Р Е Ш Е Н И Е
№
118 23.04.2020 г. гр.С.З.
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, І ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на четвърти
март две хиляди и двадесета година
в публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
Секретар ТАНЯ
КЕМЕРОВА ………………………………………
Прокурор ………………………………………………………………..
като разгледа докладваното от съдия УРУКОВ
въззивно гражданско дело № 1068
по описа за 2020 година.
Производството е на
основание чл.258 и сл. от ГПК.
Производството
е образувано по въззивна жалба от И.К.Г.,
чрез адв. И.Б. *** против Решение № 1796
от 19.12.2019 година, постановено по
гр.д. № 5254/2019 година, по описа на PC С.З..
Във въззивната жалба са наведени твърдения, че първоинстанционното решение е неправилно, претендира се неговата отмяна,
като неправилно. Въззивникът прави искане, съда да постанови ново решение, с
което да приеме за установено, че ищецът И.К.Г. не дължи на ответника „М.М.“
ООД, с ЕИК *** вземането в размер на 1271,05 лева, представляваща разноски по
гр.д.№1991/2012г. по описа на РС П. предмет на изпълнителен лист от
11.02.2013г. издаден по същото гр.дело, поради погасяването им по давност.
Претендира присъждане на сторените разноски и пред двете съдебни инстанции.
Излага подробни съображения. Посочва, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че с подаването на молбата на „М.М.“ ООД с ЕИК *** от 19.01.2018г. по
която е образувано изп.дело по описа на ЧСИ Д.Д.е прекъснат давностният срок.
В отговора
си по чл.263, ал.1 ГПК другата страна „М.М.“
ООД, гр. С.З., представлявано от управителя И. Н.П., чрез адв.Е.Е. от АК-С. посочва, че
въззивната жалба е допустима, но изцяло неоснователна и следва да бъде оставена
без уважение, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като правилно
законосъобразно и постановено в пълен унисон с наложената съдебна практика на
ВКС. Изложени са подробни съображения в
тази насока. Цитира се практика на ВКС.
Претендира оставяне на въззивната жалба без
уважение и потвърждаване изцяло на първоинстанционното решение, ведно със
законовите последици от това.
Претендират и направените съдебни разноски пред
настоящата съдебна инстанция. Страните не правят
доказателствени искания.
След извършената служебна проверка по реда на
чл.267, ал.1 ГПК във връзка с чл.260 и чл.261 ГПК съдът намира въззивната жалба
за допустима и редовна, поради което същата следва да бъде разгледана по
същество относно нейната материална основателност.
Съдът, след като провери събраните по делото
доказателства и обсъди становищата на страните, намира за установена следната
фактическа и правна обстановка по делото:
Предявеният иск е с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК.
След
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че фактическата
обстановка по делото е била правилно установена поради следното:
Безспорно е установено по делото, че е представен пред
първоинстанционния съд изпълнителен лист, издаден на датата 11.02.2013г. по
гр.д. с № 1991/2012г., по описа на РС гр. П., по силата на който ищецът по
настоящото дело и въззивник „А.” ЕООД с.К., общ. Л., със законен представител И.Г.,
са осъдени да заплатят на ответното дружество сумата от 1271.05 лв.,
представляваща разноските по гр.д. № 1991/2012г., по описа на РС гр. П.. Въз
основа на издадения изпълнителен лист е образувано изп. дело с № 2013**0400436,
по описа на ЧСИ Г.И., с рег. № ** и с район на действие СтОС. С покана за
доброволно изпълнение изх. № 8610/08.03.2013г.
ищецът по делото е поканен да заплати на взискателя – ответникът, присъдената
сума по изп. лист, както и други разноски и такси по образуваното изпълнително
дело. Със запорно съобщение изх. № 8611/08.03.2013 г. е наложен запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника И.Г.. Изпълнителното производство е
прекратено, на осн. чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК, с Постановление от 19.12.2017г.
на ЧСИ Г.И..
Видно от приложените материали, съдържащи се в
изп.дело № 2018**0400026, по описа на ЧСИ Д.Д., с рег.№ **, по описа на Окръжен
съд – П., с молба вх.№ 942/19.01.2018г. е поискано образуването на ново
изпълнително дело по представения изпълнителен лист по гр. д. № 1991/2012г., по
описа на РС гр. П., с длъжници ищеца и представляваната от него фирма.
Въззивният
съд след като прецени гореустановената безспорна фактическа достига и до
следните правни изводи:
Предявен е иск от длъжника срещу
взискателя за установяване несъществуването на правото, предмет на принудително
изпълнение. Избраната от ищеца защита е чрез предявяване на отрицателен
установителен иск, като предоставена от законодателя възможност за оспорване на
вземане, предмет на образувано изпълнително производство. Интересът на ищеца от
предявяване на иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК е като средство за установяване със
сила на присъдено нещо отричаното от него право на ответника от събирането на
вземането по изпълнителния лист - недължимост на сумата от 1271.05 лв., представляваща
вземане- разноски, по изпълнителен лист от 11.02.2013г., издаден по гр.д. №
1991/2012г., по описа на РС гр. П.. За да бъде уважен искът по чл. 439, ал.
1 от ГПК, трябва да са изпълнени кумулативно следните предпоставки:
искът да се основава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, и ищецът да има
правен интерес от предявяването на иска.
Правният интерес в настоящото производство се заключва
в засягането на правната сфера на длъжника чрез упражняване на правната принуда
в изпълнителния процес. Образуването на изпълнително производство за едно вече
погасено вземане поради настъпили обстоятелства след приключване на
производството по установяване на вземането неоснователно би накърнило правата
на длъжника, поради което е налице интерес от предявяването на иска по чл. 439 от ГПК. По делото безспорно се установява, че срещу ищеца е образувано
изпълнително дело № 2018**0400026, по описа на ЧСИ Д.Д., с рег.№ **, по описа
на Окръжен съд – П.. Твърдението, че е налице правоизключващо възражение срещу
претендираното вземане, ведно с висящо изпълнително производство за вземането,
е достатъчно, за да обоснове наличие на правен интерес от предявяване на иска,
поради което първата предпоставка от посочените по-горе е налице и искът се
явява допустим.
За да се установи дали е изтекла погасителната давност
по отношение на вземането трябва да се изследва въпросът относно основанията за
спиране и прекъсване на давността. Съгласно задължителните тълкувания, дадени в
Тълкувателно решение под № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2 / 2013 г. на
Върховен касационен съд, ОСГТК, погасителната давност не се прекъсва с
образуване на изпълнителното дело и съответно не се спира докато е висящ
процеса. В изпълнителния процес, давността не спира да тече, а се прекъсва с
предприемането на определени действия, след което започва да тече нова давност.
Съгласно
чл.
116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес обаче
не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него
се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В
изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат
приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи,
както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени
лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му
е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.
18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
Когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК. Перемпцията настъпва по силата на закона, поради
което не е необходим нарочен акт, издаден от компетентния орган /какъвто обаче
в случая е налице/. Извършените след настъпване на перемпцията изпълнителни
действия се обезсилват и загубват правните си последици, включително отнасящи
се до спиране/прекъсване на погасителната давност.
В настоящия случай безспорно се установява, че по
издадения изпълнителен лист на 11.02.2013г. е било образувано изпълнително дело
№2013**0400436, по описа на ЧСИ Г.И., с рег. № ** и с район на действие СтОС,
по което дело последното валидно действие по събиране на вземането е от
08.03.2013 г., когато е наложен запор на трудовото възнаграждение на ищеца.
По
арг. на чл. 117, ал.
2 от ЗЗД давностният срок е петгодишен и е следвало да изтече на
08.03.2018 г. Същият обаче е прекъснат с подаването на молбата на ответника от
19.01.2018 година, по която е образувано ново изпълнително дело № 2018**0400026,
по описа на ЧСИ Д.Д., с рег.№ **, по описа на Окръжен съд – П.. Съдът
приема, че подадената от ответника молба за образуване е прекъснала
погасителната давност. Аргументите в тази насока се извличат именно от
института на погасителната давност. Основната цел на този правен институт е да
дисциплинира кредиторите, които под страх от погасяване на вземането, следва да
проявяват активни действия във връзка с неговото събиране. Давността следва да
бъде прилагана тогава, когато кредиторът се е дезинтересирал от положението на
своето вземане и неговата събираемост за толкова дълъг период от време, при
което едно последващо предявяване значително би могло да затрудни гражданския
оборот. В този смисъл, проявена активност от страна на кредитор следва да бъде
толерирана, като се изключи възможността вземането да бъде погасено заради
длъжник, който с недобросъвестно поведение би могъл да не изпълнява
задълженията си заради това, че не притежава имущество, от което кредиторът да
се удовлетвори, поради което принудителното изпълнение да се окаже неуспешно.
Доводите на въззивника и ищец за материална
незаконосъобразност на принудителното изпълнение, изложени и преповторени
дословно и във въззивната му жалба, са свързани с погасяване по давност на
вземането по изпълнителния лист. В случая вземането е установено с влязло в
сила съдебно решение, поради което според чл.117, ал.2 от ЗЗД давностният срок
е петгодишен.
Спорен по делото е моментът, от който започва да тече
давностния срок, съобразено с прекъсванията на давността по реда на чл. 116, б.
«в» ЗЗД, във вр. с чл. 117 ЗЗД. По посочения правен въпрос за срока на
предприетите изпълнителни действия са били в сила два взаимоизключващи се
тълкувателни акта по прилагането на посочената правна норма.
Релевантно за настоящия спор е, че към момента на
образуването на изпълнителното производство е действало Постановление с № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. на Пленума на ВС, съдържащо
задължителното тълкуване на чл.116, ал.1, б.”в” ЗЗД и предвиждащо прекъсване на
погасителната давност с образуване на производство за принудително изпълнение.
С оглед на това, първоинстанционният съд правилно е приел, че теченето на
погасителната давност е било прекъснато 2013г. с образуването на първото
изп.дело № 436/2013г. по описа на ЧСИ Г. Илчева и без значение в тази насока е
дали са искани и предприемани отделни изпълнителни действия във висящото
изпълнително производство. Безспорно установено по делото е, че изп. дело №
436/2013г. на ЧСИ Илчева е било висящо до края на 2017г., когато с
постановление е прекратено поради перемция. Постановлението не е било обжалвано
и е влязло в сила. Непосредствено след това - на 19.01.2018г., със същия
изпълнителен лист е образувано изп. дело № 26/2018г. по описа на ЧСИ Д.
Даскалов.
В хода на изпълнителните действия, с т.10 на Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК посоченото
Постановление № 3/1980 г. на Пленума на ВС е обявено за изгубило сила.
Прието е, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСЩ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор
или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични
суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Според това
тълкувателно решение не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
По въпроса от кой момент поражда действие извършената
с т. 10 на ТР под № 2/2015 г. на ОСГТК отмяна на ППВС № 3/1980 г. Върховният
касационен съд се е произнесъл в свое решение № 170 от 17.09.2018 по гр.д.№
2382/2017 г., IV г.о. Същото
е постановено по реда на чл. 290 ГПК и е задължително за съдилищата. Според посоченото решение, ВКС приема, че отмяна на
ППВС № 3/18.11.1980 година поражда действие от датата на обявяването на
тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от ТР
№ 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС
разрешение се прилага от
тази дата и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.
Изрично е прието, че тъй като за разлика от чл. 116.
б. „б“ от ЗЗД в случаите по чл. 116, б. „в“ от ЗЗД не свързва действието на
прекъсването на давността с резултата от предприетите изпълнителни действия, то
новата изпълнителна давност започва да тече от момента на прекратяването на
изпълнителното производсво, като спирането на давността по същото трябва да се
счита преустановено от
момента на отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, без това да е обвързано с основанията
за перемция, които въззивника
необосновано изнася и твърди във въззивната си жалба.
В посочения смисъл е и най-новата практика на ВКС на
РБ, а именно и Решение с № 252 от 17.02.2020г. по гр. дело № 1609/2019г. ВКС,
ІІI ГО, в което е прието, че когато
се касае до първоначално приетите тълкувателни решения и постановления, те имат
обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната
норма е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала съдържанието,
посочено в тълкувателните актове. При постановяването на нов тълкувателен акт,
с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна норма, и се
възприема различно тълкуване, последващото ТР няма подобно на първоначалното
обратно действие, а се прилага от момента в който е постановено и обявено по
съответния ред. За заварените като висящи от ТР с № 2/26.06.2015 год. на ВКС,
ОСГТК производството по принудително изпълнение и спрямо осъществените от тях
факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното тълкуване,
дадено с ППВС с № 3/18.11.1980 год., според което през времетраенето на
изпълнителното производство от датата на образуването му до датата на
приемането на последващият тълкувателен акт, погасителната давност е спряла.
При тези обстоятелства и
въззивният съд приема, че петгодишният давностен срок за погасяването на
вземането на ответника по изпълнителния лист от 11.02.2013 г. не е изтекъл към
датата на приключване на устните състезания. Както беше обосновано и по-горе в
настоящите мотиви, давността е била прекъсната през март 2013г. с образуването
на изпълнително производство при ЧСИ Г. Илчева. Новата давност е започнала да
тече на 26.06.2015 г., откогато самото наличие на изпълнително производство не
е достатъчно за прекъсването, а е необходимо предприемането на конкретни изпълнителни
действия. От началото на новата давност до настоящия момент обаче не е изтекъл
законоустановеният петгодишен срок, както правилно е прието в обжалваното
съдебно решение.
Отделно от това, за
пълнота на изложението, въззивната инстанция следва да отбележи, че и
първоинстанционният съд и въззивника са пропуснали да забележат, че в кориците
на изп.дело под № 436/2013г. по описа на ЧСИ Г. Илчева се съдържат данните за
извършен запор върху банкови сметки на длъжника в банка ОББ от 15.07.2015г.
(както изрично е отбелязано върху самия изпълнителен лист като последно
извършено изпълнително действие по делото преди перемцията), което
изпълнително действие безспорно е годно да прекъсне давността. До налагането на
възбрана от 30.11.2018г. по второто изп.дело № 26/2018г. по описа на ЧСИ Д.
Даскалов, не е изтекла изискуемата от закона давност.
Освен горното, доколкото
давността никога не се е прилагала служебно и по делото няма данни, ищецът и
въззивник да е довел до знанието на ответника възражение в подобен смисъл до
датата на образуването на изпълнително дело № 26/2018г.по описа на ЧСИ Д.
Даскалов, рег.№ **, район на действие ОС - П., съответно до тази датата не е
бил предявен иск по чл. 439 от ГПК, то с предприетите по новообразуваното
изпълнително дело изпълнителни действия, които безспорно са годни да прекъснат
погасителната давност, съгласно ТР № 2/26.06.2015 година, е
започнала да тече нова давност, за която е без значение изтеклият преди това
срок.
Въз основа на изложеното, въззивният съд приема, че по
отношение на вземането, по издадения по
гр. д.под № 1991/2012г., по описа на Районен съд гр. П., изпълнителен
лист, не е изтекла предвидената в закона погасителна давност. Предявеният от
въззивника иск се явява неоснователен и като такъв следва да бъде изцяло отхвърлен.
В тази връзка изложените оплаквания във въззивната
жалба на въззивника се явяват
неоснователни, необосновани и недоказани, с оглед на съображенията на
настоящата инстанция, подробно изложени по-горе.
Следва заключението, че решението
на първоинстанционният съд е правилно и законосъобразно и като такова следва да
се потвърди ведно с всички законни последици от това.
На основание чл.78 ал.3 и чл.273 от ГПК въззивникът следва да бъде осъдени да заплати
на въззиваемия направените от последния разноски по делото за адвокатско
възнаграждение за един адвокат – адвокат Е., но тъй като съдът намира, че не са
налице доказателства за направени такива, нито пред първата, нито пред
настоящата въззивна инстанция от този въззиваем, то такива разноски не следва
да бъдат присъждани и от настоящия съд.
Водим от
горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1796 от 19.12.2019 година,
постановено по гр.д. № 5254/2019 година, по описа на Старозагорския районен съд, като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: