№ 2518
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Димитър Ковачев
Членове:Василена Дранчовска
Димитър К. Демирев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100503576 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца З. К. С. срещу решение № 1554 от 29.01.2024 г., постановено по гр. дело №
43015/2022 г. по описа на СРС, 26 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу Върховен
административен съд осъдителен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 5010
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на адм. д. № 4809/2020 г. по описа на ВАС в разумен
срок, ведно със законната лихва върху сумата от 01.03.2020 г. до окончателното й изплащане,
относно вреди, настъпили по време на висящия административен процес.
Във въззивната жалба са развити оплаквания за недопустимост на обжалваното решение
поради приключване на забавения процес в хода на делото по ЗОДОВ, като предвид
наличието на противоречива практика по въпроса за допустимостта на иска в тези случаи,
въззивникът счита, че е наложително да бъде инициирано тълкувателно дело. Намира, че
след като е приключило производството по делото, от чието забавяне се претендират вреди,
компетентен да определи обезщетението е Инспекторатът към Министерство на
правосъдието, поради което моли за обезсилване на първоинстанционното решение и
прекратяване на производството по делото.
1
Въззиваемият Върховен административен съд е подал отговор на въззивната жалба, с който
оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Контролиращата страна Прокуратура на РБ изразява становище за неоснователност на
подадената въззивна жалба и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като възраженията на въззивника в
обратен смисъл са несъстоятелни. В настоящия случай е предявен иск с правно основание
чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 5010 лв., обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на адм. д. №
4809/2020 г. по описа на ВАС в разумен срок, като към момента на подаване на исковата
молба това дело е било висящо, а в хода на настоящото производство по реда на ЗОДОВ
същото е приключило с влязло в сила решение. Приключването на производството, по което
се твърди, че е допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията, след като е предявен иск
за обезщетение по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, не е процесуална пречка за упражняване правото на
иск и основание за прекратяване на гражданското дело, тъй като тълкуването в обратния
смисъл ще противоречи на установеното в закона правило, че никое друго учреждение няма
право да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда (арг. чл. 14, ал. 3 ГПК).
В този смисъл – постановеното по реда на чл. 290 ГПК (преди отмяната на чл. 291 ГПК)
Решение № 153/13.06.2018 г. по гр.д. № 4658/2017 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. В подкрепа на този
извод е и анализът на разпоредбата на чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ, съгласно която предявяването на
иск за вреди от забавяне на все още висящо производство не е пречка да се предяви и иск
след приключването му. Възможността за завеждане на второ дело за забавянето на едно и
също производство – веднъж, докато то е висящо, и веднъж след приключването му,
означава, че преценката на съда относно продължителността на делото, когато то е все още
висящо, се извършва към момента на сезирането (предявяване на иска за обезщетение), а
настъпилите след това факти, свързани с водене и приключване на делото, са съобразими в
нов процес, вече след изчерпване на възможността за постигане на споразумение по ЗСВ.
2
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че приключването на адм. д. №
4809/2020 г. по описа на ВАС, за чието забавяне се претендира обезщетение в настоящото
производство, не води до недопустимост на иска и до необходимост от започване на
процедура по Глава ІІІа ЗСВ съгласно чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, като обжалваното
първоинстанционно решение е допустимо. Същото е и правилно, поради следните
съображения:
От книжата по приетите по делото преписи от административните дела се установява, че
процесното адм. дело № 4809/2020 г. по описа на Върховен административен съд, Шесто
отделение, е образувано на 01.06.2020 г. по подадена от ищеца З. К. С. жалба срещу Заповед
№ РД-01-236/24.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, с която във връзка с
удължаване на срока на извънредното положение в страната е продължен и срокът на
действие на Заповед № РД-01-197/11.04.2020 г. – до 13.05.2020 г. включително. Жалбата е
подадена от ищеца на 27.04.2020 г., но предвид постъпването й по електронен път без
електронен подпис е оставена без движение с разпореждане на съда от 07.05.2020 г., като
едва след депозирането й на хартиен носител със саморъчен подпис на 15.05.2020 г. е
образувано административното дело. Жалбоподателят е направил искане за освобождаване
от държавна такса и разноски по делото, по което съдът се е произнесъл с определение от
18.06.2020 г., с което и е присъединил адм. дело № 4809/2020 г. към адм. дело № 4050/2020 г.
по описа на ВАС за съвместно разглеждане в едно общо производство предвид идентичния
предмет на делата – жалби срещу посочения административен акт, издаден от министъра на
здравеопазването.
С определение от 30.06.2020 г. по адм. дело № 4050/2020 г. ответният Върховен
административен съд е допуснал за разглеждане жалбите на М.А.Ш., З. К. С. и И.В.Ю.
срещу Заповед № РД-01-236/24.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, конституирал е
като страни по делото тримата жалбоподатели и ответника по жалбата (министъра на
здравеопазването) и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на
22.07.2020 г. от 14:00 ч. В същото не е даден ход на делото поради нередовна процедура по
призоваване на друга част от жалбоподателите (В.И.В., В.А.Ш., А.Ю.С., Л.С.Т. и С.Ц.Г.), а в
следващото открито съдебно заседание на 21.10.2020 г. е даден ход на делото, жалбите са
докладвани и делото е обявено за решаване. В законоустановения едномесечен срок за
постановяване на окончателен съдебен акт съдебният състав след служебна проверка е
установил наличието на висящ преюдициален спор – производството по адм. дело №
3626/2020 г. по описа на ВАС, предмет на което е основната Заповед № РД-01-197/11.04.2020
г. на министъра на здравеопазването, чийто срок на действие се удължава с оспорената по
адм. дело № 4050/2020 г. заповед № РД-01-236/24.04.2020 г. Ето защо с определение от
18.11.2020 г. производството по адм. дело № 4050/2020 г. е спряно на основание чл. 229, ал.
1, т. 4 ГПК, вр. с чл. 144 АПК, до приключване с влязъл в сила съдебен акт на
производството по адм. дело № 3626/2020 г. по описа на ВАС. Определението за спиране не
е обжалвано от страните и е влязло в сила.
Преюдициалното производство е било изпратено по подсъдност на Административен съд –
3
София град, където е образувано адм. д. № 6218/2021 г., приключило с решение, което е
влязло в сила на 29.04.2022 г. В тази връзка и на основание чл. 230, ал. 1 ГПК
производството по адм. дело № 4050/2020 г. е възобновено с определение от 15.07.2022 г.,
като със същия съдебен акт производството е прекратено и жалбите са изпратени за
разглеждане по родова подсъдност на Административен съд – София град, предвид
законодателното изменение на чл. 63 ЗЗ, в сила от 14.05.2020 г. Производството пред
първоинстанционния съд е приключило с решение № 6043/20.10.2022 г., с което жалбите са
отхвърлени. По подадената срещу него жалба на И.В.Ю. на 16.01.2023 г. е образувано адм.
дело № 586/2023 г. по описа на Върховен административен съд. Същото е насрочено за
разглеждане в открито съдебно заседание на 27.09.2023 г. и е приключило с постановяването
на окончателно решение на 16.10.2023 г., с което първоинстанционното решение е оставено
в сила.
С оглед на изложеното, видно е, че инициираното от З. К. С. производство по адм. дело №
4809/2020 г. по жалба срещу административния акт на министъра на здравеопазването се е
развило съвкупно пред всички инстанции в периода 01.06.2020 г. – 16.10.2023 г., като пред
ответника Върховен административен съд е било висящо в периода 01.06.2020 г. –
15.07.2022 г. и в периода 16.01.2023 г. – 16.10.2023 г., т.е. общо почти три години. При
извършване на преценка дали посочената продължителност надхвърля разумния срок за
разглеждане и решаване на делото следва да се съобразят неизчерпателно посочените
критерии на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ – общата продължителност и предмета на производството,
неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални
или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на
компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на
спора, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съгласно
установената съдебна практика (Решение № 66 от 02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г. на
ВКС, III г. о., Решение № 72 от 18.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о.),
разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между
интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от
внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. При преценката
си за разумността на релевантния период съдът прилага три критерия: сложност на делото,
поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи. Сложността на делото
се преценява съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на
страните и свидетелите, нуждата да се получат документи по делото, съединяването на
делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни
обстоятелства.
В настоящия случай е несъмнено, че образуваното административно дело не е било с твърде
висока правна и фактическа сложност – предмет на делото са жалби срещу един единствен
административен акт, издаден от министъра на здравеопазването, но същевременно
жалбоподатели са били множество лица – 8 физически лица, всяко от които е подало
индивидуална жалба срещу заповедта на министъра с изложени собствени аргументи за
4
нейната незаконосъобразност, които са били съединени за съвместно разглеждане в едно
общо производство с оглед процесуална икономия и постановяване на еднакво съдебно
решение по всички жалби. По делото не са събирани доказателства (освен писмени), като
същото се е развивало срочно със своевременно постановяване на съдебни актове от
съдебния състав – в рамките на един месец след образуване на адм. дело № 4809/2020 г.
същото е било присъединено към идентичното адм. дело № 4050/2020 г., първото открито
съдебно заседание е насрочено след по-малко от месец в рамките на съдебната ваканция по
чл. 329, ал. 1 ЗСВ, която през 2020 г. беше отменена, следващото открито съдебно заседание
е проведено след по-малко от три месеца, а определението за спиране на основание чл. 229
ГПК е обявено в рамките на едномесечния срок за постановяване на решение. Ето защо, по
първоначално образуваното административно дело пред ВАС несъмнено не е допуснато
необосновано забавяне на производството, като в следващите една година и 8 месеца
производството по делото е било спряно поради наличие на преюдициален спор и тази
продължителност от време на може да се вмени във вина на съда, разглеждащ обусловеното
дело.
Адм. дело № 4050/2020 г. по описа на ВАС е било възобновено своевременно, два месеца и
половина след влизане в сила на решението по адм. д. № 6218/2021 г. по описа на АССГ,
като е прекратено и е изпратено по подсъдност на административния съд поради наличие на
изменение в процесуалния закон. Видно е, че промяната в чл. 63 ЗЗ, която е обусловила
разглеждането на делото от АССГ като първа инстанция, е в сила от 14.05.2020 г., което
означава, че прекратяването на производството по подсъдност е можело да бъде
постановено от съда и по-рано. Изложеното обаче не обуславя безпричинно забавяне на
делото, тъй като дори и да беше изпратено по подсъдност на административния съд още
през 2020 г., то производството отново щеше да е спряно до 29.04.2022 г. поради наличие на
преюдициален спор, свързан със законосъобразността на основния административен акт
(Заповед № РД-01-197/11.04.2020 г. на министъра на здравеопазването). В този смисъл без
значение е и обстоятелството, че служебната проверка за наличие на преюдициален спор е
извършена след даване ход на устните състезания по адм.д. № 4050/2020 г. – без оглед на
момента, в който същата е извършена и е констатирано основание за спиране на
производството по делото, същото не би могло да бъде разгледано по същество до
приключване на преюдициалния спор с окончателен съдебен акт на 29.04.2022 г. Ето защо,
констатираните забавяния в действията на съда, свързани със своевременното извършване на
преценка за преюдициален спор и родова подсъдност, не са оказали въздействие върху
общата продължителност на процеса – през този период при всички положения е
съществувало основание за спиране на делото, поради което описаните действия на
ответника не са в причинна връзка със забавяне на делото.
С оглед на изложеното, по делото се установява, че неприключването на процесното
производство по обжалване на Заповед № РД-01-236/24.04.2020 г. на министъра на
здравеопазването в периода 01.06.2020 г. – 29.04.2022 г. се дължи на обективна пречка –
наличие на преюдициално дело, което не може да обоснове противоправност в поведението
5
на ответника, изразяваща се в допускане на безпричинно забавяне в разглеждането и
решаването на делото. След този период делото е било разгледано на първа инстанция в
рамките на по-малко от половин година и отново е станало висящо пред ответния Върховен
административен съд след администриране на касационна жалба срещу
първоинстанционното решение. Съдът своевременно е насрочил делото за разглеждане в
открито съдебно заседание на втора инстанция, което се е състояло 9 месеца след образувано
на касационното дело, а окончателното решение по спора е постановено в рамките на
инструктивния едномесечен срок след даване ход на устните състезания. Така след
приспадане на периода, в който делото е било спряно по обективни причини, общата
продължителност на съдебното производство по обжалване на процесната заповед на
министъра на здравеопазването на две инстанции се равнява на една година и осем месеца и
несъмнено не е прекомерна. Всички действия на съдебните инстанции са били извършени
своевременно, в рамките на законоустановените и обичайни срокове, като в съвкупност
времето от 3 години и 4 месеца при наличие на преюдициален спор, продължил две години
(адм. д. № 3626/2020 г. на ВАС е образувано по жалба от 14.04.2020 г. и е приключило с
влязло в сила решение от 29.04.2022 г.) и наложил спиране на производството по делото, е
напълно разумно за разглеждане и решаване на административно дело с описаната
фактическа и правна сложност на две инстанции и съответства на критериите за разумен
срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.
Следователно, при липсата на доказано противоправно поведение на ответника
отговорността на последния като процесуален субституент на държавата по реда на чл. 2б
ЗОДОВ за причинени на ищеца неимуществени вреди не може да бъде ангажирана, поради
което предявеният иск за обезщетяването им следва да се отхвърли. Предвид идентичните
правни изводи, до които достига въззивната инстанция, първоинстанционното решение се
явява правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият-ответник има право на
направените във въззивното производство разноски в размер на 100 лв., юрисконсултско
възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1554 от 29.01.2024 г., постановено по гр. д. № 43015/2022 г.
по описа на СРС, 26 състав.
ОСЪЖДА З. К. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Младост 2“, бл. ****, да
заплати на ВЪРХОВЕН АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, с адрес: гр. София, бул. ****, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участие на контролираща страна – Прокуратура на РБ.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
6
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7