Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен
състав, в
публичното заседание на двадесет и
седми януари през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря
Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 7717 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 23649 от 28.01.2019 г., постановено по гр. д. № 22752/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 90-ти състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено, че ответницата И.Я.И. дължи на ищеца сума в размер на 414,12 лева, ведно със законна лихва за периода от 08.09.2017 г. до изплащане на вземането, представляваща цена на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г., сума в размер на 12,76 лева, представляваща цена на услугата „дялово разпределение“ за периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г., както и мораторна лихва в размер на 2,46 лв. за периода от 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г., като са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу И.Я.И. искове с правно онование чл.150 от ЗЕ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД в частта относно признаването за установено на вземания в размер от над 414,12 лева до 609,45 лева, ведно със законна лихва върху сумата от над 414,12 лева до 609,45 лева за периода от 08.09.2017 г. до изплащане на вземането, представляващо цена на доставена в периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2016 г., но незаплатена топлинна енергия, мораторна лихва в размер на 124,04 лева за периода от 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г., цена на услугата „дялово разпределение“ в размер от над 12,76 лева до 18,37 лева за периода от м.05.2013г. до м.04.2016г., мораторна лихва в размер от над 2,46 лв. до 4,20 лв. за периода от 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г. Със същото решение е признато за установено, че ответницата Е.П.И. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 38,28 лева, представляваща цена на услугата „дялово разпределение“ за периода от м.05.2014 г. до м. 04.2016 г. и мораторна лихва върху дължимата сума за дялово разпределение в размер на 7,37 лева за периода от 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г., като са отхвърлени предявените от ищеца срещу ответника Е.П.И. искове с правни чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в частта относно признаването за установено на вземанията в размер на 591,98 лева, ведно със законна лихва за периода от 08.09.2017 г. до изплащане на вземането, представляваща част от цена на доставена в периода от м. 05.2013 г. до 30.04.2016 г., но незаплатена топлинна енергия, мораторна лихва в размер на 172,10 лева за периода от 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г., цена на услугата „дялово разпределение“ в размер от над 38,28 лева до 55,11 лева за периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2016 г. и мораторна лихва в размер от над 7,37 лева до 12,58 лева за периода от 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението в частта, в която исковете на ищеца „Т.С.“ ЕАД са отхвърлени за вземанията за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г. за главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, и мораторна лихва, е подадена въззивна жалба от ищцовото дружество. В същата се оспорва изводът на районния съд, че част от претендираната сума е погасена по давност, като ищецът се позовава на чл. 33 от Общите условия, в който счита да е определен редът и срокът, по който купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а именно в 45 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. С оглед изложеното, моли решението да бъде отменено в обжалваните части, като вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира и присъждане на сторените съдебни разноски за въззивната инстанция.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК са постъпили писмени отговори на въззивната жалба от
всеки от ответниците И.Я.И. и Е.П.И., в които се излагат
доводи за неоснователност на въззивната жалба на ищеца, поради което се отправя
искане същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да
бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендират разноски.
Третото
лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразява
становище по жалбата на ищцовото дружество.
Срещу първоинстанционното решение е подадена и въззивната жалба от
ответницата И.Я.И. в частта, в която в признато за установено,
че последната дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата в размер на 414,12 лева, представляваща
потребена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., както и
сумата от 15,22 лева за главница и лихва за дялово разпределение за периода м.
05.2014 г. – м. 04.2016 г. В жалбата се навеждат доводи, че по делото не е
установено ответницата И.И. да има качеството на потребител на топлинна
енергия. В тази връзка се намира, че по отношение на другата ответница Е.П.И.
като собственик на процесния недвижим имот е налице изрично сключен писмен
договор за продажба на топлинна енергия с ищцовото дружество, поради което ответницата
И.И. не е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря по предявените
искове. Считат се за недължими и сумите във връзка с дяловото разпределение,
доколкото по делото не е доказано какви са разходите на фирмата за дялово
разпределение, по каква методика се изчисляват, каква е обоснованата норма за
възвращаемост на капитала и по кои договор следва да се извърши описаното
остойностяване. Поради което се отправя искане за отмяна на атакуваното решение
в обжалваната му част и отхвърляне исковете на ищеца. Претендират се разноски.
„Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват становище по жалбата на ответницата
И.Я.И. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Жалбите, с които е
сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и са
допустими, а разгледана по същество са неоснователни.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от
СРС, 90-ти състав, решение за валидно, допустимо и правилно, съображенията за
които са следните:
В предмета на
делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на
установения в чл. 415, ал. 4 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със
сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Съгласно нормата на чл. 153
от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на
вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция
на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и
отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата
в сградата топлинна енергия.
Противно на поддържаното от
жалбоподателката И.Я.И. настоящият съдебен състав
намира, че по делото е установено обстоятелството, че същата е собственик по наследство от своя баща Я.И.на ¼
идеални част от процесния имот и в това си качество е клиент на топлинна
енергия и съответно, че е обвързана от облигационна връзка с предмет – доставка
на топлинна енергия. В тази връзка и с оглед изложените във въззивната жалба на
ответницата твърдения СГС споделя възприетото от районната съдебна инстанция,
че по делото не са ангажирани доказателства, от които да може да се възприеме,
че между ответницата Е.П.И., като собственик на ¾
идеални части от процесния недвижим имот, и ищцовото дружество е налице изрично
сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия, поради което ответницата
И.И. не следва да отговаря по предявените искове. От представеното по делото
заявление от Е.П.И. ***, с
което последната е уточнила направено от нея
плащане по постигнато споразумение с ищцовото дружесто, не може да се приеме,
че между тези страни има сключен писмен договор за
продажба на топлинна енергия. Подобно
заключение не може да се изведе и от факта, че И.Я.И. не е подала
пред „Топлофикация София“ молба-декларация за откриване
на партида на нейно име. Въпросът на чие име се води партидата в
регистрите на дружеството и на чие име се издават фактурите има вътрешно
организационно и отчетно значение, но няма правно значение, което да определя
между кои лица възниква облигационно отношение по договор за доставка на
топлинна енергия, поради което възраженията на въззивника ответника в тази
насока са неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.
В случая измерването на индивидуалното потребление на
топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла
вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е
възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от
упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е
осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия
период.
В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане
на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина
енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално
доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки
потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните
единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на
отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация.
За установяване стойността на доставената до имота
топлинна енергия по делото е допуснато изслушването на съдебно - техническа
експертиза. Експертното заключение е изготвено въз основа на приложените по
делото и допълнително изискани от фирмата за топлинно счетоводно
документи, въз основа на които вещото
лице е дало заключение относно реално потребената от ответниците топлинна
енергия през процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от
глава Х на ЗЕ. Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на
топлинната енергия за имота през процесния период е извършено правилно,
съобразно изискванията на действащата през периода нормативна уредба. Вещото
лице е установило, че стойността на потребената топлинната енергия за периода
от м.05.2013 г. до м.04.2016 г. възлиза на сумата от 2 437,80 лева. Съдът
изцяло възприема експертното заключение, тъй като същото е компетентно дадено,
обстойно мотивирано и обосновано. Изводите на вещото лице изцяло кореспондират
с ангажираните по делото доказателства, като не са представени такива, които да
разколебават доказателствената му стойност.
Ответниците своевременно са релевирали по делото – с
депозирани писмени отговори на исковата молба, възражение за изтекла
погасителна давност на вземанията на ищеца за периода м. 05.2013 г. – м.
04.2014 г. и същото е разгледано от решаващия съд. Като е приложил института на
погасителната давност, първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца
за този период са погасени.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на
ВКС, ОСГТК, е прието, че вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ от ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Предвид обстоятелството, че тъй като настоящият иск се
счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 08.09.2017 г., на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, към този момент
е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 08.09.2014
г. , каквито в случая се явяват и вземанията за стойността на топлинна енергия
във връзка с релевирания от ответниците периода от м.05.2013 г. – м.04.2014 г.
По отношение на вземанията за периода м. 05.2013 г. –
м. 02.2014 г. приложение намират Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008
г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2008 г., купувачите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Давността за тях започва да тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД. По
отношение на вземанията за периода м.03.2014 г. – м. 04.2016 г. приложение
намират Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на
потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014
г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., и
вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите
условия от 2014 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. Ищецът не е
ангажирал по делото доказателства относно момента на публикуване на месечните
суми за исковия период на интеренет страницата си, а и липсват признания за
това от насрещната страна, поради което и на основание чл. 114, ал. 2 от ЗЗД,
следва да се приеме, че давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита предявен на 08.09.2017
г., към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали
изискуеми преди 08.09.2014 г., в каквато насока са и изводите на СРС. Противно
на поддържаното от ищцовото дружество във въззивната му жалба, издаването
на общата фактура и изравнителната сметка не установява нововъзникнало
задължение на клиента на топлинна енергия, а съставлява способ за определяне
окончателния размер на консумираната топлинна енергия. Ето защо се налага
извода, че периодът на потребление на топлинна енергия, за който фактурата е
издадена: м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г., е покрит от изтеклата погасителна
давност. За този период е погасено по давност и вземането за дялово
разпределение.
За периода, който не е погасен по давност, отношенията
между страните се регулират от Общите условия за продажба на топлинна енергия
от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр.София, одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В
чл. 33, ал. 1 от същите е
предвидено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. Доколкото по делото не са ангажирани доказателства
относно момента на публикуване на месечните дължими суми на интернет страницата
на ищеца, то следва да се приеме, че същият не е установил момента, от който
ответницата е поставена в забава, поради което и исковите претенции за заплащане
на лихва за забава се явяват неоснователни.
Във връзка с възражението на ответницата И.И. по отношение задължението за заплащане на такса за дялово разпределение, съдът намира следното:
С разпоредбата на чл. 139, ал.
2 от ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от
2006 г., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ се възлага отговорността
за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните
предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение
самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър
по чл. 139а от ЗЕ. Начинът на определяне
на цената за услугата „дялово разпределение на
топлинна енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не
са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна
енергия, които се заплащат от страна на потребителите
към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие
към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а
съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в
сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да
сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на
услугата дялово разпределение.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
В разглеждания случай
ищецът твърди, че за процесния имот са били изготвяни изравнителни сметки от
третото лице-помагач след края на съответния отоплителен период въз основа на
реален отчет на уредите за дялово разпределение. Въз основа на събраните
писмени доказателства по делото – документи за главен отчет и изготвени индивидуални
справки за отопление и топла вода, въззивният съд приема, че услугата дялово
разпределение е била реално осъществена, а нейната стойност по отношение на ответницата И. И.в размер на 12,76 лева за
периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г. и обезщетението за забава в размер на
законната лихва за периода от 15.09.2015 г. до 31.08.2017 г. – в размер на 2,46
лева, са доказани въз основа на
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.
Следователно ищецът се
легитимира като кредитор на претендираното главно вземане в размер на 12,76 лева – цена на услугата дялово разпределение
за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., до който и
релевираната претенция подлежи на уважаване, ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане.
Доколкото ответницата И. И.не навежда съответни твърдения, с които да оспорва забавата по отношение на задължението си за заплащане на стойността на услугата дялово разпределение, то съставът на СГС намира, че акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД подлежи на уважаване до размера от 2,46 лева.
Предвид изложеното, поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове, въззивните жалби следва да бъдат
оставени без уважение като неоснователни, а решението на СРС – потвърдено като
правилно и законосъобразно в обжалваната част.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора с оглед неоснователността на въззивните
жалби и на двете страни, сторените от тях във въззивното производство разноски
следва да останат за всяка една от тях така, както са ги направили.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 23649 от 28.01.2019 г., постановено по гр. д. № 22752/2018 г., по
описа на Софийски районен съд, ГО, 90-ти състав, в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.