РЕШЕНИЕ
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№…………..,гр.София, 07.06.2019г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, IV ”в” състав, в открито съдебно заседание
на седми юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия: Велизар
Костадинов
при
участието на секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия
Зл.Чолева гр.дело № 11677 по описа за 2017 година, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
Обжалва
се решение на
СРС,125 състав под № 120020 от 16.05.2017г.,
постановено по гр.дело № 75284/2016г., в частта, с която е признато за установено по предявени от „А.Б.Б.“
АД срещу Ц.Е.Е. искове по реда на чл.422, ал.1 от
ГПК, вр. с чл.415,ал.1 от ГПК, с правно
основание чл.430, ал.1 от ТЗ; чл.430,ал.2 от ТЗ; чл.86,ал.1 от ЗЗД , че Ц.Е.Е. дължи на „А.Б.Б.“ АД, както следва: сумата от 600 eвро,
представляваща неиздължена главница по рамков договор за издаване на
международна платежна карта от 17.02.2011г., ведно със законната лихва от
31.03.2016г.- до окончателното изплащане,
сумата от 37,13 евро- наказателна
лихва за забава за плащане на главницата , натрупана за периода 28.12.2015г.-
28.03.2016г.; сумата от 1 089,06 евро- възнаградителна лихва да периода
31.03.2013г.- 27.12.2016г. и сумата от 30,47 евро- неустойка за забавеното
плащане на договорната лихва, натрупана за периода 28.12.2015г.- 28.03.2016г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 185050/2016г. на
СРС, 125 състав. Решението се обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът Ц.Е.Е. заявява искане за отмяна на
решението, като незаконосъобразно и неправилно. Поддържа, че от ищеца, в
съответствие с носената от него доказателствена тежест не е доказано по делото
коя редакция на Общите условия е приложима към процесния договор за кредит-
дали тази, приложена по заповедното производство или тази- представена с
исковата молба. Моли настоящата инстанция да вземе предвид факта,че различните
редакции на Общите условия /ОУ/ съдържат
разпоредби, които си противоречат. Като
последица от това въззивницата счита, че не е обвързана от Общите условия ,
поради което по отношение падежа и погасителната давност за процесните
вземания приложение следва да
намерят нормите на чл.69 от ЗЗД и
чл.114,ал.2 от ЗЗД. В този връзка твърди, че изискуемостта на процесните
вземания е настъпила от момента на усвояване на главницата от 600 евро- на
17.02.2011г., като 5 годишната погасителна давност е изтекла на 15.03.2016г.-
преди датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК – 31.03.2016г. На
следващо място, възразява, че дори да бъдат приети за приложими Общите условия
/ОУ/, то клаузата на раздел ІХ,т.9 от ОУ
е тази, която установява падежа
на задълженията /15-то число на месеца следващ този, в който е ползвана
сумата/, като тази договорка следва да
се тълкува в нейна полза по правилото на чл.147 от ЗЗП, тъй като в
представените от ищеца ОУ падежът на задължението е описан неясно и объркващо. Поддържа, че неправилен е извода на първата
инстанция, с който е прието, че задължението е неделимо. Твърди, че смисълът на
договора е всеки месец тя като кредитополучател да разполага с определена
парична сума , която следва да върне до 15-то число на следващия месец.
Поддържа, че падежът може да бъде различен само ако е уговорена минимална
погасителна вноска /МПВ/, но в конкретния случай твърди, че такава не е договаряна. На последно място, въззивницата-ответник
намира за неправилен извода на първата инстанция, с който е прието настъпването
на автоматична предсрочна изискуемост на процесните вземания. Твърди, че този извод на първата инстанция е
изведен в противоречие с т.18 от ТР № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС. С изложените
доводи, подробно развити в жалбата и писмени бележки на процесуалния
представител – адв.Б.Л.въззивницата-ответник мотивира искането си за отмяна на
обжалваното решение е вместо него- постановяването на друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Заявява искане за
присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата
страна „А.Б.Б.“ АД
оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване на
обжалваното решение. Поддържа, че макар неправилен да е изводът на първата
инстанция за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, то обоснован и
правилен е крайният извод на съда за доказана по делото дължимост на спорните
вземания. Твърди, че от настъпилата договорена крайна падежна дата –
15.02.2013г.- до датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК не е
изтекла приложимата 5 годишна давност, поради което неоснователно се явява
заявеното от ответницата възражение за изтекла в нейна полза погасителна
давност. Намира за неоснователно възражението на ответницата за липса на яснота
относно приложимите ОУ. Твърди, че това са тези- приложени към исковата молба,
с които ответницата е била запозната, като последният факт е изрично деклариран
от нея в подписания рамков договор за издаване и използване на международен
платежен инструмент- международна кредитна платежна карта – чл.7 от договора.
Възразява, че в конкретния случай е неприложима нормата на чл.147“а“ от ЗЗП, доколкото тя е приета след подписването
на процесния договор и има действие само за в бъдеще. Поддържа, че правилно от първата инстанция е
прието, че вземането по договора за кредит е неделимо, тъй като е налице
револвиращ кредит, а забавата за плащане на част от него в размер
на МПВ е основание само за начисляване на лихви и неустойки за забава.
Възразява, че неоснователно е твърдението на ответницата за липса на договорена
в конкретния случай МПВ, тъй като такава изрично е посочена от ответницата в
подаденото от нея искане. По тези доводи, подробно развити в представения по
делото писмен отговор, въззиваемата страна заявява искане за потвърждаване на
атакуваното решение. Претендира присъждане на разноските по делото за въззивното
производство.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите
на страните и след като обсъди събраните
по делото доказателства в рамките на въззивната жалба по реда на чл.269 от ГПК,
приема за установено следното:
При
извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Поради
това, съдът дължи произнасяне по съществото на
правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от
които е ограничен съгласно разпоредбата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Съдът е сезиран с искове, предявени
по реда на чл.422,ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК с правно основание чл.430,ал.1
от ТЗ, чл.430,ал.2 от ТЗ и чл.86,ал.1 от ЗЗД , както следва: за сумата от 600 eвро, представляваща неиздължена
главница по рамков договор за издаване на международна платежна карта от
17.02.2011г., ведно със законната лихва от 31.03.2016г.- до окончателното
изплащане, за сумата от 37,13 евро- наказателна лихва за забава за плащане на
главницата , натрупана за периода 28.12.2015г.- 28.03.2016г.; за сумата от 1 089,06 евро-
възнаградителна лихва да периода 31.03.2013г.- 27.12.2016г. и за сумата от 30,47 евро- неустойка за
забавеното плащане на договорната лихва, натрупана за периода 28.12.2015г.-
28.03.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело №
185050/2016г. на СРС, 125 състав.
Основният правен спор между страните по делото пред
въззивната инстанция , с оглед доводите, заявени с въззивната жалба е по въпроса – попадат ли в приложното поле
на погасителната давност процесните вземания. С първоинстанционното решение исковите
претенции са уважени както следва: искът за главницата- в пълния предявен
размер, а претенцията за договорната лихва – в частта, попадаща извън
давността, а претенциите за лихви за забави- в пълния им заявен размер, като
съдът е приел за доказан фактът, че между страните е налице облигационна
връзка, по силата на която е възникнало задължение за ответника за връщане на
усвоената главница по договор за международна кредитна карта, ведно с дължимата
договорна лихва за исковия период извън давността, заедно с натрупаните неустойки
за забавеното плащане на главницата и договорната лихва- в пълните им предявени
размери.
С обжалваното решение е прието, че
вземането за главницата от 600 евро е станало предсрочно изискуемо , считано от
18.04.2011г., от който момент е започнала да тече погасителната 5 годишна
давност за него, която не е изтекла към датата на подаване на заявлението по
чл.417 от ГПК /31.03.2016г./, поради което възражението за давност на
ответницата се явява неоснователно. Що се отнася до вземането за договорна
лихва, съдът е приел, че за частта от исковия период – 17.03.2013г.-
30.03.2013г. , то попада в обхвата на
кратката 3 годишна погасителна давност, поради което за тази част , погасена по
давност и определена по реда на чл.162 от ГПК в размер на 129,80 евро и за
посочения период – претенцията е отхвърлена и съответно е уважена за останалата
част от 1089,06 евро, дължима за исковия период извън давността 31.03.2013г.-
27.12.2015г. По отношение на претендираните вземания за лихви за забавеното плащане на главницата и
договорната лихва, съдът е приел, че те са дължими в пълните им заявени размер,
доколкото те са за исков период от време, който изцяло попада извън обхвата на
кратката 3 годишна давност.
Настоящият съдебен състав намира за
неправилен извода на първата инстанция, с който е приет за доказан по делото
фактът на настъпила предсрочна изискуемост за вземането за главницата от 600
евро на датата 18.04.2011г. Този извод е изведен от първата инстанция при
съществено нарушение на правилото на чл.6,ал.2 от ГПК. От ищеца не се твърди
нито в подаденото заявление по чл.417 от ГПК, нито в подадената в пълно
съответствие със заявлението искова молба- фактът на настъпила предсрочна
изискуемост на това вземане. Ищецът се позовава на настъпил краен падеж за
връщане на кредита по раздел Х, т.2, вр. с т.1 от ОУ- на дата, преди датата на
подаване на заявлението по чл.417 от ГПК /31.03.2016г./ Независимо, обаче, от така допуснатото
процесуално нарушение от първата инстанция, настоящият съдебен състав споделя
като правилен крайния му правен извод за дължимост на вземането за главницата и
за неоснователност на възражението на ответницата за погасяване по давност на
това вземане. По отношение на вземането за главницата по договора за кредитна
карта приложение намира общата 5 годишна давност по чл.110 от ЗЗД. Спорът между
страните е относно началния момент, от който е започнала да тече тази давност.
Настоящият съдебен състав приема, че това е датата 18.04.2013г., на която е
настъпил договореният между страните краен падеж за връщане на кредита с
клаузата на раздел Х,т.2, вр. т.1 от ОУ към договора за кредитна карта. Неоснователно
се явява възражението на ответницата за липса на яснота относно приложимите към
процесния договор ОУ- дали това са тези, представени в заповедното производство
или тези- представени с исковата молба. Настоящият съдебен състав приема, че в
рамките на заемното правоотношение между страните, приложими са ОУ, представени
с исковата молба по следните съображения: Доказателствата по заповедното
производство не са приобщени към доказателствения материал по делото по
исковото производство. С определението по чл.140 от ГПК от първата инстанция са
приети като доказателства само тези, представени с исковата молба и отговора на
исковата молба. Дори да се приеме, че
доказателствата, представени със заявлението по чл.417 от ГПК са станали част
от доказателствения материал по делото, предвид факта, че исковото
производство, развиващо се по реда на чл.422 от ГПК, представлява продължение
на заповедното, то ищецът в исковата молба изрично се позована на ОУ , приети от Управителния съвет на банката на
15.01.2010г, /представени с исковата молба/,
като изрично от страна на ищеца е уточнено отново с молбата му от 18.04.2017г.,че към датата на сключване на
процесния договор за кредитна карта , приложими са били ОУ, представени с
исковата молба, приети на заседание на Управителния съвет на ищцовата банка от
15.01.2010г., като тези ОУ са изменени с
решение на Управителния съвет на банката от 30.11.2010г. и изменението е в сила
от 01.12.2010г. Именно изменените ОУ в
сила от 01.12.2010г. са представени с молбата от 18.04.2017г. и са напълно
идентични с представените в заповедното производство. Настоящият съдебен състав
, като взе предвид, че в сключения между страните в изискуемата от закона
писмена форма рамков договор за международна кредитна карта от 17.02.2010г.
/т.7.1/ , от ответницата изрично е декларирано, че е запозната с ОУ към този
договор, с оглед датата на сключването на договора и съгласно разпоредбата на
чл.298 от ТЗ, съдът приема, че в правоотношението между страните, възникнало от
процесния договор за кредитна карта- приложими са именно ОУ, представени с
исковата молба, като на ответницата са непротивопоставими изменените
впоследствие ОУ, които не са и връчени. Нещо повече, само за пълнота на изложението
следва да се посочи, че по отношение на установения краен момент за усвояване
на кредита, както и относно крайния момент за връщане на кредита /раздел ХІ,
т.1 и т.2 от ОУ към исковата молба и
раздел ХІІ, т.2 и т.17 от ОУ по заповедното производство/ и клаузите на двете
версии на ОУ са напълно идентични – крайният срок за усвояване на кредита е
двугодишен, считано от датата, на която е подписан договорът, а крайният срок
за връщане на кредита е не по-късно от 2 месеца след изтичането на 2 годишния краен
срок за усвояване на кредита. С оглед
изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че от страните е договорен
изрично краен срок за връщане на заетата на ответницата сума по процесния
договор – главницата в размер на 600 евро, е настъпил на 18.04.2013г., на
основание раздел ХІ, т.2, вр. с т.1 от ОУ към договора, приети на 15.01.2010г. Като последица от това- неприложими са нормите
на чл.69,ал.1 от ЗЗД и чл.114,ал.2 от ЗЗД. Неоснователно е твърдението на
ищцата, че доколкото е усвоила еднократно цялата сума по кредита в размер на
600 евро след датата на сключване на договора, то падежът за връщане на тази сума е настъпил
на 15.03.2010г., на основание клаузата
на т.9 от раздел ХІ на ОУ, поради което от този момент е започнала да тече
погасителната давност за вземането за главницата. В конкретния случай
сключеният между страните договор за кредитна карта по своята правна същност
представлява по дефиниция договор за револвиращ кредит, тъй като с договора
страните са се съгласили в рамките на целия срок на действие на същия държателият
на кредитната карта да разполага с определена сума /кредитен лимит/ в случая- в
размер на 600 евро, която може да ползва многократно и неограничено във времето
в рамките на целия срок на действие на договора в пълен размер или частично. При
тази разновидност на договора за кредит, за разлика от стандартния договор за
потребителски кредит, сумата в рамките
на договорения кредитен лимит се ползва многократно, като липсват установени в конкретен размер и падеж дължими вноски,
на които да е разсрочено на части връщането на еднократно дадената в заем сума
както е при стандартния договор за потребителски кредит. При договора за
кредитна карта връщането на заетата сума е обусловено по размер от волята на
държателя на кредитната карта и ползваната от него сума в рамките на кредитния
лимит. За разлика от стандартния договор
за потребителски кредит, при който падежът за плащане на изначално определените
по размер вноски, на които е разсрочено плащането на части на еднократно отпуснатата
в заем сума, при договора за кредитна карта
падежът за връщане на цялата усвоена главница по кредита настъпва към
установения краен падеж , респ.- при предсрочно прекратяване на договора. Ето
защо, ирелевантен за настъпване на изискуемостта на вземането за главницата е
установеният с ОУ падеж за връщане на усвоената част от главницата в раздел
ХІ,т.9, доколкото държателят на кредитната карта има правото да не изпълни задължението за връщане на усвоената
част от кредита на така договорения падеж и това няма да има за правна
последица изпадането му в забава, /т.е.- договореният падеж за връщане на
усвоената част от главницата не е установен като такъв за изискуемост на
вземането /, тъй като достатъчно е от страна
на държателя на кредитната карта да бъде изпълнено само задължението за плащане
на МПВ на договорения падеж, за да е налице изпълнението на задължението му за
изплащане на кредита по договорения начин- раздел ХІ,т.10. Този извод следва и
от систематичното тълкуване на клаузата на раздел ХІ,т.10, във връзка с
клаузата на раздел ХІ,т.13 от ОУ, като видно от
последната клауза- договорените от страните обезщетения за забава се
дължат само при забавено плащане на МПВ, а начинът на определяне на размера на
дължимото обезщетение за забава не променя вида на неизпълнението, при които то
се дължи и което неизпълнение касае само МПВ. Неоснователно се явява
възражението на ответницата, че в конкретния случай, поради липсата на
договорени МПВ, за нея изискуемостта за връщане на усвоената главница настъпва
на посочения в раздел ХІ,т.9 падеж- 15-то число на месеца, следващ отчетния.
Видно от представеното по делото искане /л.57 от делото на СРС/, подадено от
ответницата и представляващо неразделна част от договора за кредитна карта,
съгласно т.7.1 от рамковия договор, в искането изрично е посочено, че ответницата е приела да
издължава кредита чрез плаващи МПВ. Ето
защо, настоящият съдебен състав приема, че в конкретния случай , че падежът за
плащане на усвоената главница не е настъпил на посочената от ответницата дата,
определена от нея при неправилно тълкуване на клаузата на раздел ХІ,т.9 от ОУ. Доколкото от датата на договорения с клаузата
на раздел ХІ,т.2, вр. с т.1 от ОУ падеж за връщане на главницата- 18.04.2013г.-
до датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК /31.03.2016г./ не е изтекъл 5 годишния
давностен срок по чл.110 от ЗЗД, то неоснователно се явява заявеното от
ответницата възражение за погасяване на вземането за главницата по давност.
По отношение на вземането за
договорна лихва- законосъобразно с обжалваното решение е приложена кратката 3
годишна давност по чл.111, б.“в“ от ЗЗД и като последица от това-
законосъобразно е призната за дължима само тази част от вземането, която попада
извън обхвата на давността. Този извод е относим и по отношение на вземанията
за неустойките за забава върху вземането за главицата и вземането за договорна
лихва, за които също е приложима кратката 3 годишна давност , която към датата
на подаване на заявлението не е изтекла за претендираните по настоящото дело
обезщетения за забава за исковия период от време.
Тъй като изводите на настоящата
инстанция съвпадат с крайните изводи на
първата инстанция обжалваното решение
следва да бъде потвърдено, като законосъобразно и правилно, в частта на
уважените искове за главница, договорни лихви и неустойки за забава.
При този изход на делото и на
основание чл.78,ал.1 от ГПК въззивникът- ответник дължи на въззиваемата страна-
ищец направените по делото разноски във въззивното производство в размер на 630,00
лв. – адвокатско възнаграждение.
Воден от горните мотиви, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение на
СРС,125 състав под № 120020 от 16.05.2017г.,
постановено по гр.дело № 75284/2016г., в обжалваната част, с която е признато за установено по предявени
от „А.Б.Б.“ АД срещу Ц.Е.Е. искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.415,ал.1 от ГПК, с правно основание
чл.430, ал.1 от ТЗ; чл.430,ал.2 от ТЗ и чл.86,ал.1 от ЗЗД , че Ц.Е.Е. дължи на „А.Б.Б.“ АД, както следва: сумата от 600 eвро,
представляваща неиздължена главница по рамков договор за издаване на
международна платежна карта от 17.02.2011г., ведно със законната лихва от
31.03.2016г.- до окончателното изплащане,
сумата от 37,13 евро- наказателна
лихва за забава за плащане на главницата , натрупана за периода 28.12.2015г.-
28.03.2016г.; сумата от 1 089,06 евро- възнаградителна лихва да периода
31.03.2013г.- 27.12.2016г. и сумата от 30,47 евро- неустойка за забавеното плащане
на договорната лихва, натрупана за периода 28.12.2015г.- 28.03.2016г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 185050/2016г. на СРС, 125
състав, както и в частта за разноските.
В останалата
отхвърлителна част, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в
сила.
ОСЪЖДА Ц.Е.Е. да заплати на „А.Б.Б.“ АД – сумата от 630,00лв.- разноски по
делото за въззивното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280,ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.