№ 3773
гр. Варна, 25.10.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Даниела Св. Христова
мл.с. Александър В. Цветков
като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно частно
гражданско дело № 20213100502544 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена от М. В. Д., чрез процесуален представител адв.
И.В., частна жалба срещу Решение № 262232/09.07.2021 г. по гр. дело № 19107/2019 г., в
частта, имаща характер на определение за частично прекратяване на първоинстанционното
производство по предявения от жалбоподателката иск, квалифициран от съда по 23, ал.2 от
СК, срещу Ч. АС. М. за заплащане на сумата от 5500 евро, представляваща лични средства,
дарени от майка й, послужили за закупуване на апартамент 20, находящ се град Варна, ж.к.
„Владислав Варненчик", бл. 302, ведно с обезщетение за забава върху сумата от деня на
плащането, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на молбата до
окончателното изплащане на сумата.
Частният жалбоподател излага становище, че решението в обжалваната
прекратителна част е незаконосъобразно и необосновано, както и че е постановено при
неправилно приложение на процесуалния закон. Страната релевира възражения за
неправилна правна квалификация на иска като счита, че коректната такава е по чл. 155, ал. 2
от ЗЗД, а в условията на евентуалност- чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД. Сочи още, че в
обстоятелствената част на насрещния иск било посочено, че претендираните средства
представляват лично имущество, дарено от майката на ищцата, които са изразходвани за
закупуването на апартамент 20, находящ се в гр. Варна, ж.к. „Вл. Варненчик", бл.302. Счита,
че такъв иск между страните не е разглеждан, доколкото с Решение от 20.08.2015г. по гр.д.
№18208/2010г. в неин дял е присъден индивидуализирания апартамент, срещу което тя е
изплатила на ответника Ч. АС. М. сумата в размер на 3200 лева за уравняване на неговия
дял. По този начин вложените лични средства от страна на М.Д. не били възстановени,
поради което излага становище, че не е налице пречка същите да бъдат претендирани в
самостоятелно производство. Жалбоподателят сочи още, че видно от петитума на
предявения иск, последният не е идентичен, а е различен от възражението, направено в
1
производството по допускане на делбата, касаещо включените в нея недвижими имоти и
приноса на Ч.М. в придобиването им. Въз основа на посочените съображения твърди, че
липсва тъждество между разгледаните искове в първата фаза на делбата по гр.д.
№18208/2010 г. на ВРС, Решение №5440/10.12.2011г. и предявеният осъдителен иск в
настоящото производство, поради което моли за отмяна на съдебния акт в обжалваната част.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна.
Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество тя е основателна по следните съображения:
Производството пред Варненския районен съд е образувано след като с Определение
№ 611/15.02.2019 г. по т.д. № 1750/2018 г. предявените от ответника М. В. Д. насрещни
осъдителни искове срещу Ч. АС. М. не са приети за съвместно разглеждане и същото е
разделено и изпратено по компетентност на съда в посочената част.
С иницииралата делото насрещна искова молба М.Д. е предявила две осъдителни
искови претенци за осъждане на ответника да и заплати сумите от 15 280.12 евро
́
/7480.12+7800 евро/, ведно с лихва за забава, на основание чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, както и
заявена в условията на евентуалност претенция за присъждане на същата сума на основание
чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД.
Първоинстанционният съд е констатирал нередовност на предявените искове, въз
основа на което с Разпореждане № 1584/09.04.2019 г. е дал указания на ищцовата страна да
уточни дали претендираните суми от 7480.12 евро и 7800 евро произтичат от един договор
за кредит или са на различни основания, като в съответствие с твърденията си страната да
формулира петитум.
В изпълнение на дадените указания ищецът е депозирал молба от 16.06.2018 г., с
която изрично е заявил, че паричните му претенции са на отделни основания и е формулирал
съответно искане по тях, като по този начин е отстранил нередовността на исковата си
молба в посочената част. В същото време е заявил, че претендира и сумата от 5500 евро,
„представляващи мои лични средства, които бяха дарени от майка ми, с които участвах
заедно с кредита, който изтеглихме в банка „ДСК“ за закупуване на Апартамент 20, находящ
се в гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик“, бл. 302.“ Отправил е искане към съда за
осъждане на ответника да му заплати посочената сума на основание чл. 74, вр. чл. 155, ал. 2
от ЗЗД, ведно с лихвата върху нея, считано от деня на плащането, както и законната лихва
върху тази сума от завеждането на настоящия иск до окончателното изплащане на сумата, а
в условията на евентуалност е формулирана искова претенция за заплащане и на основание
́
чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД. По този начин ищецът е предявил с уточнителната си молба
нови осъдителни искове – два главни, за главница и мораторна лихва, и два евентуални,
също за главница и лихва за забава, което в рамките на срока за отстраняване на
нередовността на исковата молба представлява допустимо процесуално действие и следва да
бъде зачетено от съда. Новопредявените с уточнителната молба искове обаче са нередовни,
тъй като изложените от ищеца фактически твърдения и формулиран петитум не позволяват
да бъде индивидуализиран предметът на делото и основанието, на което се претендира
спорното парично притезание. Изясняване на параметрите на същия не е последвало и в
хода на цялото съдебно производство, като процесуалният представител е поддържал
единствено становището за произхода на средствата, но не и за основанието, на което се
дължи заплащането на същите от ответника, нито относно правопораждащия факт на
акцесорния иск, продължителността на забавата и размера на претенцията. Въпреки това, с
2
обжалваното решение от 09.07.2021 г. първоинстанционният съд е преквалифицирал първия
главен иск като е приел, че същият е с правно основание чл. 23, ал. 2 от СК, което е
обусловило изводът му за неговата недопустимост, поради което е прекратил
производството в посочената част.
Законът предвижда връщане на искова молба и прекратяване на производство, когато
първоинстанционният съд констатира, че предявеният иск е недопустим - чл. 130 от ГПК, но
тази преценка следва да бъде базирана и ограничена до необходимото съдържание на
исковата молба, от което може да се направи извод за недопустимост на иска, като в този
смисъл е и трайната съдебна практика, обективирана например в Определение № 238 от
21.04.2011 г. по гр. д. № 131/2011 г. на Върховен касационен съд. В настоящия случай
предявените с уточнителната молба нови искове са нередовни, тъй като изложените
фактически твърдения са крайно недостатъчни да бъдат правно квалифицирани под
съответната приложима материално правна норма. От единствения сочен факт - че
паричната сума представлява лични средства, дарени от майката на М.Д., може да се
направи обоснован извод само относно твърдения от страната произход на средствата, но не
и относно основанието, на което се претендира осъждане на ответника за заплащане на
същата.
При констатираната нередовност на исковете съдът следва да остави без движение
исковата молба и да даде задължителни указания на ищеца да индивидуализира спорното
материално право чрез излагане на фактически твърдения относно правопораждащия факт
на исковата си претенция, като заяви основанието, на което счита, че процесните суми му се
дължат – облигационно или извъндоговорно такова /деликт или неоснователно обогатяване/.
При посочване на конкретното правно основание страната следва да посочи и съответното
договорно правоотношение, от което то произтича, а при твърдение за липса на договорно
основание за имущественото разместване – да посочи дали сумата се дължи при
първоначална липса на основание, на неосъществено основание, на отпаднало такова или е
налице друг правопораждащ извъндоговорната отговорност на ответника факт. Дадената от
ищеца правна квалификация по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД не обвързва съда, но в случай, че се
поддържа като основание на иска, за да бъде редовен същият следва да бъдат наведени
фактически твърдения относно правния си интерес на ищеца от заплащането на чужд дълг.
Напълно неиндивидуализирана по основание, период и размер е и исковата претенция за
заплащане на лихва за забава от датата на плащането до датата на предявяване на исковата
молба.Без извършването на необходимите уточнения се явява невъзможно осъществяването
на преценка за правопораждащите факти и основанието на исковите претенции, поради
което последните са нередовни и на основание чл. 129, ал. 2 от ГПК на ищецът е следвало да
бъде предоставена възможност за отстраняване на констатираните пороци, а в случай, че
това не бъде сторено – исковата молба е следвало да бъде върната, но на основание чл. 129,
ал. 3 от ГПК поради нередовност, а не заради недопустимост по чл. 130 от ГПК. Преценката
за последната е обусловена от наличието на редовни искове, единствено на база на които
може да се извърши проверка за наличието или липсата на законоустановените процесуални
предпоставки.
Напротив, когато исковата молба е нередовна, поради непълноти, неясноти и
противоречия в обстоятелствената и част и/или поради липса на връзка между
́
обстоятелствената част и петитума, съдът не би могъл да даде коректна правна
квалификация на предявената искова претенция. Без обективни предпоставки за това, той е
лишен от възможност да осъществи надлежна преценка за наличието на процесуалните
предпоставки по чл. 130 от ГПК. Такъв е и настоящият случай. Постановявайки
обжалваното решение, имащо характер на определение, първоинстанционният съд не е
съобразил, че исковата молба не съдържа изискуемите ясни и недвусмислени фактически
3
твърдения, позволяващи осъществяване на точна правна квалификация на предявеният иск.
Тъй като не са били изяснени твърдените правопораждащи факти, на които се основава
последният, а съдът е пропуснал да даде указания по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК в тази
насока, направените от него правни изводи не могат да намерят приложение в конкретния
случай. Поради изложеното, необоснован се явява изводът на съда относно правната
квалификация на иска по чл. 23, ал. 2 от СК, още поради факта, че предявеното към него
искане е за осъждане на ответника да заплати на ищеца неудовлетворено парично
притезание, а искът за трансформация на лично имущество е установителен по своя
характер. Както вече беше изложено, преценката за правната квалификация на исковата
претенция може да бъде извършена единствено след надлежното установяване на спорния
предмет, индивидуализиран чрез фактическите твърдения на ищеца в исковата молба, и
предявеното с последната искане, отправено към съда за защита на спорното право. Само за
пълнота на обосновката, дори и да се приеме, че тя е по чл. 23 от СК, то отново би била
налице нередовност на исковата молба, изразяваща се в несъответствие между основанието
и нейния петитум, което представлява процесуална пречка за преценка на допустимостта на
иска по реда на чл. 130 от ГПК, преди отстраняване и.
́
По посочените съображения обжалваното решение, в частта, имаща характер на
определение, се явява неправилно и като такова подлежи на отмяна. Делото следва да бъде
върнато на първоинстанционния съд за да упражни правомощията си по чл. 129, ал. 2 от
ГПК, чрез даване на надлежни указания съобразно изложените мотиви в настоящото
определение относно изясняване на предмета на исковете и претендираната съдебна защита
на спорното материално право. Едва след това може да се направи преценка по чл. 129, ал. 3
от ГПК, съответно чл. 130 от ГПК, като при наличието на положителните процесуални
предпоставки и отсъствието на отрицателни такива, съдът, с оглед диспозитивното начало в
процеса, следва да продължи съдопроизводствените действия в рамките на заявения
предмет на правния спор.
Мотивиран от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Решение № 262232/09.07.2021 г. по гр. дело № 19107/2019 г., в частта,
имаща характер на определение за частично прекратяване на първоинстанционното
производство по предявения от М. В. Д. иск, квалифициран от съда по 23, ал.2 от СК, срещу
Ч. АС. М. за заплащане на сумата от 5500 евро, представляваща лични средства, дарени от
майка й, послужили за закупуване на апартамент 20, находящ се град Варна, ж.к.
„Владислав Варненчик", бл. 302 ведно с обезщетение за забава върху сумата от деня на
плащането, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на молбата до
окончателното изплащане на сумата.
ВРЪЩА делото на първоинстанционния съд за продължаване на
съдопроизводствените действия съобразно изложените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5