Р Е Ш Е Н И Е
№ 260070
гр. Първомай, 27.09.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН
СЪД – ПЪРВОМАЙ, втори съдебен състав,
в публично заседание на четвърти март две хиляди и двадесета година с
Председател: София Монева
при участието на секретаря Петя Монева,
след като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 90 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1
във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите.
Ищецът „Л. К. К.” ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от А. Д. А.в качеството на управител и по процесуално пълномощие
от адв. П.П.П., вписана в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, моли съда
да признае за установено в отношенията между страните, че ответникът Л.Н.Л.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, процесуално представляван по пълномощие от адв. И.Р.Я.,
вписана в регистъра на Софийска адвокатска колегия, с адрес за съдебна
кореспонденция: ***, му дължи сумата от 232, 52 лева (двеста тридесет и два
лева и петдесет и две стотинки) – възнаграждение за предоставяне на гаранция по
Договор за гаранция от 26.06.2015 г., сключен между страните и „Л. К.“ ООД,
ЕИК: ***, ведно със законната лихва, считано от 03.12.2018 г. – датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда, до
изплащане на вземането, за принудителното изпълнение на което е издадена
Заповед № 375/05.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 651/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай, ІІ състав.
Исковата претенция се обосновава с фактически твърдения, че по силата на
Договор за заем № 7651/26.06.2015 г. „Л. К.“ ООД, ЕИК: ***, предоставило на ответника
паричен заем в размер на 1 000, 00 лева, погасим разсрочено на шест равни
месечни вноски, последната от които дължима се на 02.02.2016 г. За обезпечение
на заемния дълг страните по посочения контракт сключили с ищцовото дружество в
качеството му на „Гарант” Договор за гаранция от 26.06.2015 г., съгласно който
ответникът следвало да му заплати възнаграждение чрез шест ежемесечни премии от
по 77, 60 лева, но издължил само три.
Сочи се, че
кредиторът пристъпил към принудително удовлетворяване на остатъка от вземането по
реда на чл. 410 от ГПК, постановено с издадена в негова полза Заповед №
375/05.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.
гр. дело № 651/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай, ІІ състав, срещу която длъжникът депозирал
възражение.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил
Отговор вх. № 2911/07.05.2019 г., с който ответникът чрез пълномощника си
оспорва иска като неоснователен с доводи за недействителност на договора за
гаранция поради неподписването му от заемателя и нищожност на основание чл. 19,
ал. 5 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) на уговорката за дължимост на
възнаграждение като заобикаляща забраната на чл. 19, ал. 4 от същия нормативен
акт.
В открито
съдебно заседание ищцовото дружество, редовно призовано, не се представлява, а ответникът
чрез пълномощника си поддържа процесуалната позиция, застъпена в отговора, като
доводи в подкрепа на процесуалната си позиция излага и в писмена защита.
Съдът, след като обсъди
събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235,
ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните
съображения, приема от фактическа страна следното:
От приобщените писмени доказателствени
източници се установява, че по силата на Договор за паричен заем №
7651/26.062015 г. (л. 4 – л. 6) и приложимите към него Общи условия (л. 7),
предварителното си запознаване и съгласието си с които, както получаването им, ответникът
декларирал в чл. 1 и чл. 2.2. от индивидуалното съглашение, „Л. К.“ ООД, ЕИК: ***,
му предало в собственост сумата от 1 000, 00 лева, а последният се ангажирал
да му я върне и да му заплати лихва при фиксиран годишен лихвен процент от 40%
чрез шест равни месечни вноски от по 186, 64 лева, съгласно Погасителен план –
неразделно към контракта Приложение № 1, първата от които с падеж на 26.07.2015
г., и при следните други параметри: годишен процент на разходите от 48% и общ
размер на всички плащания от 1 119, 84 лева.
В чл. 8 и чл. 11.1. от договора и
чл. 1.3., чл. 4.1., чл. 4.3. и чл. 4.4. от Общите му условия са регламентирани
правата на потребителя да се откаже от него, да пристъпи към предсрочно
погасяване и да изиска извлечение за извършените и предстоящите платежи, както
и редът за тяхното упражняване.
С Договор за гаранция от 26.06.2015
г. (л. 8 – л. 10), сключен със страните по заемната сделка, ищцовото дружество
в качеството си на „Гарант” приело да отговаря
пред заемодателя от момента на получаване на писменото му уведомление за
плащане („активиране на гаранцията”) за неплатените в продължение на шест
седмици изискуеми задължения на заемателя, който, от своя страна, следвало да
престира на първия чрез кредитодателя възнаграждение с шест ежемесечни премии
от по 77, 60 лева, дължими на падежа на месечните погашения по кредита заедно с
тях, независимо от активирането на гаранцията, от усвояването на всички
средства или от промяната на срока и/или размера на заема.
Сред доказателствените материали
фигурира Уведомление от „Л. К.“ ООД до ищеца от 14.11.2018 г. (л. 12) за
необходимостта на основание чл. 6 от гаранционния договор да изпълни вместо
ответника забавения му към 14.11.2018 г. дълг от 559, 92 лева, който по данни
от Платежно нареждане за кредитен превод от 15.11.2018 г. (л. 13) на 15.11.2018
г. гарантът погасил чрез банков превод.
Сезиран от него с подадено на 03.12.2018 г. Заявление вх. № 7646/03.12.2018
г. (л. 2 – л. 4 от ч. гр. дело № 651/2018 г. по описа на Районен съд –
Първомай), Районен съд – Първомай издал Заповед № 375/05.12.2018 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 651/2018 г. по описа
на Районен съд – Първомай, ІІ състав (л. 13 от
ч. гр. дело № 651/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай), връчена на длъжника на 13.12.2018 г., с
която му разпоредил да заплати на заявителя както гореспоменатата сума от 559,
92 лева, така и исковата. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК ответникът чрез процесуалния си пълномощник оспорил дължимостта им с Възражение вх. № 8147/28.12.2018 г. (л. 18 от ч.
гр. дело № 651/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай).
След като на 23.01.2019 г. било известен от заповедния съд по порядъка на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК за
алтернативата да предяви иск за установяването им, на 20.02.2019 г. в законоустановения преклузивен
едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК ищецът депозирал чрез куриерска
услуга разглежданата искова молба, като в частта относно вземането за 559, 92
лева с влязло в сила протоколно Определение от 11.09.2019 г. настоящото
производство е прекратено, а изпълнителният титул обезсилен.
При така очертаните фактически
положения съдът по правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:
Искът, отправен по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК, концентрира спора върху съществуването на подлежащо на
принудително удовлетворяване вземане, за което е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК и което, доколкото е насочено към осъществяване на дължим по
договор резултат, черпи правното си основание от чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. Разпоредбата
гласи, че ако длъжникът не изпълни точно
задължението си, кредиторът може да иска изпълнението заедно с обезщетение за
забавата или обезщетение за неизпълнение.
В
съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК за успешната си защита ищецът носи тежестта
да докаже, че е изправна страна по валидно договорно правоотношение с
ответника, което е породило за него изискуемо задължение с очертаната в
исковата молба индивидуализация. Опонентът на свой ред следва да установи пълно
обстоятелствата, на които позовава възраженията си.
Спорното
право произтича от Договор за гаранция от 26.06.2015 г. (л. 8 – л. 10), който,
бидейки сключен между ищеца в качеството на „Гарант” и страните по Договор за
паричен заем № 7651/26.062015 г. (л. 4 – л. 6) в
лицето на неучастващото в процеса „Л. К.” ООД, ЕИК: ***, и ответника съответно
като „Заемодател” и „Заемател” за обезпечаване на отговорността на последния по
заемния контракт, се квалифицира като такъв за поръчителство. По дефиницията на
чл. 138, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД с него поръчителят се задължава спрямо кредитора
на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение и по правната си
природа е формален,
едностранен, безвъзмезден, каузален, комутативен и акцесорен. В чл.
138, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД е въведена писмена форма за неговата действителност. Поначало само
поръчителстващият, без да очаква насрещна облага, се натоварва със задължение с
предварително известен предмет и с обезпечителна кауза, съществуването на което
по аргумент от чл. 138, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД е функционално обусловено от наличието
на валидно възникнал и непогасен главен дълг. Договорната свобода допуска съглашението да се трансформира в двустранно и
възмездно, ако кредиторът се ангажира със заплащане на възнаграждение.
Конкретният
гаранционен договор не страда от формални недостатъци, опорочаващи
действителността му. Обективиран е писмено, съобразно чл. 138, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, като тристранен между кредитора,
поръчителя и длъжника, подпис от името на когото, противно на възражението му,
наведено в отговора, е положен в графа „Заемател” на последната страница. Източник на обезпечените вземания е Договор за
паричен заем № 7651/26.06.2015 г., който е търговска сделка по смисъла на чл.
286, ал. 1 от ТЗ, тъй като ищцовото дружество договаря в битността си на
„търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ и във връзка със занятието си, и който
се подчинява на съответната уредба на ТЗ, разпростираща се по силата на чл. 287
от ТЗ и спрямо страната нетърговец, а при
празноти – по препращане от чл. 288 от ТЗ – на гражданското
законодателство.
Предвид естеството на насрещните престации и
профила на контрагентите заемното правоотношение се регулира и от ЗПК, който
въвежда в българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), а съгласно чл. 24 от ЗПК попада в приложното
поле и на чл. чл. 143-148 от Закона за
защита на потребителите (ЗЗП), който транспонира Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
По определението на чл. 9, ал. 1 от ЗПК въз
основа на договора за потребителски кредит кредиторът, в когото чл. 9,
ал. 4 от същия закон припознава всяко физическо или юридическо лице, заето с
потребителско кредитиране в рамките на
своята професионална или търговска дейност,
предоставя или се задължава да предостави на потребителя, който по понятието
на чл. 9, ал. 3 от ЗПК е действащо извън обхвата на професионалния или
търговския си ресор физическо лице, кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяко друго подобно платежно улеснение, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи
вид за продължителен период от време, стойността на които се заплаща чрез
периодични вноски.
Особената регламентация на договора за
потребителски кредит в ЗПК го характеризира като формален предвид изискваната от
чл. 10, ал. 1 от ЗПК за неговата действителност писмена форма, консенсуален или
реален в зависимост от това, дали за сключването му наред със съвпадението на
взаимно адресираните волеизявления е необходимо и предаване на заетите парични
средства или предмети, двустранен или едностранен, т. е. създаващ задължения и
за двете или само за едната страна, и възмезден поради обвързването на
кредитодателя с оглед на бъдещо облагодетелстване.
Като разновидност на този по
чл. 9, ал. 1 от ЗПК заемът за потребление по правната си същност, закрепена в чл.
240, ал. 1 от ЗЗД, е неформален, реален, едностранен и безвъзмезден. При него заемодателят предава пари или други заместими
вещи в собственост на заемателя, който се обременява да върне заетата сума или
вещи от същия вид, количество и качество, а според чл. 240, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – и да заплати лихва, ако е договорена
писмено. Като елементи на коментирания
фактически състав, за които ищецът следва да проведе доказване по порядъка чл.
154, ал. 1 от ГПК поради особената връзка на двата договора, се открояват постигнато съгласие за заемане на съответната
движимост и фактическото й даване от заемодателя на заемателя.
Чл. 10, ал. 1 от ЗПК повелява кредитната
сделка да се оформи писмено на хартиен или друг траен носител на ясен и
разбираем език в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в
два екземпляра, със следните, изброени в чл. 11, ал. 1 от ЗПК, реквизити:
датата и мястото на сключване (т. 1); вида на предоставения кредит (т. 2);
името, единния граждански номер (личен номер или личен номер за чужденец),
постоянния и настоящия адрес на потребителя (т. 3); името/наименованието,
правноорганизационната форма, кода по БУЛСТАТ или ЕИК и адреса/седалището на
кредитора (т. 4); данните по т. 3 за физически лица и по т. 4 за еднолични
търговци и юридически лица – когато участва кредитен посредник (т. 5);
договорния срок (т. 6); общия размер на кредита, който в § 1, т. 3 от ДР на ЗПК
е дефиниран като максималния размер (лимит) или общата предоставяна сума, както
и условията за усвояването му (т. 7); стоката или услугата и нейната цена в
брой – когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за такава или при
свързани договори за кредит (т. 8); лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния, както и периодите, предпоставките и процедурите за промяната му
(т. 9); методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от ЗПК (т.
9а); годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, с посочване на взетите предвид допускания по определения в Приложение
№ 1 към закона начин (т. 10); условията за издължаване, включително
погасителен план с информация за размера, броя, периодичността и датите на
погасителните вноски, последователността на разпределението им между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването (т. 11); информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно,
във всеки един момент от договорното изпълнение, извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, посочващ
дължимите такива, сроковете и условията за извършването им, разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на
базата на лихвения процент, и допълнителните разходи, когато е приложимо (т. 12);
извлечение за периодите и условията за плащане на свързаните повтарящи се или
еднократни разходи и лихвата, когато те трябва да се заплатят без главницата
(т. 13); всички разходи за откриване и обслужване на една или повече банкови
сметки, предназначени за усвояване и погасяване на кредита, освен ако
откриването им не е доброволно, и за използване на платежен инструмент,
позволяващ едновременното извършване на предоставяне на кредита и неговото
погасяване, както и всички други разходи, произтичащи от договора, и условията,
при които могат да бъдат променяни (т. 14); приложимия при просрочени плащания
лихвен процент, изчислен към момента на сключване на договора, начините за
променянето му, както и стойността на всички разходи, които се дължат при
неизпълнение (т. 15); предупреждение за последиците за потребителя при забава
на вноските (т. 16); наличието на свързани с договора нотариални и други такси,
ако има такива (т. 17); изискуемите се обезпечения (т. 18) и застраховки (т.
19); наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока
и условията за неговото упражняване, включително информация за задължението му
да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден (т. 20);
информация за правата на потребителя по чл. 27 и чл. 28 от ЗПК и условията за упражняването им (т. 21); правото на предсрочно
погасяване на кредита, реда за неговото осъществяване и когато е необходимо,
информация за правото на кредитора на обезщетение в случаите по чл. 32 от ЗПК,
както и начина за неговото изчисляване (т. 22); реда за прекратяване на
договора за кредит (т. 23); наличието на извънсъдебни способи за решаването на
спорове и за обезщетяване на потребителите във връзка с предоставяне на
потребителски кредит, както и условията за тяхното използване (т. 24); другите
клаузи (т. 25); адреса на Комисията за защита на потребителите като контролен
орган по спазване изискванията на ЗПК (т. 26) и подписи на страните (т. 27). По
указанието на чл. 11, ал. 2 от ЗПК трябва да е подписана от тях и всяка
страница от общите условия, които чл. 298, ал. 1, изр. 1 от ТЗ разрешава търговецът
да утвърди отнапред във взаимоотношенията с клиентите си и които съобразно чл. 298, ал. 1, изр. 2, т. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 147а,
ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП стават задължителни за тях, само ако са им били предоставени при сключването и те са заявили
писмено, че ги приемат, удостоверявайки това с парафа си.
Чл. 11, ал.
1 от ЗПК имплементира насоките на чл. 10, § 2 от Директива 2008/48/ЕО, който, както многократно подчертава Европейския
съд, допринася за постигане на набелязаната в съображенията й 7 и 9 цел – пълна
и наложителна хармонизация в областта на потребителското кредитиране за
осигуряване на високо и равностойно равнище на защита на интересите на всички
потребители в Европейския съюз и за улесняване изграждането на добре
функциониращ вътрешен пазар. Познаването и правилното разбиране от потребителя
на данните по чл. 11, ал. 1 от ЗПК е от особена важност за него, тъй като му дава
възможност да прецени обхвата на договорните си задължения, да сравни офертите
и да вземе информирано решение дали да се обвърже с предлаганите условия, както
и да ги съблюдава точно (в този смисъл Решение на Съда от 21 април 2016 година
по дело C-377/14).
В изпълнение на ангажимента си по чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО да въведе ефективни и пропорционални санкции
за превенция срещу нарушение на националните разпоредби по приложението на този
общностен акт, в чл. 22 от ЗПК българският законодател е въздигнал неспазването
на чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20 и ал. 2 от ЗПК, които са
зададени по примера на чл. 10, § 2, букви „г”, „д”, „е”, „ж”, „з”, „и” и „п” от Директива 2008/48/ЕО, в
основание за недействителност на договора, което съдът контролира служебно (в
този смисъл Решение на Съда от 21 април 2016 година по дело C-377/14, Решение №
178/26.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 2945/2013 г., II т. о., Решение №
229/21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., ІІ т. о., Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, т. 3 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело №
4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 205/19.01.2018 г. по гр. д. № 896/2017 г., I г. о., и Решение №
23/07.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о.).
Съотнесена към визираната нормативна рамка, констатираната
фактическа обстановка позволява да се заключи, че на 26.06.2015 г. между
„Л. К.” ООД, ЕИК: ***, от една страна като „Заемодател”, и ответника, от
друга страна като „Заемател”, е сключен формален, реален, двустранен и възмезден Договор за потребителски кредит № 7651 с атрибутите
по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД при Общите условия на финансовата институция (л.
7). По делото са приложени материализиращите частните и общите клаузи
документи, които доказват, че в наложения от чл. 10, ал. 1 от ЗЗП писмен формат
посочените субекти са съгласували воля за предаването на 1 000, 00 лева в
собственост от заемодателя на заемателя с обязаност на втория да ги върне с
лихва. По указанието на чл. 11, ал. 2 от ЗПК е парафирана от страните всяка
страница от Общите условия, които обаче не обвързват ответника, тъй като липсват
доказателства да са му предоставени при контрактуването и приети от него
писмено, както се изисква от чл. 298, ал. 1,
изр. 2, т. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 147а, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ЗЗП във вр. с
чл. 24 от ЗПК. Единственият външен израз на съгласието му с тях и на
потвърждението, че ги е получил, е декларацията, инкорпорирана в чл. 2.2. от
индивидуалния контракт, но доказателственото й значение се отрича от чл. 147а,
ал. 5 от ЗЗП.
Изключването на общите уговорки не засяга индивидуалните,
от които именно следва да се изходи при преценката на валидността на договора. Правните
му последици са предпоставени не само от съвпадение на насрещните волеизявления
на страните, каквото в случая е налице, но и от преминаването на заетите средства
във фактическата власт на заемателя, което ищцовото дружество не е доказало.
Следователно фактическият състав на основния договор е останал незавършен, а съгласно
чл. 138, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД този за гаранция – лишен от ефект, с
произтичащата от това недължимост на уговореното с него възнаграждение.
Дори изявленията на страните за
предаване на заемната сума, скрепени в чл. 3 от договора за кредит, да се
счетат за приемо-предавателен акт с характер на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД, отново се обосновава извод за
неоснователност на претенцията:
От лимитативно изведените в чл. 22 от ЗПК и
конкретно относими предписания индивидуалният договор за заем отговаря
единствено на тези на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК, тъй като е
съставен на хартиен носител в шрифт, за който не се установява да е по-малък от
12, и в него понятно са конкретизирани общият размер на кредита от 1 000, 00
лева и условията за усвояването му – в тридневен срок от подписването по банков
път.
От аспекта на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11, т. 12 и т.
20 от ЗПК критерият за яснота, пълнота и прозрачност не е удовлетворен.
Действително в чл. 3 е отбелязан лихвен процент от 40, 00% с пояснения, че е годишен и фиксиран, което по разбирането на § 1, т. 5, изр. 1, предл. 1 от ДР на ЗПК
означава, че е непроменлив за целия договорен срок, но те не са достатъчни да
онагледят условията за прилагането му в степента, изискуема се от чл. 11, ал.
1, т. 9 от ЗПК, тъй като не е уточнена базата, върху която се начислява –
цялата заемна сума или остатъчната главница след всяко погашение.
Неизвестността на методиката за формиране на
лихвата, чийто размер в числово изражение – глобално или поне разпределен като
компонент на вноските, също не е разписан, и която наред с всички други пряко
свързани с договора и известни на кредитора разходи за потребителя (комисиони, такси с изключение на нотариалните,
възнаграждение за кредитни посредници и за допълнителни услуги и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато услугата е задължително условие за
получаване на кредита, или когато предоставянето му е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия) участва във величината на
общия разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР от ЗПК, се пренася върху
и компрометира достоверността на реквизита по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – „обща
сума, дължима се от потребителя“, която е приравнена от § 1, т. 2 от ДР на ЗПК
на сбора от общия размер на кредита и общите разходи по него.
В договорния текст
са записани дължимата се обща
сума от 1 119, 84 лева и
годишният процент на разходите от 48, 00%. Според чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК вторият
показател изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, и се представя като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, изчислен по формула съгласно приложение № 1 към ЗПК, като
се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК
забранява да бъде по-висок от пет
пъти
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, а предразполагащите
надхвърлянето на прага клаузи чл. 19, ал. 5 от ЗПК обявява за нищожни. По аргумент на противното от § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК при калкулацията му не би следвало да се включва възнаграждението за
поръчителство, тъй като гарантирането на кредита не е уредено като задължително
условие за отпускането му. Така
че твърдяното несъответствие на отразената в договора величина на годишния
процент на разходите с действителната и/или превишението й над предела по чл.
19, ал. 4 от ЗПК не се подкрепя от доказателствената съвкупност, но с
неописването на взетите предвид допускания чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК все пак се
оказва нарушен.
Само отчасти е спазен и чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК – индивидуалната клауза на чл. 3 документира размера, броя и периодичността, но не и датите на погашенията след първото, а цитираното Приложение № 1, представящо погасителния план, не фигурира сред доказателствените материали. Последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми също не е показана, но видно от чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК такава детайлизация е необходима само при променящи се лихвени проценти и при поискване от заемателя.
Отсъства разяснението
по чл. 11, ал. 1, т. 12 и т. 20 от ЗПК на потребителските права на извлечение
от сметка и на отказ. Второто е обяснено в игнорираните Общи условия, но и при
хипотеза на тяхната важимост отново би бил очевиден пропускът да се посочи лихвеният
процент на ден, за което настоява чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК.
В обобщение, договорът не осветлява
потребителя за всички сведения, които могат да имат отражение върху обхвата на
отговорността му, и при режима на чл. 22 от ЗПК се явява недействителен.
Нищожността му повлича невалидност и на зависимия от него гаранационен контракт.
Изложените съображения
мотивират съда да отхвърли предявения иск изцяло и да осъди на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК ищеца
да възстанови на ответника съдебноделоводните му разноски, сторени единствено в
хода на заповедното производство в размер на 340, 00 лева – възнаграждение за
квалифицирана процесуална защита от адвокат, уговорено с Договор №
877224/21.12.2018 г. за правна защита и съдействие (л. 53) и изплатено,
съгласно Разписки № № 07000848453802/22.01.2019 г. (л. 54) и
0700009313238325/09.07.2019 г. (л. 55), издадени от „Изипей“ АД.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „Л. К. К.” ЕООД, ЕИК: ***,
със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от А. Д. А.в качеството
на управител и по процесуално пълномощие от адв. П.П.П., вписана в регистъра на
Адвокатска колегия – Пловдив, срещу Л.Н.Л., ЕГН: **********, с адрес: ***,
процесуално представляван по пълномощие от адв. И.Р.Я., вписана в регистъра на
Софийска адвокатска колегия, с адрес за съдебна кореспонденция: ***, за
признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 232, 52 лева (двеста тридесет и два лева и петдесет и две
стотинки) – възнаграждение за предоставяне на гаранция по Договор за гаранция
от 26.06.2015 г., сключен между страните и „Л. К.“ ООД, ЕИК: ***, ведно със
законната лихва, считано от 03.12.2018 г. – датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение в съда, до изплащане на вземането, за
принудителното изпълнение на което е издадена Заповед № 375/05.12.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 651/2018 г.
по описа на Районен съд – Първомай, ІІ състав.
ОСЪЖДА „Л. К. К.” ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление: ***, представлявано от А. Д. А.в качеството на управител и по
процесуално пълномощие от адв. П.П.П., вписана в регистъра на Адвокатска
колегия – Пловдив, да заплати на Л.Н.Л., ЕГН: **********, с адрес: ***,
процесуално представляван по пълномощие от адв. И.Р.Я., вписана в регистъра на
Софийска адвокатска колегия, с адрес за съдебна кореспонденция: *** сумата от 340,
00 (триста и четиридесет) лева – съдебноделоводни разноски по ч. гр. дело №
651/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай, ІІ състав, за квалифицирана процесуална защита от адвокат.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от решението на страните чрез
процесуалните им представители.
ДА СЕ ВЪРНЕ и ДОКЛАДВА на състава досието на
ч. гр. дело № 651/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай, ІІ състав, ведно
със заверен препис от решението СЛЕД влизането му в сила, както и от протоколно
Определение от 11.09.2019 г.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: (п)
СМ/ЕД