РЕШЕНИЕ
№ 17542
гр. София, 30.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110169999 по описа за 2024 година
Предявен е за разглеждане иск с правно основание по чл. 124 ГПК във вр. с
чл. 79 от Закона за собствеността /ЗС/.
Ищцата А. Р. А. е предявила против ответника Столична община иск с правно
основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС за признаването за установено по
отношение на ответника, че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор
по КККР за гр. София, представляващ дворно място, с площ по документ за
собственост: 300 кв.м. и с площ по кадастрална карта: 214 кв.м., намиращ се на адрес:
гр. София, район „Връбница“, ул. „, с трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), с предишен
идентификатор: няма, с номер по предходен план: заедно с построените върху
поземления имот сгради: сграда с идентификатор със застроена площ: 57 кв.м., брой
етажи: 1, с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна; сграда с идентификатор
със застроена площ 53 кв.м., брой етажи: 1, с предназначение: жилищна сграда –
еднофамилна, както и сграда с идентификатор със застроена площ: 8 кв.м., брой
етажи: 1, предназначение: постройка на допълващо застрояване.
Твърди се, че на 02.09.2013 г. е сключен договор за покупко-продажба между Н,
като продавач, и А. Р. А., като купувач, на следните недвижими имоти: дворно място с
площ от 300 кв.м., заедно с построените в него две жилищни сгради, всяка със
застроена площ от около 60 кв.м. и второстепенна постройка – склад, находящ се в гр.
София, ул. „С, представляваща съгласно кадастрални карти и регистри поземлен имот
с идентификатор с площ 214 кв.м., ведно с построените в него две едноетажни
жилищни сгради и една второстепенна постройка, съответно с идентификатори –
едноетажна жилищна сграда – еднофамилна със застроена площ от 57 кв.м., –
едноетажна жилищна сграда – еднофамилна със застроена площ от 53 кв.м., както и –
второстепенна постройка със застроена площ от 8 кв.м., срещу заплащане на продажна
1
цена в размер на 10 000 лв. Посочва, че продавачът Н е владял процесния имот от 80-
те години на 20-ти век, а след сключване на договора за продажба е предал владението
на процесните недвижими имота на купувача А. Р. А., която от 02.09.2013 г. до
настоящия момент живее в имота със семейството си и осъществява явно, спокойно,
непрекъснато, несъмнено и явно владение върху поземления имот и построените върху
него сгради. Поддържа, че въз основа на осъществяваното от ищцата давностно
владение за периода от 02.09.2013 г. до сега, и присъединявайки владението на своя
праводател Н за периода от 80-те години до 02.09.2013 г., е придобила собствеността
върху процесните недвижими имоти въз основа на давностно владение, осъществявано
повече от 10 години, като моли съда да го признае за установено. Претендира
разноски.
В срочно подаден отговор, ответникът Столична община е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан.
Сочи, че процесният поземлен имот е част от стар общински имот, за който освен
съставения акт за общинска собственост г., е имало съставен и акт за държавна
собственост № от 01.11.1956 г., с посочено в акта правно основание чл. 6 от Закон за
собствеността, който в приложимата към процесния момент редакция (ред. към 1963
г.) гласи, че държавни стават имоти, които държавата придобива съгласно законите и
имотите, които нямат друг собственик. Посочва, че договорът за покупко-продажба от
02.09.2013 г. не е сключен в предвидената от закона форма – нотариален акт и
противоречи на чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, поради което е
нищожен и съответно въз основа на посочения договор не може да бъде осъществено
валидно правоприемство между Н и ищцата А. А. и съответно ищцата не може да
присъедини владението на своя праводател по реда на чл. 82 ЗС. Оспорва като
недоказано твърдението, че ищцата е владяла процесния недвижим имот в периода от
02.09.2013 г. до настоящия момент. Посочва, че в периода от 1990 г. до 01.01.1996 г.
редакцията на чл. 86 ЗС е забранявала придобиване по давност на вещи, държавна или
общинска собственост, а с изменението на чл. 86 ЗС от 01.01.1996 г. е забранено
придобиване по давност единствено на вещи публична общинска или държавна
собственост, но с § 1 от ДР на ЗС (обн. ДВ бр. 46 от 6 юни 2006 г.) давностният срок за
придобиване на имот - частна общинска или държавна собственост спира да тече от
31.05.2006 г. до 30.12.2017 г. и от 20.01.2018 г. до 07.03.2022 г. поради установения
мораториум, като давността започва да тече отново едва от влизане в сила на
решението на Конституционния съд от 08.03.2022 г. Ето защо навежда, че дори да се
докаже осъществявано владение върху процесния недвижим имот, последният не може
да бъде придобит по давност, тъй като поради мораториума 10-годишният давностен
срок не е изтекъл. Посочва, че със заповед № СО15-РД09-1181/18.09.2015 г. на кмета
на Столична община към 18.09.2015 г. в имота с адрес гр. София, кв. „Модерно
предградие“, ул. „не е имало сграда, годна за обитаване, поради което процесният
недвижим имот е заличен от Националния класификатор на настоящите и постоянните
адреси. Сочи, че за процесния недвижим имот не е издаван административен акт за
валидно учредяване на право на строеж, въз основа на който ищцата да се възприеме
като суперфициарен собственик и по този начин да демонстрира намерение за своене.
Въз основа на посоченото, моли съдът да отхвърли предявения иск като
неоснователен.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
В тежест на ищеца по предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗС е да
установи правото си на собственост върху описания имот, придобит на наведеното
основание, а именно да докаже, че е упражнявала фактическа власт върху имотите,
2
което законът свързва с владеене /непрекъснато, спокойно и явно с намерение да ги
свои/, както и изтеклия период от време на непрекъснато упражняване на фактическата
власт, както и да докаже присъединяване на владението на своя праводател към своето
владение /в това число да докаже идентичност на дворно място с площ 300 кв.м., за
което се твърди да е предмет на договор за продажба от 02.09.2013 г. и процесния
Поземлен имот с идентификатор по КККР на гр. София и построените в него сгради/.
В тежест на ответника е да докаже, че за процесния недвижим имот през
процесния период са настъпили обстоятелства, спиращи или прекъсващи
придобивната давност, както и че през процесния период недвижимият имот е бил
частна общинска собственост, като докаже настъпването на придобивното основание,
посочено в акта за общинска собственост.
С проекта за доклад по делото на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и
ненуждаещи се от доказване между страните по делото са отделени фактите, че: 1)
процесният Поземлен имот с идентификатор по КККР на гр. София, с адрес: гр.
София, район „Връбница“, ул. „ е актуван като част от по-голям общински имот с
площ 11 500 кв.м. с Акт за частна общинска собственост № а също така, че 2) на
02.09.2013 г. между Н, като продавач, и А. Р. А., като купувач, е сключен договор за
покупко-продажба на следните недвижими имоти: дворно място с площ от 300 кв.м.,
заедно с построените в него две жилищни сгради, всяка със застроена площ от около
60 кв.м. и второстепенна постройка – барака, находящ се в гр. София, ул. „С (като
спорно между страните е обстоятелството дали сделката е действителна, или не).
От приетия по делото Акт за частна общинска собственост № г. се установява, че
процесният Поземлен имот с идентификатор по КККР на гр. София, с адрес: гр.
София, район „Връбница“, ул. „ е актуван като част от по-голям общински имот с
площ 11 500 кв. м., което е безспорно между страните.
Проектът за доклад е обявен за окончателен доклад по делото в проведеното
открито съдебно заседание от 26.06.2025 г. без възражения от страните. Ето защо и на
основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на отделените за безспорни
факти за доказани.
Първият спорен въпрос между страните е дали имотът представлява частна
общинска собственост, или не. От представения и приет като доказателство по
делото АДС № от 01.11.1966 г. се установява, че с него се актува терен с площ от
около 11 550 кв.м. при граници: ул. Б. Като фактическо основание за одържавяване на
имота е посочено „стар държавен имот“. В акта е посочено като основание за
издаването му чл.6 от ЗС. Съгласно действащата редакция на разпоредбата от
20.12.1963 г. /ДВ бр.99/, държавна собственост стават имотите, които държавата
придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик. От
приетия по делото АЧОС № г. се установява, че с него се актува терен с площ от около
11 550 кв. м. при граници: ул. Б, ул. “ и ул. “Като основание за придобиване правото на
собственост от общината е посочена разпоредбата на чл.2, ал.2, т.5 от ЗОС, като е
посочено, че имотът е „стар общински имот“. Като правно основание е посочена
разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОС предвиждаща в актуалната редакция, че
общинската собственост са недвижимите имоти на територията на общината, чийто
собственик не може да бъде установен.
Аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/2012 г. от 21.03.2013 г.
по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС относно доказателственото значение на
констативния нотариален акт, на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за държавна или
общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само
за отразените в него факти, а за собствеността на общината /държавата/ следва да му
се признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за
3
държавна /общинска/ собственост, до доказване на противното. Общината не носи
тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за частна общинска
собственост, но само в случаите, когато в акта е посочено конкретно уредено в закона
фактическо основание, по силата на което собствеността върху актувания имот е
придобита от държавата или общината /акт за отчуждаване, респ. придобиване на
права/. Когато в акта е посочена само правната норма, послужила като основание за
актуването /какъвто именно е процесният случай/, същият няма легитимиращо
действие досежно правото на собственост, тъй като собствеността не се придобива
изобщо, а само по конкретен, определен в закона начин /чл. 77 ЗС/, и следователно
актовете, които по силата на закона имат легитимиращ ефект по отношение на
собствеността, формират това си действие само по отношение на посочения в тях
способ за придобиване на правото от лицата, в чиято полза са издадени /така напр.
решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ІІ г. о.; определение № 541
от 27.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2402/2019 г., I г. о., ВКС/. Само по изключение,
когато по силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат притежавани
само от общината, респ. от държавата като публични субекти, е достатъчно в акта за
общинска или държавна собственост да се посочи съответната разпоредба, тъй като
същата удостоверява наличието на годно основание за придобиване на правото на
собственост от общината или държавата /решение № 134 от 22.05.2013 г. по гр. д. №
51/13 г. на ІІ г. о./. Подобна хипотеза обаче в настоящия случай не е налице. Поради
това в доказателствена тежест на ответника е да докаже в условията на пълно
доказване правото си на собственост върху процесния недвижим имот.
Съгласно чл. 6 от ЗС в първоначалната му редакция /ДВ бр. 92/1951 г./ държавата
става собственик на имотите, които придобива, по силата на законите, а така също и на
имотите, които нямат друг собственик. С чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОС /в първоначалната му
редакция ДВ бр. 44/1996 г./ общинска собственост стават и „недвижимите имоти на
територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен“. Тъй като
общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг
собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите
в акта за държавна, респективно за общинска собственост, е да установи, че към
момента на актуването, имотът е имал собственик. Ако успее да докаже това, имотът
не се придобива от държавата, респективно от общината и за него не действа
забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 от ЗС във
всичките й редакции и не се прилага § 1 от Закона за допълнение на Закона за
собствеността (ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 1.06.2006 г., изм., бр. 105 от 2006 г., бр.
113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г,
(„Известия“ – ДВ, бр. 105 от 2006, бр. 113 от 2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от
31.12.2008 г.).
В процесния случай, от представените доказателства се установява, че имотът е
актуван като държавен на основание чл. 6 от ЗС (ред. ДВ бр. 92/1951 г.) с АДС № г.
Видно от Протокол на СГНС от 21.05.1959 г. въз основа на доклад до Изпълкома на
СГНС е одобрено решение на Димитровския райсъвет от 11.03.1959 г. и от 25.03.1959
относно уреждане правата на лицата, заели държавни дворни места без основание. В
приложения към протокола Списък № 1 на гражданите, заели държавни места, на
които се признават правата и съгласно който срещу допълнително заплащане на такса
на държавата се учредява право на строеж на построените имоти, не фигурира името
нито на ищцата, нито на лицето, посочено от нея като неин праводател – Н
С решението по Протокол № 17/21.05.1959 г. се признава правото на строеж само
на лицата, фигуриращи в приложения Списък № 1. Според задължителната съдебна
практика на ВКС, изразена в Решение № 308 от 13.03.2012 г. на ВКС по гр. д. №
4
1134/2010 г., II г. о., се приема, че „правото на строеж се придобива по силата на
закона – ЗУПЛЗПДДМ, при наличие на предвидените в него предпоставки, а не въз
основа на издаденото удостоверение по чл. 4 от ЗУПЛЗПДДМ. С удостоверението се
констатира наличието на права и същото няма правопораждащ ефект.“
Съгласно чл. 1 от Закон за уреждане правата на лицата, които са заели или
получили държавни дворни места (обн., ДВ, бр. 90 от 9.11.1956 г.) се признава право
на строеж върху държавна земя на всички лица и на техните правоприемници, които от
15 ноември 1934 г. до 15 декември 1951 г. са заели или получили без основание
държавни дворни места в строителните граници на населените места, ако до 1
септември 1956 г. са застроили върху тези места жилища или са започнали жилищен
строеж и продължават да ги владеят и не притежават друго жилище в
местожителството си. Според чл. 3 от Правилника за прилагане на закона за уреждане
правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места (издаден от
Министъра на комуналното стопанство, благоустройството и пътищата, обн.,
„Известия“, бр. 61 от 30.07.1957 г.) се счита, че държавните дворни места са получени
без основание, когато те са били отстъпени с негоден, дефектен или незавършен акт
(например решения на общински съвети, на временни управи, на изпълнителни
комитети на народни съвети и др., които не са съобразени с действащите по време на
постановяването им разпоредби, не са утвърдени от надлежния държавен орган и пр.).
Според чл. 5 от същия Правилник се приема, че държавните дворни места са
завладени без основание, ако се владеят от частни лица и тогава, когато след
завладяването им за тях е съставен акт за държавен имот и лицата са плащали наем за
тези места до влизане в сила на закона. По делото не са събрани каквито и да е
доказателства за това по какъв начин и на какво основание соченият от ищцата неин
праводател Н е придобил процесния имот. Ето защо не може да се установи дали е
налице придобиване без основание по смисъла на разпоредбата на чл. 1 от
ЗУПЛКЗПДДМ и Правилника към него, което освен това да е сторено и в
предвидения в закона срок.
В същото време ищцата не оборва констатациите, съдържащи се в приложените
актове за държавна и общинска собственост и не се позовава на акт или на
придобивно основание, различно от посочения договор в обикновена писмена форма
от 02.09.2013 г. /л. 5 от делото/, който обаче не е годно да прехвърли собственост и
съответно не доказва, че към момента на издаване на акта за държавна и акта за
общинска собственост процесният недвижим имот не е безстопанствен.
Поради изложеното следва да се приеме, че не се установява по делото към
датата на съставяне на Акт за държавна собственост № от 01.11.1966 г. и Акт за частна
общинска собственост № г. имотът да е имал друг собственик – т.е., не е оборено
обстоятелството, посоченото в акта за частна общинска собственост основание по чл.
2, ал. 2, т. 5 ЗОС.
Вторият спорен въпрос между страните е дали ищцата е упражнявала
фактическа власт върху имотите, което законът свързва с владеене, както и
изтеклия период от време.
Съдът достигна до извод, че процесният имот представлява частна общинска
собственост. Съгласно разпоредбата на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на закона за
собствеността ЗДЗС (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020 г.) - обявена
за противоконституционна с Решение № 3 на КС на РБ – ДВ, бр. 18 от 4.03.2022 г.,
давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост,
спира да тече до 31 декември 2022 г. Историческият анализ на разпоредбата показва,
че мораториумът върху придобиването по давност на недвижими имоти - частна
държавна и частна общинска собственост, е въведен за първи път със ЗДЗС (обн., ДВ,
5
бр. 46 от 6.06.2006 г., в сила от 1 юни 2006 г.), като последователно във времето е
удължаван многократно. Конституционният съд е приел, че предвиденият в § 1, ал. 1
ЗДЗС (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 1 юни 2006 г.) срок на действие на
мораториума върху давността за придобиване на имоти - частна държавна или
общинска собственост - до 31 декември 2022 г., нарушава конституционния принцип
на пропорционалност и съществено надхвърля необходимото за постигане на
дефинираните цели - не е налице конституционно оправдание за наложителност на
толкова дълъг период на спиране на давностния срок, който да е необходим на
държавата и общините да предприемат съответните действия по защита на своята
собственост. Поради тези съображения, КС с Решение № 3 от 24.02.2022 г. на КС по к.
д. № 16/2021 г. е отменил мораториумът, в т.ч. прогласена е за противоконституционна
и разпоредбата на § 2 ЗР на ЗИЗС, с която е придадено обратно действие на забраната
за придобиване по давност на имоти държавна и общинска частна собственост за
периода от 31 декември 2017 г. до 19 януари 2018 г. Изрично е посочено, че с
обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС за противоконституционна не се засяга
нейният досегашен ефект. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от
Конституцията последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента
на влизане на РКС, т.е. от 08.03.2022 г.
От друга страна, разделението на общинската или държавната собственост на
публична и частна е въведено за пръв път от законодателя с чл. 6 ЗС със ЗИД на ЗС, в
сила от 01.06.1996 г., което е и първият възможен момент, от който може да започне да
тече придобивната давност за който и да е частноправен субект (това е и причината в
последния ден от изтичането на 10-годишната давност, а именно на 01.06.2006 г., да
бъде въведен отмененият вече мораториум). Ето защо, към настоящия момент в
темпорално отношение за субектите съществува правна възможност да тече в тяхна
полза придобивна давност за периодите от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г., от 31.12.2017
г. до 19.01.2018 г., и след влизане в сила на горепосоченото решение, а именно от
08.03.2022 г. насетне. В периодите между посочените дати давност не тече.
В процесния случай ищцата твърди, че е придобила спорния имот през 2013 г. въз
основа на договор за покупко-продажба, като владението й е предадено на 02.09.2013
г. Сочи, че е присъединила и владението на продавача по договора за покупко-
продажба Н Л М което последният осъществявал от 1980 г. до датата на продажбата.
Съдът намира за необходимо да отбележи, че твърденията за правнорелевантни факти,
обосноваващи извод за владение на имота от страна на продавача Н, не са налице,
съгласно представените доказателства по делото. От показанията на разпитания по
делото свидетел Н, чиито показания съдът кредитира като обективни и
последователни, се установява, че ищцата живее в постройка в спорния имот от около
12 години, а продавачът й е живял в същата постройка повече от 10 години. От същите
не се установява по безспорен начин началният момент на твърдението за
фактическата власт, която се твърди да е осъществявана от страна на Н, а единствено
ориентировъчно би могло да се приеме, че се е случило преди сборно около 22 години,
т.е. около 2003 г. Не се установява твърдението в исковата молба същият да е владял
имота, считано от 1980 г. Следва да се отбележи, че фактът, че едно лице живее в
постройка, изградена в поземлен имот, не означава несъмнено, че последният се
владее. Това е така, тъй като правото на собственост върху постройката е различно от
вещното право върху поземления имот – възможно е да се свои само изграденото, в
който случай придобивна давност не тече автоматично и върху терена. Необходимо е
при условията на пълно и главно доказване да бъде установен всеки факт от
обективната реалност, въз основа на който да се направи извод за наличие на владение.
Дори да се приеме, че праводателят е владял спорния имот за целия период, през
6
който е било възможно да тече придобивна давност (т.е. от 01.06.1996 г.), в процесния
случай не е налице твърдяното от ищеца присъединяване на владение. Съгласно чл. 82
ЗС, владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя
си. За да е допустимо присъединяване на владението, следва да е налице
правоприемство между предишния и настоящия владелец на имота. Това
правоприемство може да е универсално (например при наследяване) или частно
(например в случаите на продажба, дарение на имота или други деривативни способи
за придобиване на собствеността). Във втория случай, който е приложим и в
настоящото производство, за да може частният правоприемник да присъедини
владението на праводателя си, самото правоприемство следва да е действително,
тоест, договорът за прехвърляне на имота следва да е действителен, включително и да
е сключен в предвидената в закона форма за действителност на договора (в този
смисъл решение № 48 от 11.09.2018 г. по гр. д. № 1669/2017 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС;
решение № 958 от 15.12.2009 г. по гр. д. № 2246/2008 г., Г. К., І Г. О. на ВКС; решение
№ 699 от 02.11.2010 г. по гр. д. № 1572/2009 г., І г.о. на ВКС, и др.). В настоящия
случай, процесният договор за покупко-продажба /л. 5 от делото/ е сключен в
обикновена писмена форма, а не в изискуемата от закона нотариална форма. С оглед
липсата на форма на договора за покупко-продажба на спорните недвижими имоти,
съдът намира същия за нищожен поради липса на форма на основание чл. 26, ал. 2,
предл. 3 ЗЗД и следователно твърдяното от ищеца правопримество не е действително.
Поради гореизложеното, съдът намира, че не е налице присъединяване на владение по
смисъла на чл. 82 ЗС.
С оглед на гореизложеното, най-ранният момент, от който може да се приеме, че
е налице начало на давностния срок, е 02.09.2013 г. Следователно, дори да се приеме,
че от свидетелските показания се установява наличие на намерение (animus) и
фактическите действия, с които се осъществява намерението (corpus), респ. владението
е било постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно от първия възможен
момент, то следва да се анализира изтекъл ли е предвиденият от закона срок от
02.09.2013 г. нататък. По аналогични съображения, изложени за нищожността на
договора, следва да се направи обоснован извод, че ищцата в случая не е
добросъвестен владелец, доколкото не е придобила владението върху вещта на
основание, годно да я направи собственик (доколкото нищожният договор не е годно
правно основание), и необходимият давностен срок в случая е 10-годишен. Такъв е
започнал да тече едва от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. и след това от 08.03.2022 г., като
към края на съдебното дирене (11.09.2025 г.) не е изтекъл. За пълнота на изложението,
следва да се посочи, че дори да беше приложим краткият 5-годишен давностен срок,
той също не е изтекъл.
Следва да бъде отбелязано, че с доклада по делото съдът е указал на ищцата, че
за уважаването на исковата претенция в нейна тежест е да установи идентичност на
дворно място с площ 300 кв.м., за което се твърди да е предмет на договор за
продажба от 02.09.2013 г., и процесния поземлен имот с идентификатор по КККР на
гр. София и построените в него сгради. По този въпрос е депозирано заключение по
допусната съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира като обективно,
безпристрастно и пълно, отговарящо на всички поставени въпроси. В хода на устното
си изложение, вещото лице поддържа заключението и същото е прието по делото /л.
81-88 от делото/. Видно от направените констатации, процесният поземлен имот с
идентификатор ..... със застроена площ от 8 кв.м, на 1 етаж и предназначение
"Постройка на допълващото застрояване". В приложената на лист 5 по делото
разписка от 02.09.2013 г. за продажба е описано: "дворно място с площ 300 кв.м., две
къщи по 60 кв.м и барака на улица С", като административният адрес изцяло съвпада с
адреса на ПИ с идентификатор по КККР. Съгласно посочените площи, обаче, вещото
7
лице е уточнило, че е налице голямо разминаване – в договора дворното място е
описано с площ от 300 кв.м., а данните от КККР е 214 кв.м. Налице е разминаване и
между площта на останалите постройки. Следователно, единственото съвпадение е в
административния адрес. При тези съображения, съдът намира, че ищцата не е
установила при условията на пълно и главно доказване идентичност на недвижимия
имот, посочен в представения договор за покупко-продажба и процесния поземлен
имот с идентификатор по КККР на гр. София. В този смисъл, не могат да бъдат
споделени доводите на процесуалния представител на ищеца, който в последното по
делото открито съдебно заседание заявява, че уточнява петитума, за което представя
нарочна молба.
Въз основа на гореизложеното, искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора, право на присъждане на разноски възниква за
ответника. Видно от своевременното направено искане в отговора на исковата молба в
тази насока, ответникът имат право на разноски за юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя в размер на 100,00 лева съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл.
37 ЗПП, във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ищцата А. Р. А., ЕГН: ********** положителен
установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС за
признаването за установено по отношение на ответника Столична община, код по
БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Оборище“, ул. „Московска“ № 33, че ищцата е собственик въз основа на давностно
владение на поземлен имот с идентификатор по КККР за гр. София, представляващ
дворно място, с площ по документ за собственост: 300 кв.м. и с площ по кадастрална
карта: 214 кв.м., намиращ се на адрес: гр. София, район, с трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), с
предишен идентификатор: няма, с номер по предходен план: заедно с построените
върху поземления имот сгради: сграда с идентификатор , със застроена площ: 57 кв.м.,
брой етажи: 1, с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна; сграда с
идентификатор със застроена площ 53 кв.м., брой етажи: 1, с предназначение:
жилищна сграда – еднофамилна, както и сграда с идентификатор със застроена площ:
8 кв.м., брой етажи: 1, предназначение: постройка на допълващо застрояване.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК А. Р. А., ЕГН: **********, да заплати
на Столична община, код по БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Оборище“, ул. „Московска“ № 33, сумата 100,00 лева
разноски в производството за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8