Р Е Ш Е Н И Е
№260997 29.03.2021
г. гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI
граждански състав, в открито съдебно заседание на дванадесети
август две хиляди и двадесета година, в състав
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на
секретаря Малина Пeтрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 11377 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът
е сезиран с искова молба от П.Г.К., ЕГН ********** против „Еос Матрикс” ЕООД,
ЕИК *********, с която е предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК.
В
исковата молба се твърди, че в полза на първоначалния кредитор „Юробанк и Еф
Джи България” АД /чийто правоприемник по договор за цесия от 31.08.2016 г. е
ответникът/, е издаден изпълнителен лист от 22.10.2012 г. по ч.гр.д. №
15769/2012 г. на ПРС, VIII гр.с., предвид влязла в сила заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК за сумите от: 4010 лева – главница по договор за потребителски
кредит от 12.05.2011 г., ведно със законната лихва от 08.10.2012 г. до
окончателното погасяване и други акцесорни вземания.
Първоначално
било образувано изп. дело № ….., по което били извършвани изп. действия.
Постъпвали суми за погасяване на дълга, предвид молба за разсрочване на
изпълнението от 11.04.2014 г. Били платени част от вземанията по ИЛ, в т.ч. –
главница до 3513,93 лева, възн.
лихва и част от законната /видно от удостоверение на ЧСИ от 13.12.2017 г./.
След молба, ответникът – цесионер бил конституиран като взискател. С молба от
03.06.2019 г. поискал прекратяване на ИД, което било сторено на осн. чл. 433,
ал. 1, т.2 ГПК, макар вече да била настъпила перемпция.
По
молба от същата дата било образувано ново …. за вземанията по ИЛ, но в пълния
размер на главницата от 4010 лева и 1372,29 лева – законна лихва за периода
08.10.2012 г. – 20.05.2019 г., приети за събиране.
Твърди
се недължимост на посочените суми. За главницата над 3513,93 лева до 4010 лева
- поради погасяване чрез плащане в хода на изпълнението, а за разликата –
поради изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 10.03.2014 г. –
последно валидно изп. действия по първото ИД, с оглед вписана възбрана на НИ.
До 10.03.2019 г. не били предприети други действия, поради което и наложеният
запор на вземания по банкова сметка ***.. не пораждал правен ефект. Молбата за
разсрочване не обективирала признание на целия дълг и не прекъсвала давността,
т.к. била насочена само към предотвратяване предприемането на изп. действия, с
оглед финансовото положение на кредитополучателя. Дори при различно становище,
давностният срок отново бил изтекъл към момента на налагане на запора на б.см.
Относно
лихвата – разликата над 539,78 лева до 1372,29 лева била недължима поради
плащане, съгл. уд-то от ЧСИ, а остатъкът – бил погасен по давност, предвид
акцесорния характер на вземането.
С
оглед горното, се моли за установяване недължимостта на сумите от 4010 лева – главница по договора и 1372,29 лева – законна лихва за периода
08.10.2012 г. – 20.05.2019 г. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с
който оспорва иска. Твърди, че извършваните
от ищеца плащания въз основа на молбата му за доброволно погасяване на
задълженията, следвало да се тълкуват като признание на вземането по смисъла на
чл. 116, б. „а“ ЗЗД. След преустановяването им, … било прекратено и образувано
ново под № ... С молбата за образуване бил поискан и на 04.06.2019 г. - наложен
запор на банковата сметка на длъжника, с което бил прекъснат срокът на
погасителната давност. До постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. действало ППВС
№ 3/18.11.1980 г. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Релевира
възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на насрещната страна.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Относно
издаването на ИЛ в полза на предишния кредитор за посочените в ИМ суми,
образуването на последователни ИД пред … въз основа на титула, прехвърляне на
вземанията в полза на ответника – няма спор.
Въз основа на ИЛ – банката – цедент е образувала .. на
17.12.2012 г /л.92/.
Молбата е изпълнително действие и прекъсва давността,
предвид изрично посочените изп. способи /в този смисъл задължителните
разяснения, дадени в ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, т.10/.
Впоследствие са извършени редица справки за имуществото, като искането за тях и
самото им осъществяване, не представляват действия по изпълнението и не
прекъсват давността, доколкото не са част от динамичния фактически състав на
никакъв предвиден в ГПК изпълнителен способ. Изпращането на покана за
доброволно изпълнение също не представлява изпълнително действие и не прекъсва
предвидената в закона давност /съобразно ТР/.
На 10.03.2014 г. е наложена възбрана на
НИ – вписана. На 11.04.2014 г. постъпва молба от длъжника за разсрочване на
изпълнението, предвид връчената ПДИ и принуд. действия – с искане да не бъдат
продължавани. На 10.03.2016 г. – съобразно молба, ответникът - цесионер е
конституиран като взискател. На 03.06.2019 г. подава молба за прекратяване на
ИД, което е сторено на осн. чл.433, ал.1, т.2 ГПК и на същата дата е образувано
ново ИД по описа на същия ЧСИ.
При така установеното и съгласно т.10 на
посоченото ТР, съдът приема, че от последното валидно изп. действие –
налагането на възбраната, на 10.03.2016 г. ИД е перемирано по силата на закона,
поради липса на валидно извършени изп. действия, а 5- годишната давност за
главницата е изтекла на 10.03.2019 г., т.е. преди образуване на новото ИД.
Лихвата също е погасена като акцесорна.
Дори да се приеме, че с молбата за
разсрочване от 11.04.2014 г. давността е прекъсната, ИД е перемирано на
11.04.2016 г., а давността изтекла на 11.04.2019 г., т.е. отново преди обр. на
новото ИД на 03.06.2019 г.
От заключението на ССЕ се установяват
извършени плащания от ищеца. Непогасените вземания възлизат на 3513,93 лева –
главница и 0,98 лева – зак. лихва за периода 08.10.2012 г. – 13.12.2017 г.
Независимо от плащанията, ищецът има правен
интерес да претендира недължимост на пълните предявени суми, т.к. – 1. изп.
производство е все още висящо. Само при вече приключило изпълнително дело
/какъвто не е настоящият случай/ длъжникът би могъл да се защитава срещу
материалната му незаконосъобразност с осъдителен иск срещу взискателя за
връщане на платеното в резултат на незаконосъобразно проведения, поради липса
на изпълняемо право, изпълнителен процес /вж. Решение № 99/28.06.2012 г. по
т.д. №667/2011 г. на II т.о. на ВКС/; 2. – видно от молбата за образуване на
новото ИД, ПДИ и зап. съобщение /л.14/, ответникът претендира именно сочените
за недължими в процеса суми – пълна главница и лихвата за забава /без да отчита
погасявания, независимо от твърденията в ОИМ/. Предвид горното и заключението
на приетата ССЕ, искът за главница е доказан и основателен – за разликата над
3513,93 лева до 4010 лв. – сумата е недължима, поради плащане, а в останалата
част – като погасена по давност; лихвата също е частично погасена чрез плащане
до посочения размер и период, а за разликата – е погасена по давност. Относно
възраженията за частични плащания и прекъсването на давността - плащанията са
направени под принуда – доколкото се извършват вследствие на предприетото
принудително изпълнение и наложените изп. действия. Те не представляват признание
по см. на чл. 116, б.
„а” ЗЗД, нито изпълнение по смисъла на чл. 118 ЗЗД.
Признанието е волево действие на длъжника, с което изразява съгласието си, че
дължи, респ. плаща доброволно, воден от собствената си воля. Плащанията не са
доброволни, тъй като са направени във връзка с предприето принудително
изпълнение, т.е. не е налице нито признание, нито доброволност, които да
обусловят приложение нормата на чл. 116 ЗЗД и с всяко плащане давността да се
счита прекъсната и то по отношение на всички присъдени суми /в т. см.
постановените по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 139 от 28.08.2013 г. на ВКС по
т. д. № 98/2012 г., II т. о; Решение № 112/11.02.2010 г.
по гр. дело № 179/2009 г. на ВКС и др./. Дори плащането в правен
смисъл да е негодно да предотврати съответното изпълнително действие, ако то е
извършено с цел да се демонстрира готовност за изплащане на дълга с оглед преустановяване на действията по
принудително изпълнение, то не може да се тълкува като признаване на вземането
/точно такова изявление и искане се съдържа в молбата на длъжника от 11.04.2014
г./. Плащанията са с цел предотвратяване на принудителното изпълнение спрямо НИ
на ищеца. Поради това и твърденията в ОИМ не се приемат.
Съдът
не споделя и тезата, че до приемане на посоченото ТР на 26.06.2015 г., следва
да намерят приложение постановките на ППВС № 3/18.11.1980 г., при което
давността да не е текла по време на изп. процес. Мотиви относно неприложението
му са ясно и подробно изложени в т. 10 на посоченото ТР, като на стр. 24 е
аргументирано – защо това Постановление е загубило силата си - предвид новата
правна уредба на обществените отношения, която се дава с КРБ от 1991 г., а и
приетия ГПК от 01.03.2008 г. Самата конструкция на изп. процес и защитаваните с
него интереси са били коренно различни, при което след новата уредба това
Постановление е загубило действието си. Това е станало не с приемането на ТР, а
със самото изменение в обществените отношения. Настоящият състав прилага постановките
в ТР, като ги намира за пряко относими, доколкото чрез тях се дава принципно
разяснение как следва да се тълкува и прилага законът във връзка с действия по
изпълнението и давността в изп. процес, при което и не споделя цитираната съд.
практика. Отделно е налице преобладаваща
такава в обратна насока - Решение № 131/23.06.2016 г. по гр.д. № 5140/2015
г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 12/02.06.2016 г. по т.д.№
3788/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 451/29.03.2016 г. по гр.д.
№ 2306/2015 г. на ВКС; Решение № 269/03.02.2016 г. по гр.д. № 795/2012 г. на
ВКС, III г.о. и др., поради което и е образувано
Тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което не е налице поставен
краен съд. акт.
Предвид изложеното, искът е доказан по основание и
размер и следва да бъде уважен.
По
отговорността за разноски:
С
оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Представен е списък по чл. 80 ГПК /л.309/
и доказателства за сторени такива в размер на: 215,29 лева – ДТ; 5 лева – ДТ за
об. зап. и 650 лева - платено адв.
възнаграждение, съгл. ДПЗС. Възражението за прекомерността му е своевременно,
но неоснователно – при минимум от 599,11 лева, съгл. чл. 7, ал. 2, т.3 НМРАВ,
конкретната фактическа и правна сложност на делото и извършените процесуални
действия, съдът не приема, че възнаграждението е необосновано завишено, при
което и не подлежи на редуциране.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че П.Г.К., ЕГН ********** НЕ ДЪЛЖИ на „ЕОС
Матрикс” ЕООД, ЕИК ********* следните суми: 4010 лева – главница по договор за
потребителски кредит от 12.05.2011 г., сключен с първоначалния кредитор „Юробанк
и Еф Джи България” АД, чийто правоприемник по договор за цесия е „Еос Матрикс”
ЕООД, и 1372,29 лева – законна лихва за периода 08.10.2012 г. – 20.05.2019 г.,
за които суми, ведно с други вземания, е издаден изпълнителен лист от
22.10.2012 г. по ч.гр.д. № 15769/2012 г. на ПРС, VIII гр.с.
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, район
„Витоша”, ж.к. „Малинова долина”, ул. „Рачо Петков-Казанджията” № 4-6 да плати
на П.Г.К., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от общо 870,29 лева /осемстотин и седемдесет лева и двадесет и девет
стотинки/ - разноски по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО С
ОРИГИНАЛА!
МП