РЕШЕНИЕ №

                                    гр. Ловеч, 03.02.2018 година

                                        

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

 

     ЛОВЕШКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, четвърти административен състав в закрито заседание на четвърти януари две хиляди и осемнадесета година в  състав:

 

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДИМИТРИНА ПАВЛОВА

 

при участието на секретаря ТАТЯНА ТОТЕВА и в присъствието на прокурора КИРИЛ ПЕТРОВ, като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ адм. дело № 300 по описа за 2017 година на Ловешкия административен съд и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе съобрази:

              Производството е по реда на чл.203 и сл. във вр. с чл.204 ал.4 предложение първо от Административно процесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл.1 ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, във вр. с чл.284 и сл. от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

               Административното дело е образувано по искова молба на С.Б.Б., ЕГН: **********, понастоящем изтърпяващ наказание лишаване от свобода в ЗО *****, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София, с искане да му бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия на административния ръководител на ЗО **** към ГДИН, в размер на 5 000 лева, както и обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 36 лева, представляващи полагаемото възнаграждение за труд за времето през което неоснователно бил лишен от правото му по чл.77 от ЗИНЗС, в нарушение на забраните, очертани от чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът твърди, че са му нанесени имуществени и неимуществени вреди, изразени в лишаване на правото му на труд, правото на законно намаляване на наложеното му наказание по чл.178 ал.1 от ЗИНЗС, унижаващо и дискриминационно отношение, нарушаващо чл.4 от ЗЗДскр, уронване на достойнството и пораждане на страх и незащитеност в нарушение на чл.3 от ЗИНЗС.  Претендира обезщетението, ведно със законната лихва, считано от 07.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. С уточнителна молба конкретизира, че претендираното обезщетение е за периода от 01.07.2016г. до 07.07.2016г.  

              В съдебно заседание ищеца поддържа исковата претенция и моли да бъде уважена като основателна и доказана в посочения в ИМ размер, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски.  

                Посочва, че  според чл. 75 от ЗИНЗС лишените от свобода имат всички свои права, които не са отнети, не са ограничени без да противоречат на целите на наложеното наказание. Счита, че една от целите на наказанието „лишаване от свобода“ е да бъде ограничено правото на свободно придвижване, като наличието или отсъствието на лицево-черепно  окосмяване нито би попречило на наказанието, нито на неговото изтърпяване, нито на неговата цел. В тази връзка, сочи че след като не бил изведен на работа на 01.07.2016г., се прибрал в спалното помещение. След една седмица не си обръснал брадата, въпреки това отишъл на работа.

                Ответната страна Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” гр.София оспорва изцяло предявения иск като неоснователен и недоказан и моли на основание чл.10 ал.2 от ЗОДОВ във вр. с чл.78 ал. 8 от ГПК да бъдат присъдени в полза на Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” гр.София разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 300.00 /триста/ лева, съобразно разпоредбата на чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Счита, че  не е осъществен фактическият състав на отговорността  по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, т.к.  съгласно чл. 77 от ЗИНЗС правото на лишените от свобода на подходяща работа се удоволетворява по възможност, като няма регламентирано в закон задължение за административен орган или длъжностно лице да осигурява труд на лишените от свобода. Позовава се на съдебна практика на ВАС в тази връзка.  

               Представителят на прокуратурата ангажира становище за неоснователност и недоказаност на исковата претенция. Излага, че изискванията на закона за основателност и обоснованост на иска са въведени с чл. 284 от ЗИНЗС във връзка с чл. 3 от ЗИНЗС, като в конкретния случай, не са налице изброените в чл.3 ал.2 от ЗИНЗС конкретни правни възможности, от които да се направи извод, че лишеният от свобода е подложен на изтезания, жестоко, нечовешко и унизително отношение. Посочва, че би следвало да се обърне внимание на Заповед № 306/22.03.2016 г., в която има Раздел V, точка 9 – „Задължение на администрацията и на лишените  от свобода при отвеждането им са на работа, да са в приличен външен вид”, като в заповедта няма тълкуване на това понятие и няма законова дефиниция, но независимо от това, трябва да се излагат аргументи по отношение на обосноваността във връзка с чл. 3 от ЗИНЗС. Счита, че в процесния случай не би могло да се говори за засягане на достойнството на лишените от свобода със соченото в ИМ действие от страна на администрацията на ЗО *******.

               С определение от 04.01.2018 г. по делото, влязло в законна сила, съдът е отделил в самостоятелно производство иска за установяване на дискриминация по Закона за защита от дискриминацията от производството по чл.284 от ЗИНЗС, с прекратяването му в тази част.

               По делото са събрани писмени доказателства, които не са оспорени по предвидения процесуален ред. В съдебно заседание ищецът се отказа от искането за разпит на свидетел, посочено в исковата молба.

               Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:   

               Не е спорно между страните по делото, че С.Б.Б. изтърпява наказание лишаване от свобода в Затворническо общежитие /ЗО/ „****” гр.**** /сектор ЗО **** към Затвора ****/ от 22.03.2012г. до 06.10.2016г., когато е преведен за затвора- гр.****. От 15.08.2012г. до 08.02.2016г. е работил като санитар към здравната служба, когато поради дисциплинарно нарушение на трудовата дисциплина, е спрян от работа. От 28.03.2016 г., след проведен конкурс, е назначен на работа на работен обект на ф-ма „Еврокварт” ООД.

               Според данните на 01.07.2016г. на пост 9, по време на извеждане на работа на л.св., началника на сектор ЗО „****”, извършил проверка при която установил, че л.св.С.Б. не е в приличен външен вид, поради което го върнал да се приведе в такъв. Л.св.Б. категорично отказал да изпълни разпореждането и се прибрал в жилищното помещение. По случая била изготвена приложената на лист 23 от делото докладна записка № 353/01.07.2016 г. от посочения инспектор. А, от ИСДВР е постъпило предложение на основание чл.100 ал.2 т.2 от ЗИНЗС, за налагане на дисциплинарно наказание за демонстративно неизпълнение на разпореждане, нарушение на чл.69 т.4 от ЗИНЗС. Според постъпилото по делото становище /лист 21/, Началника на сектор ЗО „****“ не е наложил такова с цел да не се пренася конфликта на лична основа, каквато била според него целта на л.св.Б., доказателство за което намира в заведените на по-късен етап дела срещу него лично. След като се е привел в приличен вид, л.св.Б. е изведен на работа на 07.07.2016 г., като отново е спрян от работа в периода от 27.07.2016г. до 16.09.2016г. поради оплакване на л.св.С.К.М. за нанесен му от л.св. Б. побой и с оглед предотвратяване на по - нататъшна саморазправа. 

                По делото е представена от ответника Заповед №306/22.03.2016г. на Началника на затвора -гр.****, с която са определени правила за вътрешния ред в корпуса на затвора Ловеч и ЗОЗТ „****“ гр.**** / на лист 26/.

               По делото е представен от ищеца пропуск № 20 от 16.06.2017г., издаден от Началника на Затвора ****.

               Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

               Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице, което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност - незаконосъобразни действия на административния ръководител на Затворническо общежитие от открит тип /ЗООТ/ „****“ гр.****към Затвора **** срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ във връзка с условията в местата за лишаване от свобода, където ищецът изтърпява наказание лишаване от свобода, вкл. през исковия период  - 05.01.2016 г. до 13.07.2016 г. Искът е предявен пред компетентния съд, при спазване правилата за родова и местна подсъдност.

               Съгласно чл.284 ал.1 от ЗИНЗС, на което основание е предявен иска, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3.

                Разпоредбата на чл. 284 ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/, предвижда че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3.

                Съгласно разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. За нарушение на тази забрана се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

                Според чл. 285 ал.1 от ЗИНЗС, искът по чл. 284 ал. 1 от с.з. се разглежда по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, а ал.2 на текста сочи като ответници органите по чл. 284 ал. 1, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите. Последните, според правилото на чл. 205 от АПК са юридическите лица, представлявани от органа /в случая от специализираните органи по изпълнение на наказанията/, от чиито незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” се явява пасивно легитимирана страна, т.к. упражнява общо ръководство и контрол на местата за лишаване от свобода, в който смисъл има правосубектност да бъде надлежен ответник по делото. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” със седалище София съгласно чл.12 ал.2 от ЗИНЗС, е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода, а затворите, респ. затворническите общежития /ЗО/ към тях, каквото е и ЗО „****“, са нейни териториални служби. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затвора и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” има както процесуална, така и материално правна легитимация да отговаря по предявеният иск. 

                Следователно исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник по аргумент от чл. 205 от АПК във вр. с чл. 284 от ЗИНЗС. Твърдяната като незаконосъобразна дейност на служител от администрацията на ЗО **** гр.**** представлява административна дейност по изпълнението на наказанията, наложени от съдилищата с влезли в сила съдебни актове, която обхваща и дейността по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата на лишените от свобода, съобразно правното им положение и статут.

                Съгласно чл.1 ал.1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вреди, причинени от незаконни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като отговорността се реализира по реда на чл.203 и сл. от АПК, а чл.284 ал.1 от ЗИНЗС урежда тази отговорност по отношение на лицата, лишени от свобода, при наличие на вреди, причинени от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС. Доколкото предявеният иск се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни действия при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна дейност от служител в ГДИН, следва да се приеме от формална страна, че са налице специфичните предпоставки по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС. Ето защо съдът приема, че предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” осъдителен иск с правно основание  чл.284 от ЗИНЗС, е процесуално допустим и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК. Разгледан по същество е неоснователен по следните съображения:

               С чл. 128 ал. 1 т. 5 от АПК исковете за обезщетения за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица, като вид искове за непозволено увреждане, са изключени от подведомствеността на гражданския съд и се разглеждат по реда на АПК като специален закон.

                По силата на чл. 203 ал. 1 от АПК, исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава. Според текста на чл.203 ал.2 от АПК, за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди или на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража.

               Относно  чл. 284 ал. 1 от ЗИНЗС, следва да се има предвид, че нормата е с материално правен характер, тъй като сочи изрично предпоставките, при които може да бъде ангажирана отговорността на държавата - вреди, причинени от нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС.

               Ето защо, за да бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл. 284 ал.1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила, в резултат на нарушението имуществена или неимуществена вреда в правната сфера на ищеца. 

               Съответно, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение /чл. 3 ал.1/, както при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност /чл. 3 ал.2/.

               Ако с разпоредбата на чл.284 ал.5 от ЗИНЗС относно неимуществените вреди е въведена законовата презумпция, че настъпването им се предполага до доказване на противното, то доказването на фактическите основания, причинили вредите, е подчинено на изискванията на общия исков процес и е в тежест на страната, която ги твърди – в случая на ищеца.

                Според разпоредбата на чл. 204 ал.4 от АПК незаконосъобразността на действието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението. Незаконосъобразно е всяко действие на орган или длъжностно лице, извършено в противоречие с материалноправна или процесуалноправна норма. 

               Съгласно чл.256 от АПК, неизвършването на фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закона, подлежи на оспорване в 14-дневен срок от подаването на искане до органа за извършването му. В съответствие с чл.257 ал.1 от АПК, бездействието на административния орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, може да се оспори безсрочно, като се прилагат съответно разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове.

               По смисъла на АПК действията и бездействията на администрацията във връзка с отговорността за вреди, следва да представляват фактически, а не правни актове. За да са неоснователни или незаконосъобразни действията, следва да не се основават на административен акт или на закона. За да са неоснователни бездействията, следва по силата на закона административният орган да е длъжен да извърши тези фактически действия.

            По отношение оспорването от Б. на действията на служител на ответника, което оспорване е съединено с иска за обезщетение по аргумент от чл.204 ал.4 от АПК, следва да се изясни доколко в случая действията на  Началника на ОЗ **** са извършени в противоречие с материалноправна или процесуалноправна норма, съответно са незаконосъобразни.

               В случая ищецът твърди, че с незаконосъобразните действията на 01.07.2016 година на административния орган - Началника на ЗО **** - Х.А.П., изразяващи се в устно разпореждане да се приведе в приличен вид при излизане на работа, в резултат на което не бил изведен на работа за времето от 01.07.2016 година до 07.07.2016 година, и е нарушено правото му по чл.77 от ЗИНЗС, в нарушение забраната по чл.3 от ЗИНЗС.

              В чл.33 ал.3 от отменения с бр. 9 от 2.02.2010 г., в сила от 1.02.2010 г.  ППЗИНЗС изрично е посочено, че лишените от свобода нямат право да носят бради. В чл.69 на последващия ППЗИНЗС, регламентира, че лишените от свобода могат да носят добре поддържани бради и коси. Текстът е отменен през 2014 г., като новия ППЗИНЗС няма изрична уредба в тази връзка. Създалата се нормативна празнота е запълнена със заповед №306/22.03.2016г. на Началника на затвора -гр.****, с която се определя вътрешния ред в корпуса на затвора - гр.****и ЗС “****” - гр.****. Няма данни тази заповед да е отменена, поради което произвежда своето действие в правния мир. В раздел V т.9 от цитираната заповед е записано, че „лишените от свобода се отвеждат на работа в приличен външен вид”.  

                 От една страна действащото законодателство не съдържа легална дефиниция и нормативно не са създадени критерии по които да се извърши преценка в какво се изразява понятието „приличен външен вид“. От друга разбирането на понятието „приличен външен вид” колкото и да е субективно, то трябва да отразява културата и правилата за начин на живот в човешкото общество, както и да се базира на традициите на конкретната среда с оглед спецификата на пенитенциарните заведения при съобразяване както с целите на генералната и специална превенция при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, така и на хигиенните, здравословните и естетическите такива, при спазване необходимата дисциплина и баланса между тях, за да не се допускат ограничения на правата на лишените от свобода, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието. Преценката затова е предоставена на административния орган.

              Административният орган действа в условията на оперативна самостоятелност, съобразно формираното му вътрешно убеждение. Преценява на първо място наличието на предпоставките за извеждане на работа, и след това по целесъобразност - с оглед поведението на лишения от свобода, определеното от административният орган ниво на риска, на взетите предвид обстоятелства и анализа на същите, която преценка от своя страна не подлежи на съдебен контрол. В този смисъл е и трайната практика на ВАС на РБ по тълкуване и прилагане на закона Решение № 4199 от 11.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10460/2015 г., Решение № 7995 от 10.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 3391/2013 г./.

              В случая административният орган очевидно е направил преценка на относимите факти и обстоятелства, свързани с извеждането на работа на лишените от свобода и е отчел конкретното поведение и външния вид на Б., които безспорно се намират в зависимост, тъй като привеждането в едно социалното общество в определен външен вид е своеобразно послание за поведението на индивида в него. Още повече, че в заведения като пенитенциарните строго се съблюдават и отчитат рисковете и устойчивостта на поведението на лишените от свобода. Според доказателствата по делото по време на извеждане на работа на л.св., началника на сектор ЗО „****”, извършил проверка при която установил, че л.св. С.Б. не е в приличен външен вид, каквото изискване е въведено с издадената заповед № 306/22.03.2016г. на Началника на затвора -гр.Ловеч, поради което го върнал да се приведе в такъв. Тази преценка е по целесъобразност и съответното решение е на началника на ЗО „****“. Доказателствата сочат, че л.св.Б. категорично отказал да изпълни разпореждането и се прибрал в жилищното помещение. За неизпълненото разпореждане на Б. не е наложено дисциплинарно наказание, въпреки наличните докладни в тази връзка, също поради извършената по целесъобразност преценка на административния орган, обоснована според становището му по делото със съображението да не се прехвърли конфликта на лична основа. Отделно твърденията на Б., че след една седмица е изведен на работа и не се е избръснал, навеждат че извод че извеждането му на работа не е обусловено от това.

              Съгласно чл.75 от ЗИНЗС лишените от свобода могат да се ползват от правата си, с изключение на правата, от които са лишени с присъда, които са им отнети или ограничени изрично със закон, и чието упражняване е несъвместимо с действието на присъдата и изпълнението на наказанието. Ограниченията в житейските и емоционални преживявания на лишените от свобода са следствие на законоустановения режим на изтърпяване на наказанието в местата за лишаване от свобода.

              Непредоставянето на работа на л.св. Б., респ. неизвеждането му на работа от 01.07.2016 г. до 07.07.2016 г. не се явява незаконосъобразно действие, тъй като правото на труд на осъдените лица нормативно не е осигурено и гарантирано безусловно.  

              Съобразно чл. 77 от ЗИНЗС правото на лишените от свобода на подходяща работа се удоволетворява по възможност. Разпоредбата на чл. 41 ал.1 от НК гласи, че изтърпяване на наказанието лишаване от свобода се съпровожда с подходящ, съответно заплатен общественополезен труд, чрез който се цели превъзпитанието на осъдените, както и създаването и повишаването на тяхната професионална квалификация. Липсва регламентирано в закон задължение за административен орган или длъжностно лице да осигурява труд на лишените от свобода. Правото на труд не е скрепено с безусловно задължение за осигуряване на работа на лишените от свобода през целия им престой в местата за изтърпяване на този вид наказание. Осигуряване работа на лишените от свобода лица е предоставено в оперативната самостоятелност на органа, в зависимост от съществуващите възможности и личностните особености и качества на осъдения.

              С оглед на това самият закон не вменява на административния орган абсолютното и неотменимо задължение, от неизпълнението на което да последва незаконосъобразно действие по смисъла на чл. 256 във вр. с чл. 21 ал. 4 от АПК. Възможността за преценка на административния орган може да е продиктувана от обективна невъзможност или от субективна преценка, на каквато законът му дава право. Във всички случаи обаче това означава, че липсва незаконосъобразно действие на ответника, което е първият елемент от състава на търсената отговорност, подлежащ на установяване от съда, пред който са предявени исковете за обезщетение. В този смисъл бе съобразена и практиката на Върховния административен съд - Решение № 7074 от 23.05.2013 г. на ВАС по адм. дело № 9200/2012 г., III о.

             Предвид т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК, под действия и бездействия се има предвид фактически действия и бездействия, които административният орган или длъжностните лица са длъжни да извършат по силата на нормативен акт. По делото не се представиха доказателства за несъответствие дейността на затворническата администрация с действащото законодателство през процесният период - 01.07.2016 г. до 07.07.2016 г., включващо Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, Правилника за прилагане на закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, издаден от Министерството на правосъдието /обн. ДВ бр.9 от 02.02.2010 г., изм.ДВ.бр. 43 от 8 юни 2012г./ в относимата към случая редакция и издадената на основание чл.15 ал.1 т.т.1, 3, 4 и 8 от ЗИНЗС и чл.46 ал.1 и ал.2 от Закона за нормативните актове - Заповед № 306/22.03.2016 година на за определяне на правила за вътрешния ред в корпуса на затвора **** и ЗОЗТ „****“ ****/л.26-л.42 от делото/.

              Доколкото в настоящото производство по реда на чл.204 ал.4 от АПК не бе установено незаконосъобразно действие на ответника, причинна връзка е безпредметно да бъде обсъждана и следва да се приеме, че също не е налице. При определяне на фактическия състав на отговорността, при липса на който и да е от елементите му не може да се реализира отговорността на ГДИН. Въпреки това, за пълнота съдът ще изложи мотиви в тази връзка.

               Отговорността на Държавата по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или на длъжностно лице на Държавата; 2. Незаконосъобразният административен акт, респ. действие или бездействие да е при или по повод изпълнение на административна дейност; 3. Претърпяна вреда /имуществена и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от правопораждащия фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността на Държавата по чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ по предвидения специален ред, в исково производство по чл. 203 и сл. от АПК. В случая не се доказа по делото незаконосъобразно действие на длъжностно лице, от което да е претърпяна вреда в кумулативна връзка, поради което не са налице предпоставките за обезвреда.

                Следва да се съобрази, че на обезщетение подлежат действително настъпилите вреди, които са и пряка причинна връзка с отменения незаконосъобразен акт и са пряка и непосредствена последица от него или от незаконосъобразни действия на администрацията.

                Ефектът от незаконосъобразните действия на затворническата администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца  неимуществени и имуществени вреди следва да се отчита в съвкупност от преживяното.  

                Такова разрешение на въпроса дава разпоредбата на чл. 284 ал.2 от ЗИНЗС, според която в случаите по чл. 3 ал. 2 от с.закон съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.

                Разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС, въвежда законови гаранции за съществуването на нормални условия в местата за лишаване от свобода. Законът забранява осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение, като задължава Държавата да осигури на лишените от свобода, от една страна, условия, съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга - начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета - като се има предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани.

                 На ищеца безспорно е осигурена такава среда, включително свързана и правото му на труд с оглед данните по делото за редовно осигуряване на такова. Неосигуряването на труд за посочения процесен период от една седмица, продиктувано от неизпълнено разпореждане за привеждане в приличен външен вид на л.св. не може в никакъв случай да бъде квалифицирано като унизително и обидно отношение или нечовешко третиране, съответно не представлява нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, при което неприложима се явява и разпоредбата н ачл.284 ал.5 от ЗИНЗС. Горното от своя страна също сочи на неоснователност на предявения иск по чл.284 от ЗИНЗС.

                       Както бе посочено по-горе в мотивите, цитираната в исковата молба разпоредба на чл.77 от ЗИНЗС сочи, че по време на изтърпяване на наказанието лишените от свобода  могат да имат подходяща работа, която по възможност се удовлетворява, като не регламентира задължение за административен орган или длъжностно лице да осигурява труд на лишените от свобода, с последващото от това намаляване на наложеното наказание по чл.178 ал.1 от ЗИНЗС, след преценка на каквато законът му дава право. След като правото на труд не е скрепено с безусловно задължение за осигуряване на работа на лишените от свобода през целия им престой в местата за изтърпяване на този вид наказание, непредоставянето на работа за процесния период, вкл. следващото от това намаляване на наложеното наказание по чл.178 ал.1 от ЗИНЗС, не сочи на незаконосъобразност, от която да са настъпили твърдяните от ищеца имуществени вреди.

               Не са налице и твърдените от ищеца претърпени неимуществени вреди, описани в исковата молба, буквално цитирано:  „унизяващо отношение, уронване на достойнството и пораждане на страх и незащитеност, в нарушение на чл.3 от ЗИНЗС“. По делото липсват данни за това в резултат на увреждане за ищеца да са настъпили отрицателни последици, засягащи неблагоприятно защитени от правото негови неимуществени интереси, а още по-малко за това последиците да следват закономерно от действията на длъжностно лице от ОЗ Атлант по силата на безусловно необходимата връзка между тях.

               Доколкото настоящото производство е исково, в тежест на ищеца е да докаже наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за основателност на иска си по чл.284 от ЗИНЗС. След като не е осъществил главно и пълно доказване на тези предпоставки, то последица от това е отхвърляне на предявения от него иск. Липсата на който и да е от елементите от фактическия състав е достатъчно основание искът да бъде отхвърлен. Неоснователността на главния иск води до неоснователност и на акцесорния такъв за присъждане на лихви.

              На основание чл.286 ал.2 от ЗИНЗС, с оглед изхода на делото, съгласно чл.78 ал.8 от ГПК, във вр. с чл.144 от АПК и Тълкувателно решение №3 /13.05.2010 г. по т.д.№5/2009 г. на ВАС, основателна е претенцията на ответника в негова полза да се присъди юрисконсултско възнаграждение, платимо от ищеца. Съгласно чл.78 ал.8 изр.второ от ГПК /изм. ДВ, бр.8 от 24.01.2017 г./, във връзка с чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, вр. чл.37 ал.1 от ЗПП, съдът определя възнаграждението в размер на 200 лева.

              Водим от горното и на основание чл.172 ал.1 и ал.2, във вр. с чл.203 от АПК и чл.286 ал.2 предложение първо от ЗИНЗС, Ловешкият административен съд, четвърти състав

             РЕШИ: 

             ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Б.Б. с ЕГН: **********, понастоящем изтърпяващ наказание лишаване от свобода в ЗО ******, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразни действия на длъжностно лице от ЗО **** гр.****, в периода от 01.07.2016 година до 07.07.2016 година, в размер на 5 000 лева, както и обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 36 лева, в нарушение на забраните, очертани от чл.3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража.

            ОСЪЖДА С.Б.Б., ЕГН: **********, понастоящем изтърпяващ наказание лишаване от свобода в ЗО ******, да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” със седалище гр. София, бул. Ген.Н.Столетов № 21 юрисконсултско възнаграждение по делото в размер на 200 /двеста/ лева.

             Решението подлежи на обжалване чрез Ловешки административен съд пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщението до страните.

             Препис от решението да се изпрати на страните по делото.

 

 

                                            АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: