РЕШЕНИЕ
Гр.София, 17.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-Б въззивен състав,
В публично съдебно заседание на седми март през две хиляди
и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
Мл.с. ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при
секретаря Н.С. сложи
за разглеждане
докладваното от съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 10256 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
С решение № I-127-125 от 13.11.2015 г. СОфИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I ГО, 127 състав по гр.д. № 4709
по описа за 2015 г. ОТХВЪРЛЯ предявения от Е.Д.М. срещу П. НА Р.Б., осъдителен
иск квалифициран като такъв с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, вр. с
чл.5, § 3 и 4 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи
за сумата от 10 000 лв./десет хиляди лева/, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от противоправно бездействие на служител на
ответника, довело до нарушаване на правото за разглеждане в разумен срок
(незабавно) на искане за изменение на мярка за неотклонение „задържане под
стража“ от 17.11.2014 г.
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че за основателността на предявения иск в
тежест на ищеца по иска с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, вр. с чл.5, §
3 и 4 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи било да
докаже кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) взета спрямо него
мярка за неотклонение „задържане под стража“; 2) нарушаване на правото му за
разглеждане в разумен срок (незабавно) на искане за отмяна на мярката поради
бездействие на служител на ответника; 3) претърпени неимуществени вреди в
причинна връзка с противоправното поведение на ответника.
По делото не се спорело,
че в периода м.11.2014 г. – м.12.2014 г. ищецът е изтърпявал мярка за
неотклонение „задържане под стража“, като въз основа на подадена от него жалба,
както и на подадена от служебния му защитник жалба било образувано н.ч.д. №
1845/2014 г. по описа на Специализирания наказателен съд за разглеждане на
искане за изменение на мярката за неотклонение. Съгласно разпоредбата на чл.65,
ал.2 НПК, искането на обвиняемия или неговия защитник за изменение на взетата
мярка за неотклонение „задържане под стража“ се правело чрез прокурора, който бил
длъжен незабавно да изпрати делото на
съда, но в настоящия случай не се установило служител на ответника да е нарушил
това свое задължение.
Приложената по делото
молба на ищеца от 17.11.2014 г. била за предоставяне на изходящ номер на
отправено чрез специализираната П. до специализирания наказателен съд искане на
М. за изменение на мярката, но не удостоверявала, че такова искане действително
е било подадено и входирано в П. на посочената дата. По реда на чл.186 ГПК бил
изискан препис от молбата по чл.65 НПК, въз основа на която било образувано
н.ч.д. № 1845/2014 г., като по делото била постъпила единствено жалба с
посочена от ищеца дата 01.12.2014 г. и изходящ номер, поставен от Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ на 02.12.2014 г., в която М. твърдял, че е
поискал изменение на мярката му преди 14 дни и че търпи вреди от
неоснователното забавяне на делото. Събрани били гласни доказателства чрез
разпит на свидетелката М.П., която разказвала, че доколкото си спомня Е.М. бил
подал искане за изменение на мярката му за неотклонение на 17.11.2014 г. Съдът
не е кредитирал показанията в посочената част, защото свидетелката била заинтересована
от изхода на делото (същата била съпруга на ищеца и страна по висящо съдебно
производство срещу ответника). Освен това липсвали обяснения от свидетелката как си спомня за
точната дата, след като не я свързвала с нищо конкретно. Същевременно,
показанията й не се подкрепяли от други доказателства по делото с изключение на
двете молби на ищеца, които представлявали частни документи и не се ползвали с
висока доказателствена стойност, доколкото съдържали твърдения за изгодни за
автора факти (подадено искане на 17.11.2014 г.). От друга страна, дори и да се
установило, че ищецът е подал молбата си за изменение на 17.11.2014 г., не можело
да се приеме, че служители на ответника необосновано дълго са я задържали, без
да я изпращат за произнасяне в съда – молбата би била подадена на посочения ден
в деловодството на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство
на правосъдието (доколкото ищецът към този момент бил задържан под стража), но
това не означавало, че още тогава е била входирана в специализираната П.,
предвид необходимостта от технологично време книжата да бъдат препратени между
двете институции.
С оглед на тези си мотиви
СРС е приел, че по делото не е доказано пълно и главно нарушение на правото на ищеца
за разглеждане в разумен срок (незабавно) на искане за отмяна на мярката за
неотклонение поради бездействие на служител на ответника – данни в тази насока
се съдържали само в твърденията на самия ищец и на неговата съпруга, а в
противоречие с тях от писмото на специализирания наказателен съд се установявало,
че единствената подадена лично от М. жалба, въз основа на която било образувано
съдебното производство по чл.65 НПК, била тази от 01.12.2014 г. При липсата на доказано
противоправно поведение на служител на ответника отговорността на последния за
причинени на ищеца вреди не можела да бъде ангажирана, поради което предявеният
иск за обезщетяването им следвало да се отхвърли.
За пълнота на изложението СРС
е счел, че следва да се отбележи, че дори и при доказано нарушение на
разпоредбите на НПК за незабавно изпращане на делото в съда с оглед разглеждане
на искането за изменение на мярката за неотклонение, претенцията би била
неоснователна поради липсата на претърпени от ищеца неимуществени вреди. Видно
от представения протокол от единственото проведено по н.ч.д. № 1845/2014 г.
открито съдебно заседание на 11.12.2014 г., производството по делото било
прекратено поради оттегляне на молбата на обвиняемия по чл.65 НПК. По искане на
самия ищец молбата му за изменение на мярката за неотклонение не била
разгледана по същество, поради което евентуално забавяне на изпращането й в
съда не би могло да причини вреди на задържания. Според СРС М. не била
съществувала нужда от спешно изменение на мярката му за неотклонение, след като
по собствено желание той се бил отказал от тази възможност в съдебното
заседание пред специализирания наказателен съд. Мотивите му за наличие на
съмнение в случайното разпределение на делото не разколебавали този извод –
дори и съдебният състав по н.ч.д. № 1845/2014 г. да бил предубеден и да откаже
изменение на мярката, това не лишавало обвиняемия от правото да обжалва този
акт или да поиска отново изменение по всяко време на досъдебното производство.
В този смисъл, действията на М. за
оттегляне на молбата по чл.65 НПК единствено поради съмнение за нарушение на
принципа за случайно разпределение, били лишени от житейска логика и по-скоро
сочели на извод за злоупотреба с процесуално право от страна на задържания. С
оглед на това поведение твърденията на ищеца и показанията на съпругата му за
преживяно емоционално разстройство и депресия от необоснованото забавяне на
производството били обективно недостоверни – ако действително М. бил преживял
така тежко закъснялото изпращане на жалбата му до съда, то несъмнено би искал
същата да бъде разгледана по същество в откритото съдебно заседание, а не би я
оттеглил, с което по собствена воля до доведе до допълнително удължаване на престоя
му в ареста.
Изложеното се подкрепяло и
от приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-психиатричната
експертиза, в което въз основа на анализ на медицинската документация,
съхранявана в следствения арест, и на споделеното от ищеца за преживяванията му,
вещото лице правело обоснован извод, че твърдяното забавяне на разглеждането на
молбата за изменение на мярката за неотклонение в периода 17.11.2014 г. –
05.12.2014 г. не довело до наличието на реактивно психотично разстройство, до
депресия или посттравматично стресово разстройство у ищеца. Експертът изяснявал,
че поставената в този период диагноза „неврастенна реакция“ не била наложила
терапия, като симптоматиката, характерна за това състояние, била наблюдавана
многократно по време на престоя на Е.М. в ареста (продължил от 17.12.2013 г. до
05.06.2015 г., след което бил преместен в Софийски централен затвор) по повод
психотравмени преживявания, свързани с воденото срещу него наказателно
производство. При това положение наблюдаваните при М. негативни емоционални
състояния не могли да бъдат отнесени към твърдяното забавяне на производството
по чл.65 НПК като единствена тяхна причина, а били резултат от цялостната
ситуация, в която той се намирал като обвиняем по образувано срещу него наказателно
дело. Ето защо, и поради липса на настъпили вредоносни последици от твърдяното
противоправно поведение на служител на ответника предявеният иск се явявал
неоснователен.
Постъпила е въззивна жалба от Е.Д.М., ищец
пред СРС. Решението се обжалва изцяло. Излагат се доводи за неправилност
като постановено в нарушение на материалния и процесуален закон; националната
съдебна практика и както и практиката на Европейския съд по правата на човека.
Твърди се, че правото му на защита било накърнено. Счита, че претенцията му е
доказана и основателна. Действително бил подал молба на 17.121.2014 г. за
изменение на мярката му за отклонение по която молба било налице забавено
изпращане от страна на П. до Специализирания наказателен съд за произнасяне.
Злоупотребата с право била на ответника. Счита, че делото е останало неизяснено
от фактическа страна, защото СРС не дал възможност на ищеца да събере
необходимите документи. Ищецът бил затруднен да организира защитата си, тъй
като бил в затвора. Не могъл да присъства и лично на публичните съдебни
заседания, защото водел около 500 дела и съдебните заседания съвпадали.
Иска се обжалваното
решение да бъде обявено за нищожно или да бъде отменено и претенцията му да
бъде уважена.
Въззиваемият /ответник пред
СРС/ - П. на Р Б. не депозира отговор. В хода на делото излага становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение
без да излага мотиви.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение е изпратена призовка на адв.М. и същата е получена на 07.12. 2015 г. Самият въззивник е получил
препис от решението на 03.05.2016 г./л.101/ по делото пред СРС.
Въззивната жалба е подадена на 16.05.2016 г./по пощата/, следователно същата е в
срок- същият съгласно чл.259, ал.1 ГПК тече от връчването на
решението на страната.
С обжалваното решението не са уважени предявените от въззивника обективно съединени искове /предявен е и ск по чл.86 ЗЗД/, следователно въззивната
жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
С оглед разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси –
само доколкото са посочени в жалбата.
Относно правната
квалификация:
Ищецът Е.Д.М. твърди, че
изтърпява мярка за неотклонение „задържане под стража“, като в резултат на
противоправно бездействие на служител при ответника (на Специализираната П.)
искането му от 17.11.2014 г. за изменение на мярката не е било изпратено и
разгледано незабавно от съда, както предписва разпоредбата на чл.65 НПК.
Поддържа, че от прекомерното забавяне за период от над 20 дни е претърпял
стрес, депресия, вдигнал е високо кръвно налягане, поради което претендира
обезщетяването на претърпените неимуществени вреди със сумата от 10000 лв.,
ведно със законната лихва от 17.11.2014 г. до окончателното изплащане на
сумата.
СРС е приел, че е предявен
осъдителен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, вр. с чл.5, § 3 и 4 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.
В разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.) е уредена самостоятелна хипотеза на отговорност
на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение
на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.
6, § 1 ЕКЗПЧОС. Материалноправната норма на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ има
действие от датата на влизането и в сила. От влизането и в сила и занапред,
обезщетението за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси
само по реда на ЗОДОВ - чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ. По приключени
производства, искът с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е допустим само
когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда
на глава трета "а" от ЗСВ, по която няма постигнато
споразумение - чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, като право да подадат заявление
за обезщетение по реда на глава трета "а" от ЗСВ имат и
лицата, чиито национални досъдебни и съдебни производства са приключили към
датата на влизане на закона в сила и не са изтекли повече от шест месеца от
постановяване на окончателния акт - § 9 ПЗР ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр.
98/2012 г.). В останалите случаи - когато производството е приключило с
окончателен акт преди повече от шест месеца от влизане в сила на
измененията в ЗОДОВ, публикувани в ДВ, бр. 98/2012 г. лицата не могат да
подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета "а" от ЗСВ,
нито да предявят иск за обезщетение на основание чл. 2б ЗОДОВ. В тази
хипотеза, държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни
органи, които в нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен
срок на основание чл. 49 ЗЗД. В този смисъл и решение № 579 от
10.12.2010 г. по гр. д. № 377/2009 г. ІV г.о., решение № 362 от 21.11.2013 г. по гр. д. №
92/2013 г. на ІV г.о. и РЕШЕНИЕ № 12 ОТ 27.01.2016 Г. ПО ГР. Д. № 4014/2015
Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК, поради което и задължителна съдебна практика.
Константна е съдебната практика, че съдът не е
обвързан от правната квалификация, дадена от ищеца с исковата молба, а въз
основа на фактите по исковата молба, в обстоятелствената й част, следва да
определи сам правната квалификация на предявените искове, като не винаги
правната квалификация, дадена от ищеца, е тази, която следва да определи съда.
Именно за разглеждане на
делото в на хипотезата на чл.2б от ЗОДОВ са били възраженията на ответника в
отговора по исковата молба, виж л.24 /пред СРС/.
В случая се установи, че нчд № 1845/14 г. на Специализирания наказателен съд,
инициирано с молба от 17.11.2014 г., подадена от ищеца М. е приключило-
било е прекратено, поради оттеглянето на
искането за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“. Този
факт не е спорен между страните. Това се подкрепя и от представения по делото
/пред СРС/ протокол от публичното съдебно заседание, състояло се на 11.12.2014
г. по н.ч.д.№ 1845 по описа за 2014 г./л.42-43/. Исковата молба е предявена на 29.01.2015 г., т.е. преди
изтичането на 6-месечиня срок визиран в чл.60 а, ал.4 от ЗСВ.
Наред с това се установи,
че образуваното срещу ищеца нохд 646/
2015 г. на Специализирания наказателен съд, 2-ри състав, не е приключило. Де
факто, ищецът претендира вреди от пр.пр. № 431/13 г. на Специализирана П., въз
основа на внесен обвинителен акт по която преписка е образувано нохд 646/ 2015 г. на Специализирания наказателен
съд, 2-ри състав/виж обясненията на ищеца въззивник пред настоящата инстанция
на л.27 от въззивното производство/. Виж и справката на л.44-45 на
Специализирания наказателен съд, представена по въззивното производство.
Налага се извод, че СРС е
дал неправилна правна квалификация на претенцията с която е бил сезиран.
Следователно, към момента, в който по
националното ни законодателство влизат в сила новите възможности за защита по
исков ред по чл. 2б от ЗОДОВ - 15.12.2012 г. и за защита по
административен ред по чл. 60а и сл. от ЗСВ - 01.10.2012 г., лицата,
които отговарят на условията по чл. 2б от ЗОДОВ и по чл. 60а от ЗСВ,
следва да предявят претенциите си за обезщетение за вреди в резултат на
нарушаване на правото на гледане и решаване на дело в разумен срок по чл. 6, §1
от Конвенцията, по новопредвидения национален ред за защита, като спазят
преклузивните 6 - месечни срокове съгласно §34 от ПЗР към ЗИДЗСВ или по §8 от
ПЗР към ЗИДЗОДОВ -ДВ, бр. 98 от 2012 г.
Предвидените производства по посочените по-горе
разпоредби представляват ефективни вътрешноправни средства за защита по
отношение на оплаквания по чл. 6, §1 от Конвенцията за продължителност на
производства, както и че те следва да бъдат изчерпани дори от жалбоподатели,
подали жалби до ЕСПЧ преди тяхното въвеждане.
Изрично запитан от
съдията-докладчик /по въззивното производство/ ищецът отговори, че не е подал
заявление по реда на чл. 60а от ЗСВ пред Инспектората, относно
забавено парвосъдие.
С оглед гореизложеното
въззивната инстанция приема ,че СРС се е произнесъл по недопустим иск, поради
което обжалваното решение на основание чл.270, ал.3, предл.1 ГПК ще следва
да бъде обезсилено, а производството-прекратено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С определение от
16.02.2016 г. СРС е осъдил ищеца М. да заплати на ПБПП на основание чл.78, ал.7 ГПК сумата в размер на 300 лв. възнаграждение, определено от бюрото за
предоставена правна помощ.
С определение № 12848 от
01.06.2016 г. СГС, ГО, ІІІ-В състав по ч.гр.д.№ 4947 по описа за 2016 г.
частната жалба на М. срещу определението от 16.02.2016 г. е била оставена без
уважение.
Пред въззивната
инстанция:
Такива с настоящето
решение в тежест на ищеца не се присъждат, виж определение № 136 от 27.06.2016
г. по ч.гр.д.№ 2039 по описа за 2016 г. на ВКС, ІІ ГО.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № I-127-125
от 13.11.2015 г. СОФИЙСКИ РАЙОНЕН
СЪД, I ГО, 127 състав по гр.д. № 4709 по описа за 2015 г.
ПРЕКРАТЯВА
производството.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 ГПК пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му. ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: