№ 98
гр. София, 13.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН
НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести
септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен Д. Петков
Членове:Недялка Н. Нинова
Кристина Ив. Тодорова
при участието на секретаря Ивона Ст. Мойкина
в присъствието на прокурора Х. П. Л.
като разгледа докладваното от Кристина Ив. Тодорова Въззивно
административно наказателно дело № 20221800600345 по описа за 2022
година
С решение № 68 от 18.04.2022 г. на Районен съд – И., постановено по
а.н.д. № 335/2021 г. по описа на същия съд, обвиняемия Г. М. И. е признат за
виновен в това, че на 06.10.2020 г. около 16:45 ч., в с. В., област Софийска, не
изпълнил Заповед за защита от домашно насилие № 13 от 13.11.2019 г. на РС
- И., издадена по гр. дело № 1035/2019г. по описа на РС - И., с която същият
се задължавал да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо Х.
Х. Х., с ЕГН **********, за срок от 1 година, считано от датата на издаване
на заповедта – 13.11.2019 г., като упражнил физическо насилие спрямо него,
изразяващо се в нанасяне на удари с крака и ръце в областта на главата и
тялото му - престъпление по чл. 296, ал. 1 НК, поради което и на основание
чл. 78а, ал. 1 НК е освободен от наказателна отговорност, с налагане на
административно наказание „глоба“ в размер на 1000 /хиляда/ лева.
С посоченото решение обвиняемият Г. М. И. е осъден на основание чл.
1
189, ал. 3 НПК да заплати в полза на Районен съд – гр.И. направените в хода
на съдебното производство разноски в размер на 35 /тридесет и пет/ лева.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
адвокат И. А. – защитник на обвиняемото лице Г. М. И., с оплакване за
неговата необоснованост и незаконосъобразност. Възразява се от защитникът
срещу приетата от първостепенния съд доказаност на обвинението. Твърди се,
че първоинстанционният съд е основал осъдителното си решение,
позовавайки се едностранчиво на показанията на свидетелите Х. Х. и Ц. И.а, а
същевременно неоснователно и неаргументирано е игнорирал показанията на
свидетеля К.. В тази насока се твърди от защитата, че обективността на
показанията на свидетеля Х. следва да се постави под съмнение, предвид
това, че същия не само, че е заинтересован от изхода на делото, но и затова,
защото той сам е извършвал действия на насилие спрямо подсъдимия.
Изтъква се и, че неправилно първостепенният съд е кредитирал в полза на
обвинителната теза заключението на видеотехническата експертиза,
доколкото същата е установила негодност на записите за лицева
идентификация. Твърди се и, че постановявайки атакувания осъдителен акт,
районният съд не е обсъдил приложението на чл.9 ал.2 от НК. По тези
съображения, се отправя искане към въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да постанови ново такова, с което обвиняемия И. да бъде признат
за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция представителят на СОП
оспорва жалбата и пледира същата да бъде оставена без уважение, с
твърдение за правилност и законосъобразност на първоинстанционното
решение. Сочи, че първата инстанция е извършила обективен анализ на
наличните по делото доказателства, въз основа на който обосновано е приела
за доказано обвинението срещу И. за извършено от него престъпление по
чл.296 ал.1 от НК. Изтъква се и, че определеното за това престъпление и
наложено на обвиняемия административно наказание по реда на чл.78а от
НК, е справедливо, тъй като е индивидуализирано при отчитане на всички
относими обстоятелства.
Обвиняемият Г. М. И. моли въззивната инстанция да отмени
атакуваното от него решение.
Настоящият съдебен състав на СОС, след като обсъди доводите на
2
страните във връзка с данните по делото и като провери изцяло правилността
на атакувания съдебен акт съобразно изискванията на чл.314 от НПК, приема
за установено следното:
Производството пред Районен съд – гр.И. е било образувано по внесено
за разглеждане в този съд постановление на Районна прокуратура – гр.И., с
което е направено предложение за освобождаване на обвиняемия Г. И. от
наказателна отговорност с налагане на административно наказание за
извършено от него престъпление по чл.296 ал.1 от НК и се е развило по
особените правила на това производство, предвидени в Глава двадесет и осма
на НПК. За да постанови решението си, предмет на настоящия инстанционен
контрол, районният съд се е позовал на събраните в хода на досъдебното
производство доказателствени източници, както и на тези събрани и
проверени непосредствено от него, които е подложил на оценка, съгласно
разпоредбата на чл.378 ал.2 от НПК. Въз основа именно на преценените по
този процесуален ред доказателства и доказателствени средства,
първостепенният съд е направил безспорни фактически констатации, които
изцяло се споделят и от настоящата инстанция. След извършен цялостен
анализ на доказателствената съвкупност, решаващият състав на въззивния съд
намира за безспорно установена и съответно възприема следната относима
към предмета на делото фактическа обстановка, а именно:
През 2020 г. обвиняемият Г. М. И. живеел в наследствен имот в с.В.,
Софийска област. В съседният имот живеела неговата сестра – свидетелката
Л. Х.а, заедно със съпруга си – свидетеля Х. В. Х., синът им – пострадалия
свидетел Х. Х. Х., както и майката на обвиняемия И. и свидетелката Х.а – А.
Н. И.а.
Обвиняемият И. бил в конфликтни отношения със семейството на
сестра си. По силата на заповед за защита № 13/13.11.2019 г. по гр.д. №
1035/2019 г. по описа на същия съд, на основание чл.5 ал.1 от Закона за
защита от домашното насилие, обвиняемия И. бил задължен да се въздържа
от извършването на домашно насилие спрямо А. Н. И.а, Л. М.а Х.а, Х. В. Х. и
Х. Х. Х.. Заповедта за защита била връчена лично на обвиняемия И. на датата
13.11.2019 г. и не била обжалвана от него.
На 06.10.2020 г. свидетелят Х. Х. Х. бил в къщата на майка си в с.В..
Около 16,45 ч. излязъл заедно със свидетелката Ц. И.а да събират орехи от
3
улично дърво, намиращо се срещу къщата. Обвиняемият Г. И. също излязъл
от своя двор, приближил се към свидетеля Х. и му нанесъл удар с юмрук в
тила. Свидетелят Х. се изправил и го попитал защо го удря, при което
обвиняемия И. го ритнал в единия крак, след което започнал да му нанася
удари с ръце в областта на раменете и лицето. Свидетелят Х. започнал да
отстъпва назад към къщата си, а обвиняемия продължавал да прави опити да
го удари. Когато достигнал входа на имота, обитаван от свидетеля Х.,
обвиняемият преустановил ударите и се отдалечил в посока центъра на
селото.
Свидетелят Х. Х. подал сигнал за случилото се на националния телефон
112, като на място пристигнали свидетелите Н. М. и А. Д. – полицейски
служители от РУ на МВР И.. На тях пострадалият обяснил, че бил нападнат
от вуйчо си Г. И., който му нанесъл удари с ръце и крака. Полицейските
служители потърсили обвиняемия Г. И., но не го намерили в дома му.
За да обоснове решаващите си фактически изводи,
първоинстанционният съд напълно правилно и обосновано се е позовал на
показанията на свидетелите Х. Х. и Ц. И.а, съдържащи информация за
времето и мястото на процесното деяние, за авторството му в лицето на
обвиняемия Г. И. , за конкретните негови действия по осъществяването му. В
показанията си свидетелят Х. Х. съобщава за влошените си /конфликтни/
отношения с обвиняемия, който е негов близък роднина; за извършените
спрямо семейството му действия на психическо и физическо насилие от
страна на обвиняемия, срещу когото същите получили съдебна защита; за
конкретните действия на обвиняемия на процесната дата, изразяващи се в
извършено от него физическо посегателство спрямо св.Х., за които преки
сведения дава и свидетелката Ц. И.а.
В тази връзка и в отговор на защитното възражение, следва да се
отбележи, че показанията на посочените свидетели не само не са изолирани,
но тъкмо обратното – те се подкрепят изцяло, както от останалите гласни
доказателствени средства /показанията на свидетелите А. Д. и Н. М., които са
в същия смисъл и не се оспорват от защитата на обвиняемия/, така и от
писмените такива.
Правилно е обърнато внимание от първостепенният съд, че показанията
на свидетелите Х. Х. и Ц. И.а, в съвкупност с тези на свидетелите Д. и М.,
4
напълно опровергават свидетелстването на А. К., който отрича да е възникнал
физически сблъсък между обвиняемия и свидетеля Х.. Основание
показанията на свидетеля К. да не заслужат доверието и на въззивната
инстанция, съдебният състав откри в тяхната противоречивост и
неубедителност - същият дава сведения за това, че по времето и на мястото
на възникналия конфликт между обвиняемия и пострадалия, не са
присъствали други лица, а неоспорим по делото факт е присъствието на
мястото на инцидента на свидетелката Ц. И.а; че веднага след „разправията”
по между им, обвиняемия се прибрал в къщата си, докато свидетелите Д. и М.
заявяват, че при пристигането си на място, не са намерили обвиняемия в дома
му.
На свой ред, с оглед гарантиране в пълнота правото на защита на
обвиняемия, показанията на свидетелите Х. Х. и Ц. И.а са били подложени на
допълнителна проверка от първостепенният съд чрез непосредствения им
разпита им в хода на проведеното съдебно следствие и след това съпоставени
с показанията им от досъдебното производство. Въз основа на тази проверка
законосъобразно първият съд е кредитирал показанията на тези свидетели
като обективни, непосредствени, устойчиви и неизменни, както и
съответстващи на останалата доказателствена маса.
Като порок в доказателствената дейност на първата инстанция,
защитникът сочи в жалбата си, приобщаването към доказателствените
материали на видеозаписа от камерата за наблюдение, поставена в имота на
пострадалия Х.. В тази връзка се оспорва приобщаването към
доказателствената съвкупност и оценката й при изясняване предмета на
спора, на приетата по делото видеотехническа експертиза, доколкото тя е
изготвена въз основа на източници, нямащи качеството на надлежно събрани
доказателства. Според настоящият въззивен състав, няма никаква
процесуална пречка записите от видеокамерите, поставени на обществено
място по време на инцидента, да се третират като веществени доказателства
по смисъла на чл.109 от НПК. Същите имат качеството на предмети, върху
които има следи от престъплението, поради което могат да се ползват за
нуждите на наказателния процес, като съмненията за достоверността им може
да се проверява чрез различни процесуални способи. В случая,
автентичността на приобщеното към доказателствения материал веществено
доказателство – видеозапис от камера, поставена в имота на свидетеля Х. Х., е
5
установен посредством изготвената и приета от районния съд
видеотехническа експертиза, каквото е нейното основно предназначение.
Отделен е въпросът, че обсъжданото веществено доказателство не допринася
за изясняването на главния факт по делото – съставомерността на деянието и
участието на обвиняемия в него, доколкото въпросния видеозапис
визуализира действия на лица, чиято самоличност няма възможност да бъде
установена. С оглед на това въззивният съд се съгласява с доводите на
защитата, че неправилно първата инстанция е изградила изводите си по
фактите, позовавайки се и на посоченото доказателство.
Въззивният съд се солидаризира с изводите на първата инстанция
досежно обективната съставомерност на стореното от обвиняемия Г. И.. От
обективна страна безспорно и категорично е установено, че по силата на
заповед за защита № 13/13.11.2019 г. по гр.д. № 1035/2019 г. по описа на
същия съд, издадена по реда на чл.15 ал.2 от Закона за защита от домашното
насилие /влязла в законна сила на 22.11.2019 г./, обвиняемия И. бил задължен
да се въздържа от извършването на домашно насилие спрямо А. Н. И.а, Л. М.а
Х.а, Х. В. Х. и Х. Х. Х.. Също така от обективна страна се установи и, че на
датата 06.10.2020 г., в с.В., обвиняемият И. не е изпълнил посочената заповед
за защита, като е извършил отново действия на физическо насилие спрямо
свидетеля Х. Х. Х., изразяващи се в нанасяне на удари с крака и ръце в
областта на главата и тялото му, които негови действия се определят като
домашно насилие по смисъла на чл.2 ал.1 от ЗЗДН. Несъмнено се установи от
събраните по делото гласни и писмени доказателства и наличието на
родствена връзка между обвиняемия и пострадалия Х., съгласно изискването
на чл.3 т.6 от ЗЗДН.
Обосновано е прието от първоинстанционният съд, че от субективната
страна, престъплението е извършено при форма на вината пряк умисъл по
смисъла на чл.11 ал.2 от НК, тъй като обвиняемия И. е съзнавал
общественоопасния характер на своето деяние, предвиждал е
общественоопасните последици от него и е искал настъпването им.
Субектвино обвиняемият е съзнавал, че извършва акт на домашно насилие
спрямо свой близък роднина – свидетеля Х. Х., след като е имало вече
издадена срещу него съдебна заповед да се въздържа от извършването на
такова насилие спрямо същото лице. Наличието на пряк умисъл в
6
обвиняемия И. се извежда от поведението му по време и след извършване на
деянието.
Не противоречат на закона и съответстват на данните по делото и
констатациите на районния съд за наличието на основанията за приложението
на института на чл.78а от НК по отношение на обвиняемия Г. И., предвид и
направеното предложение в този смисъл от прокуратурата. Доколкото
производството пред първия съд се е развило по реда на глава 28 от НК, този
съд правилно е приел, че е обвързан от рамките на административното
наказване. Правилна е преценката, че съответно на извършеното от
обвиняемия И. би било налагането на глоба в минималния предвиден в закона
размер. При определянето размера на това наказание първоинстанционният
съд обосновано е отчел, като смекчаващи вината на обвиняемия И.
обстоятелства чистото му съдебно минало, липсата на отрицателни
характеристични данни за личността му, преклонната му възраст, липсата на
настъпили вредни последици за здравето на пострадалия, а отегчаващи
такива, не е намерил. При определяне размера на глобата, районният съд в
съответствие с изискванията на чл.47 ал.1 от НК е съобразил и имотното
състояние на обвиняемия – получаваните от него месечни доходи като
пенсионер.
Настоящият състав на СОС не възприема доводите, изложени във
въззивната жалба на защитника на обвиняемия И., свързани с приложението
на чл.9 ал.2 от НК. Деянието, извършено от този обвиняем, не може да бъде
преценено като „малозначително”. Съгласно разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК
не е престъпно онова деяние, което макар да осъществява признаците на
някое от предвидените в закона престъпления, поради своята
малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност
е явно незначителна. Въззивният съд счита, че в случая конкретното деяние,
извършено от обвиняемия И., не може да се обоснове /характеризира/ с
критериите, поставени в нито една от двете хипотези на чл.9 ал.2 от НК.
Преценката на обществената опасност на конкретното деяние и деец за
неговата явна незначителност, следва да се направи на базата на всички
обстоятелства, отнасящи се до увреждането или застрашаването на
обществените отношения, обект на конкретна защита. В конкретния случай,
данните по делото, установяващи посочените обстоятелства, не обосновават
правно и фактическо основание за приложение на разпоредбата на чл.9 ал.2
7
от НК. Чистото съдебно минало и преклонната възраст на обвиняемия, не са
досатъчни, за да обусловят еднозначно липса на обществена опасност на
извършеното от него деяние или явно незначителна такава. Не следва да
остават игнорирани специфичните особености на конкретното деяние – касае
се извършен от обвиняемия акт на физическо насилие спрямо негов роднина,
осъществен чрез нанесени от него множество удари в областта на тялото и
главата на пострадалия, на публично място, в светлата част на денонощието и
в присъствието на друг човек; с това си поведение обвиняемия не само, че е
извършил физическо посегателство спрямо друго лице, но и не е изпълнил и
съдебно решение – издадена срещу него заповед да се въздържа от домашно
насилие спрямо същото това лице. Поради това е неоснователна претенцията
във въззивната жалба за оправдаване на подсъдимия И..
С оглед изхода на делото пред двете съдебни инстанции, правилно и
законосъобразно на обвиняемия И. са възложени и направените по делото
разноски.
С оглед гореизложеното и след извършената на основание чл.314 от
НПК служебна проверка на правилността на проверявания съдебен акт, СОС
намери, че същият следва да бъде потвърден.
По тези съображения С. окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение от 18.04.2022 г. на Районен съд –
гр.И., постановено по а.н.д. № 335/2021 г. по описа на същия съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8