Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 04.05.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на седемнадесети
март
през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска
гр. дело № 2501 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
20222521 от 12.10.2020 г. по гр. д. № 77569/2018 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав по предявените от
„Т.С.“ ЕАД срещу И.П.Т., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 422 , ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД вр. чл. 149 от ЗЕ съдът е признал за установено в
отношенията между страните, че И.П.Т. дължи
на „Т.С.” ЕАД сумата от 82,73 лева - продажна цена на доставена топлинна
енергия за периода 03.10.2014 г. - 30.04.2016 г., включваща дялово
разпределение, за топлоснабден имот – гараж, в гр. София, ул. „*******, ведно
със законната лихва от 03.10.2017 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение от 26.10.2017 г. по гр. д. № 70032/2017 г. на СРС, 82 състав,
като е отхвърлил иска за разликата над сумата 82,73 лева до пълния претендиран
размер от 156,77 лева и за периода 01.05.2013 г. - 02.10.2014 г., както и сумата
от 20,01 лева - мораторна лихва за периода 01.12.2014 г. - 27.09.2017 г., включваща дялово разпределение, като е отхвърлил
иска за разликата над сумата 20,01 лева до пълния претендиран размер от 37,93
лева и за периода 16.11.2014 г. - 30.11.2014 г.
С решението „Т.С.”
ЕАД е осъдено да заплати на И.П.Т., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за производството
в размер на 7,01 лева по компенсация.
Недоволен
от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която са уважени установителни искове
с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и по чл. 422, вр. чл. 86 от ЗЗД, е останал ответникът И.П.Т., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, чрез
процесуалния си представител адв. Д., го обжалва при твърдения, че същото е неправилно
и необосновано в частите, в които първостепенния съд приема дължимост на сумите
за ТЕ и дялово разпределение, включително в частта за разноските. Счита, че не
е налице облигационна връзка между страните, тъй като процесният топлоснабден
имот - гараж, не е собственост на ответника в процесния период, за който се
претендират исковите суми, като се излагат подробни съображения за
незаконосъобразност на решението в атакуваните му части. С тези доводи моли
съда да отмени обжалваното решение. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД е депозирала
молба от 16.03.2022 г., с която иска съда да постанови решение, с което да
отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение като правилно и
законосъобразно; да се даде ход на делото в отсъствие на процесуален
представител на въззиваемата страна; да се отхвърли въззивната жалба и потвърди
първоинстанционното решение; да се присъдят направените разноски по делото за
юрисконсултско възнаграждение; прави се и възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение на въззивника, като се иска същото да
бъде сведено до минимума съгласно наредбата. Прави се възражение за недължимост
на адвокатско възнаграждение, в случай че се иска по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1
ЗА.
Третото лице помагач на ищеца „Б.Б.“ ООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението в отхвърлителните му части,
като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен,
при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми
начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове, а в тежест на ответника е да установи положителния факт
на плащането й.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главните
страни, досежно процесния топлоснабден обект, и от това, че в исковия
период ищецът подава в него топлоенергия за битови нужди. От представения пред
СРС протокол за делба от 10.03.1980 г., извършена по гр. д. № 2920/1980 г., е
видно, че в дял на И.П.Т. е поставен гараж е площ 23 кв. м., находящ се в
жилищна сграда в гр. София, кв. „И. ***. От удостоверение от 15.01.2013 г. от ГИС
София е видно, че жилищна сграда, построена в УПИ Х-227, кв. 39, м-т ж.к. „И. ***
/старо име - ул. „Ц.П.“/, има сления настоящ адрес:***. Следователно анализът
на събраните по делото доказателства обосновава извода, че въззивника И.П.Т. има
качеството на потребител на топлинна
енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който
предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г.
е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012
г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответника И.Т..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
В заповедното производство ответникът не е оспорил и изрично е признал
дължимостта на следните суми: 150,17 лева - главница за периода 05.2014
г. - 04.2016 г., 43,75 лева - мораторна лихва за периода 16.11.2014 г. -
27.09.2017 г., 10,20 лева - такса за дялово разпределение за периода 05.2014 г.
- 04.2015 г. и 10,20 лева - такса за дялово разпределение за периода 05.2015 г.
- 04.2016 г.
По делото не са изслушвани експертизи,
тъй като с доклада по делото в исковото производство е отделено като безспорно
и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че размерът на топлинната енергия
за периода 05.2013 г. - 04.2016 г. е 134,91 лева, на мораторната лихва за
периода 16.11.2014 г. - 27.09.2017 е 30,05 лева, на сумата за дялово
разпределение на топлинна енергия за периода 05.2013 г. - 04.2016 г. е 21,86
лева и на мораторна лихва върху тази главница за периода 16.11.2014 г. -
27.09.2017 г. е 7,88 лева.
По
възражението на въззивника - ответник за изтекла погасителна давност, съдът
намира следното:
Задължението да се заплаща стойността на
топлоенергията е задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б.„в” ЗЗД - налице са парични задължения, имащи единен правопораждащ факт (договор за
доставка на топлоенергия), чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, като не е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви (в този смисъл - ТР № 3/2011 г. на BKC-OCГTK). Следователно съгласно
чл. 111, б.”в”, пp. II и III ЗЗД приложим за процесните вземания за главница и
лихва е 3-годишният срок на погасителна давност. С предявяването на иска се
смята, че давността се прекъсва съгласно чл. 116, б.„б.”, пр. 1 ЗЗД.
Следователно, в настоящия случай давността е прекъсната, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 03.10.2017 г. Следователно,
задълженията за периода от 01.05.2013 г. до 02.10.2014 г. включително са
погасени по давност.
С оглед гореизложеното, погасени по
давност се явяват вземанията на ищеца за доставена топлинна енергия за периода
от 01.05.2013 г. до 02.10.2014 г., поради което и дължимата сума за главница
правилно е била уважена за сумата от 82,73 лв. и за периода от 03.10.2014 г. до
30.04.2016 г. В правилно приложение на закона към дължимата сума е била
присъдена и мораторна лихва в размер на 20,01 лева за периода 01.12.2014 г. -
27.09.2017 г. Към посочените по-горе суми са включени и съответна част от
дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение, ведно
със обезщетение за забава.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 8 ГПК в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20222521
от 12.10.2020
г. по гр. д.
№ 77563/2018 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав в обжалваните части, вкл. частта
за разноските.
ОСЪЖДА И.П.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******със
седалище и адрес на управление:***, сумата от 100 лв., представляваща сторените
в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Б.Б.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.