждане от 24.09.2013
г. съдебният изпълнител е насрочил опис на имотите.
На 01.10.2013 г.
от ищеца е заплатена сума в размер на 300 лева по изпълнителното дело.
На 01.11.2013 г.
по изпълнителното дело е заплатена сума в размер на 300 лева.
На 03.12.2013 г. е
постъпила сума в размер на 300 лева.
На 08.01.2014 г.
по сметка на съдебния изпълнител е заплатена сума в размер на 300 лева.
Последното плащане
по това изпълнително дело е постъпило на 11.02.2014 г. – сума в размер на 300
лева.
С постановление от
20.10.2017 г. съдебният изпълнител на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е
прекратил производството по делото.
На 28.03.2018 г.
оригиналите на изпълнителните листове са били върнати на взискателя.
Изпълнително дело
№ 201873770400584 по описа на ЧСИ Л.Т. е било образувано на 08.05.2018 г. въз
основа на молба, подадена от Национална агенция за приходите, с която е
поискано да се образува изпълнително дело срещу ищеца.
На 20.06.2018 г.
са наложени възбрани върху собствени на длъжника недвижими имоти, запори на
банкови сметки, както и върху вземането му за трудово възнаграждение от
работодателя „И.Л.“ ООД, запори на собствени на длъжника МПС.
Изпълнителното
производство по делото е спряно на основание чл. 432, ал. 1, т. 1 ГПК въз основа
на обезпечителна заповед от 24.07.2018 г., издадена по гр.д. № 3016/2018 г. на
РС – Добрич.
Исковата молба, с
която исковете по чл. 439 ГПК са предявени, е подадена в съда на 15.08.2018 г.
От заключенията на
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че по изпълнително дело №
641/2006 г. по описа на СИС при РС – Добрич ищецът е извършил плащания на сума
в размер на 30 5000 лева, от които 28 210 лева са били заплатени на взискателя.
Съгласно заключението остатъкът за внасяне на задълженията по изпълнителния
лист от 18.11.2003 г., издаден по гр.д. № 07606/2003 г. на СРС е в размер на
2109 лева. Съгласно заключението по другия изпълнителен лист – този по гр.д. №
07605/2003 г. не са правени погасявания.
При така установеното от фактическа страната
въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно. Същото обаче е частично
недопустимо в частта, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по
претенцията за недължимост на разноски в изпълнителното произовдство.
Разноските по изпълнението се оспорват с жалба по реда на чл. 436 ГПК на
основание чл. 435, ал. 2, т. 7, а не с иск по чл. 439 ГПК (в този смисъл
Определение № 303 от 29.09.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 404/2020 г., I т. о.,
ТК). С иска по чл. 439 ГПК длъжникът може да оспори изпълнението, като твърди,
че не дължи на взискателя вземанията по изпълнителното основание, но в предмета
на тази искова претенция не се включват разноските по изпълнителното
производство, тъй като въпросът за дължимостта им от длъжника се разрешава в
самото изпълнително дело съобразно правилата на чл. 79 ГПК.
Предвид
изложеното, претенцията за установяване на недължимост на сумата от 9922,93
лева, представляваща разноски по изпълнителното дело, както и сумата от 150
лева – прието в изпълнителното производство юрисконсултско възнаграждение, е
недопустима, съответно недопустимо е решението на СРС в тази част. Същото
следва да бъде обезсилено, а производството – прекратено в посочената част.
По правилността на
съдебното решение в неговата допустима част въззивният съд приема следното:
С даденото по т.
14 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК разрешение е прието, че подаването на молба за
издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК (отм.) не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение
по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД и не прекъсва давността за
вземането. Разяснено е, че производството за издаване на изпълнителен лист въз
основа на несъдебно изпълнително основание по ГПК от 1952 г. не е част от
исковия процес, а негова алтернатива. С него не се започва принудително
изпълнение, а негов предмет е съществуването на правото на принудително
изпълнение, като с крайния акт се признава или отрича това право. Едва след
като правото на принудително изпълнение бъде признато с издаването на
изпълнителен лист, кредиторът може да започне принудителното изпълнение.
Съгласно чл. 323,
ал. 1 ГПК (отм.) принудителното изпълнение започва по молба на кредитора въз
основа на представен изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение.
В конкретния
случай кредиторът, представяйки издадените в негова полза изпълнителни листове,
е поискал от органа по изпълнението да образува изпълнително производство срещу
длъжника „Е.“ ЕООД и по отношение на този длъжник съдебният изпълнител е
предприел поисканите с молбата за образуване изпълнителни действия.
Производството по принудително изпълнение срещу длъжника „Е.“ ЕООД е било
образувано на 08.11.2006 г., когато според настоящия състав на въззивния съд все
още е действало разрешението, дадено в Тълкувателно постановление 3/1980 г. ВС.
Към посочения момент погасителната давност за вземанията, за които кредиторът
се е снабдил с процесните изпълнителни изпълнителни листове, вече е била
изтекла.
С оглед
действалата по отменения ГПК /1952 г./ законодателна уредба за издаване на
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, определението
на съда по чл. 242 ГПК (отм.) се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила
на пресъдено нещо. С определението на съда по чл. 242 ГПК (отм.) се разпорежда
издаване на изпълнителен лист на заявеното от молителя основание, поради което
характерът на задължението не се променя. Вземането на кредитора произтича от
несъдебното изпълнително основание. Съществуването на вземането би могло да се
оспорва, както досежно действителността на основанието, така и относно
погасяването му /чл. 250, чл. 252, чл. 254 ГПК - отм./. Правните последици на
акта по чл. 242 ГПК (отм.) не се приравняват на съдебно решение, постановено в
исковия процес, поради което срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД
съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това
производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение /в
т. см. - Решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 943/2009 г., I т. о. и
Решение № 42 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2015 г. IV г. о./.
Ето защо
вземанията за лихви /сумата от 6319 лева – мораторна лихва за периода
21.10.2001 г. – 29.09.2003 г. и сумата от 4995 лева – мораторна лихва за
периода 21.10.2001 г. – 30.09.2003 г./ са се погасили с кратката тригодишна
давност на 29.09.2006 г., съответно на 30.09.2006 г. Вземанията за главници
сумата от 24 000 лева, представляваща доставен кредит и субсидия по договор,
сключен между страните и сумата от 18 973,50 лева, представляваща доставен
кредит и субсидия по договор, сключен между страните са се погасили с
изтичането на петгодишна давност на 21.10.2006 г., с оглед началния момент, от
който кредиторът е претендирал лихва за забава в производството по чл. 237 ГПК
/отм./, а също и размера на претендираната мораторна лихва, начислена за
посочения от кредитора размер.
Отделно от горното
следва да се посочи, че от както в исковия, така и в изпълнителния процес
компетентният орган е подчинен на принципа на диспозитивното начало – да се
предостави защита в пределите на поисканото от страната, без да е налице
правомощие за органа да подменя волята на субекта по процесуалното
правоотношение в това число и по отношение на насрещната страна, срещу която да
бъдат насочени действията. Видно е, че по изпълнителното дело взискателят е
поискал действията по принудително изпълнение да бъдат насочени срещу ищеца
едва с молбата, подадена на 05.10.2012 г., като преди това както образуването
на делото, така и извършването на конкретни изпълнителни действия е искано само
по отношение на длъжника „Е.“ ЕООД.
За пълнота на
изложението и с оглед доводите на въззивника съдът намира за необходимо да
подчертае, че прекъсването на погасителната давност, след което започва да тече
нов давностен срок, чиято продължителност е равна на първоначалната, настъпва
преди давността да е изтекла. След изтичане на давността признание на
задължението от страна на длъжника не обуславя нейното прекъсване. В практиката
на ВКС /решения № 860 от 20.10.1999 г. по гр. д. № 595/1999 г. на II ГО на ВКС
№ 215 от 10.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 456/2012 г., II ТО, № 105 от 5.06.2014
г. на ВКС по т. д. № 1697/2013 г., I ТО и др./ също безпротиворечиво и
последователно е прието разбирането, че признанието трябва да е направено преди
да е изтекъл давностният срок. В решение № 671 от 27.06.2000 г. на ВКС по гр.
д. № 689/99 г. на I ГО е изяснена причината защо признанието след изтичане на
срока е без значение. Такова признание не може да заличи последиците на изтекла
вече давност. Ето защо и неоснователно с въззивната жалба се поддържа, че
плащанията, извършени от ищеца, са прекъсвали многократно давността за
процесните вземания. Още първото плащане е извършено след изтичане на давността
за вземанията, с оглед което приложимо би било единствено правилото на чл. 118 ЗЗД, не и това на чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
С оглед изложеното неоснователни са
всички доводи на въззивника, че давността за вземанията на ответника към ищеца
е била прекъсвана с всички посочени в жалбата действия. Както се посочи,
погасителната давност за вземанията, за които по реда на чл. 237 – чл. 242 ГПК
/отм./ кредиторът се е снабдил с изпълнителни листове, е била изтекла още преди
образуване на първото изпълнително дело, с оглед което давностните срокове нито
са спирали по време на изпълнителните производства, нито са прекъсвали с
извършването на изпълнителни действия или с плащанията от ищеца по изпълнително
дело № 641/2006 г. по описа на съдебно-изпълнителната служба при РС – Добрич.
В отговор на
развитите с жалбата съображения, че правото на иск на ищеца е било погасено по
давност, следва да се припомни, че искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е отрицателен
установителен иск, с който длъжникът в изпълнителното производство отрича
правото на кредитора на принудително изпълнение. Всяка страна в гражданското
производство следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава
исканията и възраженията си. При отрицателния установителен иск ищецът доказва
твърденията си, с които обосновава правния си интерес от него – като установи
наличието на свое защитимо право, засегнато от спора, доказвайки фактите, от
които то произтича. Ето защо и това възражение на въззивника не може да бъде
прието за основателно.
При съвпадане на
крайните изводи на двете съдебни инстанции по предявените от ищеца допустими
искове, обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта, с което е
признато за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сума в
размер на 24 000 лева, ведно със законната лихва от 30.09.2003г., както и 17
931.31 лева – лихва към 26.04.2018г. по
изпълнителен лист от 18.11.2003г., издаден по гр.д. № 07606/2003 г., СРС, 64
състав, както и сумата от 18 973.50 лева, ведно
със законната лихва, считано от 01.10.2003г., както и 4995 лева - лихва
за периода от 21.10.2001 г. до 03.09.2003 г. по изпълнителен лист от 26.11.2003
г., издаден по гр.д. № 07605/2003 г., СРС, 64 състав.
По разноските:
С оглед частичната
недопустимост на първоинстанционното решение, съдебният акт, изменен по реда на
чл. 248 ГПК, следва да се ревизира и в частта за разноските, като се отмени за
сумата над 2844,17 лева до присъдения в полза
на ищеца размер от 3278,91 лева, както и в частта, с която в полза на
процесуалния му представител по реда на чл. 38 ЗАдв. е присъдено адвокатско
възнаграждение за производството пред СРС над сумата от 3008,39 лева до сумата
от 3365,61 лева и за сумата над 520,45 лева до присъдения с решението размер от
600 лева – адвокатско възнаграждение за обезпечителното производство по описа
на РС - Добрич. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК в полза на ответника следва да
се присъди сумата от 19,89 лева – юрисконсултско възнаграждение съразмерно на
прекратената част от производството.
За въззивното
производство разноски се следват и на двете страни. На въззивника на основание
чл. 78, ал. 4 ГПК следва да се присъди сумата от 220,99 лева – разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение съразмерно на прекратената част
от производството. На основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗАдв. в
полза на адв. Д.Т., осъществила безплатно процесуално представителство на
въззиваемия, следва да се присъди сумата от 3008,39 лева.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 54134 от 27.02.2020 г., постановено по гр.
д. № 54552 по описа за 2018 г. на СРС, 49 състав, в частта, с която е признато
за установено по отношение на Д. Ф. „З.“, че П.М.М., ЕГН **********, не дължи
на Д. Ф. „З.“ сума в размер на 9 922.93 лева – съдебно-изпълнителни разноски и
150 лева – юрисконсултско възнаграждение и ПРЕКРАТЯВА производството в
посочената част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 54134 от
27.02.2020 г., постановено по гр. д. № 54552 по описа за 2018 г. на СРС, 49
състав, в частта, с която е признато
за установено по отношение на Д. Ф. „З.“, че П.М.М. не дължи сума в размер на
24 000 лева, ведно със законната лихва от 30.09.2003 г., както и 17931.31 лева – лихва към 26.04.2018 г. по
изпълнителен лист от 18.11.2003 г., по гр.дело № 07606/2003 г., СРС, 64 състав,
както и сумата от 18 973.50 лева, ведно
със законната лихва , считано от 1.10.2003г., както и 4995 лева - лихва
за периода от 21.10.2001 г. до 03.09.2003 г. по изпълнителен лист от 26.11.2003
г. по гр.дело №07605/2003 г., СРС, 64 състав, както и в частта за разноските, в
която решението е изменено с определение № 20245196/05.11.2020
г., с която Д. Ф. „З.“ е осъден да заплати на П.М.М.,
ЕГН **********, сумата до 2844,17 лева –
разноски за производството пред СРС и за обезпечителното производство по
ч.гр.д. № 3016/2018 г. по описа на РС – Добрич, а на адвокат Д.Т.на основание
чл. 38 ЗАдв. сумата до 3008,39 лева – адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство на ищеца в производството пред СРС и
сумата до 520,45 лева – адвокатско възнаграждение за обезпечителното
производство по ч.гр.д. № 3016/2018 г. по описа на РС – Добрич.
ОТМЕНЯ решение № 54134 от 27.02.2020 г., постановено по гр.
д. № 54552 по описа за 2018 г. на СРС, 49 състав, изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 20245196/05.11.2020 г., в частта за разноските, с
която Д. Ф. „З.“ е осъден да заплати на П.М.М., ЕГН **********, сумата над 2844,17
лева до присъдения с решението размер от 3278,91 лева, а на адвокат Д.Т.на
основание чл. 38 ЗАдв. сумата над 3008,39 лева до присъдения с решението размер
от 3365,61 лева – адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство на ищеца в производството пред СРС и за сумата над
520,45 лева до присъдения с решението размер от 600 лева – адвокатско
възнаграждение за обезпечителното производство по ч.гр.д. № 3016/2018 г. по описа на РС – Добрич.
ОСЪЖДА П.М.М., ЕГН **********,
да заплати на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на Д. Ф. „З.“ сумата от 19,89 лева –
разноски за производството пред СРС съобразно прекратената част от
производството.
ОСЪЖДА П.М.М., ЕГН **********,
да заплати на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на Д. Ф. „З.“ сумата от 220,99 лева -
разноски за въззивното производство съобразно прекратената част от
производството.
ОСЪЖДА Д. Ф.
„З.“ да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адв. Д.Т., сумата от 3008,39
лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство на въззиваемия в производството пред СГС.
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.