№ 322
гр. Плевен, 19.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Зорница Д. Д. Банкова
при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Зорница Д. Д. Банкова Гражданско дело №
20234430105113 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното :
Производството по делото е образувано въз основа на депозирана
искова молба от А. А. М. против „***“ ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на
управление: гр. ***, представлявано от И. Д. и Д. Н..
Ищцата твърди следните релевантни факти, на които основава
претендираните за реализиране права: Твърди се, че на 15.12.2019 г. между
„***“ ЕООД и ищцата бил сключен договор за потребителски кредит
№830793, по силата на който ответникът поел задължението да предостави на
ищцата - потребител по смисъла на ЗПК, парична сума в размер на 1000 лв., а
заемополучателката се задължила да върне заемната сума, както и
възнаградителна лихва и други такси и разходи, както следва: годишен лихвен
процент - 23 %; годишен процент на разходите - 49,11 %. Уговорени са срок и
начин на плащане в 12 вноски, посочени в погасителен план към договора. Не
се посочва как е получен заема, но независимо от това, заемателят го е
получил по банков път. Сумата е получена в деня на подписване на договора.
Твърди се, че ищцата е заплатила доброволно и извънсъдебно заема.
Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 830793 от 15.12.2019
година е погасен по банков път по сметка на „***“ ЕООД, и по сметка на
1
същото дружество чрез системата на Изи Пей. С плащанията от страна на
ищцата по договора за заем, е погасена възнаградителна лихва за периода, в
който заемната сума се е използвала. Ежемесечно и кумулативно с месечната
си вноска, ищцата е плащала такса „гарант“, въпреки че такава не е
предвидена в основания договор. Както е посочено и по-долу в исковата
молба, за такава такса се разбира от формиралата се съдебна практика срещу
„***“ ЕООД. Единствено в чл. 5 от Договора за заем е посочено, че има
предоставено по кредита обезпечение от страна на Ferratum Bank, като никъде
не е посочено, че то е възмездно. Независимо от това, всички парични
средства са заплащани по сметка на ответника.
Счита, че ищцата е надплатила сумата от 230 /двеста и тридесет/ лева,
понеже процесният Договор за предоставяне на потребителски кредит с №
830793 от 15.12.2019 година, е недействителен. Това е така, защото
последният не отговаря на изискванията на ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК, А.
А. М. е следвало да върне само чистата стойност на кредита от 1000 /хиляда/
лева, без да е дължал лихва и други разходи по кредита, като съображенията
ми в тази насока са следните:
Процесния договор за кредит е недействителен на основание чл. 19,
ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като
Заемодателят е изискал и е събрал от доверителката ми лихви, такси и
комисионни, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в
сключения договор за потребителски кредит. Макар да са посочени в
договора лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не е
пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР.
В договора не са включени такси, комисионни и други видове
плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът няма
право да формира ГПР в размер на 49, 11%. Видно от приложените
изчисления на годишен процент на разходите в електронни калкулатори в
интернет, годишния процент на разходите при включена възнаградителната
лихва като единствен разход по кредита следва да бъде 25.5958 %. Това
нарушение има за правна последица съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК
недействителност на договора за заем и дължимост единствено на чистата
стойност по кредита. Пприложената възнаградителна лихва по договора за
заем е двойно по-голяма от тази, която е посочена в чл. 3, б. „б“ от договора
2
за кредит. Действително приложения размер на възнаградителната лихва е
40.05%. Това се потвърждава от приложената калкулация.
Предвид липсата на други видими от договора разходи по заем и
наличието на само 1 - договорената в чл. 3, б. „б“ възнаградителна лихва,
може да се заключи, че последната, която е приложена по договора е в по-
голям размер от посочената в договора. В тази връзка ако годишния лихвен
процент е по-голям, то и годишният процент на разходите ще бъде
значително по-голяма стойност, а това означава, че той е некоректно посочен
в процесния договор. Поради некоректно посочения размер на годишния
процент на разходите е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
съответно клаузата следва да бъде обявена за нищожна на основание алинея 5
от същия член.
Дори и да не се приеме, че възнаградителната лихва е по-висока, то
за да бъде такава вноската по заема, Кредиторът е инкорпорирал във вноската
допълнителна сума, която е оскъпила кредита и съответно от „***“ ЕООД с
ЕИК *** не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с
Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 830793 от 15.12.2019
година. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябва да
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Годишният процент на разходите следва да включва всички преки и косвени
разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само
таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и
други. Спазването на това изчисление и даването на тази информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора са вменени като императивно разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл.
22 от ЗПК ако това условие не е изпълнено, договорът за заем е
недействителен.
Нарушение на ЗПК е налице и поради обстоятелството, че в
договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
3
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият
от 49.11 %/. В този порядък следва да се посочи, че, съобразно разпоредбите
на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези
обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по - горе,
остават неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги
кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в
общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Не става ясно и как
възнаградителната лихва е в много по-голям размер от действително
дължимия съгласно договорените условия, тъй като видно от приложените
извлечения от кредитния калкулатор, съгласно погасителния план, лихвата е
в размер на 40.05 %, а не както е посочено в договора - 23 % /двадесет и три
процента/. Видно и от приложената калкулация, с действително приложения
лихвен процент върху главницата, годишния процент на разходите по кредита
е 48.2937 % /четиридесет и осем цяло и две хиляди деветстотин тридесет и
седем процента/, което е в противоречие с императивната норма на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК.
В продължение на горното трябва да се изтъкне и, че завишаването на
възнаградителната лихва без да е уговорена такава представлява нелоялна
търговска практика. Разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП дава легалната
дефинцията на нелоялната търговска практика, която се използва в настоящия
случай, с цел свърхпечалба на Кредитора. Такава практика от страна на
търговец към потребител се извършва ако противоречи на изискването за
добросъвестност и професионална компетентност и е възможно да промени
съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от
същия закон гласи, че заблуждаваща е такава търговска практика, при която
4
се съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по
някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или
е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако
представената информацияе фактически точна и има за резултат или е
възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не
би взел без използването на търговската практика. Така в Договор за
предоставяне на потребителски кредит с № 830793 от 15.12.2019 година, е
уговорено размерът на оскъпяването по кредита да е в един размер, а в
действителност е друг, като по този начин се е целяло неоснователно
обогатяване.
На следващо място, съгласно чл. 5 от договора за кредит, заемът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank, в полза на
ответника. Съгласно него с одобрението на обезпечението се одобрява и
кредита. Тоест, за да бъде отпуснат заема, следва обезпечението да бъде
предоставено, но в договора не е описано, че се дължи такса „гарант“ или, че
поръчителството е възмездно. Това обстоятелство се разбира от константната
съдебна практика, формирала се срещу ответните страни. В годишния
процент на разходите не е включено плащането към дружеството гарант, а
това плащане е съставна част от ГПР по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Получаването на кредита е обусловено от получаването на гаранция.
Невключването на плащането по гаранцията в размера на ГПР представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
ЗЗП , което от своя страна води до неравноправен характер, респ. до
недействителност на клаузите. В тази връзка са и Решение от 26.08.2021 г.на
PC - Берковица по гр. д. №323 от 2020 г., Решение №278 от 07.03.2022 г. на
ОС - Пловдив по гр. д. № 37 от 2022 г., Решение №1751 от 12.10.2021 г. на PC
- Пловдив по гр. д. №373 от 2021г. Всички тези съдебни решения са
постановени именно срещу *** ЕООД и Фератум Банк.
Нищожността на кредитната сделка не е произвела правен ефект и
уговорката за заплащане на възнаграждение на Фератум Банк за учредяване
от негова страна на лично обезпечение също е нищожен. Договорът за
поръчителство е с акцесорен характер, поради което може да съществува
валидно само при действителен главен дълг.
Конкретният договор обаче е недействителен и на самостоятелно
5
основание. Договорът за поръчителство е уреден в чл. 138 ЗЗД и представлява
съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът е
трето, неучастващо лице. Договорът е възмезден и каузален, като целта му е
кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на
задълженията на длъжника. Сключеният договор за поръчителство с
длъжника, а не с кредитора на практика лишава от основание самия договор.
Освен това, поставянето на изискване към потребителя да заплати
възнаграждение за покриване на риска от неизпълнение на кредитора на
задължението му за предварителна оценка на платежоспособността, води до
допълнително увеличение на задълженията и противоречи на Директива
2008/48.
В случай, че се докаже твърдението, че приложената по договора
възнаградителна лихва е 40.05 %, а не 23 %, както е посочено в чл. 3 от
Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 830793 от 15.12.2019
година, моли да се приеме, че последната е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави, при условията на евентуалност.
С оглед гореизложеното, счита, че ищцата е заплатила, въпреки
липсата на основание сумата от 550 /петстотин и петдесет/ лева по Договор за
предоставяне на потребителски кредит с № 830793 от 15.12.2019 година, на
ответника. В тази връзка, моли да се осъди последният да възстанови
процесната сума на ищцата. Надплатената сума представлява сбор от
възнаградителна лихва, възнаграждение/ таксата за поръчителство и други
такси свързани с обслужване на заема.
Моли съда да постанови съдебно решение, с което да признае за
установено, че Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 830793
от 15.12.2019 година, сключен между „***“ ЕООД с ЕИК *** и А. А. М., с
ЕГН **********, е изцяло недействителен.
В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът не прецени, че
целият договор е недействителен, като вземе предвид изложеното и
приложените доказателства, след като се убеди в истинността на твърдените
обстоятелства, моли да постанови съдебно решение, с което да признае за
установено, че следната клауза по сключения между „***“ ЕООД с ЕИК *** и
А. А. М., с ЕГН **********, Договор за предоставяне на потребителски
кредит с № 830793 от 15.12.2019 година, е нищожна, а именно:
6
Чл. 3, б. „б“ от Договор за предоставяне на потребителски кредит с №
830793 от 15.12.2019 година, съгласно който се дължи възнаградителна лихва
в размер от 23 % /двадесет и три/ процента върху главницата,
да осъди „***“ ЕООД с ЕИК *** да заплати сумата от BGN 550
/петстотин и петдесет лева/, представляваща недължимо платените суми на
основание чл. 55 от ЗЗД от А. А. М., с ЕГН ********** на ответника във
връзка с Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 830793 от
15.12.2019 година.Претендира разноски. Направено е увелшчение на исковата
претенция по чл.214 от ГПК на 956,08лв.
Ответникът е депозирал отговор като е оспорил предявените
претенции.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Видно от представеният договор за заем №830793/електронен/ на
15.12.2019г. за сумата 1000лв. е, че е сключен такъв между страните, като
сумата следва да се върне на 12 месечни вноски.
Спорни са въпросите дали договорът е нищожен или отделни негови
клаузи.
На първо място, съдът счита за неоснователни твърденията на ищеца, че
при сключване на договора за потребителски заем не е спазена процедурата
по ЗПФУР, което се установява от представените с
отговора писмени доказателства. Неоснователно е твърдението, че тези
документи представляват неподписани документи, тъй като не отговарят на
изискванията на ЗЕДЕУУ. Самият ЗПФУР не предвижда процедурата за
сключване на договор да спазва изискванията на ЗЕДЕУУ, за да има валидно
включен договор. В договора изрично е посочено, че заема ще бъде върнат на
конкретна дата, с посочен погасителен план.По делото е допусната и СТЕ,
като ВЛ е обяснило процедурата по сключване на този вид договори, че
стъпките са изпълнени и процедурата е одобрена и приключила.В случая, ако
не е дадено съгласие, процедурата няма да се приключи. В този смисъл съдът
е приема, че страните се намират във валидни правоотношения по силата на
Договор № 830793/15.12.2009г., при Общи условия за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние на „***” ЕООД. От друга страна, тъй
7
като вземанията на кредитора се основават на
договор сключен с длъжник, който има качеството потребител по смисъла на§
13, т. 1, вр. т. 12 ДР на ЗЗП, поради което е приложим, както ЗПК, така
иразпоредбите на чл. 143 – 148 ЗЗП, уреждащи неравноправните клаузи,
съдъте длъжен, съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, да направи
служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи или такива
противоречащи на закона или добрите нрави. В този смисъл на такава
преценка подлежат клаузите на чл. 3 и чл. 4 от Договора между страните въз
основа, на които е договорена фиксирана лихва, в размер на 230лева, при
лихвен процент от 23% и ГПР в размер на 49.11 %, както и клаузата на чл. 5, с
която е било уговорено, заемът да се обезпечи с поръчителство от Ferratum
Bank/„Фератум Банк (Малта)“/ в полза на кредитора, за което длъжникът е
платил 734,88лв.
По своята правна същност уговорена в договор за кредит лихва се
определя еднозначно в теорията като възнаграждение за ползвания финансов
ресурс за срока на договора и се дължи наред с главното задължение.Това е
цената на капитала, който се отчуждава за временно ползване,
коятозаемателят е длъжен да плати на заемодателя за ползването на
предоставените му парични средства.Съгласно разпоредбата на чл.
9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. В този смисъл процесния
договор попада в обхвата на регулация на тези два закона, поради което и
всички техни предписания го обвързват, при което подлежи на преценка за
нищожност относно противоречие на закона или нарушение на добрите
нрави, в това число и клаузата за възнаградителна лихва. От една страна
максималният размер на договорната лихва /била възнаградителна или за
забава/ е законово ограничен от размера на годишният процент на разходите
/ГПР/. По общо правило ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи, които могат да включват:лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения от всякакъв вид, в
т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, в сила от ДВ, бр. 35/2014 г., ГПР по
кредитаза потребителя не може да бъде по – висок от пет пъти законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
8
Постановление на МС. Размерът на законната лихва е определен с ПМС №
426 на МС от
18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. и се равнява на ОЛП на БНБ плюс 10
процентни пункта, а към момента на сключване на договора основният
лихвен процент за периода на действие на договора от момента на
сключването му е 10,00 %. Следователно договореният между страните ГПР
от 49.11 %. не надвишава размера на ГПР по смисъла на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. В процесния случай при преценката за
неравноправност на договорната клауза за възнаградителна лихва, съдът
съобрази, че съгласно и заключението на ВЛ посочената договорна лихва не
е коретно посочена, тъй като ако е 23% би била 128,93лв., а така посочена
230лв. се равнява на на 40%.Освен това дружество неправилно е събирало
същата и е начислявало върху цялата главница, а не върху оставащата
главница. Съдът счита, че тези клаузи са изцяло неравноправни и нищожни,
тъй като същите са във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143, ал. 1 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ - не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до неравновесие в правата на страните. Клаузите не
са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.
147, ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с
договорите за гаранция /поръчителство/ не позволяват на потребителя да
прецени икономическите последици от сключване на договорите - чл. 143, ал.
2, т. 19 от ЗЗП.
Относно клаузата на чл. 5 от Договора между страните, с която е било
уговорено, заемът да се обезпечи с поръчителство от Ferratum Bank
/„Фератум Банк“/ в полза на кредитора, за което длъжникът платил
възнаграждение в общ размер 734,88лева.На първо място не е представен
посочения договор и съдът не може да се прецени дали има валидно скючен,
а от друга страна, съгласно утвърдената съдебна практика и заключението на
ВЛ, сумата за поръчителство, не е включена в ГПР, което е явно
противоречие с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като действителният
годишен процент на разходите по договора надвишава значително
законоустановения. Неспазването на това условия води до нищожност на
посочената клауза по процесния договор за заем. Ирелевантно за спора е
обстоятелството, че след получаването от ответното дружество на
възнаграждение за предоставената гаранция същото е било преведено на едно
9
трето лице. Същественото в случая е, че основание за извършеното плащане
от ищеца е нищожна клауза от договор за заем, регламентираща обезпечение
чрез поръчителство и че плащането е извършено именно към ответника, като
отношенията на последния с поръчителя, са без пряко правно значение за
предявения иск.
При горните изводи, съдът приема, че процесният договор за кредит е
действителен и искът следва да се отхвърли като неоснователен. Клаузата на
чл. 3 от договора, регламентираща лихвен процент от 23% е недействителна,
като проворечаща на ЗЗП. Нищожна е и клаузата за обезпечение, уредена в
чл.5 от процесния договор, която нищожност не води до обща нищожност на
целия договор. Предвид изложеното следва да се уважи и третия иск за
сумата 956,08лв., от които 221,20лв. договорна лихва и сумата
734,88лв.възнаграждение за гарант.
По разноските:
Съдът намира, че за уважаването на искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА е достатъчно да е представен
договор за правна защита и съдействие, сключен между страна в процеса и
адвокат-пълномощник, в който да е записано изрично, че адвокатът ще оказва
безплатна правна помощ и съдействие на страна по делото-физическо лице,
което се намира в затруднено материално положение, както и да е направено
искане за присъждането на такова възнаграждение. Съдът няма задължение
по закон да проверява дали страната е материално затруднена, за да може да
уговаря с адвоката пълномощник на същата, безплатна адвокатска правна
помощ и съдействие по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, доколкото се касае за вътрешни
отношения между представител и представляван. При уговорено адвокатско
възнаграждение между представител и представляван, което е заплатено от
представлявания, разходите се присъждат в полза на страната-упълномощила
адвоката по делото, а при осъществена безплатна адвокатска защита и
съдействие на материално затруднено физическо лице-страна в
производството, разноските се присъждат на адвоката / както е в настоящия
случай/, тоест и в двата случая се дължи адвокатски хонорар предвид изхода
на делото.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът „***“ ЕООД, ЕИК ***,
следва да бъде осъден да заплати на ищеца, направените от нея разноски в
настоящото производство в размер на 350 лева, съгласно приложен списък по
чл.80 от ГПК.
За осъществената безплатна правна помощ е дължимо адвокатско
възнаграждение за един адвокат в минималния размер по Наредба №1/2004 -
в редакцията й към момента на депозиране на исковата молба, към която е
приложен и подписания договор за правна помощ и съдействие или 400лв. от
Наредбата (изменението обн. ДВ бр. 88 от 4.11.2022 г.)за всеки иск поотделно
или 960лв. с ДДС и изхода на делото, с оглед фактическта и правна сложност
10
на делото и предвидения минимум по Наредба№1/2004г.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. А. М., ЕГН********** против „***“
ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от
И. Д. и Д. Н., иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД ЗА ПРОГЛАСЯВАНЕ
НИЩОЖНОСТ НА ЦЕЛИЯ Договор за предоставяне на потребителски
кредит № 830793/15.12.2019г. като противоречащ на закона /ЗПК и ЗЗП/,
КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД и ЗЗП, клаузата
на чл.3 чл. 3, б.“б“ от Договор за предоставяне на потребителски кредит,
регламентираща: „ лихвен процент в размер на 23% ",. сключен между А. А.
М., ЕГН********** против „***“ ЕООД, ЕИК ***, поради противоречие на
горепосочената клауза със закона / ЗЗП/.
ОСЪЖДА на осн. чл.55 от ЗЗД „***“ ЕООД, ЕИК ***, седалище и
адрес на управление: гр. *** ДА ЗАПЛАТИ на А. А. М., ЕГН**********,
сумата 956,08лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за
кредит №№ 830793/15.12.2019г., от които 221,20лв. договорна лихва и сумата
734,88лв. възнаграждение за гарант.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК„***“ ЕООД, ЕИК ***,
седалище и адрес на управление: гр. *** ДА ЗАПЛАТИ на А. А. М.,
ЕГН**********, раноски в размер на 350лв.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК,
„***“ ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. *** ДА
ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество М., с ЕИК***, представлявно
от управител адв.М. В. М., с адрес гр.***, сумата от 960лева с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по производството
безплатна правна помощ на ищцата.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
11