№ 347
гр. гр. Димитровград, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на
седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Огнян Хр. Гълъбов
при участието на секретаря Силвия Ив. Димова
като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело №
20245610100843 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване
нищожността на договор за кредит, както и с правно основание чл.55 от ЗЗД- за връщане на
недължимо платена сума по договор за кредит.
Ищецът Т. Т. Ч. твърди в искова молба, че на 25.08.2020г. сключила с ответното
дружество "Вивус.БГ" ЕООД Договор за кредит №**********, за сумата от 1100 лева и за
срок от 30 дни. Съгласно Договора, ГПР бил в размер на 49,70%, а ГЛП- 41%.
По силата на договора кредитополучателят била задължена да заплати на кредитора
такса за експресно разглеждане в размер на 163,05 лева. В чл.11 от Общите условия била
уговорена такса за удължаване на срока, чийто размер бил посочен в Тарифата за таксите на
кредитора, като конкретните размери са вписани в издаденото от кредитора извлечение
№********** от 25.08.2020г., като съответно за удължаване на срока със 7 дни – 59,62 лева,
с 14 дни – 89,42 лева, с 30 дни- 149,04 лева.
В резултат на това, за усвоена сума в размер на 690 лв. и ползването й за период от 30
дни, от потребителя се изисквало заплащане на сума в размер на 876.30 лева, от които
договорна лихва в размер на 23,25 лева, такса за допълнителна услуга в размер на 163,05
лева и главница в размер на 690 лева.
Счита, че процесния договор е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.
26, ал. 1 от ЗЗД тъй като противоречи на законоустановените императивни правила, както и
на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Процесният договор бил сключен в нарушение на правилата на чл.10, ал.1 от ЗПК. В
разрез с правилата за форма на договора за кредит в същия липсвали волеизявленията на
1
страните, като той не отговарял и на изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК. Договорът не
бил сключен нито на хартия, нито на „друг траен носител" по смисъла на чл.10, ал.1 ЗПК,
като в него липсвали както саморъчни, така и електронни подписи. Всичко това водело до
нищожност на целия договор на основание чл.10, ал.1 във вр. чл.22 от ЗПК. На следващо
място, договорът за кредит бил недействителен на основание чл.22 ЗПК, поради нарушаване
на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК вр. чл.19 ЗПК. В договора, кредиторът се
бил задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема и на ГПР. Липсвало посочване на останалите компоненти от лихвения процент,
записани в чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР,
в т.ч. кои компоненти са включени в него и как се формира посочения в договора размер, кои
са допусканията, които са използвани при изчисляването.
В настоящия случай дължимата такса за „експресно разглеждане" не била включена
при изчисляването на ГПР. Предвид обстоятелството, че разходът за такса е бил известен на
кредитора към датата на сключване на договора за кредит, то същият е следвaло да бъда
включен при изчисляване на размера на ГПР. В тази връзка, кредиторът нарушил
императивното правило на чл.19, ал.1 ЗПК и незаконосъобразно не включил
възнаграждението за гарант в размера на ГПР (въпреки че го е включил в погасителния си
план). При условие, че същото било включено, действителният ГПР щял да възлизa на
повече от 480%. По този начин налице било нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. С тези
си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на
финансовата тежест за длъжника. Отделно от това били предвидени такси за бързо
разглеждане и удължаване, които поставяли потребителя в положение да не знае точно в
какъв размер е оскъпяването му по кредита, което обуславяло и пороците на договора по
чл.11, ал.1, т.9 и 10 от 3ПК.
На следващо място, Договорът за кредит бил нищожен и защото клаузата за
заплащане на догoворна лихва накърнявала „добрите нрави". Съдебната практика приемала,
че при формиране на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен нейния
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размерът на
законната лихва, без последният да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало,
че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва. В настоящия случай в договора била предвидена лихва в размер
на 41 % годишно, който надхвърлял повече от три пъти законната, което представлявало
нарушение на добрите нрави.
Клаузите, изискващи заплащане на такса за „експресно разглеждане", както и
клаузата, уговаряща заплащане на „такса за удължаване" по чл.11 от Общите условия,
противоречали на разпоредбите на чл.10а, ал.1, ал.2, ал.4 от ЗПК. Съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК,
кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
2
усвояване и управление на кредита. В настоящия случай изискваната такса за „експресно
разглеждане" представлявала именно такса, свързана с усвояването на кредита. Изискваната
от кредитополучателя „такса за удължаване" представлявала именно посочената в закона
„такса за управление на кредита". Счита, че тези клаузи от договора са нищожни на
основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Те имали за цел да заобиколят ограничението на чл.10а от
ЗПК, съгласно което кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Същите целели да заобиколят
изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК, според което ГПР не можел да надвишава пет пъти
размера на законната лихва. Сочената такса за бързо разглеждане, макар и изискана към
момента на сключване на договора и съответно включена в общата дължима сума по
кредита, не била включена при изчисляването на ГПР, което заблуждавало
кредитополучателя, че сключва договор при ГПР от 49.7%, докато реалният размер на ГПР
многократно надвишавал тази стойност.
На следващо място, клаузите, изискващи заплащане на такса за „експресно
разглеждане", както и клаузата, уговаряща заплащане на „такса за удължаване", били
неравноправни, като нарушаващи изискванията на чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП и чл.147, ал.1 от
ЗЗП. Сами по себе си, те противоречали на добрите нрави и добрите търговски практики
като представлявали уговорка във вреда на потребителя, съответно водели до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като не
позволявали на последния да прецени икономическите последици от сключването на
договора за кредит. Поради накърняване на принципа на „добрите нрави" се достигало до
значителна нееквИ.лентност на насрещните престации по договорното съглашение.
Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал
лихва или други разходи по кредита. В тази връзка нaлице бил правен интерес от
предявяване на осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл.23 от 3ПК, вр.
чл.22 от 3ПК, вр. чл.55, ал.1, предл.1 от 33Д за сумата от 50 лева, представляващ частичен
иск от 149,04 лева, т.е. за разликата между заплатената по кредита сума и усвоената главница
в размер на 690 лева.
Иска съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността на Договор за
кредит №********** от 25.08.2020г., сключен с ,,Вивус.БГ“ ЕООД, като противоречащ на
императивните изисквания на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП; Да осъди на основание чл.23 ЗПК вр.чл.22
ЗПК вр.чл.55 ал.1 предл.1 от З3Д ответника "Вивус.БГ" ЕООД, да заплати на Т. Т. Ч., сумата
в размер на 50 лева, като частичен иск от 149,04 лева, представляваща недължимо платена
сума във връзка със сключения договор за кредит, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на депозиране на исковата молба до датата на окончателно й заплащане.
Претендира заплащане на направените по делото разноски.
В проведеното на 17.10.2024г. съдебно заседание по искане на ищеца, на основание
чл.214 от ГПК, съдът допусна изменение на иска с правно основание чл.55 от ЗЗД досежно
неговия размер, като увеличи същия от 50 лева частичен иск от 149,04 лева на 186,30 лева,
3
представляваща недължимо платена сума във връзка със сключения договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране
на исковата молба до датата на окончателно й заплащане.
Ответникът „Вивус.БГ“ЕООД депозира отговор на исковата молба, в който поддържа,
че на 25.08.2020г. между „4финанс“ ЕООД (предишно наименование на „ВИВУС.БГ“ ЕООД,
към момента на сключване на Договора), като Кредитодател и Т. Т. Ч., като
Кредитополучател, бил сключен Договор за кредит №********** в съответствие с
разпоредбите на ЗПК и ЗПФУР. По този договор ответникът предоставил на ищеца сума в
размер на 690 лева, представляваща главница. Срокът на договора бил 30 дни, с падежна
дата 24.09.2020г. Съгласно Договора се дължали договорна лихва в размер на 23,25 лева и
такса за заявена допълнителна незадължителна услуга за експресно разглеждане в размер на
163,05 лева. Така общият размер на кредита, който Кредитополучателят трябвало да погаси
на падежната дата, бил 876,30 лева.
При сключване на Договора, Кредиторът предоставял възможност на
Кредитополучателя да заяви изрично допълнителна услуга Експресно разглеждане на
подаденото Искане за отпускане на кредит. Тази услуга била допълнителна и
незадължителна, като се предоставяла при изрично искане от страна на Кредитополучателя
и гарантирала обработка на Искането и предоставяне на отговор до 15 минути от
изпращането му. За допълнителната незадължителна услуга за Експресно разглеждане на
Искането за кредит, Кредитополучателят дължал такса за Експресно разглеждане.
Последната се изчислява спрямо сумата на Кредита и срока на Договора за кредит, съгласно
Тарифа на Кредитора, налична на Началната страница на www.vivus.bg. В случай, че не била
заявена допълнителната услуга за Експресно разглеждане, Кредиторът се задължавал да даде
отговор на Кредитополучателя дали Искането за отпускане на кредит/искането за отпускане
на допълнителна сума към кредита, изпратено от Кредитополучателя е одобрено, в срок от 7
календарни дни, считано от получаването му.
Посочва, че ищецът се възползвала от правото си и е заявила получаването на
допълнителна незадължителна услуга за Експресно разглеждане на искането за отпускане на
кредит, за която била начислена горепосочената такса. Услугата била предоставена изцяло и
без забавяне, веднага след постъпването на Искането за отпускане на кредит в системата на
Дружеството. Дължимата сума за тази допълнителна незадължителна услуга била посочена,
както на етап преддоговорна информация (обективирана в СЕФ), така и в Специалните
условия на Договора за кредит. Заявява, че допълнителната услуга за Експресно разглеждане
не била задължително условие за получаване на заявената сума и не повишавала шансовете
на Кредитополучателя да получи кредит. Заявената и отпусната сума по Договор за кредит
№ **********/25.08.2020г. била преведена от „ВИВУС.БГ“ ЕООД на Т. Ч. по банкова сметка
с IBAN ***.
Отпуснатият от ,,ВИВУС.БГ“ ЕООД кредит не трябвало да се заплаща на вноски,
като нямало погасителен план за заплащане на задължението. На 08.09.2020г. ищецът
заплатила сумата от 876,30 лева, която е осчетоводена като пълно погасяване на
4
задължението по кредита и разпределена по пера както следва: главница – 690 лева,
договорна лихва – 23,25 лева и такса за заявена и използвана допълнителна услуга
експресно разглеждане – 163,05 лева
Ответникът оспорва изцяло исковата претенция за прогласяване недействителността
на Договор за кредит № **********/25.08.2020г. като неоснователна и недоказана.
Договорът за паричен кредит бил реален, формален и следвал всички разпоредби и
изисквания на специалното законодателство в областта на потребителското кредитиране. По
смисъла на чл.18, ал.2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно
този закон, се прилагал Закона за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП).
Неоснователни били твърденията на ищеца, че Договорът не е подписан и липсвала
установената от закона форма, поради което е нищожен. Следвало да се посочи, че
специалния закон – Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние не въвеждал
изискване за електронен подпис. За сключването на договор от разстояние не бил въведен
императив за използването на електронен подпис, нито такъв се изисквал за което и да е от
електронните изявления между страните по повод на договора. Достатъчно било, както и по
процесния случай, да е налице необходимата идентификация на лицето потребител. Видно
от представения Договор за потребителски кредит, в него бил посочен фиксиран лихвен
процент. В Общите условия бил пояснен и начинът за изчисляване на годишната лихва за
предоставяне на кредита, която била дължима на датата на погасяване, посочена в
Специалните условия по Договора – т.6.1. В процесния случай, възнаградителната лихва
била индивидуално уговорена. Тя не била определена в общите условия, които се прилагат
за всички кредитополучатели, а била част от индивидуално сключен с потребителя договор,
обективирана в СЕФ и Специалните условия по същия. Клаузата на договора относно
лихвата не била предварително изготвена, поради което да се счете, че потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието й. Уговореният размер на договорната лихва
не подлежал на промяна и не зависел от никакви движения на референтни индекси.
Доколкото е уговорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не било необходимо
посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент.
Неоснователно било и твърдението на ищцата, че Договорът е недействителен на
основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В Специалните условия на процесния
договор изрично бил посочен действителният размер на разходите по кредита, който от своя
страна съответствал на заложената законово допустима граница, определена в ЗПК. Всички
параметри по процесния договор за кредит били изначално известни на кредитополучателя
още на етап преддоговорна информация (обективирани в СЕФ). Обстоятелството дали така
посоченият ГПР отговаря на законовите условия, както и какво включва същия по смисъла
на чл.19, ал.1 от ЗПК било относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и касае
действителността на клаузата, която урежда таксата, което не влече след себе си
недействителност на целия договор. Обстоятелството дали предвидената в договора такса за
Експресно разглеждане следва да бъде включена към общо дължимата сума по договора и в
ГПР бил въпрос, относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит
5
като цяло. Размерът на ГПР по Договора бил изчислен изцяло в съответствие със законовата
формула, разписана в Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК. Съгласно Специалните
условия по Договора, лихвеният процент бил 41 % , а след приравняване на годишна база,
ГПР възлизал на 49.7%. Формулата за изчисляване на договорната лихва по кредита била
описана в т.6.1 от Общите условия към Договора. Както и ЗПК постановява в чл.19, ал.3, т.2,
заявяването на отделни допълнителни и незадължителни услуги не следвало да се включват
в ГПР. Именно поради тази причина заявената от ищцата допълнителна услуга не следвало
да бъде включена към ГПР и правилно същата не била елемент от формирането му, съгласно
императивната формула, уредена в ЗПК. Такса „Експресно разглеждане“ не се отнасяла до
действия, касаещи усвояване на кредита, доколкото същата се дължала за услуга, която не
касае условията по предоставянето и/или връщането на същия. По съществото си таксата
„Експресно разглеждане“ представлявала възнаграждение, дължимо за самостоятелна
услуга, която се предоставяла на Кредитополучателя преди сключването на договора и която
услуга нямала връзка с условията и параметрите на договора за кредит, отнасящи се до
определянето на размера и заплащането на възнаграждението за ползване на предоставения
паричен ресурс.
На последно място, неоснователни били твърденията за нищожност, поради
нарушаване на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД и императивните изисквания на ЗЗП.
Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 предл.3 от ЗЗД било налице
винаги, когато се нарушава правен принцип, като принципа на справедливостта и на
добросъвестността в гражданските отношения. Въпросът дали поведението на даден правен
субект съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с
цел извличане на собствена изгода се преценявал с оглед конкретния случай. Преценката
дали една сделка противоречи на добрите нрави не се ограничавала само до нейното
формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следвало да се съобрази дали
крайният резултат на сделката е съвместим с общоприетите житейски норми за
справедливост и добросъвестност. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя
свободна воля, ищцата изявила изрично ясно и недвусмислено съгласието си, че желае да
използва допълнителната незадължителна услуга по приоритетно разглеждане при
отразената в Специалните условия на Договора цена.
Именно поради посочените по-горе съображения счита, че твърденията изложени в
исковата молба са неоснователни и сключеният Договор за кредит не страда от релевираните
пороци, респективно налице е валидно възникнало между страните облигационно
правоотношение.
Въз основа на гореизложените съображения относно основателността на исковете,
моли съдът да отхвърли изцяло предявения от ищцата иск като неоснователен и недоказан.
Претендира присъждане и на направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната
общност, приема за установено от фактическа страна следното:
Съгласно приетия като доказателство по делото Договор за кредит
№**********/25.08.2020г., същият е сключен между „4финанс“ ЕООД, с настоящо
6
наименование „Вивус.БГ“ЕООД, като кредитор, и Т. Т. Ч., като кредитополучател. Сумата по
кредита е в размер на 690 лева, а срока на договора е 30 дни. Предвиден е лихвен процент ог
41%, както и ГПР в размер на 49,7%. Кредитът е получен на 25.08.2020г.,, като сумата е
следвало да бъде върната на 24.09.2020г. Уговорено е заявката за кредита да бъде експресно
разгледана, като възнаграждението за това е в размер на 163,05 лева. Общата дължима сума
за връщане от кредитополучателя е в размер на 876,30 лева, от която главница 690 лева,
лихва 23,25 лева и такса за бързо разглеждане 163,05 лева. Изрично е посочено, че
изчисления ГПР не включва разходите, които кредитополучателя може да се наложи да
заплати при неизпълнение на договорните си задължения и таксата за удължаване на срока.
Видно от Общите условия на договора за кредит е, че таксата за експресно
разглеждане е за предоставяне на допълнителна, незадължителна услуга по искане на
кредитополучателя за експресно разглеждане от кредитора на искането за отпускане на
кредит, която гарантира експресна обработка на кандидатурата на кредитополучателя за
отпускане на кредит и/или Допълнителен кредит/и при срокове и условия, посочени в ОУ.
Експресното разглеждане на кандидатурата гарантира получаването на отговор на искането
за отпускане на кредит до 15 минути от изпращането му. Стандартното одобряване на
искането за отпускане на кредит е в срок от 7 календарни дни. На следващо място е
посочено, че ГПР представлява процент, отразяващ общите разходи за кредита /настоящи и
бъдещи/, като напр.лихва, комисионни, преки и косвени разходи, известни на кредитора и
дължими от Кредитополучателя. ГПР не включва разходите, които кредитополучателя
заплаща в резултат от неизпълнението на договорните си задължения, както и разходите за
допълнителни незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово
искане. Предвижда се кредитополучателят да има възможност да поиска да бъде удължен
срока за връщане на кредита, като това е допълнителна услуга, която се предоставя при
съгласие на кредитора.
Съгласно представената от ответника Справка за постъпила сума за погасяване на
задължението по Договор за кредит №**********/25.08.2020г., на 08.09.2020г. Т. Т. Ч. е
платила в полза на кредитора сумата от 876,30 лева, с която е било погасено вземането за
главница в размер на 690 лева, за договорна лихва- 23,25 лева и за такса за заявена и
използвана допълнителна услуга за експресно разглеждане- 163,05 лева.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
Безспорно установено по делото е, че на 25.08.2020г. между страните е бил сключен
Договор за кредит №**********/25.08.2020г., съгласно който на ищеца е бил предоставен
заем в размер на 690 лева, който тя е трябвало да върне на ответника на една вноска на
24.09.2020г. Размерът на дължимата сума по договора за кредит освен главницата от 690
лева, включва лихва в размер на 23,25 лева и такса за експресно разглеждане от 163,05 лева.
Между страните няма спор, че Т. Т. Ч. е получила реално сумата от 690 лева. От страна на
ответното дружество не се оспорва, че по същия договор кредитополучателя е заплатила
сумата от 876,30 лева, с която е погасила изцяло задължението си за главница от 690 лева,
лихва 23,25 лева и такса за експресно разглеждане 163,05 лева. От страна на ищеца е
направено признание, че кредитополучателя към настоящия момент няма изискуеми
задължения по процесния договор, като е заплатила изцяло задълженията си по него.
Спорно по делото е нищожен ли е сключения между страните договор или отделни
клаузи от него, както и дължи ли връщане ответното дружество на ищеца на получена без
основание по процесния договор парична сума.
За да бъде уважен така предявения иск, ищецът следва да установи, недействителност
на клаузи от договора на посочените в исковата молба основания, че по същия договор
ответното дружество е получило плащане на парична сума без основание, както и размера
на тази сума. Обратно, в тежест на ответника е да докаже валидност на клаузите от договора,
както и че има основание да получи от ищеца плащане на всички суми по него.
Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
7
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Договорът попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на
императивните разпоредби на този закон.
За да бъде даден отговор на въпроса дали процесния договор е нищожен, поради
противоречие със закона, следва да се имат предвид разпоредбите на глава VІ от ЗПК-
„Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред
които е и чл.22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 ,чл.11 ал.1
т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 –9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в
приложение №1 начин.
В §1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за "Обща сума, дължима от
потребителя" и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи
по кредита на потребителя. В договора е посочено, че ГПР е 49.7%, но не
е ясно същия от какво се формира. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е
изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. В Договора липсва конкретизация относно начина, по
който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем начин /чл.10 ал.1 от ЗПК/. В общата сума не е включено
допълнителното плащане, представляващо начислена такса за експресно разглеждане на
искането за предоставяне на кредит, която е в размер на 163,05 лева.
На първо място съдът счита, че процесният договор за паричен заем е потребителски
по своя характер, поради което в случая са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП, както и
че за него се прилагат правилата на чл.143-148 от ЗЗП. По делото не се представят
доказателства, нито се твърди от страна на ответника, че клаузите на процесния договор са
индивидуално уговорени по смисъла на чл.146 ал.2 от ЗЗП. В тази връзка съдът намира, че
уговорената между страните клауза за такса за експресно разглеждане на искането за
предоставяне на кредит е неравноправна, респ.нищожна, поради следното:
Претендираната такса за експресно разглеждане на искането за предоставяне на
кредит, чрез което длъжникът кандидатства за отпускане на кредита, противоречи на чл.10а
ал.2 от ЗПК, която забранява на кредитора да иска от потребителя заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване на кредита. В случая експресното
разглеждане на документи е част от процедурата по усвояване на кредита. С така
определената за плащане от ищеца такса, кредиторът цели да си набави допълнителни
плащания извън предвидените в закона. Този извод се подкрепя и от това, че реално липсва
предоставяне на допълнителна услуга от страна на кредитора, която да обоснове
начисляването на претендираната от него такса- не е ясно каква е разликата между
експресното и обичайното преглеждане на документите и дали въобще има друга процедура
освен тази, която е наречена от кредитора „експресно разглеждане“. Отделно от това,
уговорения размер на тази такса от 163,05 лева е в размер по-голям от 20% от размера на
самия кредит 690 лева, като не е ясно въз основа на какви критерии е формиран този
8
необосновано висок размер, което пък е допълнително основание да се приеме, че по
същество тази уговорена „такса“ оскъпява по скрит начин кредита, респ.ГПР, като основен
критерий за длъжника при определяне на финансовата тежест на кредита. С оглед на
изложеното и предвид противоречието на горепосочената клауза за такса за експресно
разглеждане с разпоредбата на чл.10а ал.2 от ЗПК, съдът приема, че същата е нищожна
поради противоречие със закона, на основание чл.26 ал.1 пр.І от ЗЗД.
На следващо място съдът счита, че въпросната суми за такса за експресно
разглеждане е част от дължимата вноска, първоначално известна на кредитора и включена в
представените от него на ищеца Договор за кредит и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредит, но въпреки това не е включена в
ГПР. Според съдът, тази сума несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход
във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл.19,ал.1 ЗПК, който предвижда, че
ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В случая следва да се има предвид също
така, че с включването на горепосочената такса за експресно разглеждане, предвидена в
Договора за кредит към ГПР от 49,7%, действителния такъв би нараснал многократно над
допустимата стойност, която е пет пъти размера на законната лихва за просрочени
задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5/. В този смисъл, обстоятелствата относно
включените в ГПР компоненти следва да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за
да може потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при така определените
условия за връщането на заетата сума.
Същевременно, с процесния договор за кредит страните са уговорили задължение за
ищеца да заплати на ответника възнаградителна лихва в размер на 41%. Съгласно чл.10 ал.2
от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, а според чл.9 от същия
закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва
да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Уговореният лихвен
процент на възнаградителната лихва следва да компенсира кредитора за това, че се е лишил
временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води до
неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като
тази преценка се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят
всички относими обстоятелства. Според приетото в практиката на ВКС, противоречИ. на
добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено
задължение- надвишаваща двукратния размер на законната лихва, определена с акт на МС. В
настоящия случай, задълженията по договора за кредит са необезпечени, а размера на
основния лихвен процент, определен от БНБ е 0%. В този смисъл, договорената лихва
надхвърля трикратния размер на законната лихва за процесния период, което прави клаузата,
уговаряща размера й нищожна.
С оглед това, съдът намира, че при сключването на процесния договор за
9
потребителски кредит и чрез предвиждане на „такса за експресно разглеждане на заявка за
кредит“, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е
заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите по кредита. Предвид горното, посочените в
договора размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, не съответстват на действително уговорените такИ., налице е неяснота при
определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/. Действително,
съгласно разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези- нищожната
клауза на процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по
право от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би бил
сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен като
изрично изискване в чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Поради това, в настоящия случай не е
приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза от
договора обуславя недействителността на целия договор.
Предвид изложеното, съдът счита, че сключения между страните Договор за кредит
№**********/25.08.2020г. е изцяло нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр.чл.22 от
ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4 от ЗПК, като предявения в тази насока главен иск се
явява изцяло основателен и следва да бъде уважен.
С исковата си молба ищецът предявява иск с правно основание чл.55 от ЗЗД, с който
иска ответника да бъде осъден да му върне платената без основание сума по договора в
размер на 186,30 лева.
Първото предложение на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо без основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална
липса на основание е налице и в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен
акт.
В хода по делото ответникът представи и съдът прие като доказателство Справка за
постъпила сума за погасяване на задължението по Договор за кредит
№**********/25.08.2020г., на 08.09.2020г. Т. Т. Ч. е платила в полза на кредитора сумата от
876,30 лева, с която е било погасено вземането за главница в размер на 690 лева, за
договорна лихва- 23,25 лева и за такса за заявена и използвана допълнителна услуга за
експресно разглеждане- 163,05 лева.
От своя страна ищецът не оспори така представеното от ответника писмено
доказателство. Предвид това, съдът, на основание чл.175 от ГПК, приема за доказано
извършеното плащане от ищеца на горепосочената сума и погасяване на цялото му
задължение по процесния договор за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителя връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
10
Предвид изложеното, съдът намира, че на основание чл.23 от ЗПК, по процесния
договор за потребителски кредит, който е обявен за недействителен, ищецът дължи на
кредитора единствено чистата стойност на получената в заем сума, а именно 690 лева, за
която е налице безспорно доказателство, че е била преведена по нейната банкова сметка.
По същият начин, предвид разпоредбата на чл.23 от ЗПК и обявяването за
недействителен на договора за кредит, плащането от страна на ищеца на сумата от 23,25
лева- договорна лихва и такса експресно разглеждане 163,05 лева, са платени на кредитора
без основание.
С оглед на това, предявения иск с правно основание чл.55 от ЗЗД се явява
основателен и доказан до размера на сумата от 186,30 лева и следва да бъде уважен.
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените по делото разноски. Видно от представения по делото Договор за правни
услуги е, че ищеца Т. Т. Ч. е упълномощила адв.П. П. от САК да я представлява в настоящото
производство, като му е предоставена адвокатската правна помощ по реда на чл.38 ал.1 т.2
от ЗА- безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица. Съгласно чл.38, ал.2 от
ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. При определяне на размера
на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът
съобрази задължителния характер на тълкуването на чл.101, пар.1 ДФЕС, дадено с Решение
от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски
съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните
минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от
ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ
правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на
цените в ущърб на потребителите, което разкрИ. достатъчна степен на вредност по
отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба,
съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.101,
пар.1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето защо,
11
настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с приетата
от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид липсата на фактическа и правна сложност
на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на
адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал.1, т.2 от ЗА, в полза на адв.П. П. следва да бъде
определено адвокатско възнаграждение в размер от 400 лева по двата иска общо или по 200
лева за всеки от исковете, което е в границите за съответния вид дейност, определени с чл.
23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната помощ, която не е издадена от съсловна
организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г. и следва да бъде заплатено от ответника.
Предвид разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца и деловодни разноски за държавна такса в размер на 101 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД, поради
противоречие със закона, сключения между Т. Т. Ч., с ЕГН **********, от Димитровград,
бул.“***, и „ВИВУС.БГ“ЕООД, с ЕИК ** /с предходно наименование „4финанс“ЕООД/, със
седалище и адрес на управление в гр.София, ***, представлявано от управителя ***н,
Договор за кредит №********** от 25.08.2020г., като противоречащ на императивните
разпоредби на чл.22 от ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4 от ЗПК.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ЕООД, с ЕИК ** /с предходно наименование
„4финанс“ЕООД/, със седалище и адрес на управление в гр.София, ***, представлявано от
управителя ***н, по предявения иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД, ДА
ЗАПЛАТИ на Т. Т. Ч., с ЕГН **********, от Димитровград, бул.“***, сумата от 186,30 лева
/сто осемдесет и шест лева и тридесет стотинки/, платена без основание на ответното
дружество по Договор за кредит №********** от 25.08.2020г.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ЕООД, с ЕИК **, ДА ЗАПЛАТИ на Т. Т. Ч., с ЕГН
**********, направените деловодни разноски в размер на 101 лева /сто и един лева/.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ЕООД, с ЕИК **, ДА ЗАПЛАТИ на адв.П. С. П.-
пълномощник на ищеца Т. Т. Ч., адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева
/четиристотин лева/.
12
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Димитровград: _______________________
13