РЕШЕНИЕ
гр.София, 30.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на трети
октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена И.
ЧЛЕНОВЕ:
Златка Чолева
мл.с. Константина
Христова
при
секретаря Й.Петрова и в присъствието на прокурора ................... като
разгледа доклад-ваното от съдията-докладчик в.гр.дело
N: 12 745 по описа за 2018 година и за да се произ-несе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 436383 от 25.06.2018
г., постановено по гр.д.№ 23 027/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 70 състав са
отхвърлени като неоснователни предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******срещу Д.М.Т.,
ЕГН ********** искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ за сумата от 1 856,26 лева, представляваща цена на
доставени през периода: 01.10.2013 г. до 30.04.2016 г. топлинни услуги в топлоснабден имот – апартамент № 73, находящ се в гр.София,
ж.к. ”Левски – Г”, бл.4, вх.“В“, с аб.№ 320649 и с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от
213,18 лева, представляваща обезщетение за забавено изпъл-нение
на главницата през периода: 30.11. 2013 г. до 03.11.2016 г., за които вземания
е изда-дена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на
28.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 66 763/2016 г. по описа на СРС, 70 състав.
Със същия съдебен акт „Т.С.” ЕАД
е осъдена да заплати на Д.М.Т. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 376,00 лева –
разноски по дело-то.
Решението е постановено
при участие на трето лице- помагач на страната на ищеца „М.Е.” ООД, ***.
Така постановеното
съдебно решение е обжалвано от ищеца „Т.С.” ЕАД, *** – чрез процесуалния му
представител юрисконсулт И.. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно и
постановено при нарушение на материалния закон. Навеждат се доводи, че законът
дава изрична дефиниция на понятието „потребител на топ-линна
енергия”, като в тази връзка е без значение фактът дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинната
енергия лично; че обстоятелството на чие име се води партидата в дружеството няма
правно значение, а само счетоводно. Сочи
се и че от обективна страна – в съответствие с изготвения доклад и
разпределението на доказа-телствената тежест, в
тежест на дружеството е да докаже съществуването на договорно правоотношение
между страните, реално доставена топлинна енергия за процесния
период и че нейната стойност съответства на спорната сума, като от представения
по делото нотариа-лен акт е видно, че на ответницата
е учредено вещно право на ползване, следователно дължи плащане на цената за
топлинна енергия.
Моли съда да отмени обжалваното решение на първоинстанционния съд и да уважи изцяло претенциите му,
като му се присъдят и направените разноски по делото за двете инс-танции, включително
и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата – Д.М.Т., в срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е депозирала отговор на въззивната
жалба
С депозирано след срока
по чл.263, ал.1 ГПК становище, неправилно озаглавено „От-говор на въззивна жалба”, ответницата Д.М.Т. е оспорила въззивната
жалба на „Т.С.” ЕАД с доводи за неоснователност на същата.
Третото лице-помагач на
страната на ищеца – „М.Е.” ООД, *** не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото до-
казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната
жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валид-ността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи слу-жебно за интереса на някоя
от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че
настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС,
поради което следва да се обсъдят релевираните доводи
относно неговата правилност.
Със заявление вх.№ 3078098/23.11.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Д.М.Т. за сумите:
1 865,26 лева – главница, от която: 1 844,02 лева – стойност на
доставена, но незаплатена топлинна енергия за времето: 01.10.2013 г. – 30.04.2016
г. и 21,24 лева – стойност на услугата „дялово разпределение” за същия период,
и 213,18 лева – лихва за забава за периода: 30.11.2013 г. – 03.11.2016 г., от
които: 209,76 лева – относно вземането за топ-линна
енергия и 3,42 лева – относно вземането за дялово разпределение, касаещи топлоснаб-ден имот: апартамент
№ 73, находящ се в гр.София, ж.к.„*******, абона-тен № 320649. На 28.11.2016 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпъл-нение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 66 763/2016 г. по описа на СРС,
ГО, 70 състав срещу посоченото лице за предявените общи суми, ведно със
законната лихва върху главното вземане в размер на 1 865,26 лева, считано
от 23.11.2016 г. до изплащането му, като на заявителя са присъдени и
направените в заповедното производство разноски на стойност 344,32 лева, от
които: 41,57 лева – държавна такса и 302,75 лева – възнаграждение за юрискон-султ.
На 21.12.2016 г. е депозирано възражение от длъжника Д.М.Т. по чл.414 ГПК, в което същата
е оспорила дължимостта на вземанията по заповедта. В
срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 12.04.2017 г., ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред
СРС искове за установяване съществуването на вземанията му по издадената
заповед.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове, заявени
по реда на чл.415, ал. 1 ГПК във връзка чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила
на присъдено нещо съществува-нето на оспорените от длъжника Д.М.Т. вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и нали-чието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение №
246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на
ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО
на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи
в това производство – качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
При събрания по делото доказателствен материал решаващият
състав на СГС нами-ра, че не са налице предпоставките
за ангажиране на отговорността на ответницата по пре-дявените
при условията на обективно съединяване искове от „Т.С.” ЕАД с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в
гражданския процес, регламентирани с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, всяка
страна в същия е длъжна при условията на пълно и главно доказване да установи
обстоятелствата, на които основава своите искания, което в случая не е
направено от страна на жалбоподателя-ищец в хода на производството пред СРС.
Отношенията между
доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са
регламентирани от Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия
правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна
енергия с топ-лопреносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има ка-чеството на потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до
17.07.2012 г., „пот-ребители на топлинна енергия” са
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самос-тоятелно отклонение, а по силата на легалното
определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действаща до 17.07.2012
г., „потребител на енергия или природен газ за битови нужди”
е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водос-набдяване, или природен
газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в
сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топ-линна енергия”, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител на топлинна енергия”. Съгласно новата редакция на чл.153,
ал.1 ЗЕ, действаща в исковия период от време – от 01.10.2013 г. до
30.04.2016 г., всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоя-телно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дяло-во разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енер-гия.
Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител на
топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е
необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно
право на ползване върху имот, който е присъе-динен
към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това лице е задължено
да заплаща продажната цена за доставената и потребена
топлинна енергия на топлоснабдения обект и цената на
услугата дялово разпределение, респ. то встъпва в облигационни право-отношения
с ищцовото дружество – топлопреносно
предприятие. По делото не са ангажирани доказателства, че Д.М.Т., ЕГН ********** е титуляр на правото на собственост или на ограничено
вещно право върху недвижимия имот, за който се поддържа да е топлоснабден от ищеца – апартамент № 73, находящ се в
гр.София, ж.к.”*******”, с абонатен номер 320649 в процесния
период. От представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот №
026, том В-I, рег.№ 126, дело № 028 от 1998 г. на нота-риус
Д.Г., рег.№ 048 на Нот.камара, се установява, че на 20.10.1998 г. Т.Тодоров
Трайков е дарил на дъщеря си Г.Т.Т.собствения си
недвижим имот, придобит по наследство, а именно: апартамент № 73, находящ се в
гр.София, ж.к.”*******. Със същия акт дарителят си е запазил правото да живее и
да ползва дарения имот заедно със съпругата му Д.М.Т. докато са живи или този
от тях, който преживее. От обсъждания писмен документ се констатира, че
ответницата не е участвала в обективираните в него
сделки нито лично, нито чрез надлежно упълномощен представител, като е видно,
че освен разпоредителна сделка с имота, в този акт е обективиран
и договор в полза на трето лице – бенефициентът Д.Т.. При договарянето в полза
на трето лице съглашението, което поражда права за третото лице се постига
между други две страни. В настоящият случай това са дарителят Т.Трайков и
надарената Г.Т. – дъщеря на въззиваемата ответница. За
последната обаче, възникват само права по този договор, но не и задължения. Инкорпорираният
в нотариалният акт договор в полза на трето лице е породил единствено
облигационно действие спрямо ответницата Т., но не и вещно такова, предвид липса
на елементите от фактическия състав, касаещ учре-дяването на вещното право на ползване. Изложеното
обуславя извода, че въззиваемата Д.Т. не е вещен
ползвател по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ.
С
оглед изложеното решаващият състав на СГС приема, че ответната страна по иско-вете Д.М.Т., ЕГН ********** няма
качеството на потребител на топ-линна енергия по
смисъла на закона; че същата не е встъпила в договорни отношения с „Топ-лофикация София” ЕАД в исковия период за продажба
на топлинна енергия при публично известни общи условия относно имота - предмет
на спора и че в нейния патримониум не са възникнали задължения за заплащане на цена на топлинна енергия
относно този имот за иско-вия период от време.
Поради липсата на един от
елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД и пасивна материалноправна
легитимация на ответницата да отговаря за задължения по Закона за енергетиката,
предявените
искове на това основание по реда на чл. 422, ал.1 ГПК срещу Д.Т. относно главните
вземания в общ размер от 1 865,26 лева – стойност на доставени топлинни услуги /топлинна енергия и дялово
разпределение/ за
периода от 01.10.2013 г. до 30.04. 2016 г. се явяват неоснователни и като такива
същите под-лежат на отхвърляне.
При приетия изход на спора по
отношение на търсените главници, като неосновател-ни следва да се отхвърлят и
претенциите по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД на обща стойност
от 213,18
лева за периода от 30.11.2013 г. до 03.11.2016 г., тъй
като тези задъл-жения са акцесорни
и се обуславят от съществуването на валидно, ликвидно и изискуемо главно
вземане на кредитора, по отношение на чието изпълнение длъжникът да е изпаднал
в забава, каквото в настоящата хипотеза не е налице.
Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с
тези на първоинстанционния съд относно изхода на
спора по заявените претенции, макар и по съоб-ражения,
различни от тези на първата инстанция, обжалваното решение като правилно следва
да бъде потвърдено.
При приетия изход от разглеждането на делото на въззивника
не се дължат разноски за настоящото производство на основание чл.78, ал.1 ГПК.
В полза на ответната страна е
възникнало право на разноски по чл.78, ал.3 ГПК, като такива следва да й се
присъдят в размера, установен с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07. 2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ВАдС.
Съдът съобразява наведеното от въззивника възражение по чл.78, ал.5 ГПК, което преценява като
основателно, предвид обстоятелствата, че делото не се отличава с фактическа и
правна сложност и по също-то е проведено само едно открито съдебно заседание.
Подлежащите на репариране разноски възлизат на сумата от 374,86 лева.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 436383 от 25.06.2018 г., постановено по
гр.д.№ 23 027/ 2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 70 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******със седалище и
адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ на Д.М.Т., ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 374,86 лева /триста седемдесет и
четири лева и осемдесет и шест стотинки / –
разноски за въззивната инстанция.
Решението е постановено
при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „М.Е.” ООД, ***.
Решението не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.