Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 27.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав, в публично заседание на седми юни две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Елеонора Георгиева
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 15217/2018
г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №461799
от 31.07.2018 г., постановено по гр.д. №31762/2017 г., по описа на СРС, 41
състав, М.К.Л. е осъдена да заплати на „В.С.-**“ АД, на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 3600,00 лева, представляваща получена от ответницата
без основание сума в периода от 03.07.2012 г. до 13.12.2012 г. от банкова
сметка *** „В.С.-**“ АД, ведно със законна лихва от 19.05.2017 г. до окончателното
плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК е осъдена да заплати на
ищцовото дружество сторените съдебни разноски, в размер на 600 лв.
Със същото
решение, на основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД, К.С.С. е осъдена да заплати на „В.С.-**“
АД, сумата от 1400 лева, представляваща получена от ответницата без основание
сума, в периода от 01.06.2012 г. до 26.11.2012 г., от банкова сметка *** „В.С.-**“
АД, ведно със законна лихва от 19.05.2017 г. до окончателното плащане, както и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК е осъдена да заплати на ищцовото дружество
сторените съдебни разноски, в размер на 600 лв.
Срещу първоинстанционното
решение е подадена въззивна жалба от М.К.Л., чрез пълномощника й - адв. М. Д. с
надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата
неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Счита за правилна,
дадената от СРС правна квалификация на предявения иск, както и възприетото в
мотивите на обжалваното решение, че действително в периода 01.06.2012 г. до 13.12.2012
г. е теглела в брой и превеждала по банков път на себе си общо 3600,00 лв. и на
дъщеря си К.С. - общо 1400 лева, въз основа на пълномощно рег.№ 658/21.01.2012
г. на М.Е., нотариус рег.№170 на Нотариална камара, даваща на М.К.Л. право да
нарежда плащания чрез интернет банкиране от банковите сметки на дружеството,
открити при „Общинска банка“ ЕАД и същата е имала достъп до фирмените сметки за
разплащания. Изтъква, че правилно СРС бил приел, че основният спорен между
страните въпрос се свежда до наличието на основание за извършеното имуществено
разместване, но необосновано е стигнал до решаващия извод, че ответницата Л. не
е установила основанието, въз основа на което е получила процесните суми. В
тази връзка, поддържа, че от представеното решение № II-57-129/02.02.2016 г., по гр.д. № 23078/2014 г., по
описа на СРС, II ГО, 57-ми състав, безспорно се установява, че между нея и „В."
ООД е съществувал спор за незаплатени трудови възнаграждения, като на настоящия
въззивник е присъдена сумата от 4800,37 лева, представляваща незаплатен нетен
размер на трудово възнаграждение за периода 01.03.2011 г. - 01.03.2013 г. Сочи,
че според мотивите на съдебното решение съдът е съобразил при определяне на
размера на дължимото възнаграждение, че същото е намалено с процесните в
настоящето производство плащания през периода м. 05.2012 г.-м. 12.2012 г. Така
на ищцата в производството пред СРС, 57 състав М.Л. са присъдени дължими
вземания от „В.“ ООД за трудово възнаграждение, намалени с изплатен месечен
влог в размер на 1100,00 лева, изплатен на М.К.Л. с платежни нареждания от „В.С.-**"
АД, предмет на настоящото производство.
Поддържа, че
независимо че в платежните нареждания не е посочено основанието на превода, от
приетото по делото допълнително заключение на вещото лице, категорично се установявало,
че процесиите суми както следва: 1000 лева (банков превод на 03.07.2012г.),
1100 лева (банков превод от 26.11.2012г.) и 1000 лева (банков превод от
13.12.2012г.) са заплащани за погасяване на задължения на свързаното с ищцовото
дружество - трето лице „В.“ ООД за изплащане на трудово възнаграждение, част от
което е и спестовния влог на ответницата. След направената проверка в
счетоводствата и на двете дружества (ищцовото и свързаното с него „В.“ ООД),
вещото лице е дало заключение, че процесните три превода са осчетоводени във
фирма „В.“ ООД, което обосновавало извод, че тези плащания са извършени от
ищцовото дружество с основание погасяване на задължения на „В.“ ООД, при което
ищецът е придобил качеството на кредитор по отношение на „В.“ ООД.
Твърди, че
счетоводната документация на ищцовото дружество е била редовно водена, поради
което непредставянето на аналитична партида на сметка 499, както и касова книга
за 2012 г. и месечни оборотни ведомости за 2012 г, водят до извод, че ищцовото
дружество отказва да съдейства на вещото лице и умишлено не предоставяло
исканата от ответниците счетоводна документация, поради което в противоречие с разпоредбата на чл. 161, вр. с чл. 190 от ГПК,
СРС не е приел за безспорно установено,
че получената от банката в брой сума от 500 лева е заприходена и ефективно
внесена в касата на ищцовото дружество, както и че процесните плащания са
осчетоводени надлежно като изплащане на вземания за трудови възнаграждения на
работници и служители.
Поддържа, че в
задачи №1 и №2 от допълнителната
съдебно-счетоводна експертиза, е пояснено, че за преведените суми от сметката
на ищцовото дружество са взети счетоводни операции дебит сметка 499 01 100
„други дебитори и кредитори“ - „В." ООД и кредит сметка 499 01 001 „други
дебитори и кредитори“ – „В.С.-**“ АД, поради което и правилно е констатирано,
че извършените на 03.07.2012 г., 26.11.2012 г., 13.12.2012 г. преводи по сметка
на М.Л. с основание „захранване на сметка" е дебитирана сметка „други
дебитори" - „В." ООД и е кредитирана сметка 503 разплащателна сметка
- „В.С.-**“ АД, върху платежното нареждане е взета дебит сметка 499 01 100
„други дебитори и кредитори" - „В." ООД" и кредит сметка 499 01
001 „други дебитори и кредитори" - „В.С.-**" АД. По този начин
паричните средства са постъпвали във „В.“ ООД, за да се изплащат трудовите
възнаграждения не само на жалбоподателя, а и на трети лица. След като вече са
постъпили при изплащане, те са се осчетоводявали по дебит сметка 421 „работници
и служители", което съдът необосновано е приел, че не е направено за
процесните плащания. Вещото лице не било констатирало подобен факт, тъй като
ищцовото дружество не е предоставило в цялост счетоводната документация, но съдът
не бил взел под внимание, че според задача №6 от приетата по делото в о.с.з. от
10.05.2018 г. ССЕ е установено, че няма платежни нареждания за изплащане на
дължимия от „В.“ ООД към ответницата спестовен влог, в размер на 1100 лева, от
м. май до м. декември 2012 г., като според отговора на задача №7 от ССЕ вещото
лице било установило, че удържаният влог на М.Л., представляват плащане към нея
с основание „захранване на сметка“ по съответните месеци.
Излага
оплаквания, че СРС не е обсъдил и алтернативно изложените аргументи за
дължимост на плащането на ищцовото дружество към ответницата и по нейно желание
към дъщеря ѝ К.С.. Видно било от събраните от първоинстанционния съд
устни доказателства, че ответницата Л. е подготвяла през процесните години
счетоводните документи и на двете дружества „В.С.-**“ ООД и „В.“ ООД, чийто
служител по трудов договор е била. Доколкото договорът за услуга е неформален,
консенсуален и писмената форма не е изискуема за неговата валидност, то при
доказано по делото възлагане на услугата и нейното изпълнение, ответницата не
се е обогатила неоснователно, тъй като е следвало да получи дължимо
възнаграждение, при чието формиране следвало да се вземе минимална ставка за
счетоводна услуга, съобразно нормативните изисквания, от 150 лева на седмица
или минималната работна заплата за страна през 2012 г. По изложените
съображения моли обжалваното решение да бъде отменено, а ищцовите претенции
отхвърлени. Претендира и разноски.
Срещу така
постановеното решение е подадена и въззивна жалба от втория ответник по делото К.С.С., чрез пълномощника й - адв. М. Д.
с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата
неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения
и необоснованост. Поддържа, че не е получила процесната сума от 1400,00 лв.
без основание, тъй като преведените ѝ сума са представлявали вземане за
трудово възнаграждение от нейната майка и ответник по делото М.Л. към „В.“ ООД.
По идентични съображения, изложени във въззивната жалба на М.К.Л. моли
обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове – изцяло отхвърлени.
Въззиваемият-ищец „В.С.-**“ АД, в
законоустановения срок чрез пълномощника си- адв. Е.А., с надлежно учредена
представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
въззивните жалби, по подробно изложени съображения и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно. Излага доводи, че по делото не е
установено, че процесните плащания са били с цел изплащане трудовото
възнаграждение, част от което е спестовния влог на ответницата М.Л..
Неоснователни били и доводите, че ищецът не е предоставил пълната счетоводна
документация, а ако такава е изготвена от ответницата Л., то е следвало да бъде
установено от нейна страна чрез протокол, че същата е предадена на предтавителя
на дружеството.
Жалбите са подадени в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като жалбоподателите са
заплатили дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което са
допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни.
Настоящата съдебна инстанция
напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по
силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те
стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведени
доводи във въззивните жалби, съдът намира следното:
Във връзка с оплакванията в
жалбите следва да се отбележи, че страните не спорят, че с пълномощно рег.№
658/31.01.2012 г. на М.Е., нотариус рег.№170 на НК, М.М.М., в качеството си на
представител на „В.С.-**“ АД, е упълномощил М.К.Л. да нарежда плащания чрез
интернет банкиране от банковите сметки на дружеството, открити в „Общинска
банка“ ЕАД.
Не е спорно още между страните,
че въз основа на пълномощното, от сметката на ищцовото дружество М.Л. е наредила
по личната си сметка с IBAN:***, открита „Уникредит Булбанк“ АД, процесните
суми, както следва: 1000 лева с банков превод от 03.07.2012 г. с основание
„захранване на сметка м. 05.2012 г.“; сумата от 1100 лева с превод от
26.11.2012 г. с основание „захранване на сметка м. 10.2012 г.“; сумата от 1000
лева с превод от 13.12.2012 г. с основание „захранване на сметка м. 11.2012 г.“
и на 02.11.2012 г. е изтеглила в брой сумата от 500 лева, както и че въз основа
на същото пълномощно ответницата Л. е превела от сметка с титуляр „В.С.-**“ АД
по банковата сметка на втората ответница - нейна дъщеря К.С. суми, както
следва: 100 лева с превод от 01.06.2012 г. с основание „захранване на сметка
м.06.2012“; 100 лева с превод от 03.07.2012 г. с основание „захранване на
сметка м.06.2012“; 100 лева с превод от 18.07.2012 г. с основание „ захранване
на сметка м. 06.2012 г.; 1000 лева с превод от 01.11.2012 г. с основание
„захранване на сметка за м. 09.2012 г.“ и 100 лева с превод от 26.11.2012 г. с
основание „захранване на сметка м.11.2012 г.“.
И пред настоящата инстанция
основният спорен между страните въпрос е свързан с основанието, въз основа на
което М.Л. е извършила процесните преводи и теглене на каса. Ответниците твърдят,
че същите представляват погасяване на вземания за трудово възнаграждение
(спестовен влог), които М.Л. е имала към „В.“ ООД. В тази връзка поддържат, че
преводите са наредени от сметката на „В.С.-**“ АД, тъй като в този период
сметките на „В.“ ООД са били запорирани и доколкото последното дружество е било
свързано лице с ищцовото дружество.
При съвкупната преценка на
приетите пред СРС доказателства, настоящият състав намира, че въззивниците не
са установи при условията на пълно доказване въведените възражения за наличието
на основание за извършените преводи по следните съображения:
Двете дружества „В.“ ООД и „В.С.-**“
АД, макар и да са свързани лица по смисъла на §1 от ДР на ТЗ (М.М.М. е
съдружник и е бил управител в първото дружество и изпълнителен директор на
второто дружество), са отделни, самостоятелни правни субекти. В този смисъл, не
се установява по делото представителят на ищцовото дружество да е давал изрично
или чрез конклудентни действия съгласие ответницата Л., при упражняване
предоставените ѝ права въз основа пълномощното, да използва средствата по
банковите сметки на ищцовото дружество за погасяване задължения на свързаното
дружество „В.“ ООД към нея. Това обстоятелство не е изводимо нито от вписаното основание
на банковите преводи „захранване на сметка“ за определен месец, нито от
приетите пред СРС първоначална и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза. И
двете експертизи не установяват в счетоводството на ищцовото дружество да са
осчетоводени банковите преводи от 03.07.2012 г., 26.11.2012 г., 13.12.2012 г.
по сметка на ответника Л., с основание „захранване на сметка“, както и за
изтеглената в брой сума от 500 лева да издаден приходен касов ордер.
Действително, същите преводи са осчетоводени във „В.“ ООД, като са отразени по
сметка 499 01 001 „други дебитори и кредитори“ - партида „В.С.-**“АД, но този
факт не води до еднозначен извод, че ищцовото дружество чрез законния си
представител е наредило и изразило съгласие с така извършените преводи от
ответницата М.Л..
Без правно значение за настоящия
спор са твърденията на въззивниците, че в мотивите на решение №
II-57-129/02.02.2016 г., по гр.д. № 23078/2014 г., по описа на СРС, II ГО,
57-ми състав, съдът бил съобразил при определяне на размера на дължимото
възнаграждение на М.Л., че същото се намалява с процесните в настоящето
производство плащания през периода м. 05.2012 г. - м. 12.2012 г. Тъй като в
този спор страна е било „В.“ ООД, а не „В.С.-**АД, то и последното не е
обвързано от решението, включително и от мотивите му. Доколкото мотивите
отразяват фактическите и правните изводи на съда, но не са източник на сила на
пресъдено нещо, приетото в тях не е задължително за съда, който разглежда друг
правен спор, какъвто е и настоящия случай (изключение е хипотезата на чл. 223,
ал. 2 ГПК). Нещо повече, следва да се отбележи, че и от самите мотиви на решение
№ II-57-129/02.02.2016 г. не следва категоричен извод, че процесните суми са
били приспаднати от дължимото от „В.“ ООД на М.Л. трудово възнаграждение, тъй
като единствено е посочено, че изплатеният размер на трудовите възнаграждения е
съобразен с извършеното плащане чрез превеждане на суми по сметка на ищцата в „Уникредит
Булбанк“ АД и по банкови сметки на двете ѝ дъщери, т.е. в мотивите липсва
каквато и да било конкретизация за извършваните преводи, обосноваващи
идентичност с процесните суми. Позоваването от въззивниците на заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, приета по гр.д. № 23078/2014 г., на СРС, II
ГО, 57-ми състав, е недопустимо, доколкото доказателствата, върху които
първоинстанционния и настоящия въззивен съд формират мотивите си, следва да са
събрани в развилите се пред тях съдебни производства и с участието на ищцовата
страна „В.С.-**АД, поради което и правилно СРС е оставил искането на
ответниците за приобщаване на експертизата към доказателствения материал с
протоколно определение от 11.04.2018 г.
Оплакването на ответниците за
допуснато от СРС нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 161, вр. с чл.
190 от ГПК, съдът намира за неоснователно. Противно на поддържаното във
въззивните жалби, и двете ССЕ не са имали за задача и не са изследвали въпросът
дали счетоводството на ищцовото дружество е водено редовно, поради което
непредставянето на аналитична партида на сметка 499, както и касова книга за
2012 г. и месечни оборотни ведомости за 2012 г, не водят до еднозначен извод,
че ищцовото дружество отказва да съдейства на вещото лице и умишлено не е предоставяло
исканата от ответниците счетоводна документация. Ответниците не установяват, че
тези документи са били изготвени и предадени на ищеца, и то при положение, че
по твърдения на ответницата Л., тя е водила счетоводството и на двете дружества
„В.С.-**АД и „В.“ ООД. Представеният одиторски доклад от 25.07.2013 г. (л. 134
от делото на СРС) е становище на трето за спора лице и в него не се съдържа информация,
че горепосочените документи са били налични в счетоводството на ищеца, за да се
приеме, че умишлено не са представени за целите на експертизите.
Неоснователни са и доводите на
въззивницата М.Л., че СРС не е обсъдил алтернативно изложените аргументи за
дължимост на плащането на ищцовото дружество към нея, и по нейно желание към
дъщеря ѝ К.С., тъй като М.Л. е подготвяла през процесните години
счетоводните документи и на двете дружества „В.С.-**“ ООД и „В.“ ООД, поради
което ѝ се дължало възнаграждение. Това възражение не е своевременно
въведено с отговора на исковата молба, поради което е преклудирано и не следва
да бъде разглеждано по същество.
По изложените съображения,
настоящият състав намира за недоказани твърденията на ответниците, че М.Л. е
имала представителна власт да нарежда процесните суми по нейна сметка и в полза
на дъщеря ѝ, както и да тегли в лична полза сумата от 500 лв., с цел
ищцовото дружество да погаси задълженията на „В.“ ООД към М.Л. повод дължимите
ѝ от „В.“ ООД трудови възнаграждения. При безспорно установено по делото
имуществено разместване на процесните суми и липсата на основание за това,
законосъобразно СРС е приел, че е налице фактическият състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и е уважил предявените искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Тъй като крайните
правни изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, решението на СРС следва да
бъде потвърдено, а въззивните жалби, подадени от двете страни - оставени без
уважение.
С оглед
неоснователността на въззивните жалби, ответниците следва да бъдат осъдени да
заплатят на въззиваемия – ищец сумата от 800 лв., представляващи разноски за
адвокатско възнаграждение за производството пред СГС.
С
оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК,
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №461799 от 31.07.2018 г., постановено по гр.д.
№31762/2017 г., по описа на СРС, 41 състав.
ОСЪЖДА М.К.Л.,
ЕГН ********** и К.С.С., ЕГН **********, и двете със съдебен адрес ***, да
заплатя на „В.С.-**“ АД, ЕИК:*******, със съдебен адрес ***, офис 4, чрез адв.
Е. А., сумата от 800 лева, представляваща сторени в производството пред
СГС разноски за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: