Р Е Ш Е Н И Е
Номер 260585 Година 25.06.2021
Град
Стара Загора
В И
М
Е
Т
О Н
А Н
А
Р
О
Д
А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и шести май Година 2021
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 2754 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „Т.” Е. твърди в
исковата си молба, че на 27.11.2017 г. сключил с ответницата договор за мобилни
услуги с предпочетен номер +-, за срок от 24 месеца, по план „-“, със
стандартен месечен абонамент от 16.99 лева/14.16 лева без ДДС/. Същата
неизпълнила задълженията си по договора в общ размер от 30.63 лева,
представляващи неплатени абонаментни такси от 05.12.2017 г. до 04.02.2018 г.
Вследствие на неизпълнението и съгласно спогодбата му с КЗП й начислил неустойка
в размер на 42.48 лева, която била равна на три месечни абонаментни такси и
била начислена във фактура № **********/05.04.2018 г. На същата дата 27.11.2017
г. и по повод договора им й предоставил посоченото в исковата молба устройство.
Вследствие на неизпълнението й по договора за мобилни услуги, същата дължала
89.63 лева, които представлявали разликата между цената на това устройство без
абонамент и заплатената при предоставянето му преференциална цена. Същата била
начислена във фактура № **********/05.04.2018 г. Тези задължения били
индивидуализирани в следните фактури №№ **********/05.01.2018 г. за отчетен
период 05.12.2017 г. - 04.01.2018 г., срок за плащане - 20.01.2018 г., издадена
за 16.99 лева неплатена абонаментна такса, по която фактура претендирал 12.74
лева, поради извършено частично плащане в размер на 4.25 лева, №
**********/05.02.2018 г. за отчетен период 05.01.2018 г. - 04.02.2018 г., срок
за плащане – 20.02.2018 г., издадена за 17.89 лева неплатена абонаментна такса,
и № **********/05.04.2018 г. за отчетен период 05.03.2018 г. - 04.04.2018 г., срок за плащане - 20.04.2018 г., издадена за
132.11 лева неплатени неустойка и сума за мобилно устройство, както следвало:
42.48 лева неустойка и 89.63 лева сума за мобилно устройство. На 02.03.2020 г.
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, каквото му
била издадена по образуваното ч.гр.д. № 1046/2020 г. на Районен съд Стара
Загора, но същата била връчена на ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Искането е да се признае за установено по отношение на ответницата, че
дължи на ищеца горепосочените суми в общ размер на 162.74 лева за неплатени
абонаментни такси, неустойка и разлика по договора за мобилни услуги, и законна
лихва върху тези суми от подаване на заявлението до изплащането им, за които
парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д №
1046 описа за 2020 г. на Старозагорския районен съд. Претендира за сторените по
делото и в заповедното производство разноски.
Ответницата В.П.Д.,
редовно призована, не е подал писмен отговор, а в съдебно заседание не се
явява, не изпраща представител и не взема становище по исковете.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането и
доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на иска факти,
от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните
вземания ищецът е подал на 05.03.2020 г. заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д.
№ 1046/2020 г. на СтРС, по което на 06.03.2020 г. е издадена исканата заповед, която
е връчена на ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради това на 27.07.2020
г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесния иск, който поради това се смята предявен на 05.03.2020
г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта срещу ответницата
(чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 27.11.2017 г. страните
са сключили в писмена форма, при общи условия, представения по делото договор за
мобилни услуги № ********* (л. 54-60). По
същия ищецът се задължил да предоставя на ответницата посочените в този договор
мобилни услуги, при условията им и общите условия на този договор, а ответницата
се задължила да му ги плаща ежемесечно, заедно с дължимата се месечна
абонаментна такса за избрания от нея абонаментен план, съгласно издадена от
ищеца фактура, в срока указан в същата, но не по-късно от 18 дни след издаването
й, независимо от това дали е получила тази фактура (чл.чл.
23 и 26-27 ОУ на договора, които в заверен препис, макар и ищецът да не
представи по делото, са представени със заявлението му в заповедното
производство). При подписването на този договор на ответницата е предоставено
и посоченото в същия устройство (л.
54).
От представените от
ищеца с исковата му молба и неоспорени от ответницата фактури №№ **********/05.01.2018
г., № **********/05.02.2018 г. и № **********/05.04.2018 г., се установява още,
че в изпълнение на договора ищецът е предоставил на ответницата в периода от 05.12.2017
г. до 04.02.2018 г. мобилни услуги, като за плащане на дължимите месечни
абонаментни такси й е издал в периода от 05.01.2018 г. до 05.02.2018 г. следните
две процесни фактури №№ **********/05.01.2018 г. и №
**********/05.02.2018 г., на обща стойност 34.88 лева с ДДС, от които обаче претендира със заявлението и този предявен
иск общо 30.63 лева, поради признато в исковата му молба плащане на част от
4.25 лева от стойността на първата фактура (л. 2 и 5-7).
Вярно е, че фактурата
не е основание за плащане, каквото е доставката на стоката или услугата. Но
също така е вярно, че фактурата удостоверява/доказва този факт, а процесните фактури ответницата не е оспорила по делото (Р
1064-2003-I).
Тежестта да докаже при
това положение по делото, че е изпълнила точно и без забава тези си изискуеми
парични задължения по всяка от тези фактури, до посочените им процесни размери
от общо 30.63 лева, до които ищецът претендира съществуването им с предявения
иск за тази главница по чл. 422, ал. 1 ГПК, лежи по делото върху ответницата
(чл. 154, ал. 1 ГПК). Последната обаче не представи и по делото няма доказателства
да е изпълнила същите до приключване на съдебното дирене (чл.
235, ал. 3 ГПК). Поради това, по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за
разпределение на доказателствената тежест, съдът намери, че ответницата не е
изпълнила точно тези си изискуеми парични задължения към ищеца по договора за
мобилни услуги, в този претендиран от ищеца размер от
общо 30.63 лева с ДДС, което й неизпълнение е виновно, защото по делото няма
данни да се дължи на причина, която да не може да й се вмени във вина (чл. 81 ЗЗД). Понеже във фактурите е определен ден за плащане на всяка от тях, но не
по-късно от посоченият в ОУ 18-ти ден на издаването им, а по делото няма данни
ответницата да е платила и на този ден, на следващият ден, след изтичането му, е
изпаднала и в забава да плати на ищеца стойността на всяка от тези фактури, до
посочения им процесен размер от общо 30.63 лева с ДДС
по договора за мобилни услуги (чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД).
Поради това ищецът има
право да иска изпълнението/плащането им, заедно с обезщетение за забавата в
размер на законната лихва, което е и сторил с подаване на заявлението си за
издаване на заповедта за изпълнението им по чл. 410 ГПК срещу ответницата в
тази му част (чл. 79, ал. 1 ЗЗД). Ето защо съдът
намери, че за ищецът е възникнало и съществува към датата на приключване на
съдебното дирене главно вземане от общо 30.63 лева за
тези неплатени му от ответницата по процесния
горепосочен договор за мобилни услуги и фактури - абонаменти
такси, заедно със законната лихва за забава в плащането им от подаване на
заявлението му в съда на 05.03.2020 г., от когато се счита предявен по делото и
иска му за тяхното съществуване по чл. 422, ал. 1 ГПК, до изплащането им (чл.
422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД).
Като неоснователен обаче
в останалата му част, следва да бъде отхвърлен този му иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, с който претендира съществуване на негово вземане и за общо 132.11 лева неустойки
за предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги, които е начислил на
ответницата за плащане във фактура № **********/05.04.2018 г. (л. 7).
Вярно е,
че в заявлението и исковата си молба ищецът поддържа, че поради забавата на
ответницата да му плати горепосочените абонаменти такси по договора за мобилни
услуги, прекратил едностранно и предсрочно същия по нейна вина, поради което
същата му дължала и уговорените в същия договор неустойки от общо 132.11 лева
за предсрочното му прекратяване, от която сума обаче ищецът поддържа, че била
неустойка само частта от 42.48 лева, представляваща начислени на ответницата
три месечни абонаменти такси, а останалата част от същата сума от 89.63 лева
била разликата между цената на предоставеното й по договора устройство без
абонамент и заплатената при предоставянето му преференциална цена (л.
2). Вярно е също така, че в договора за мобилни услуги е
уговорено, в относимата му за случая част, че в случай на предсрочното му прекратяване
по вина на потребителя, същият дължи неустойка в размер на сумата от стандартните
месечни абонаменти за съответния абонаментен план до края на срока на договора и кумулативно разликата между цената
на предоставеното устройство без абонамент и заплатената от него при
получаването му по договора (л. 55-56).
Но също
така е вярно, че и едностранното прекратяване (включително и
автоматично) на действието на този договор, поради виновното му
неизпълнение от ответницата, преди изтичане на срока му на действие,
представлява разваляне на същия договор. С оглед характера на уговорените в него
насрещни престации - за продължително изпълнение на ищеца
(по предоставяне на мобилни услуги) и за периодично изпълнение на ответницата
(за ежемесечно плащане на абонаментите такси и предоставени услуги), това
разваляне има действие само занапред (чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Според ВКС е
допустимо уговарянето на неустойка за вредите от развалянето му, но само в
рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Иначе
клаузата за неустойка е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, за което
съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента на сключване на
договора, а не с оглед конкретното му неизпълнение и/или претендирана
или начислена неустойка (т. 3 от ТР 1-2010-ОСТК). А уговорката за неустойка при предсрочно разваляне по вина на абоната
на договор за мобилни услуги, от мобилния оператор, в размер на всички
неплатени по договора месечни абонаментни такси до края на срока му на действие
(какъвто е случая – л. 55), и кумулативно
разликата между цената на предоставеното по договора устройство без абонамент и
платената при предоставянето му преференциална такава (която разлика е също неустойка,
макар и да не е наречена така в договора, защото не само е уговорено да се
дължи кумулативно с първата, но и за обезпечаване изпълнението на същите задълженията
на ответницата по договора и като обезщетение за вредите от неизпълнението им
без да е нужно да се доказват, което се потвърждава и от самия ищец в процесната фактура № **********/05.04.2018 г., в която той
е фактурирал на ответницата за плащане
тези две „неустойки предсрочно прекратяване на договори за услуги“ в една обща
сума от 132.11 лева, представляваща сбор от същите от 42.48 лева и 89.63 лева -
л. 2, 7 и 55-56), излиза извън посочените функции на
неустойката. Защото мобилният оператор по вече разваленият договор получава
имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил и ако
договорът не беше развален, без обаче да предоставя мобилни услуги, което води
до неоснователното му обогатяване и нарушава принципа за справедливост.
Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, според която
обезщетението няма компенсаторен характер (в този смисъл и Р 219-2016-I т.о., Р
110-2016-I т.о., Р 193-2016-I т.о.). Поради това тези неустоечни
клази са нищожни, поради противоречието им с добрите
нрави (чл. 26, ал. 1 и ал. 4 ЗЗД). Този извод не търпи промяна от
обстоятелството, че ищецът е начислил в случая за плащане на ответницата в процесната фактура № **********/05.04.2018 г., не цялата
уговорена в договора първа неустойка от всички такси до края на срока му на
действие, а само в размер на три от тях от 42.48 лева, защото нищожността на тази
неустоечна клауза не зависи от претендираната
или начислена въз основа на нея неустойка, а от самата уговорка за същата в
договора, а тя е уговорена в размер на всички такси до края на срока му (т.
3 от ТР 1-2010-ОСТК).
Поради
това, дори и този договор да се приеме в случая за едностранно и предсрочно
развален от ищеца, поради виновното му неизпълнение от ответницата, то и тогава
същата не му дължи тези претендирани със заявлението
и иска му процесни неустойки от общо 132.11 лева, начислени
й за предсрочното му прекратяване в процесната фактура
№ **********/05.04.2018 г., защото са нищожни, поради противоречието им с
добрите нрави (чл. 422, ал. 1 ГПК). Ето защо искът му за
съществуване и на тези две неустоечни вземания, следва
да бъде отхвърлен, като неоснователен в тази му останала част, заедно с
акцесорната му претенция за признаване съществуването и на законна лихва върху същите,
без преди това да бъде обсъждан и по отношение на неговия размер, защото това
се явява безпредметно. Други релевантни доказателства, които да навеждат на
изводи, различни от посочените, съдът намери, че няма представени по делото.
При този изход на делото,
сторените от ищеца разноски за същото в общ размер на 325 лева (от
които 25 лева внесена държавна такса за производството и 300 лева платено
адвокатско възнаграждение) и сторените от същия
разноски в заповедното производство в общ размер от 385 лева (от които 25 лева
внесена за същото държавна такса и 360 лева платено адвокатско възнаграждение),
следва да се възложат в тежест на ответницата съразмерно с уважената част от
иска или съответно сумите от 61.17 лева и 72.46 лева (чл. 78, ал. 1 ГПК и и т.
12 от ТР 4-2014-ОСГТК). При
този изход на делото и ответницата има право да иска да й се присъдят разноски
по настоящото дело и в заповедното производство, съразмерно с отхвърлената част
от иска, но в същите няма данни тя да е сторила разноски, нито е налице нейно
искане за присъждането им, поради което такива не й се и присъждат (чл.
78, ал. 3 ГПК и
т. 12 ТР
4-2014-ОСГТК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В.П.Д., с ЕГН **********,***, че дължи на „Т.“ Е.,
с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, сумата от общо 30.63 лева за
главница от неплатени абонаментни такси по договор за мобилни услуги № *********/27.11.2017
г. и фактури №№ **********/05.01.2018 г. и № **********/05.02.2018 г., и
законна лихва върху тази главница от 05.03.2020 г. до изплащането й, за които парични
задължения е издадена заповед № 444/06.03.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 1046 по описа за 2020 г. на Старозагорския
районен съд, КАТО ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, този предявен от „Т.“ Е., против В.П.Д., иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, В
ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ, над сумата от 30.63 лева до претендираните
162.74 лева за неплатени неустойки по фактура № **********/05.04.2018 г. за
предсрочно прекратяване на същия договор за мобилни услуги, и законна лихва
върху тази отхвърлена част от 05.03.2020 г. до изплащането й.
ОСЪЖДА В.П.Д. с п.с.,
да заплати на „Т.“ Е. с п.а., сумата от 61.17 лева за разноски по настоящото
дело и сумата от 72.46 лева за разноски по заповедното ч.гр.дело № 1046 по
описа за 2020 г. на Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: