Р Е
Ш Е Н
И Е № 260240
град
Пловдив, 18.02.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивски окръжен съд, въззивно
гражданско отделение, V граждански състав, в публичното
заседание на осемнадесети януари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Радостина СТЕФАНОВА
Светлана СТАНЕВА
при секретаря Петя
ЦОНКОВА, като разгледа докладваното от съдия Станева въззивно гражданско дело №958
по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид:
Въззивното
производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК, във вр. с чл.34 от ЗС.
Образувано е по въззивна
жалба, подадена от Г.Й.М., ЕГН **********,***, Пловдивска област, чрез
процесуалния му представител адв. И.М., против решение №1659/10.05.2018 г.,
постановено по гр.д. №13727/2014 г. по описа на ПдРС, ІV гр.с., в частта, с
която се допуска съдебна делба по отношение на следния недвижим имот:
двуетажна, стоманенобетонна, жилищна сграда, включваща първи жилищен етаж с
площ от 80 кв.м и тавански етаж с площ от 75 кв. м, с РЗП-155 кв. м и прилежащо
котелно помещение с площ от 5 кв. м, построена в УПИ VІІ-723, кв. 68 по
регулационния план на с. С., с площ от 590 кв. м, с граници: улица, УПИ VІ-724;
УПИ ХІІІ-723 и УПИ VІІІ-722, с административен адрес с. С., общ. Р., ул. ***,
която да се извърши между К.И.Б., ЕГН **********,***, и Г.Й.М.,
ЕГН **********,***, при квоти от по
½ идеална част за всеки от тях.
Жалбоподателят счита, че
решението на първостепенния съд е незаконосъобразно и необосновано, постановено
в противоречие със събраните по
делото доказателства, като излага подробни съображения. Моли
въззивната инстанция да отмени първоинстанционния акт в обжалваната част, като
вместо това постанови друг, с който да
отхвърли иска за делба по отношение на описания имот, тъй като е индивидуална
собственост на жалбоподателя. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата К.И.Б., чрез
процесуалният си представител адв. Н.А., в писмен отговор оспорва жалбата и наведените в нея твърдения като неоснователни, по
съображения, подробно изложени в отговора. Моли да се потвърди
първоинстанционния акт в обжалваната част като правилен и законосъобразен.
Претендира разноски съгласно представения списък с направени такива.
Пловдивският
окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански
състав, като
прецени събраните по делото доказателства, намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от
легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно
обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа
по същество.
При служебната
проверка на основание чл. 269 от ГПК се констатира, че решението е валидно и
допустимо. Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в
обжалваната част, и само на поддържаните
основания, без ограничение в дейността по приложение на материалния закон.
Производството, в което е постановено
обжалваното решение, е образувано по предявен от К.Б. срещу Г.М. иск с правно
основание чл.34 ЗС - за делба на недвижим имот - двуетажна, стоманенобетонна,
жилищна сграда, включваща първи жилищен етаж с площ от 80 кв.м и тавански етаж
с площ от 75 кв. м, с РЗП-155 кв. м и прилежащо котелно помещение с площ от 5
кв. м, построена в УПИ VІІ-723, кв. 68 по регулационния план на с. С., с площ
от 590 кв. м, с граници: улица, УПИ VІ-724; УПИ ХІІІ-723 и УПИ VІІІ-722, с
административен адрес с. С., общ. Р., ул. ***, при равни права на съделителите,
във фаза на допускане на делбата.
Ищцата твърди, че процесната сграда
е построена по време на брака на съпрузите със семейни средства. Сочи, че е
теглила потребителски кредит от „Райфайзенбанк“ ЕАД, рефинансиран на 27.12.2011
г., на стойност 10182,07 лв., като средствата са вложени в сградата. Твърди, че
тя е внасяла необходимите документи за сключване на договор за присъединяване
към електропреносната мрежа с „EVN-България“,
към 2012 г. сградата е била годна за ползване и семейството е живяло в жилището
от месец април до към края на август 2012 г., след което ищцата е била
насилствено изгонена от съпруга си с двете им невръстни деца. Твърди, че имотът
е придобит в режим на СИО, поради което моли същият да бъде допуснат до делба
при равни квоти.
Ответникът оспорва иска. Твърди, че процесната сграда не е
завършена съгласно одобрени строителни книжа и към настоящия момент. Според
него сградата не е придобита в режим на СИО, а е негова лична собственост, изградена с лични средства и
средства на родителите му. Оспорва твърдението, че къщата е била годна за
обитаване в периода април - август 2012 г., както и, че
семейството е живяло в нея. Според него отпуснатият потребителски кредит на
ищцата е бил използван за нуждите на другото семейно жилище, находящо се в гр. Р.,
което се ползва от нея. Моли да се отхвърли иска за делба.
Първоинстанционният съд, преценявайки събраните по делото
доказателства, е приел, че е осъществено строителството в дарения на ответника
имот, като сградата е завършена в груб вид преди края на 2012 г., поради което
е придобита от страните в режим на СИО, тъй като е възникнала като обект на
правото на собственост по време на брака между тях. Приел е, че в сградата са
вложени личния труд на ответника и
средства на съпрузите, дадени им в заем от банка и дарени такива на
семейството им от родителите на ответника. След прекратяване на брака между
страните, съдът е посочил, че бездяловата съсобственост се е трансформирала в
дялова, поради което е допуснал имота до делба при равни квоти.
Настоящето производство е второ по ред. При първото
разглеждане на делото от въззивния съд /в.гр.д. №2430/2018 г./, въз основа на
събраните доказателства е прието, че към момента на прекратяване на брака
сградата не е била завършена в груб строеж по смисъла на §5, т.46 от ДР на ЗУТ,
не е отделен обект на собственост и правото на строеж все още не е упражнено,
като не може да е предмет на прехвърлителна сделка. Липсата на
обект на суперфициарна собственост между бившите съпрузи е обосновало според
състава на съда неоснователността на предявения иск за делба, като същият е отхвърлен.
В съответствие с дадените указания в отменителното решение
на ВКС, по делото са назначени и изготвени експертизи, като е установена
стойността на сградата към края на 2011 г. и на 2012 г.
Настоящият състав прие, че въз основа на събраните по
делото доказателства е безспорно установено, че страните са бивши съпрузи, като
сключения между тях на 16.07.2006 г. граждански брак е прекратен по взаимно
съгласие с влязло в сила на 14.12.2012 г. решение, постановено по гр.д.
№14654/2012 г. на Пловдивски районен съд, III бр.с.
Безспорно е и това, че по
време на брака на страните бащата на жалбоподателя
М. му е дарил на 16.09.2009 г. с договор за дарение, обективиран в нотариален
акт №*** т. ІІ, дело №*** г., незастроено дворно място, находящо се в с. С., ул.
***, съставляващо УПИ VII-723, целият с площ от 590 кв. м, в кв. 68 по
регулационния план на с. С., одобрен със заповед №АБ-15/19.03.1992 г., при
съседи: улица, УПИ VI-724, УПИ XIII-723 и УПИ VIII-722.
Въз основа на издадено
разрешение за строеж от 17.06.2010 г. и
открита строителна площадка на 07.07.2010 г., по одобрен проект от
16.10.2010 г. на името на Г.М., в имота има построена нискоетажна жилищна
сграда, за която е отправяно искане за присъединяване към
електроразпределителната мрежа от 2009 г. и е сключен договор за ползване на
услугата по електрифициране от 2012 г., като са приложени и строителни книжа.
Безспорно е, че не е съставен акт по чл.181, ал.2 от ЗУТ.
От приетото в първата
инстанция заключение от 08.09.2017 г. се установява, че жилищната сграда в УПИ
VІІ-723, кв. 68 по плана на с. С. е двуетажна, със застроена площ от 75 кв. м и
едноетажно котелно помещение с площ от 5 кв. м. Първият етаж е жилищен, с площ
от 80 кв. м, а втория - тавански - с площ от 75 кв. м, общо РЗП - 155 кв. м.
Същата се ползва от 22.03.2013 г. съобразно данните за присъединяване към
електроразпределителната мрежа, като към 01.08.2017 г. няма издадено разрешение
за ползване.
Спорният момент в делото е
кога е построена сградата в груб вид и с чии средства е извършено
строителството.
Изградената по време на брака
сграда върху имот, индивидуална собственост на единия съпруг, се включва в
съпружеската имуществена общност, само ако е довършена до определена степен на
самостоятелност в груб строеж – карабина, с взаимния принос на двамата съпрузи
/в този смисъл - решение №865/20.10.1993 г. по гр.д. №408/93 г. на ВКС, I г.о./. Суперфициарният собственик придобива правото
на собственост върху постройката, когато същата бъде материализирана в
определен минимален вид за самостоятелност.
В съответствие с чл.294, ал.1
от ГПК указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни
за съда, на който е върнато делото. Ето защо и в съответствие с цитирания текст,
следва да се съобрази разрешението, дадено по гр.д. №3048/19 г. на ВКС, II г.о.,
че при спор между бивши съпрузи и строителство в имот, собственост на единия
съпруг, извършен при действието на ЗУТ, моментът на изграждане на сградата в
груб строеж може да се установи с всички доказателствени средства.
Както вече се посочи, не е
изготвен, респективно – не е приложен по делото акт по чл.181, ал.2 от ЗУТ. По
делото са налице обаче свидетелски показания, насочващи кога е била построена
процесната сграда в груб вид, но същите са противоречиви. Според св. Й. грубия
строеж е завършил към 2011 г., а св. Л. е категорична, че преди настъпване на
фактическата раздяла през август 2012 г. страните са живеели в къщата, което
всъщност насочва, че е била завършена в груб вид преди този момент. Св. Ш. посочва,
че къщата е била покрита след средата на 2012 г., но преди зимата. Св. М. С.,
разпитан във въззивната инстанция при предходното разглеждане на делото, също е
категоричен, че къщата е завършена в края на 2012 г., като тогава е бил
завършен покрива. На практика всички свидетели са категорични, че сградата е
построена в груб вид по време на брака на страните, който е прекратен на 14
декември 2012 г.
Противоречието в
свидетелските показания е относно това, дали сградата е построена в груб вид
преди настъпване на фактическата раздяла на страните или след това. Св. Й. е
бивш съпруг на сестрата на М., а Ш. – негова майка. Св. Л. е леля на Б., Л. –
неин съпруг /който обаче няма лични впечатления/. Св. С. е съсед на ответника
по жалбата, като би следвало показанията му да са обективни и безпристрастни.
Това обаче не е така. Свидетелят демонстрира безкрайно добро познаване както на
семейния живот на страните, така и на финансовите възможности - на тях и на
родителите на М., въпреки че не се установиха близки отношения. Показанията му
са депозирани с явен стремеж да се услужи на жалбоподателя, като не им се даде
вяра. Не се даде вяра и на изложеното от св. Ш., с оглед близкото родство с М.,
като и в този случай показанията са депозирани с оглед обслужване интересите на
сина ѝ. Св. Л. не разкрива подробности, а само потвърждава разказаното му
от неговата съпруга, че е взела племенницата си и децата, родени от брака на
страните, от новата къща, което кореспондира с показанията на св. Й., че същата
е била завършена в груб вид в края на 2011 г. и семейството е живяло в нея. Впрочем,
това кореспондира и с представените от „Антрацит“ ЕООД писмени доказателства –
изписване на стоки и отчет за продажбите. От същите се установява, че са
закупени керемиди, капаци и подпокривно фолио в края на септември 2011 г.
/л.429 и сл. от първоинстанционното дело/. По тези съображения, и с оглед
кореспонденцията на свидетелски показания с други доказателствени източници,
настоящия състав прие, че сградата е завършена в груб вид в края на 2011 г. Ето
защо се довери на показанията на св. Й., както и на кореспондиращите му показания
на св. Л.а и Л., а не на изнесеното от св. Ш. и С.
Дали сградата е обитавана от
семейството преди настъпване на окончателната раздяла на страните е въпрос,
който е ирелевантен. Направените в постройката подобрения имат значение по –
нататък в делбеното производство, но не и към настоящия момент. Значение в
настоящата фаза на процеса има само етапа на завършване на сградата. Настоящия
състав счита за нужно да отбележи, с оглед направените възражения в жалбата, че
св. Й. посочва по какъв начин първоначално е било осъществено захранването на къщата
с електричество и вода, мястото, на което са се оттичали отпадните води, като
напълно възможно е било да се обитава.
За да е съпружеска
имуществена общност обаче, сградата следва да е изградена с взаимния принос на
двамата съпрузи. Правата на собствениците – бивши съпрузи – се определят към момента
на придобиване на вещното право по съответния юридически способ.
По делото не са ангажирани
доказателства за получаваните доходи на страните преди прекратяване на брака и
по времето, когато е строена процесната къща. От въззиваемата е представен с
исковата молба договор за потребителски кредит от 27.12.2011 г., за предоставен
такъв в размер на 10182.07 лв. за рефинансиране на друг кредит и потребителски
нужди. Жалбоподателят е заявил, че през 2012 г. е бил седем месеца в Испания,
но не сочи доходи. За това, с какви средства е финансирано изграждането,
говорят св. Й., Ш. и С.. Вече се изложиха съображения защо съдът се доверява на
изнесеното от св. Й., а не на последните двама, като допълнителни съображения
са и следните:
Според св. Й. строителството
е финансирано с кредит, изтеглен от М., а след това Б. е теглила друг кредит
/за обзавеждане/ и е продала злато. Помагала е, като е готвила, ходила е за
материали с колата, помагала е на майсторите.
Св. Ш. е категорична, че
строителството е осъществено със средства на бащата Й. М. и нейни, тъй като
синът ѝ не е имал средства. Тя е изтеглила кредит и е рефинансирала, а и
бащата също е изтеглил кредит, като са вложени 25000 – 26000 лв., а отделно е
имало още средства, които също са използвани в строителството и довършването на
сградата. Представените доказателства обаче за изтеглен кредит от свидетелката
са за по – късен период – 2014 г. /л.77 от първоинстанционното дело/, а за
бащата Й. М. – за 2013 г. /л.82 от първоинстанционното дело/, като не са
представени доказателства, че е имал средства преди този момент и ги е
предоставил за влагане в новостроящата се къща.
Св. С. също е категоричен, че
„…баща му и майка му решиха да правят къща на Г.…“, като според него
строителството е осъществено през 2011 г., в отсъствието на М.. Това обаче
противоречи на обясненията на жалбоподателя, че е бил извън страната 2012 г.
Нещо повече – свидетелят е категоричен, че му е плащал само бащата на М., като
последният е нямал и средства. Вече се изложиха съображения защо не се дава
вяра на показанията му.
Установи се, че Г.М. е теглил
кредит, като се твърди, че средствата са вложени в строежа на процесната къща.
Безспорно е установено и това, че Б. също е изтеглила кредит, като с част от
него – 5000 лв. - е рефинансиран изтегления такъв от съпруга ѝ /към онзи
момент/ и е погасен овърдрафт, с 430 лв. – е погасен друг кредит на М., а
останалата част са вложени отново за семейни нужди – дали за строеж на
сградата, за обзавеждане или други нужди на семейството, но към онзи момент
страните са живеели заедно и са вземали съвместно решения.
По делото е изготвена СТЕ от
вещото лице Р. за установяване на придобивната стойност на сградата в груб
строеж към края на 2011 г. и преди зимата на 2012 г., като сумите са съответно 36108.05
лв. и 37520.57 лв., с включен и проектантския хонорар. Както вече се отбеляза,
от настоящия състав се прие, че сградата е съществувала в груб вид в края на
2011 г., като стойността ѝ е била 36108.05 лв. Стойността на СМР и
вложения труд обаче е значително по – ниска.
За да се
признае пълна или частична трансформация на лични средства по отношение на
придобит по време на брака на страните недвижим имот в режим на съпружеска
имуществена общност, и се уважи иска по чл. 21, ал. 1 или ал. 2 СК 1985 г. (отм.) /сега чл.21, ал.4 от СК/, а в
настоящия случай – възражението на ответника, в тежест на претендиращия
индивидуална собственост на целия недвижим имот или личен дял бивш съпруг е
доказването - пълно и пряко - на правно релевантни факти: 1./ придобивната
стойност на имота /според вида на възмездната сделка с вещно-правен ефект/, 2./
размера на вложените средства, които имат личен по смисъла на чл. 20 СК от 1985 г.
(отм.) произход и са еквивалентни на придобивната стойност на спорния имот
/изцяло или отчасти / и 3./ влагането към момента на придобиване на
имуществото. Това по настоящето дело не бе направено. При доказателствена
тежест за оборване на презумпцията за съвместен принос, М. не установи, че
имотът е придобит изцяло или отчасти с негови лични средства. Не се установиха
суми, дарени му от родителите му и размера на същите. Установи се, че кредити
са изтеглени от св. Ш. и бащата Й. М. в един по – късен момент, след
прекратяване брака между страните. Неоснователни са и възраженията, че ищцата
не е доказала съвместен принос – с това твърдение се измества тежестта на
доказване. Б. се е позовала на предвидена от закона презумпция, която не е
оборена от ответника. Ето защо не се прие, че сградата е лична собственост на М..
Когато се касае до отношения между бивши съпрузи, за установяване на определени
обстоятелства съдът може да допусне и събирането на гласни доказателства /решение №249 от
27.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1037/2010 г., II г.
о., ГК/.
Съгласно
чл.21, ал.2 от СК, съвместният принос може да се изрази във влагане на
средства, на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството. Установено е,
че въззиваемата се е грижила за децата и семейството, работела е в
домакинството, готвела е, помагала е, доколкото е било във възможностите
ѝ, при строителството на къщата, като е вложила своя принос.
Настоящият състав не обсъжда
степента на завършеност на сградата – имало ли е дограма, годна ли е била за
обитаване, тъй като, както вече се посочи, сградата е била построена в груб вид
по време на брака на страните, преди настъпването на фактическата раздяла и е
представлявала годен обект на правото на собственост. Конкретната степен на
довършеност води до облигационни отношения, които, както вече се посочи, следва
да се разглеждат във втора фаза на делбеното производство.
По тези
съображения настоящият съдебен състав счита, че правилно и законосъобразно първостепенния съд е
достигнал до извода, че сградата е построена в груб строеж по време на брака
между страните, със съвместен принос, като е станала съпружеска имуществена
общност. След прекратяването на брака същата се е трансформирала от бездялова в
обикновена съсобственост с равни права на съсобствениците. Искът е основателен,
като правилно е допусната делба на сградата при равни права за съделителите.
Жалбата
на ответника е неоснователна, решението в частта, с която искът е уважен, е
правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.
Разноски са поискани от двете страни, като с оглед
отхвърляне на жалбата се присъждат само на въззиваемата, като следва да се заплатят
и разноски за производството пред ВКС по гр.д. №3048/20 г. в размер на 1055 лева.
От насрещната страна се направи възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Съгласно чл.9, ал.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, за изготвяне на касационна жалба с основания
за допускане на касационно обжалване без процесуално представителство
възнаграждението е в размер на ¾ от възнаграждението по чл.7 или 8, но
не по – малко от 600 лв. Според чл.7, ал.4 от същата Наредба, възнаграждението
се определя съобразно интереса на страната по ал.2, но не по – малко от 600 лв.
за всяка фаза. В конкретния случай, освен касационна жалба, е налице и подробно
изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, делото е с
фактическа и правна сложност, като и с оглед вложения труд не се споделя
виждането, че е налице прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение
в размер на 1000 лв. Следва да се присъдят и внесените от Б. държавни такси за
касационното обжалване, а именно в общ размер на 55 лева, както и разноските,
направени пред настоящата инстанция – 150 лв., представляващи внесен депозит за
вещо лице. Не са представени доказателства за направени разноски при
предходното разглеждане на делото от въззивната инстанция.
Налице е и искане за присъждане на разноски пред
настоящата инстанция, като жалбоподателят следва да заплати на адв. А. сумата
от 600 лв. /300 лв. по чл.9, ал.1 от Наредбата и за проведените три съдебни
заседания по чл.7, ал.9 от Наредбата – още 300 лв./ на основание чл.38, ал.1,
т.2 от Закона за адвокатурата.
М., с оглед изхода на делото, следва да заплати и по
сметка на Окръжен съд Пловдив направените по делото разноски в размер на 150
лева.
Воден
от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V граждански
състав,
на основание чл.272 от ГПК,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1659/10.05.2018
г., постановено по гр.д. №13727/2014 г. по описа на РС Пловдив, четвърти гр.с.,
в частта, с която се допуска съдебна
делба по отношение на следния недвижим имот: двуетажна, стоманенобетонна, жилищна
сграда, включваща първи жилищен етаж с площ от 80 кв.м и тавански етаж с площ
от 75 кв. м, с РЗП-155 кв. м и прилежащо котелно помещение с площ от 5 кв. м,
построена в УПИ VІІ-723, кв. 68 по регулационния план на с. С., с площ от 590
кв. м, с граници: улица, УПИ VІ-724; УПИ ХІІІ-723 и УПИ VІІІ-722, с
административен адрес с. С., общ. Р., ул. ***, която да се извърши
между К.И.Б., ЕГН **********,***, и Г.Й.М., ЕГН **********,***, при квоти от по ½ /една втора/ идеална
част за всеки от тях.
ОСЪЖДА Г.Й.М., ЕГН **********,***, да заплати на К.И.Б., ЕГН **********,***
направените по делото разноски в касационното производство и по настоящето дело
в размер на 1205 /хиляда двеста и пет/ лева.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, Г.Й.М.,
ЕГН **********,***, да заплати лично на адвокат Н. Димитрова И. – А. ***, с
адрес за призоваване с. К., община Р., Пловдивска област, ул. ***, разноски
пред въззивната инстанция в размер на 600 /шестстотин/ лева.
ОСЪЖДА Г.Й.М., ЕГН **********,***, да заплати по сметка на Окръжен
съд Пловдив направените по делото разноски в размер на 150 /сто и петдесет/
лева.
В необжалваната му част първоинстанционното решение
е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: