РЕШЕНИЕ
гр.
София, 04.02.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на дванадесети юли две хиляди и осемнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря Е. Вукадинова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 16930 по описа за 2017 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.
Ищецът Н.Н. твърди, че на 14.01.2017 г. в гр.
Казанлък е настъпило ПТП, причинено по вина на водача на л. а. „Опел Вектра“ с
рег. № *******, който след употреба на алкохол е загубил контрол над
автомобила, който се е ударил в електрически стълб. Вследствие на това ПТП на ищеца,
който е пътник в автомобила, са причинени телесни увреждания, подробно описани
в исковата молба. Тези увреждания са наложили незабавно лечение, като и досега
ищецът се оплаква от болки, нарушен е
нормалният му начин на живот, а самото ПТП е предизвикало силен стрес у него.
Ищецът твърди, че гражданската отговорност на водача на автомобила към момента
на процесното ПТП е застрахована при ответника, поради което иска той да му
заплати обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в размер на 70
000 лв., заедно със законната лихва върху тази сума от 28.03.2017 г. до
окончателното й изплащане. Претендира разноски по делото.
Ответникът З. „Л.И.“ АД оспорва иска, като оспорва
това, че всички сочени от ищеца увреждания са причинени от процесното ПТП.
Прави и възражение за съпричиняване на уврежданията от ищеца, като твърди, че
той е пътувал без поставен предпазен колан, както и че е знаел, че водачът на
автомобила е неправоспособен и е употребил алкохол, но въпреки това се е
съгласил да пътува с него. Счита и че претендираното обезщетение е завишено. Не
оспорва, че гражданската отговорност на водача, причинил процесното ПТП, е била
застрахована при ответника. Претендира разноски.
Третото лице помагач на ответника по делото Ж.П.
изразява становище са неоснователност на предявения иск. Не оспорва обстоятелството,
че на сочената от ищеца дата и място се е състояло процесното ПТП, причинено от
действията на третото лице помагач, който е управлявал л. а. „Опел Вектра“,
както и че вследствие на това ПТП е пострадал ищецът, който е пътник в
автомобила. Третото лице помагач оспорва ищецът да е претърпял сочените от него
неимуществени вреди, както и да е налице причинна връЗ.а между тях и процесното
ПТП, счита и че размерът на претендираното обезщетение е завишен. Твърди, че в
момента, в който ищецът се е качил в автомобила, управляван от третото лице
помагач, той е бил наясно, че водачът е употребил алкохол, както и че не е
правоспособен, а също така твърди, че ищецът не е поставил предпазен колан, а
освен това също е употребил алкохол. Поради това прави възражение за
съпричиняване на вредите от ищеца, който сам се е поставил в опасност с
посоченото си поведение. Третото лице помагач твърди още, че на 10.02.2017 г. е
постигнал спогодба с ищеца, с която се е задължил да му изплатил обезщетение за
претърпените от ищеца неимуществени вреди от процесното ПТП в размер на 4 500
лв., като му е изплатил 2 500 лв. от тази сума, поради което счита, че
претенцията на ищеца в настоящото производство е неоснователна.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира
следното:
Съгласно представения протокол от
съдебно заседание от 09.02.2018 г. по НОХД № 1183/2017 г. на РС – Казанлък по
посоченото дело е одобрено споразумение в наказателния процес относно
отговорността на третото лице помагач по делото Ж.П. за процесното ПТП. С оглед
на посоченото споразумение, което има значението на влязла в сила присъда
съгласно чл. 300 ГПК и чл. 413, ал. 2 и ал. 3 НПК, следва да се приеме за
установено, че на 14.01.2017 г. в гр. Казанлък е настъпило ПТП, причинено в
резултат от поведението на Ж.П. като водач на л.а. „Опел Вектра“ с рег. № *******,
който е нарушил редица правила от ЗДвП (посочени и в споразумението), като вследствие
на това ПТП са причинени телесни увреждания на ищеца Н.Н. – счупване на лявата
лъчева кост. Следователно налице е противоправно поведение на водача и
причинени от него вреди за ищеца, като поведението на водача е виновно (с оглед
на презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а освен това в случая вината е и
изрично установена с оглед на посоченото споразумение), т.е. налице са
предпоставките за възникването на гражданската отговорност на водача, причинил
процесното ПТП и уврежданията на ищеца.
С оглед на споразумението в
наказателното производство следва да се приеме за установено и това, че
водачът, причинил процесното ПТП, е управлявал автомобила в пияно състояние – с
концентрация на алкохол в кръвта от 1,90 %о, т.е. над допустимото по закон,
както и без да притежава необходимата правоспособност за управление на
автомобила.
По делото са представени
декларация от ищеца от 10.02.2017 г. и разписка от същата дата, подписана от
ищеца и от третото лице помагач. В декларацията ищецът е заявил, че се
съгласява да получи като обезщетение за вредите от процесното ПТП сумата от 4
500 лв. от третото лице помагач, като заявява и че това обезщетение напълно
удовлетворява претенциите му за обезщетение за претърпените от него
неимуществени вреди, изразяващи се в спукани ребра, счупена лява ръка, пробит
бял дроб, натъртвания и охлузвания. Ищецът също така декларира, че е получил
част от посочената сума от третото лице помагач в размер на 2 500 лв. Вторият
документ, озаглавен разписка, всъщност представлява изявление от страна на
третото лице помагач, че се задължава да изплати сумата от 2 000 лв. в срока,
посочен в декларацията на ищеца (до края на м. март 2017 г.).
Двата документа са подписани от ищеца и от
третото лице помагач – водачът, причинил процесното ПТП, на една и съща дата и
заверени пред нотариус – при един нотариус с последователни номера на заверката
на подписите на лицата. Поради това следва да се приеме, че волеизявленията,
съдържащи се в двата документа са направени последователно и във връЗ.а едно с
друго. Волеизявленията, записани в двата документа, по същество съвпадат. В първия
документ (декларацията на ищеца с номер на заверката на нотариуса 369) ищецът
заявява, че е съгласен да получи от третото лице помагач обезщетение за
причинените му от процесното ПТП неимуществени вреди в размер на 4 500 лв., от
които вече е получил 2 500 лв. Във втория документ (разписката, подписана от
ищеца и от третото лице помагач с номер на заверката на нотариуса 370) другата
страна по правоотношението, породено от процесното ПТП (което представлява
непозволено увреждане), заявява, че е съгласен да заплати останалата
неизплатена сума от 2 000 лв., което изявление е прието и потвърдено
от ищеца като увредено лице по това правоотношение. Следователно трябва да се
приеме, че двата документа отразяват насрещните волеизявления на лицето,
причинило непозволеното увреждане (третото лице помагач в настоящото
производство), и на увреденото лице (ищецът по делото) относно постигане на
съгласие по размера на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени
вреди от процесното ПТП.
Изразените две насрещни,
съвпадащи по смисъла си, волеизявления на ищеца и на третото лице помагач, т.е.
наличието на постигнато съгласие между страните, което е насочено към уреждане
на последиците от възникналото между тях правоотношение, породено от непозволено
увреждане (процесното ПТП), представляват сключен между страните – увреденото
лице и причинителя на вредата – договор (чл. 8, ал. 1 ЗЗД). Тъй като в случая
договорът е сключен във връЗ.а с вече възникнало правоотношение между страните
и цели да уредени съдържанието на това правоотношение чрез постигането на
съгласие относно размера на дължимото обезщетение за причинените неимуществени
вреди, този договор представлява спогодба (чл. 365, ал. 1 ЗЗД), чрез която
страните избягват един възможен спор между тях относно осъщественото
непозволено увреждане и неговите последици, включително относно обема на
отговорността на причинителя на вредите – т.е. на третото лице помагач.
С оглед на възраженията на ищеца
относно сключената спогодба, трябва да се посочи, че от съдържанието на
спогодбата и обстоятелствата, във връзка със сключването й, които се
установяват по делото, тези възражения следва да се приемат за неоснователни.
Всички получени от ищеца телесни увреждания са описани в представената епикриза
от МБАЛ – гр. Казанлък, която е и едИ.твеният медицИ.ки документ, на който се
основава заключението на съдебно-медицинската експертиза по делото. В
епикризата е посоченото, че ищецът е изписан от болницата на 18.01.2017 г., а
спогодбата е подписана на 10.02.2017 г. Следователно към момента на подписване
на спогодбата ищецът е бил наясно с причинените му увреждания и ясно е изпитвал
болките, страданията и отрицателните емоции, съпроводени с процесното събитие и
произтичащи от причинените му увреждания.
Не може да се възприеме и
даденото от ищеца по реда на чл. 176 ГПК в съдебно заседание обяснение, според
което той е подписал документите, представляващи постигнатата с третото лице
помагач спогодба, без да ги прочете. Ищецът е грамотен (както сам той посочва),
документите съдържат достатъчно ясно изявленията на страните по посочените
по-горе въпроси, свързани с деликтната отговорност на третото лице помагач, а
освен това подписването им пред нотариус предполага по-голямо внимание и
сериозност от страна на лицата, които изразяват волята си чрез полагане на
подписа си, поради което следва да се приеме, че ищецът валидно е изразил
волята си в посочените документи и не се установява да е налице евентуално
опорочаване на тази воля.
Видно от представения протокол от
заседание на РС – Казанлък споразумението в наказателното производство е одобрено
на 09.02.2017 г., а спогодбата е от 10.02.2017 г. Поради това неоснователно е
твърдението на ищеца, че съгласието му с третото лице помагач е било изразено
единствено за целите на наказателното производство. Освен това съгласно чл.
381, ал. 3 НПК при постигнато споразумение в наказателното производство е
необходимо да бъдат обезщетени само причинените с деянието имуществени вреди,
докато според чл. 382, ал. 10 НПК за неимуществените вреди, причинени на
пострадалия от деянието, той може да предяви иск пред гражданския съд, т.е.
обезщетяването на неимуществените вреди не е свързано и не е предпоставка за
сключването на споразумение в наказателното производство.
Следователно трябва да се приеме,
че ищецът и третото лице помагач, чрез сключената между тях спогодба, са
уредили последиците от процесното ПТП по отношение на отговорността на третото
лице помагач за причинените на ищеца неимуществени вреди от това действие.
Според чл. 20а, ал. 1 ЗЗД
договорите имат силата на закон за лицата, които са ги сключили, поради което в
случая ищецът, като страна по спогодбата от 10.02.2017 г., е обвързан от
нейните уговорки и това действие на спогодбата трябва да бъде зачетено в
настоящото производство. Действително, както общото правило на чл. 21, ал. 1 ЗЗД, така и специалното на чл. 434, ал. 1 КЗ предвиждат, че така сключената
спогодба поначало няма действие спрямо застрахователя на гражданската
отговорност на причинителя на процесното ПТП – ответникът в настоящото
производство ЗК „Л.И.“ АД. Това положение следва както от това, че договорите
поначало имат действие само между страните по тях, така и поради това, че не
следва да се допуска увреденото лице и застрахования (причинителят на вредата) да
се спогодят във вреда на застрахователя и това действие да го обвърже.
Същевременно, въпреки че
сключената спогодба има действие между страните по нея, тя не може да не бъде
отчетена в настоящото производство. Това следва от нейната задължителна сила спрямо
ищеца по делото. Поради това доколкото чрез спогодбата ищецът е определил
размера на дължимото му се обезщетение за причинените му неимуществени вреди,
следва да се приеме, че именно този размер на обезщетение му се дължи.
Действително чл. 52 ЗЗД предвижда,
че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост,
но това правило се прилага само, когато не е постигнато съгласие между страните
по деликтното правоотношение относно размера на тези вреди. Определянето на
размера на обезщетението за неимуществени вреди винаги се характеризира с
известен субективизъм, тъй като се обезщетяват вреди, които имат различно
проявление за всяко лице, което ги е претърпяло. Поради това именно
пострадалият може най-добре да определи размера на обезщетението за тези вреди,
доколкото не надхвърля границата на допустимото при подобни увреждания. Освен
това не следва да се забравя и че при постигната спогодба страните по
правоотношението най-пълно отчитат взаимния си интерес, който може да е
различен от непосредствените им права и задължения по конкретното
правоотношение и може дори да излиза извън обхвата на правното регулиране.
Поради това не може да не се зачете уговореният между страните размер на
дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди.
Освен това несъобразяването на
съда с постигнатото съгласие на страните би обезсмислило възможността да се
постигне спогодба по съдържанието на възникналата деликтна отговорност, а
законът не предвижда подобно ограничение. Всъщност посочената разпоредба на чл.
434, ал. 1 КЗ предвижда именно възможност да се постигне спогодба между
увреденото лице, причинителя на вредата, а също и застрахователя на
гражданската отговорност на причинителя на вредата, като при наличие на такава
спогодба и с оглед на задължителната й сила между страните по нея (чл. 20а, ал.
1 ЗЗД), съдът следва да я зачете и да я приложи към последиците на осъщественото
непозволено увреждане.
На следващо място следва да се
има предвид, че отговорността на застрахователя, макар и основана на застрахователния
договор, всъщност произтича и е функционално свързана с отговорността на
застрахованото лице. В този смисъл обемът на отговорността на застрахования,
включително и размерът на дължимото от него обезщетение по деликтното
правоотношение, е горната граница на отговорността на застрахователя, тъй като
той не би могъл да обезщети вреди в по-голям обем и размер от тези, за които
отговаря застрахованият причинител на вредата към увреденото лице. Именно
поради това съдебното решение, постановено по иск за обезщетение на вредите,
предявен от увреденото лице срещу причинителя на вредата, няма сила на
пресъдено нещо спрямо застрахователя, който не е участвал в производството, но
има значение в отношенията между него и увреденото лице по отношение на границата
на отговорността на застрахователя по застрахователния договор (така т. 1 от ТР
№ 1/2015 г. на ОСТК на ВКС). Същите съображения са приложими и по
отношение на действието спрямо застрахователя на постигната между увреденото
лице и застрахования причинител на вредата спогодба, която не е одобрена от
застрахователя и не го обвързва пряко, независимо дали спогодбата е съдебна или
извънсъдебна.
Следователно в случая следва да
се приеме, че уговорения в спогодбата от 10.02.2017 г. размер на обезщетението
от 4 500 лв. е горната граница, до която следва да се простира отговорността на
ответника. Този размер е само горна граница, тъй като следва да се прецени
доколко той съответства и обективно не надхвърля размера на обезщетението,
което би могло да се дължи в случая, както и да се съобразят възраженията на
застрахователя, влияещи върху размера на дължимото обезщетение (направените в
настоящото производство възражения за съпричиняване на вредата от ищеца), тъй
като, както се посочи, сключената спогодба, в която застрахователят не участва
(подобно на съдебен процес, в който той не е страна) не обвързва застрахователя
и не може да предвиди за него по-тежки задължения от тези, които обективно той
има по силата на осъществилото се застрахователно събитие и застрахователния
договор.
Според заключението на
съдебно-медицинската експертиза по делото, която е съобразила и представената
по делото медицИ.ка документация (епикриза от МБАЛ – гр. Казанлък), вследствие
на процесното ПТП ищецът е получил следните наранявания –рана на главата тип „скалп“
(при което нараняване открита рана има на челото, а в окосмената част на
главата няма разкъсване на кожата, а тя е изместена назад, както сочи вещото
лице при разпита си), счуване на ребро и на двете кости на лявата предмишница и
изкълчване на ставата на лявата китка, както и пневмоторакс (навлизане на
въздух в гръдната кухина, но без да е пробит белият дроб, каквото нараняване е
посочено в сключената спогодба). Посочените наранявания в голяма степен
съвпадат с описаните в спогодбата. Макар в нея някои от телесните увреждания да
не са точно обозначени, ясна е връзката и съвпадението между описаните в
спогодбата наранявания и тези, които са получени от ищеца според заключението
на експертизата, а разминаването в точността при идентификацията на
нараняванията следва да се обясни с липсата на специализирани познания у ищеца,
третото лице помагач и евентуално лицето, което е изготвило документите (по
твърдения на ищеца това е адвокатът на третото лице помагач).
Според медицинската експертиза,
както и съгласно показанията на свидетелката С.Н.(майка на ищеца) след
първоначален престой в болница от една седмица възстановителният период за
ищеца е продължил около 2-3 месеца – това е продължителността, посочена от
вещото лице за различните увреждания, получени от ищеца, както и времето, за
което свидетелката сочи, че е полагала грижи за ищеца. Болките и страданията на
ищеца са били по-интензивни през първите две седмици след инцидента и около две
седмици в началото на проведената рехабилитация. Налице е противоречие между
показанията на свидетелката и заключението на вещото лице, според което ищецът
напълно се е възстановил от нараняванията, без да са налице остатъчни
последици, докато свидетелката заявява, че ищецът все още не може да движи
нормално ръката си, оплаква се от болки в гърдите поради това, че реброто му е
счупено, включително има тежко дишане. При посоченото противоречие, като се има
предвид, че липсва медицинска документация по делото, която да подкрепя
посочените от свидетелката продължаващи последици от получените от него
увреждания, включително като се съобрази, че според вещото лице реброто на
ищеца е зараснало до два месеца след счупването, т.е. не е възможно поради това,
че то все още е счупено (както сочи свидетелката) ищецът да изпитва страдания и
да е затруднено дишането му, следва да се приеме, че състоянието на ищеца към
момента не е повлияно от последиците на претърпените от него увреждания.
Единственото трайно увреждане, което е останало, както сочи вещото лице, е
наличието на загрозяващ белег на челото (близо до окосмената част на главата),
който е резултат от зашиването на раната на кожата на главата, като следва да
се отчете и това, че свидетелката не посочва това обстоятелство като част от
обективното състояние на ищеца или като причина за изпитвания от него
емоционален дискомфорт. Следва да се отчетат, разбира се, и психологическите
травми, които нормално са свързани с всеки подобен инцидент, като свидетелката
също потвърждава, че и до момента ищецът все още е изнервен вследствие на
инцидента.
Наред с преценката на горепосочените
обстоятелства относно вида, интензитета и продължителността на страданията,
изпитвания от ищеца в резултата на причинените му от процесното ПТП увреждания,
както и на трайните последици (които са свързани единствено с белега на челото
и с въздействието на инцидента върху психическото състояние на ищеца), за да се
определи размерът на дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени
вреди, следва да се вземе предвид доколко ищецът е допринесъл с поведението си за
настъпването на тези вреди с оглед на направените от ответника възражения и
доколкото съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД в този случай дължимото обезщетение следва
да се намали.
В случая по делото липсват
доказателства във връзка с твърдението на ответника, че ищецът е знаел, че
третото лице помагач – водачът на автомобила – не притежава правоспособност за
управление на автомобила. В дадените по реда на чл. 176 ГПК обяснения от ищеца
той посочва, че е знаел, че третото лице помагач не е имал голям шофьорски
опит, но сочи, че той е имал правоспособност да управлява лек автомобил. Като
се съобрази, че в констативния протокол за ПТП е отбелязано, че третото лице
помагач е лишен като административно наказание от правото да управлява
автомобил (което наказание е винаги временно), което предполага, че той е
придобил правоспособност да управлява лек автомобил, следва да се приеме, че
ищецът не е знаел и не е можел да знае, че третото лице помагач е лишен от тази
правоспособност. Поради това, дори и да се приеме, че липсата на
правоспособност за управление на лек автомобил увеличава риска водачът да
причини ПТП, в случая ищецът не е знаел и не е могъл да знае за това
обстоятелство, за да се приеме, че сам се е изложил на по-висок риск и така е
допринесъл за уврежданията, които са му причинени.
Както се посочи, според одобреното
споразумение в наказателното производство третото лице помагач е причинил
процесното ПТП при управление на автомобила с концентрация на алкохол в кръвта
от 1,9%о. Подобна концентрация е достатъчно висока, за да се проявят видими
белези на алкохолното опиване (в говора, движенията и походката на лицето).
Поради това следва да се приеме, че ищецът, като е приел (според дадените от
него по делото обяснения по реда на чл. 176 ГПК) да пътува в автомобила,
управляван от третото лице помагач не може да не е забелязал, че водачът е
употребил алкохол в значително количество. С оглед на начина, по който се е осъществило
процесното ПТП, а именно автомобилът е напуснал пътното платно и се е ударил в
намиращите се край него пътен знак и железен стълб, без за това да е установена
причина, различна от поведението на водача (видно от констативния протокол за
ПТП и споразумението в наказателния процес), следва да се приеме, че посочената
концентрация на алкохол в кръвта на водача е допринесла в значителна степен за
загубата на контрол върху превозното средство и съответно за настъпването на
ПТП. Поради това и възможността на ищеца да узнае за това обстоятелство, като
въпреки това той е избрал да пътува заедно с повлияния от алкохол водач, е
довело до поемането от страна на ищеца на един предвидим и очакван риск от
настъпването на ПТП, поради което това поведение на ищеца е във връзка с причинените
му от процесното ПТП увреждания (така и т. 7 от ТР № 1/2015 г. на ОСТК на ВКС).
По отношение на възражението на
ответника за това, че ищецът не е поставил предпазен колан, следва да се
приеме, че това обстоятелство е установено с оглед на даденото от медицинската
експертиза по делото заключение, чийто извод за липсата на колан се основава на
получените наранявания. Вещото лице обаче посочва, че нараняванията в областта
на гърдите (счупено ребро и пневмоторакс) могат да се получат и при поставен предпазен
колан. Следователно трябва да се приеме, че липсата на колан е допринесла за
получаване само на нараняванията в областта на главата и ръката на ищеца.
С оглед на допълнителното (извън
направените от ответника) възражение на третото лице помагач за съпричиняване
на процесните вреди от ищеца, следва да се посочи, че обстоятелството, че
ищецът е употребил алкохол към момента, в който се е качил като пътник в
автомобила, управляван от третото лице помагач, не може да бъде фактор, който
да допринася по какъвто и да било начин към причинените на ищеца вреди.
Употребата на алкохол от пътник в автомобила не оказва влияние върху
поведението на водача, нито има пряко отражение върху съществуването на риск за
увреждане на здравето на пътника в резултат от ПТП.
С оглед на посоченото по-горе
поведение на ищеца, изразяващо се в съгласието му да пътува в автомобил с
водач, за който е могъл да узнае, че е употребил значително количество алкохол,
както и в непоставянето на предпазен колан, приносът на ищеца за настъпване на
причинените му вреди следва да се определи на 20%.
Така, като се съобразят
обстоятелствата, свързани с причинените на ищеца увреждания, търпяните от него
физически и психически болки и страдания, техният интензитет и периода на
възстановяването му, като се взема предвид и определената степен, в която
ищецът е допринесъл с поведението си за настъпването на тези вреди, дължимото
обезщетение за неимуществените вреди може да се определи в размер, който би надхвърлил
уговорената в спогодбата от 10.02.2017 г. сума от 4 500 лв. Както се
посочи, съдът не може да определи обезщетение в по-висок от уговорения в
спогодбата размер, поради което именно този размер следва да се приеме като
действителният размер на дължимото обезщетение. Същевременно следва да се съобрази
и това, че според декларацията от ищеца от 10.02.2017 г. и според заявеното от
него в съдебното заседание той вече е получил от третото лице помагач част от
дължимото обезщетение в размер от 2 500 лв., поради което остатъкът от
дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди възлиза на 2
000 лв.
По делото е безспорно, а се
установява и от отбелязаното в констативния протокол за ПТП и от представената
справка от информационната система на Гаранционния фонд, че към момента на
процесното ПТП гражданската отговорност на водача, причинил процесното ПТП, е
застрахована при ответника ЗК „Л.И.“ АД. Поради това предявеният иск следва да
бъде уважен в размера, за който е останало непогасено задължението на
застрахования водач към ищеца за заплащане на обезщетение за причинените на
ищеца неимуществени вреди, а именно в размер от 2 000 лв., тъй като в
останалата част (до 4 500 лв.) вземането на ищеца за обезщетение е вече
погасено чрез извършеното от третото лице помагач плащане.
Съгласно чл. 429, ал. 2, т. 2 вр.
с ал. 3 КЗ ответникът, като застраховател на гражданската отговорност на
причинилия ПТП водач, покрива и отговорността на застрахованото лице за лихви
за забава върху дължимото обезщетение за причинените вреди от датата на
уведомяване за застрахователното събитие или предявяване на претенция от
увреденото лице. В случая, видно от представеното по делото писмо от ответника до
ищеца, заведената при ответника щета във връзка с процесното събитие е от
31.03.2017 г. От същата дата е и пощенското клеймо на представената обратна
разписка, която се твърди, че е придружавала изпратената претенцията от ищеца
до ответника. Поради това следва да се приеме, че ответникът е уведомен за
процесното ПТП с предявената от ищеца претенция на 31.03.2017 г. и от този
момент ответникът следва да заплати и дължимата лихва за забава върху дължимото
обезщетение.
По разноските:
Видно от приложения договор за правна защита и
съдействие ищецът не е заплатил на адвоката си по делото възнаграждение на
основание чл. 38 ЗА, поради което съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът
следва да заплати на адвоката на ищеца възнаграждение в размер на
75,14 лв. Размерът на възнаграждението за адвоката по делото е определен
съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а
размерът, който следва да бъде заплатен от ответника – съответно на уважената
част от иска по аналогия на правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, което би било
приложимо, ако възнаграждението беше реално заплатено от ищеца, поради което
следва да се приложи и в настоящото хипотеза, тъй като разноските, които следва
да се заплатят от ответника, следва да се определят по един и същи начин,
независимо дали ищецът е заплатил възнаграждение на адвоката си, или не. На ответника
следва да се присъдят разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съответни на
отхвърлената част от иска, които възлизат общо на 655,71 лв. Неоснователно е
направеното от ищеца възражение за прекомерност на разноските на ответника за
адвокатско възнаграждение, тъй като ответникът е представляван от юрисконсулт и
поради това тези разноски не са определени от него, а от съда съгласно
Наредбата за заплащането на правната помощ (чл. 78, ал. 8 ГПК). Тъй като ищецът
е освободен от заплащане на държавна такса и разноски по делото, на основание чл.
78, ал. 6 вр. с ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на съда сумата
86,43 лв., представляваща дължимата от ищеца такса и разноски по делото,
съответно на уважената част от иска.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Застрахователна
компания Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Н.П.Н., ЕГН **********, адрес *** на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата 2 000
лв. (две хиляди лева) – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
ПТП, състояло се на 14.01.2017 г. в гр. Казанлък, заедно със законната лихва
върху посочената сума от 31.03.2017 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен
размер от 70 000 лв. и претенцията за законна лихва за периода 28.03.2017
г. – 30.03.2017 г.
ОСЪЖДА „Застрахователна
компания Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** да заплати на адвокат П. ***, адрес *** на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 75,14 лв. (седемдесет и пет лева и 14 ст.) –
разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Н.П.Н., ЕГН **********, адрес *** да заплати на „Застрахователна компания Л.И.“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** сумата 655,71 лв. (шестстотин петдесет и пет лева и 71 ст.) – разноски по делото.
ОСЪЖДА „Застрахователна
компания Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата 86,43 лв. (осемдесет
и шест лева и 43 ст.) – разноски по делото за държавна такса и съдебна
експертиза.
Решението е поставено при участието на Ж.П.П., ЕГН ********** като трето лице
помагач на страната на ответника ЗК „Л.И.“ АД.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: