РЕШЕНИЕ
№ 1830
гр. Пловдив, 21.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Владимир Р. Руменов
при участието на секретаря Катя Г. Грудева
като разгледа докладваното от Владимир Р. Руменов Гражданско дело №
20215330102636 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 235 от ГПК – решение по исково производство.
Иск на А. Д. Д., ЕГН **********, с адрес в ***, да бъде признато за установено по
отношение на ответника „Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в София, ул. „Александър Стамболийски “ № 84-86, че е недействителен –
нищожен договор за потребителски кредит между страните или отделни клаузи от същия.
Според съдържанието на исковата молба, на 21.11.2018 год. между страните бил
сключен договор за кредит, по силата на който Д. получила в заем сума в размер на 400 лв.,
усвоена изцяло. Договорена била лихва – кредиторово възнаграждение за ползването на
заемните средства в размер на 41 % годишно, или 13.67 лева за срока на ползването на
кредита, и годишен процент на разходите от 49.67 процента. Така, Д. се задължила да върне
общо 413.67 лева, в срок от тридесет дни от датата на получаването на заемната сума .
Договорено било между страните и обезпечение, а в случай , че такова не бъде представено
– и неустойка за неизпълнение на това задължение , в размер от 3.45 лева за всеки от дните,
в които задължението не е обезпечено. Обезпечение не било представено , при което
начислената в тежест на ищеца неустойка за целия период на договора е в общ размер от
103.50 лева.
Част от договорените за връщане суми били платени. Срокът на договора изтекъл с падежа
на вноската, 21.12.2018г.
1
Изложени са обаче доводи, че договора е недействителен на основанието по чл. 22 от
Закона за потребителския кредит , а договорения размер на възнаградителната лихва
противоречил на добрите нрави, тъй като следвало да включва и неустойката за
непредставено обезпечение, което не било направено; недействителна – нищожна – поради
противоречие със закона била и клаузата от договора , която предвиждала задължение за
заплащане на неустойка при непредставено обезпечение. Затова се иска от съда да прогласи
клаузата, предвиждаща неустоечно плащане, за нищожна или недействителна. Моли се за
присъждане на разноските , а на адвоката на ищеца – и хонорар по реда на чл. 38 от Закона
за адвокатурата.
Ответното дружество оспорва иска като неоснователен, моли да се отхвърли и да му се
присъдят разноските по него. Не оспорва сключването на договора, за който твръди да е под
номер ***, не оспорва и своята престация по него – плащането на 400 лева в полза на Д.,
но отрича пороци на договора или отделните му клаузи. Признава също така , че ако
неустойката бъде включена в годишния процент на разходите по договора , същият ще
надхвърли 50 процента.
Кумулативно съединени в защита на един интерес искове с правно основание в чл. 26 от
ЗЗД , чл. 22 от Закона за потребителския кредит и чл. 143 от Закона за защита на
потребителите.
Предвид изложеното от страните и ангажираните от тях доказателства , съдът съобрази
следното:
Сключването на договора между страните не е спорно, представено и е копие от същия
на л. 13 от делото. Тъй като договорът попада под дефиницията на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит, той следва да се подчинява на закрепените там правила за
потребителска защита на кредитополучателите. Приложима е редакцията на ЗПК , обн.
изм., бр. 20 от 6.03.2018 г., в сила от 1.07.2018 г., доп., бр. 51 от 19.06.2018 г., в сила от
1.07.2018 г., - договорът е сключен на дата ***.
Съобразно чл. 19 ал. 4 от ЗПК в тази му и следващите редакции, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Има се предвид Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, (Обн., ДВ, бр.
106 от 23. 12. 2014 г.), в сила от 1 януари 2015 г. според едниствения член на което,
„годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения се определя в
размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта“. Доколкото обаче
основния лихвен процент на БНБ към периода е 0.01 % , то ГПР по договора не надхвърля
повече от 5 пъти размера на законната лихва, тъй като е под стойност от 50.05 %. В закона
2
няма задължение на кредитодателя да обясни в самия договор как точно се формира
годишния процент на разходите, доколкото методиката на формирането му е
законоустановена ( приложение № 1 към закона). В тази връзка съдът следва да отбележи ,
че размера на договорната лихва е един от елементите на годишния процент на разходите
съгласно приложението № 1 към закона , тоест, той е регламентиран позитивноправно и
затова съдът не споделя довода на ищеца, че размера на лихвата от 41% на годишна база
съставлява противоречие с добрите нрави.
Под страх от недействителност ( чл. 22 ) , договора следва да е написан на „разбираем
език“ в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не
по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора, както и да
съдържа поне реквизитите , посочени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК. В случая договорът е писмен, съдържа посочване на общия размер
на кредита и условията за усвояването му, лихвения процент по кредита, и условията за
прилагането му. Тъй като лихвения процент е фиксиран за целия срок на договора,
неприложими към същия са изискванията за: посочване на индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, методиката за изчисляване на референтния
лихвен процент съгласно чл. 33а. Има информация ( чл. 5 от договора ) за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение
по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания,
както и за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, и срока, в
който това право може да бъде упражнено. Има, в съответствие с чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК,
погасителен план, като са посочени датите на падеж на всички отделни погасителни вноски.
Не се намериха основания за общата недействителност на договора според чл. 22 от ЗПК.
Недействителна е обаче - нищожна – клаузата на чл.3.3 от договора, която предвижда
неустойка при непредставяне на обезпечение на вземанията на кредитора по договора, тъй
като противоречи на добрите нрави; липсата на представени обезпечения е безспорен факт.
С оглед дадените от ВКС в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК критерий,
следва да се каже , че тази неустойка не разполага с присъщите си функции. Тя не
обезпечава вземане на кредитора за вреди, каквито не биха могли да настъпят само заради
неизпълнението на задължението на ответника да представи обезпечение. Пак по същата
причина, неустойката няма възстановителна функция, а прилагането й като санкция не може
да обоснове законосъобразност. Изводът на съда е , че плащането на сумата по тази
неустойка е самоцелно, а оттам – тази клауза противоречи на добрите нрави. Тази клауза е и
неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите – тя води до
значително неравновесие между договорените права на страните, като облагодетелства
недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по договора. Няма данни тази клауза да е
3
индивидуално договорена, ищецът не доказва такива преговори , следователно тази клауза е
нищожна и на основанието по чл. 146 от ЗЗП.
Клаузата е нищожна и поради заобикаляне на закона, в частност императивната
разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, доколкото между страните е безспорно, че при
включването на размера на неустойката в годишня процент на разходите, той ще надхвърли
значително посочения там праг.
Разноските по исковете се присъждат в тежест на ответника , предвид изход ана спора. На
адвоката на ищеца се присъжда минимален хонорар от 300 лева, на основание чл. 38 от
Закона за адвокатурата ( не се ангажираха доказателства за имущественото състояние на
ищеца и съдът не може да отрече отрицателното му твърдение за липса на средства).
Воден от изложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
Признава за установено по отношение на „Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в София, ул. „Александър Стамболийски “ № 84-86, че в
отношенията с ищеца А. Д. Д., ЕГН **********, с адрес в ***, е нищожна клаузата на чл
3.3 от договор за потребителски кредит между страните номер ***, на основанието по чл.
26 от ЗЗД.
Осъжда Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
София, ул. „Александър Стамболийски “ № 84-86, да заплати на А. Д. Д., ЕГН **********,
с адрес в ***, 50 лева разноски по делото.
Осъжда „Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
София, ул. „Александър Стамболийски “ № 84-86, да заплати на адвокат Е.Г.И. , личен
номер **********, адрес на дейност ***, сума от 300 лева хонорар по делото.
Решението подлежи на обжалване пред ПОС с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
4